Пиер Гримал
Приказки и легенди от древен Шумер (4)

Завръщането на пролетта

Измежду всички богове, които даряват земята с плодородие и които всяка година връщат пролетта след опустошенията на зимата, един от най-силните бил бог Телепину. Той пръв връщал на потоците усмивката им през март, разчупвайки тъничката коричка от лед, усмирила ги в прегръдките си и карал да пеят стърчиопашките и рибарчетата сред храстите край бреговете.

Но веднъж станало така, че Телепину се разгневил силно. Лошотията на хората го обидила: те не само се скъпяли в приношенията си към него и му носели само развалените плодове от градините си и най-мършавите и болни животни от стадата си, но ги мързяло дори да се възползват от даровете на природата. Напразно Телепину карал птиците да пеят неуморно из горичките, напразно разцъфвала зеленината из полята, хората хич не бързали да орат, да сеят, да вършат необходимата работа.

И така, Телепину се разлютил страховито. Той решил да напусне Земята, да видят те тогава какво ще стане. В яда си той разменил сандалите си — обул десния на левия си крак, а левия на десния, което веднага довело до пагубни последствия. Тогава на Земята трябвало да настъпи пролет. Всеки очаквал обновлението, но то не идвало. Реките си стояли замръзнали, снегът все така покривал равнините, животните отчаяно мучали в селата, където били прекарали зимата, а провизиите и фуражът в складовете намалявали. Малките момиченца се свивали до огнището и през ум не им минавало да се впуснат по пътечките да търсят първите теменужки или първите стръкчета, пробили заледената земя. Старците все така спели до още топлата пепел, мъжете, скупчени до огнищата, непрестанно говорели един през друг, трупали думи след думи, за да убият времето и си давали мъдър и дълбокомислен вид.

Вече бил минал периодът, когато трябвало да се родят малките агънца. Скоро трябвало да се родят и теленцата, но никоя крава не давала признаци, че ще става майка. Светът бил застрашен от гибел, тъй като запасите от храна се изчерпали след тази безкрайна зима. Хората все още се надявали и не се предавали на отчаянието, защото мъдростта им е несъвършена. Но боговете не се излъгали. Те разбрали, че катастрофата е неизбежна ако Телепину не се завърне на Земята. Слънцето им съобщило новината по време на един пир в неговия дворец. Не било нужно да им я повтаря. Всички разбирали какво очаква света ако Телепину не се появи.

Когато богът Слънце им съобщил за изчезването на своя брат, всички се втурнали по света да го търсят. Внимателно преровили долищата, горските гъсталаци, храсталаците по равнините и колибите по хълмовете. Никъде не открили и следа от него.

Всички се завърнали с наведени глави в двореца на Слънцето и признали провала си. Тогава Слънцето извикало своята любима птица, орела с пронизващия поглед, и му наредило да търси Телепину.

Орелът отлетял и внимателно огледал най-високите върхове на планините. Изучил всяка пукнатина В ледниците и водовъртежите на бързите потоци. Проникнал в пукнатините на скалите и пребродил височинните пасища. Но никъде не открил Телепину.

Хората вече били забелязали, че нещо не е наред в света. Ако агънцата не се родели, ако зърното не покълнело, какво щяло да стане? А и боговете не се чувствали много спокойни, защото хората са техни слуги и приготвят храната им. Без месото на жертвените животни, без ритуалните приношения, боговете, при все че са безсмъртни, щели да страдат и да се мъчат. Отсъствието на Телепину заплашвало да се превърне в катастрофа. И като размишлявали върху тези работи, всички богове кършели ръце, разхождали се напред-назад из Небето, което никак не оправяло нещата, а само увеличавало общата суматоха.

Един от най-неспокойните, онзи, който най-много въздишал и най-силно се отчайвал, бил богът на Ветровете. Той толкова досадил на другите със своите забележки и изблици на гняв, че Майката на боговете, собствената му майка, му рекла един ден:

— Напразно се ядосваш и се оплакваш, ние нямаме вина за отсъствието на Телепину. Ако искаш да направиш нещо, както сам твърдиш, стори го сам. Ти си по-бърз от всички нас, нищо не те спира, преминаваш през пустини, морета, планини и езера. Защо не идеш сам да потърсиш Телепину?

„Чудесна идея“, рекъл си богът на Ветровете. И без повече да чака, се отправил на път. Бродел навсякъде и все повече се разгневявал, понеже не откривал Телепину. Прекосил цялата Земя и стигнал до един град, където знаел, че Телепину обича да отсяда.

Но напразно обикалял той из храма, който бил негова обител, избил вратата с един удар на крилото си и разпръснал пясъка из двора. Телепину бил неоткриваем. Най-сетне богът на Ветровете се завърнал в Небесния палат посрамен и наскърбен. Той седнал в един ъгъл, за да не го забелязват и на всички им станало ясно как е приключила мисията му.

След провала на своя пратеник Майката на боговете разбрала, че е настъпил моментът да се вземе някакво решение.

Тя изпратила да повикат пчелата и й рекла:

— Малка пчеличке, Телепину изчезна и никой не знае къде се крие. Върви ти го потърси — всеки знае, че нищо не убягва от твоите мънички очички. Търси го така внимателно, както търсиш цвете през пролетта. Не оставяй и едно листенце непреобърнато, навестявай всеки цвят и когато откриеш Телепину, ужили го по ръката и по крака. Тогава ще му е невъзможно повече да се крие, ако спи, ще се събуди, ако се мръщи сърдит, ще избухне гневно, но най-сетне ние ще узнаем къде е.

Като чул с каква задача Великата богиня натоварила малката пчеличка, богът на Ветровете никак не останал доволен.

— Защо си въобразяваш, — рекъл той на царицата, — че щом аз не можах да го открия, малката пчела може има по-голям късмет? Та това е някакво си насекомо, мушица; колко пъти нейните крила са по-малки от моите? Не ми се вярва скоро да се завърне Телепину!

Царицата го изслушала, но не казала нищо. И пчелата, много горда, тръгнала на път. Тя радостно жужала край реките и из полята и само като я чуели, хората си казвали с усмивка: „Ето, пролетта вече не е далеч, пчелата излезе!“ Тя жужала в долините и из заспалите градини и летейки така, достигнала до една полянка, близо до град Аизина. Била доста уморена, запасите от мед, които си била взела, били на привършване (при това тя през целия път ядяла по мъничко!) и тъкмо си казвала, че скоро ще трябва да спре търсенето, когато изведнъж забелязала сред тревите Телепину, почти неотличим от дънера на едно старо дърво. Богът спял дълбок сън.

Като го забелязала, малката пчеличка усетила прилив на сили, спуснала се към ръката на бога и го ужилила, после кацнала на крака му и там го ужилила. Той силно се разлютил като го събудили така внезапно. Първо се опитал да смачка пчелата, но тя му избягала. Побеснял, Телепину хукнал из полето, сеейки студ и сняг.

Не, не пролетта идвала, а зимата се завръщала. Уви, защо ли трябвало да открият този бог, щом той бил толкова своенравен?

Малката пчеличка незабавно се върнала при боговете.

— Открих го! — извикала тя на Царицата на боговете още отдалеч. — Но е в лошо настроение и не успях да го доведа, много е тежък за мен. Той е на една поляна край град Лизина, отвъд връх Аман. Ако с мен дойде един орел, аз ще му покажа къде се намира Телепину и той ще може да го отвлече и да го доведе тук.

Царицата признала, че съветът е добър и наредила на орела да придружи пчелата и да доведе Телепину.

И тъй, боговете започнали да чакат. Те били наясно, че дори и да се върне сред тях, Телепину нямало да им бъде полезен с нищо, докато си оставал така неотстъпчив. Наговорили се да използват магия, за да сломят съпротивата на разгневения бог. Сложили на крепостната стена съгледвач, за да им съобщи за пристигането му.

В едно прекрасно утро, когато боговете вече почти се били отчаяли, съгледвачът дал сигнал и всички се втурнали навън. На хоризонта се забелязвала само една малка точица и почти нищо не се различавало. Но точицата растяла, станала голям черен облак и се чул гръмотевичен тътен.

Колкото повече облакът се приближавал, толкова по-бурно ставало небето. Светкавици се подгонили чак до хоризонта. Боговете почти ослепели. Но сред целия този тътен ако се вслуша човек добре, се долавяло тъничкото жужене на летяща пчела.

Не след дълго бурята се успокоила и всички видели Телепину, покачен върху орела, а малката пчеличка щастливо жужала около тях. Орелът кацнал на терасата на двореца и Телепину слязъл от гърба му.

В същия миг той бил наобиколен от прислужници, които му поднасяли мед, плодове, нектар и най-прелестни ястия. Докато ядял, слугите му нашепвали откъси от песни, които звучали като приветствия за добре дошъл и покани да яде и пие, но всъщност били заклинания, които да успокоят гнева му и да възвърнат доброто му настроение. Малко по малко, дали защото напевите подействали, или защото чудесната храна и любимите напитки на боговете постигнали обичайния си ефект, Телепину се успокоил; скоро той вече се усмихвал и дори с учудване забелязал, че си тананика. Не след дълго сам заел обичайното си място в съвета на боговете и всичко поело постарому.

Но не било така на Земята, където продължителната зима била довела навсякъде разруха. Вече нямало запаси от храна, нищо, което да предоставят на боговете и всеки с отчаяние си мислел, че Телепину сигурно няма да се завърне при тях тази година, защото приношенията не били нито многобройни, нито апетитни.

Притеснени, хората потърсили съвета на един стар мъдрец, който им отговорил, че Телепину ще се зарадва на песните им толкова, колкото и на приношенията и им казал да отидат и да подготвят празник в негова чест.

Тогава всички смъртни отворили вратите и прозорците на къщите си, сякаш пролетта вече е дошла, всички започнали да пеят една песен-заклинание, на която ги бил научил мъдрецът и в която те проклинали зимата и нощта.

После една жена донесла голям дълбок съд и пеейки и танцувайки, хората приготвили супа от брашно и от последните хранителни запаси. Най-накрая измили къщите отвътре, за да изхвърлят и последната нечистотия, измели внимателно навсякъде с метли от прищип, които после изгорили в голям общ огън на площада. Магическите напеви още отеквали в селата, когато леденият вятър започнал да омеква, по клоните се появили пъпки, а овцете и овните вдигали страшна врява пред вратите на кошарите, толкова напирали да излязат навън и да поскубят първите треви по полето. Потоците вече не били заледени, а радостно подскачали и пеели; почти навсякъде птиците се пробудили и гнездата никнели като по чудо. В средата на всеки селски двор селяните закачили на висок прът, като приношение за Телепину, кожата на първото родено агънце.

Изобилието се завърнало във всички села и във всички градове.