Кир Буличов
Изборът

Беше задушно, исках да направя течение, но някой непрекъснато затваряше вратата. Бях уморен. До такава степен, че преди да вдигна слушалката, се мъчех близо пет минути да измисля оправдание, за да не си уговарям за днес среща с Катерина. А след това, като завъртях номера, си представях как Катерина веднага ще каже, че не може да се срещне с мен, защото има събрание. Катерина вдигна слушалката и каза, че можело да се обадя малко по-рано…

— Какво? — попитах.

— След 40 минути — каза тя. — Пак там.

Тръгнах пеша за площад „Пушкин“, за да убия времето. До зала „Чайковски“ в магазина за цветя продаваха карамфили, но бяха смачкани, а освен това си помислих, че ако отидем някъде с Катерина, ще приличам на любовник. Обхвана ме глупавото чувство, че всичко това вече е ставало някога. И този отвратителен ден. И Катерина, която ме очаква на дългата заоблена пейка, а под краката на Пушкин стоят вазите с поувяхналите си цветя и измачканото букетче метличина.

Да, всичко това е ставало. Дори цветята. Но Катерина закъсняваше, и аз седнах на свободния край на пейката, от тази страна нямаше сянка и затова там не седеше никой.

Катерина не дойде сама. Зад нея, или по-точно до нея, вървеше едър широкоплещест мъж. Гледах него, тъй като нямаше защо да гледам Катерина. Познавах я и така.

Катерина ме намери, приближи се и седна. Мъжът също седна. Катерина се направи, че не ме познава и аз също не поглеждах към нея. Мъжът каза:

— Тука е много горещо. Съвсем на слънце. Човек може да получи слънчев удар.

Катерина гледаше право пред себе си, а онзи се възхищаваше на профила й.

Катерина обърна глава и без да ме гледа, каза само с устни:

— Превърни се в паяк и го уплаши. Само аз да не виждам.

— Казахте ли нещо? — попита мъжът и се докосна до лакътя й.

Наклоних се напред, за да го погледна в очите, и се превърнах в голям паяк. Тялото ми беше дълго половин метър, а лапите ми над един метър. Измислих си челюсти, които приличаха на криви пили, намазани със зловонна отрова.

Той не разбра веднага какво се е случило. Присви очи, но не дръпна ръката си от лакътя на Катерина. Освен това превърнах и Катерина в паяк и го накарах да почувствува под пръстите си студенината на сивата хитинена броня. Мъжът притисна към гърдите си разперени пръсти, а със свободната си ръка започна да маха пред очите си.

— По дяволите! — каза той. — Стори ми се, че се разболявам.

Събра сили да погледне още веднъж към мен и тогава протегнах към него предните си лапи… мъжът избяга. Срам го беше от бягството, но не можа да се справи със страха.

Катерина се разсмя.

— Благодаря ти — каза тя. — Чудесно излиза.

— Къде ще отидем? — попитах аз.

— Където искаш — каза Катерина.

— Днеска е страшно задушно. Къде се лепна за тебе?

— Край киното. Казах му, че отивам на среща с мъж, но след това реших да го накажа, защото е ужасно сигурен в себе си. Да отидем до парка? Ще пием бира.

— Днеска там ще има много народ — казах аз.

— Днес е петък. Сам казваш, че в петък всички разумни хора излизат извън града.

— Както искаш.

— В такъв случай да вървим да хванем такси.

На пиацата имаше дълга опашка. Слънцето беше паднало върху покривите и изглеждаше съвсем близо до Земята.

— Направи нещо — каза Катерина.

Излязох от опашката и започнах да „ловя“. Никога не правя това, само сега заради Катерина. На ъгъла видях празна кола и се превърнах в Юрий Никулин^[1].

— За къде? — попита шофьорът, когато пъхнах в прозорчето главата на Никулин.

— До Соколники.

— Сядай, Юра — каза шофьорът.

Повиках Катерина, а докато отивахме към таксито, тя ме запита в кого съм се превърнал.

— В Юрий Никулин.

— Правилно — каза Катерина. — Ще се хвали, че си пътувал с неговата кола.

Под големите дървета пред входа беше хладно и всички пейки бяха заети. По-нататък, зад кръглия басейн, се издигаше купол, който американците оставиха тук, когато уреждаха изложбата. Сега пак имаше изложба „Интеркостам–71“. Помислих си, че ако Гуров до понеделник прочете реферата, който аз и Крогиус му дадохме, във вторник ще дойде в лабораторията. Крогиус не си даваше сметка каква я бяхме замътили. Аз знаех.

— Да вървим наляво — каза Катерина.

В горичката, разделена на пътечки, под някакъв отдавна небоядисан плот Катерина постла два вестника на тревата и седнахме. На Катерина й се прииска бира, извадих бутилката от чантата си. Бях я купил, връщайки се от работа, защото си помислих, че Катерина ще иска да пие бира.

— Би ли искала да летиш? — запитах Катерина.

Катерина ме погледна право в очите и видях как зениците й станаха малки, когато слънцето надникна в тях.

— Нищо не разбираш — каза тя. — Не можеш да четеш мислите.

— Не мога — казах аз.

Пиехме бира, предавайки си бутилката като лулата на мира.

— Каза, че повече ме харесваш с пуснати коси.

— Харесваш ми, независимо от фризурата.

— Но с пуснати коси повече.

Приех нейната жертва.

Катерина седеше, подпряна с ръка на тревата, ръката й беше тънка и силна.

— Катерина — казах аз. — Омъжи се за мен. Обичам те.

— Не ти вярвам — отговори Катерина.

— Не ме обичаш.

— Глупав си — каза Катерина.

Наклоних се ниско и целунах един по един тънките й загорели пръсти. Катерина обви с ръка врата ми.

— Защо не искаш да се омъжиш за мен? За теб ще бъда винаги фантастично красив. Като филмов актьор.

— Не, няма да се омъжа за тебе — каза Катерина. — Ти си пришълец от Космоса, опасен, чужд човек.

— Израснал съм в детски дом — казах аз. — Знаеш това. И ти обещавам, че никога никого няма да хипнотизирам. Още по-малко тебе.

— Втълпявал ли си ми нещо?

— Само когато си искала. Когато те болеше зъб. Помниш ли? И когато искаше да видиш жираф на площад „Комсомолски“.

— Не си ли се опитвал да ми внушиш, че те обичам?

— Не говори глупости.

— Не ти вярвам.

Изпихме бирата и оставихме бутилката на видно място, за да може някой да я намери и да я продаде. Говорехме на съвсем незначителни теми, дори за втория баща на Татяна, за Вики и за хората, които минаваха и ни поглеждаха. Излязохме от парка, когато беше вече съвсем тъмно. Стояхме дълго на опашка за таксита, а когато изпращах Катерина до тях, тя не пожела да ме целуне на прощаване и изобщо не се разбрахме за по-нататък.

Тръгнах пеша за в къщи, беше ми тъжно. Бях измислил перпетуум мобиле, а след това доказах, че то и така и така няма да работи. Доказателството беше много трудно и почти бях забравил за Катерина, когато се озовах на моята улица и тогава разбрах, че като се прибера в къщи, телефонът ще позвъни и Крогиус ще ми каже, че нищо няма да излезе. Не ми се искаше да заобикалям дългата тревна площ и реших да прехвръкна. Да се лети не беше лесно, защото непрекъснато губех равновесие и не се реших да долетя до апартамента на третия етаж, макар че прозорецът беше отворен. Качих се по стълбите.

Когато отворих вратата, почувствувах, че някой седи в тъмната стая и ме чака. Затворих вратата след себе си и без да бързам, закачих веригата. След това запалих лампата в антрето. Човекът, който седеше в тъмнота стая, знаеше, че чувствувам неговото присъствие, но не се помръдна. Попитах:

— Защо седите на тъмно?

— Задрямах — отговори човекът. — Дълго ви нямаше.

Влязох в стаята, натиснах копчето и казах:

— Да сваря ли кафе?

— Само за себе си. Аз няма да пия.

От него се излъчваше чувството на собствено достойнство. Преливаше от гордост. Затова аз също станах безкрайно наперен и му внуших, че имам гранатова връзка на ивици. Гостът се усмихна и каза:

— Напразни са усилията ви. По-добре сварете кафе.

Тръгна след мен към кухнята, извади от джоба си кибрит и запали газта, докато сипвах кафе в еспресото.

— Как влязохте в апартамента? — запитах аз.

Човекът сви рамене.

— Влетях. Прозорецът беше отворен.

Стоеше, наклонил глава встрани, и се взираше в мен, като че ли очакваше да изразя удивление. Но аз не се учудих, понеже сам без малко не направих същото. Човекът поклати глава и поправи очилата си. Можех да се закълна, че преди три минути на носа му нямаше никакви очила. Налях кафето в чашките, взех пакетчето вафли и поканих госта в стаята. Беше ме уморила жегата и безсмислените разговори.

— Събуйте си обущата — каза гостенинът, демонстрирайки загриженост. — Краката трябва да си отпочинат.

— Вие сте безкрайно любезен — казах аз. — Но ако може, най-напред ще изпия кафето си, защото ми се спи.

Човекът прекоси стаята, спря се пред етажерката и прекара пръст по гърба на книгите, както децата удрят с пръчка по ограда.

— И така — каза той делово. — Неведнаж сте си задавали въпроса, защо сте по-различен от другите. И отговор на този въпрос не сте намерили. Едновременно с това нещо ви е възпирало да се обърнете към лекар.

— Аз съм такъв, каквито са всички — казах аз и си помислих, че би трябвало да го послушам и да събуя обувките си.

— Още в детския дом се учехте по-добре от връстниците си. Значително по-добре. Учудвахте своите учители.

— Второ място на олимпиадата по математика — казах аз. — Но не учудих учителите. И медал не получих.

— Медал не получихте умишлено — каза гостенинът. — Вие се срамувахте от своите способности. Вие дори убедихте Крогиус, че той е пълноценен съавтор във вашата работа. А това не е вярно. Но вие разполагате с мощната сила да убеждавате. Вие можете да втълпите на всеки човек дявол знае какво.

— А на вас? — запитах.

— На мен не — отговори моят гостенин и се превърна в малък паметник на основателя на печатарството Иван Фьодоров.

— Интересно — казах аз. — Сега ще кажете, че сте мой роднина и че ни свързват невидими генетични връзки.

— Правилно — каза гостенинът. — Ако не беше така, не бихте се сетили, че ви чакам, най-малко бихте изразили удивление, виждайки непознат човек в заключения апартамент. Бихте се учудили, чувайки, че съм влязъл през прозореца на третия етаж. Апропо, можете ли вече да летите?

— Не зная — признах аз. — Днес опитах за първи път. А какво още мога да правя?

— Достатъчно ти е да погледнеш страница от книга, за да запомниш текста; прибавяш, умножаваш, изваждаш елементите толкова лесно и бързо, че би могъл с успех да гастролираш по естрадите; можеш няколко дни да не ядеш, впрочем също и да не спиш.

— Макар че обичам да правя и едното, и другото.

— Навик — студено каза гостенинът. — Влияние на средата. Можеш да видиш връзката между факти и явления, които на пръв поглед нямат нищо общо помежду си. В тукашните категории си гений. Въпреки че не всички свои способности можеш да използуваш, а някои дори и не подозираш.

— Например? — запитах аз.

Гостът моментално се стопи във въздуха и се материализира зад гърба ми пред отворената врата. След това, без да бърза, се приближи до етажерката, извади английско-руския речник и го хвърли нагоре. Речникът застина във въздуха.

— Всичко това ми предстои? — попитах без особен ентусиазъм.

— Това не е всичко.

— Ако питате мен, това ми стига.

— Ако учиш. Ако се върнеш в естествената си среда. Ако се окажеш сред себеподобни.

— Да — казах аз. — Това значи, че съм мутант. Генетична повеля.

— Не — каза гостът. — Просто тук си чужд.

— Тук съм роден.

— Не.

— Роден съм на село. Родителите ми са загинали по време на горски пожар. Пазачите ме намерили и ме занесли в града.

— Не.

— Тогава вие кажете.

— Трябваше да те намерим по-рано. Но това не беше лесно. Мислехме, че никой не е загинал. Това беше разузнавателен кораб. Космически кораб. Там бяха твоите родители. Корабът катастрофирал. Изгорял. Успели да те изхвърлят от кораба. Запалила се гората. Пазачите, които те намерили жив и здрав, не знаели, че до края на пожара те пазело силовото поле.

Слушах го, но долавях нещо друго.

— Кажете ми, моля ви — казах аз. — Какъв съм в действителност?

— Искаш да знаеш как ще изглеждаш?

— Да.

Гостът се превърна в плаваща полупрозрачна, променяща цвета и формата си субстанция, въпреки това нелишена от известна грация.

— Това също ли е зрителна измама?

— Не.

— Но нали аз не се старая да съм човек. Аз съм такъв.

— В противен случай не би могъл да живееш на Земята. Приспособил си се.

— Ще трябва да отлетя с вас? — попитах аз.

— Разбира се — каза гостенинът. — Нали ми вярваш?

— Вярвам — отговорих аз, — само че преди това ще позвъня на Крогиус.

— Няма нужда — каза гостът. — Това, което сте направили сега с Крогиус, не е нужно на Земята. Няма да ви разберат. Учените ще ви се изсмеят. Изобщо аз се чудя как си успял да заразиш Крогиус с вярата в тази идея.

— Но нали в действителност това е реално?

— Да. След сто години на Земята ще стигнат до него. Нашата работа е да не се месим.

Вдигнах слушалката на телефона.

— Помолих те да не се обаждаш на Крогиус.

— Добре — казах аз. И избрах номера на Катерина.

Гостът сложи ръка върху вилката. Отново прие човешки образ.

— С това вече е свършено — каза той. — И със самотата. И с необходимостта да живееш сред същества, намиращи се на друг етап от развитието. Ако не бях те намерил, щеше да загинеш. Сигурен съм в това. А сега трябва да бързаме. Корабът чака. Не е лесно да се стигне дотук, на края на галактиката.

Когато излизахме, вече на стълбите, чух, че телефонът звъни. Направих крачка назад.

— Това е Крогиус — каза гостът. — Разговарял е с Гуров и Гуров не е оставил камък върху камък от вашата концепция.

До кораба долетяхме бързо. Той висеше над храстите, малък, полупрозрачен, на пръв поглед абсолютно непригоден за далечни пътувания. Висеше над храстите в Соколники.

— Опитай се да преодолееш тъгата, която те обхваща — каза гостът. — Тази тъга е родена не от раздялата, а от несигурността и от това, че не можеш да надникнеш в бъдещето. Утре ще се усмихваш при мисълта за малките радости и малките неприятности, които те обграждаха тук. Никога няма да съжаляваш… Ще пусна музика и ще разбереш какви висини може да достигне разумът, насочен към съвършенството.

Музиката се появи отвътре, изпълни кораба, отнесе ни и ни издигна към звездите и беше така съвършена, както съвършено е звездното небе. Беше онова съвършенство, към което се стремях през самотните нощи, в моментите на умора и раздразнение…

Но ето че отново чух как телефонът звъни в изоставеното, разхвърляно жилище.

— Отивам — казах на госта.

— Не — отвърна той. — Много е късно за връщане. Впрочем връщанията към миналото са безсмислени. Към далечното минало.

— Довиждане — казах аз.

Напуснах кораба, защото тази вечер научих много неща, за чието съществуване дори не бях подозирал преди.

Земята се приближаваше и Москва отново се превърна в безкрайно море от светлини. Едва намерих своя четириетажен блок, толкова еднакъв и тъжен в редиците на събратята си.

Догони ме, неговият глас.

— Цял живот ще се стремиш към нас! Но ще бъде много късно. Опомни се! Не трябва да се връщаш!

Вратата на балкона беше отворена. Телефонът беше вече замлъкнал. Намерих го пипнешком, без да запалвам лампата. Позвъних на Катерина и попитах:

— Звънила ли си ми, Катюша!

— Полудял ли си? — каза Катерина. — Един часът е. Ще събудиш всички съседи.

— Ти ли звъни!

— Навярно твоят луд Крогиус. Търси те из целия град. Има някакви неприятности.

— Жалко — казах аз.

— За Крогиус?

— Не, жалко, че не си звънила ти.

— А защо трябваше да звъня?

— За да ми кажеш, че си съгласна да се омъжиш за мен.

— Да не си луд? Нали ти казах, че никога няма да се омъжа за пришълец от Космоса и за морална твар, която може да ми внуши, че е Жан Пол Белмондо.

— Никога?

— Върви да спиш — каза Катерина. — Иначе ще те намразя.

— Утре кога ще свършиш работа?

— Това не е твоя работа. Имам среща.

— Имаш среща с мен — казах аз сурово.

— Е, добре, с теб — каза Катерина. — Само не си въобразявай кой знае какво!

— В този момент едва ли съм в състояние да си въобразявам, каквото и да било.

— Целувам те — каза Катерина. — Обади се на Крогиус. Успокой го, защото ще полудее.

Обадих се на Крогиус и го успокоих.

След това свалих обущата си и вече заспивайки, си спомних, че кафето ми се свърши и утре непременно ще трябва да се отбия в магазина на Кировска и да чакам на гигантска опашка.

Бележки

[1] Известен руски актьор от XX век. — бел.ел.кор. ↑