Ейми Трий
Отмъщението на дракона (3)

Втора глава

Зорган беше доволен от себе си. Само най-силните магьосници можеха да накарат Агапого да пресуши вира.

— Проверихте вира, както наредих, нали? — изстреля въпроса към своите феи, които кръжаха наоколо.

— Да, господарю — отговори Никс. — Стигнахме до самото дъно. Там беше много, много горещо!

— Не можахме да открием никакво сребро — потвърди Дина. — Нито капка!

— Добре, добре! — каза Зорган.

Той започна да гали своя бандрал Ванда, представяйки си с огромно задоволство ужасения вид на Сребърната фея, когато откриеше, че във вира не е останало никакво сребро.

Остра болка в китката върна Зорган към реалността. Той разтри белега, който беше останал от краткия момент, в който легендарната гривна с талисмани, гривна, която никога не би могла да бъде негова, беше на ръката му! Сигурен бе, че Сребърната фея я е омагьосала, за да го изгори толкова жестоко. Сега той получи възмездие. Тънките му устни се свиха в ехидна усмивка.

— На нейните услуги! — каза той. — Но сега трябва да обърна внимание на по-неотложен въпрос. Сезам Браун.

Магьосникът знаеше всичко за последното посещение на Сезам в Каризма. Феите му бяха дали пълен отчет, но той им беше бесен, че бяха позволили на Сезам да изчезне с още един от талисманите.

— Трябва да намерим начин да не й позволяваме да идва тук — каза той на Ванда, поставяйки я внимателно на пръчката й. — Хм, имам идея…

Зорган се отправи към Звездната стая, за да се посъветва с кристалната си топка.

На слабата светлина кълбото блестеше загадъчно като луната. Зорган се вгледа в блещукащата мъгла, която се бе образувала в стаята. Дали магията работеше? Дали беше достатъчно силна, за да го отведе отвъд пределите на Каризма до Чуждия свят? Заслужаваше си да опита. В гласа му имаше нотка нетърпение, докато изричаше думите:

„Отведи ме сега през времето и пространството,

за да мога да видя лицето на търсача.

О, мистични сили, покажете ми онази, която търся — Сезам!“

Мъглата бавно се разсея. Първоначално нищо не се появи. Но постепенно изплува картината на синьо небе и море. Изминаха няколко секунди. Зорган потропваше нервно с пръсти по кристалната топка.

— Хайде, хайде — мърмореше той.

Картината се промени. Появи се малка бяла къщичка, трептяща и изменяща се, за да пресъздаде странната форма на стаята, и изведнъж се появи усмихнатото лице на момиче. Зорган едва успяваше да сдържи вълнението си. Това трябваше да е Сезам. Той фокусира студените си черни очи върху нея.

— Верми^[1], чужденецо, ти никога няма да се върнеш тук, ти, ти, точно ти.

Зорган успяваше да се контролира. Образът нямаше да трае дълго, имаше много малко време, за да изрече заклинанието. Бързо започна да казва думите.

— Сенки и призраци, покрийте очите си — но не успя да продължи. Заслепяваща светкавица блесна в Звездната стая.

Когато Зорган се опомни от шока, погледна отново в кристалната топка, но образът на Сезам беше изчезнал. Беше се изпарил сред рядката мъгла и той не можеше да го върне отново.

Зорган беше бесен. Мъглата не се проясняваше. Сякаш друга, по-мощна сила беше се намесила, невидим, защитен слой беше обгърнал образа на Сезам.

— Ще намеря начин да я спра — обеща той на самия себе си. — Въпрос на време е.