Ейми Трий
Сребърният вир (2)

Първа глава

Зорган крачеше нервно, а в главата му се въртяха мисли като водовъртеж. Размишляваше върху някои скорошни злополучни събития. Планът му да присвои гривната се обърка ужасно — неговата стара противничка — Сребърната фея, се бе погрижила за това. Дори само при мисълта за нея го побиваха тръпки. Магьосникът бе убеден, че тя е омагьосала бижуто, за да не може той или някой друг, освен кралица Чаровна, да го носи. Черният белег на китката му постоянно и болезнено му напомняше, че Сребърната фея си бе свършила работата добре.

Зорган си спомняше мимолетното чувство на радост, което изпита, когато си сложи гривната. Ах! Тази сила трябваше да бъде негова! Но не му бе писано. Ядосан, той удари с юмрук по масата и се прокле, задето разпиля талисманите. Трябваше да ги намери. И унищожи. И надпреварата за тях започна!

* * *

Гръм стресна тримата спътници на Зорган, които му помагаха в търсенето. Това бяха бандралата Ванда, настанила се на стол с висока облегалка, и куклените феи Никс и Дина.

— Две нови мои създания — Зорган ги представи на Ванда за пръв път.

За обикновения наблюдател Никс и Дина изглеждаха като млади феи с дълги коси и палав поглед. Но при една по-обстойна инспекция се разкриваха студените им кристални очи и стоманените им крилца, фини като паяжини. Феите летяха като смъртоносни стрели и бяха програмирани да се подчиняват на магьосника без възражения.

Ненадейният звук наруши спокойствието на Ванда.

— Тихо, тихо! — изгука Зорган успокоително, докато галеше птицата по перата. Той се привърза към нея веднага щом Ванда си направи гнездо на кулата му. Двамата станаха неразделни. Тя плесна с криле, за да запази равновесие, и отново се намести върху стола.

Ванда наблюдаваше как Зорган се обърна към Никс и Дина. Феите стояха нащрек в очакване на заповедите му.

— Време е да ви изпитам — каза магьосникът. — Да ви дам задачи. Да изпробвам уменията ви.

Ярките очи на Никс и Дина проблеснаха в очакване.

— Спомняте ли си онзи… ъъъ… злощастен инцидент с гривната и талисманите? — продължи той, докато се любуваше на един натруфен пръстен на пръста си.

Зорган замълча за момент, за да види дали двете го бяха разбрали. Те веднага реагираха.

— Да, господарю! — отговориха в един глас.

— Тя ви изгори, когато си я сложихте — каза Никс.

— И вие я изхвърлихте! — добави развълнувано Дина.

— Спала^[1]! — възкликна Зорган, възхитен от отговорите. — Е, трябва да си върна талисманите и да ги унищожа. Но има хора, които искат да ги присвоят. Налага се да ги спрем!

— Кои са те? — попита Дина.

— Морбреция за начало — отвърна магьосникът, — сестрата на кралица Чаровна. Решена е да ги намери, въпреки че се съмнявам да са й от полза. Глупаво момиче! А освен това ми е бясна!

Дина се сети как Зорган подмами Морбреция да открадне гривната от кралицата. И тя се бе вбесила, когато магьосникът я изхвърли.

— Заповедите разбрани! — усмихна се злобно Дина.

— Добре — отвърна Зорган.

— Кой друг? — попита Никс, също нетърпелива да се докаже.

Зорган се поколеба. Не беше сигурен, но бе чувал истории за една чуждоземка. Момиче на име Сезам… Сезам… Браун! Тя беше забелязана около двореца на Чаровна.

— Има едно момиче… — каза той с леден тон. — Една нахална чуждоземка. Тя ще съжалява, че въобще е стъпила в Каризма. Искам да науча всичко за Сезам Браун!

Феите потръпнаха от злобата в гласа му.

— Ще бъде сторено, господарю! — увериха го те.

И Никс, и Дина отлетяха с едно махване на крилцата.

Всички кабинети в кулата, дори изследователският кабинет на Зорган, бяха кръгли и приличаха на пластовете на торта. Неговият беше подреден от долу до горе с книжни рафтове, перфектно извити, за да прилегнат до стените. Библиотеката на магьосника съдържаше стотици книги за астрономия, астрология, фолклор, митове и магии.

Сега, след като Никс и Дина тръгнаха, той прекоси стаята, за да избере няколко книги. Ванда го последва и кацна на един полилей, за да го наблюдава по-добре от високия си пост. Той разглеждаше един ред с книги с кожена подвързия.

Първо свали „Беседа с дракони“ от Пердика Клъм. Авторката, известна драконоложка, бе прекарала целия си живот в изучаване на драконите и се беше научила да говори езика им, наречен драконски. В книгата имаше списък от фрази, които Зорган сметна за полезни. Следващата книга бе „Сребърният вир“, а след бърз поглед на един ред с енциклопедии, намери старо копие на „Редки магии и заклинания“.

— Така — каза Зорган и издуха един слой прах от корицата. — Това също ще ми потрябва.

Той притисна тежките томове към гърдите си и се заклатушка нагоре по спираловидното стълбище към своята Звездна стая, която се намираше на точно сто деветдесет и пет усукани стъпала от върха на кулата. Ванда литна напред и зацвърча от радост. Обичаше да лети високо, високо.

Звездната стая бе цялата от стъкло. Зорган спря за минута, за да си поеме дъх и да се наслади на небесната гледка. Беше великолепна!

Необятността на звездното небе винаги го очароваше. Тук, горе, магьосникът намираше вдъхновение. Тук той твореше своите магии!

Загледан в Каризма, Зорган спря погледа си върху Щастливата планина в далечината. Той веднага извика в съзнанието си образа на Сребърния вир и неговата пазителка — Сребърната фея. Скоро Зорган щеше да получи възмездие!

Но за да постигне това, трябваше да свърши доста работа. Магьосникът се настани удобно в едно кресло, отвори „Сребърният вир“ и започна да чете…

„Сребърният вир

от Сребърната фея

Издателство «Фортуна», Каризма

Предисловие от Сребърната фея

Течното сребро, което се среща във вир в Щастливата планина, е уникално за Каризма и доста различно от ценните метали на другите светове. Точният произход на Сребърния Вир е неизвестен, но едно е сигурно: той е сякаш вечен, защото колкото и сребро да използваме, вирът се пълни винаги от само себе си — сякаш има никаква магия!

Разказват се редица легенди, опитващи се да обяснят откъде се е появил, но най-разпространеното вярване, останало и до днес в Каризма, се основава на следната интригуваща легенда.

Легенда за Сребърния вир

В далечни времена, когато драконите се срещали също толкова често, колкото котките, драконка на име Агапого^[2], живеела в пещера в Щастливата планина и пазела огромно сребърно съкровище. Монети, свещници, съдове, сребърни сервизи, подноси, бижута и украшения били струпани до тавана.

Как Агапого се бе натъкнала на това удивително съкровище и какво е възнамерявала да прави с него, остава загадка, но тя бранела среброто като очите си. И стотина години никой не се осмелявал да го доближи. Нейният рев тътнел като гръм. Хората били така привикнали с шума, че не му обръщали внимание. До деня, в които той престанал.

Точно този ден един грибъл се разхождал случайно в планината и паднал в пещерата. Щом се съвзел от падането, не могъл да повярва на очите си. Намирал се в пещера, пълна със съкровища, а Агапого спяла непробудно. Решил да открадне няколко вещи и да си тръгне, преди драконката да се събуди. И това било напълно възможно, ако грибълът не направил една глупава грешка.

Защото от цялото това огромно съкровище той не могъл да устои на един сребърен бокал^[3], намиращ се точно под носа й!

Някой по-разумен крадец би размислил, преди да го вземе, но не и грибълът — всеизвестен факт е, че те не са особено умни. Веднага щом Агапого усетила, че бокалът се помръдва, тя отворила очи и какво да види: грибъл с нейното съкровище в ръка! Почервеняла от гняв, замахнала с опашка като с бухалка (сигурен знак, че един дракон е наистина ядосан) и запратила всичко във въздуха.

Заревала така, че планината се разтресла и огън избълвал от ноздрите й като от вулкани близнаци.

А ето и най-интересната част от историята: топлината на тези две пламтящи струи разтопила цялото сребро! Съкровището, до последната мъничка чаена лъжичка, станало на масло. И така се появил толкова дълбок вир от сребро, че Агапого се удавила.

Как грибълът оживял след изпепеляващия дъх на Агапого и удара на опашката й, никога няма да разберем. Но той бил единственият свидетел на последните й мигове драконски живот. Говори се, че въпросният грибъл бил споделил с приятел:

— Агапого се опитваше да се спаси, гърчеше се в агония. Тогава среброто около нея забълбука и тя потъна на дъното. А няколко големи мехура изплуваха на повърхността и се пукнаха.“

Лека усмивка заигра на устните на Зорган, докато той затваряше книгата.

— Злополучен край за Агапого — сподели той с Ванда и се пресегна към „Беседи с дракони“. След като провери за произношението на някои думи в речника на драконския език, магьосникът се изправи и отвори своето копие от „Редки магии и заклинания“ на страница, която бе отбелязал. Ръцете му затрепериха. Дори и могъщите магьосници се страхуваха. Направеше ли само една грешка, произнесеше ли само една грешна дума… кой знае какво можеше да се случи. Зорган си пое дъх и произнесе:

Ужасен вятър засвистя около кулата и една силна въздушна струя удари магьосника по челото. Тогава от нищото се появи призрачен дракон. Крилата му бяха големи като корабни платна. Сребърни люспи зловещо блестяха в тъмното, а в ноктите, остри като кама, създанието държеше бокал. Зорган бе призовал духа на Агапого — драконката от Сребърния вир!

Силният удар запрати Зорган на пода. Ванда хвърчеше изплашено из стаята. Докато бавно се изправяше, магьосникът се поклони и се обърна към Агапого на драконски:

„Пий от сребърното блато ти

или в дълбините му лети.

Заповядвам ти да се подчиниш.

Всяка капка изцеди, без да се двоумиш.“

Мълния озари нощното небе, последвана от оглушителен гръмотевичен рев.

Тогава духът на Агапого проговори и ярост бликаше от всяка дума:

„Как посмял си да ме призовеш от дълбините

и да ме пробудиш от вечния ми покой?!

Магьоснико, глупак си ти,

щом искаш да пия от безценния ни вир!

Свободен ако бях, бих оборил заклинанието ти,

Но уви, твоят пъклен план не ще се осуети.

Ще го направя, но бъди предупреден,

Че ще бъда аз отмъстен!“

Тогава блесна ослепителна светлина и оглушителна експлозия разтресе небето. Зорган закри лицето си от страх, а когато отново погледна, духът на Агапого се беше изпарил сред облак дим и единствено думите му останаха да отекват в съзнанието на магьосника.