Кир Буличов
Червен елен, бял елен

По здрач Лунин се спря до брега, за да пренощува. Мястото беше подходящо — висок бряг, обрасъл отгоре със стари дървета. Под стръмния скат се простираше широка ивица пясък, корав до водата и мек, рохкав, напечен от слънцето близо до ската. Тук-там върху пясъка лежаха дънерите на паднали отгоре дървета — реката бавно подриваше високия бряг. Лунин завърза катера за черен изкривен дънер с потопени във водата корени. Катерът леко се поклащаше над водата. Реши да опъне палатката си горе. Там нямаше да му досаждат москитите, тъй като още отдолу се виждаше как вятърът огъва високите дървета.

Лунин метна палатката на гърба си и започна да се изкачва. Стръмнината беше от ронещ се пясъчник и слегнал се, но предателски нестабилен кварцов пясък. Лунин се залавяше за коренищата и бодливите храсталаци, които се измъкваха с неочаквана лекота и той трябваше да се притиска с цялото си тяло към стръмнината, за да не се хлъзне обратно.

Нищо не пречеше на Лунин да остане долу и да пренощува в катера, но той предвкусваше почивката, бавните размишления и въображаемото сортиране на днешните трофеи. Трофеите бяха останали в катера, но Лунин ги знаеше наизуст. Освен това сега важни бяха не самите находки, а свързаната с тях възможност да бъдат обосновани идеите, които той беше побързал да изкаже, но още не беше успял да защити и превърне в теория.

Горе духаше хладен вятър, който набираше силата си над речното огледало. Оттатъшният бряг вече беше потънал в мъгла. Вятърът гонеше москитите. Опънал палатката и хапнал, Лунин се облегна на един крив дънер и спусна крака от скалата.

Някъде наблизо си подвикваха птици. Изпука суха пръчка. Лунин слушаше гласовете на гората, но те не му пречеха. Той знаеше, че в случай на опасност ще успее с един скок да достигне палатката и да включи силовото поле. Лунин се наведе и погледне към катера. Той също беше в безопасност — ще успее да се защити, ако някому се поиска да го изяде или счупи. Катерът изглеждаше отгоре мъничък, подобен на бръмбар, притиснат от вълните към брега. Лунин почувствува приближаването на пристъп от самотност, преследващо го като болест. Тук нямаше Свои. Само Чужди. Лунин беше чужд. И геолозите, които някъде, на хиляди километри оттук, бяха опънали сега палатки и седят около тях, също се прислушват към звуците на гората или степта. И ботаникът, който се нарича или Паул, или Ричард, и той също нощува някъде. Сам.

Лунин погледна нагоре. Сякаш знаеше, че именно сега Станцията ще прелети над него. Станцията беше ярка звездичка, но нищо повече от звездичка. Можеше да отиде в палатката и да извика Станцията. И да запита например какво ще бъде утре времето тук. Ще му отговорят и ще му пожелаят лека нощ. На диспечера му е скучно. Той чака и не дочаква кога ще дойде неговият ред да се спусне долу. Той е геолог. Или може би геофизик. На него му се струва, че планетата е толкова интересна и богата, та няма да успее да почувствува своята самотност. Може той да е прав. Може Лунин да е изключение.

Тази планета би могла да бъде друга. Съвсем друга. Може би поради осъзнаването, че случайно е завладял нейните тъжни тайни, го мъчеше самотата.

Той беше единственият палеонтолог на Станцията. Първоначално работеше заедно с група геолози, след това ги остави. Беше безразлично, тъй като той само можеше да допуска какво може да се очаква, да прави предварително разузнаване. Нищо повече. Да се търси планомерно, да се правят открития, подготвени с времето — това предстоеше да сторят други. На Лунин се падаха случайностите и догадките. Една от случайностите стана вчера. Втората — тази сутрин.

Сутринта той намери второто поселище. То се оказа не по-старо от вчерашното…

— Ух слабо, но със заплаха каза в храсталака един плуг. Такова „ух“ можеше да означава само едно — сигнал за нападение. Лунин се метна към палатката и успя да си помисли, че плугите за щастие никога не нападат мълчаливо. Винаги ти оставят една секунда за размишление. Наистина не повече от секунда.

Той не успя да се скрие в палатката. Плугите се хвърлиха към него иззад дънерите и отгоре, от върховете на дърветата. Падайки под тежестта на горещата козина, Лунин успя да достигне копчето на силовата защита и полето притисна към земята краката му малко под коленете. Той ги дръпна, мъчейки се да ги подгъне под себе си, но това се оказа трудно не само поради полето, а по-скоро защото един от плугите беше успял да впие лапата си в обувката и я дърпаше към себе си. Останалите — три или четири — се блъскаха в невидимата стеничка, отделяща ги от Лунин.

В полумрака се виждаше как светят червено техните твърде големи според земните мерки очи. От това изразът на яростните им муцуни изглеждаше двусмислен — очите никак не се връзваха с оголените им кучешки зъби и бръчките, нагъващи рядката козина върху ниското изпъкнало чело. В очите им се виждаше удивление, обърканост и даже жалба. Но плугите са лишени от жалост и милосърдие. Те са непобедими и мрачни хищници — господари на нощта. Големината и формата на очите им се определят от необходимостта. Така те виждат почти в пълна тъмнина.

Обувката остана в лапата на плуга и той веднага впи зъби в нея, но не успя да се наслади на плячката си. Друг плуг, по-едър, му завидя. И плугите забравиха за Лунин. Той знаеше, че са го забравили за кратко и ще се върнат, но засега те само дърпаха обувката.

Лунин се настани край входа на палатката и напипа под себе си кинокамерата. Светлият лъч, който излезе от нея, очерта само черна огромна камара, шаваща подобно на рояк пчели — плугите се биеха. И тогава иззад дърветата излезе едър як самец. Той крачеше на задните си лапи, като ги поставяше сигурно и здраво. Дори не погледна към глупавата схватка, а се интересуваше от по-едрата плячка — палатката и човека в нея.

Плугът не обръщаше внимание на светлината — само зениците му се стесниха до иглен връх и Лунин, гледайки в него през визьора на камерата и подгъвайки събутия си крак, неволно се усмихна.

Когато първите снимки на тези гигантски маймуни бяха донесени в Станцията, доктор Павлиш от „Космос“ каза съвършено сериозно: „Тук е бил Густав Плуг. И това са негови деца.“ Мнозина познаваха Густав Плуг. Той беше главен лекар на „Земя–14“ и се отличаваше с ангелски характер, с умение да открива болести и у най-здравите на вид космонавти и със застрашителна външност. Той приличаше на черна горила. Само че с очила. Именно тогава Павлиш нарисува върху снимките очила и питеките^[1] бяха наречени плуги.

— Здравейте, доктор Плуг — каза Лунин на бавно приближаващото се животно. — Изглеждам лесна плячка? С мене може да се постъпи според законите на джунглата? Е, тогава постарайте се да си представите, че и аз мога да ви изям. Вие всъщност само ядете и ядете…

За миг на Лунин му се стори, че силовото поле може да излезе от строя. Той дори измъкна изпод себе си босия си крак и го опря в полето. Кракът се опря на преградата. В този миг Лунин си помисли, че утре ще му се наложи да отскочи до Станцията. Бос тук далеч не може да се стигне.

Водачът разпери лапите на невидимата стена и притисна към нея муцуната си. От него лъхаше злоба. Лунин събуждаше в него спомени. И именно затова Лунин днес се отнасяше към плугите без този страничен интерес, с който навикналият да живее сред полето изследовател се отнася към лишения от разум живот наоколо. Днес Лунин изпитваше някакви твърде обосновани подозрения. Подозренията му бяха внушени от поселищата.

Засега те бяха всичко на всичко две. Вчерашното беше в хлътнината на склона, по който няколко плитки пещери гледаха към тревистата ливада. В една от пещерите Лунин вчера откри следи от сажди, а на пода, под тора на прилепите, кухненски остатъци — разтрошени кости, въглища и парчета кремък. След час и половина, опомнил се и отдъхнал от затрудненията с камерата и фиксаторите, Лунин извика Станцията и съобщи на дежурния за находката. Лунин говори спокойно, обикновено и поради това дежурният отначало не осъзна значението на думите му.

— Записвам координатите — отговори дежурният равнодушно, както отговаряше по няколко пъти на ден на различните групи, всяка от които беше убедена, че нейните днешни открития ще влязат в историята. — Палеонтологическо поселище… Предварителният анализ на кухненските отпадъци… 800–900 години с плюс-минус пет… Почакай — каза веднага дежурният. — Какви кухненски отпадъци?

— Кости — каза Лунин. — Пепел.

— Ти какво искаш да кажеш…

— Прието ли е съобщението? Продължавам да работя — каза Лунин и се изключи, представяйки си каква суматоха, предизвикана от неговото съобщение, се разлива като вълна по Станцията, като откъсва от срочната и доскоро все още Най-Важна Работа физици, астрономи, геолози, прехвърля се върху планетата и става достояние на работещите долу групи. „Слушай, ти знаеш ли какво е намерил Лунин?“

Около пет минути изминаха спокойно. Лунин не си правеше илюзии по отношение на това спокойствие. Той седеше върху един камък и очакваше събитията.

— Лунин — каза глас по радиото. — Чуваш ли ме?

Говореше Вологдин, шефът на експедицията.

— Чувам — каза Лунин, дъвчейки една тревичка.

— Не се ли лъжеш?

Лунин пренебрегна такова предположение.

— Лунин, защо мълчиш?

— Вече изпратих съобщението.

— Но ти сигурен ли си?

— Да.

— Да изпратим при тебе група?

— Засега не е нужно. Нищо особено не е станало.

— Добре сме.

Лунин си представи как цялата Станция стои зад гърба на шефа и слуша разговора.

— Слушай, Вологдин — каза Лунин. — Да, аз намерих палеонтологично поселище. Но не зная кой е бившият му собственик. Поселището, според нашите мащаби, е прясно. Значи, ако дори върху планетата има разумни същества, те не са излезли от положението на троглодитите^[2]. В противен случай бихме ги открили отдавна.

— Но защо преди никой не е видял дори и следи?

— А какво всъщност знаем ние за планетата? Тук работим само от три месеца. Освен това сме малко.

— И все пак планетата вече е заснета и всяко доказателство…

— Те вероятно живеят в гората.

— Може би това са плуги?

— Не се надявай. За плугите ще ти разкаже Ли. Той следи цели две седмици техните глутници. Ужасни животни, малко по-организирани от горилите, но затова пък десет пъти по-зли и силни. Карат я отлично без огън.

— И така, ти ще се справиш сам?

— Да. Можеш да изпратиш капсула. Ще оставя в нея филмите. Сами ще видите, със собствените си очи. Не ви обещавам обаче нищо сензационно.

— Сега ще я изпратим. Според мен ти не дооценяваш значението на откритието.

— Това дори не е откритие. Натъкнах се на поселището случайно. Но във всеки случай сега ще обходя реката надолу по течението. Може би ще видя още нещо.

Капсулата за филмите беше изпратена точно след двадесет минути. Лунин тъкмо се беше добрал до катера, за да обядва. Той знаеше, че ще са им необходими три часа, за да открият свободна капсула, а освен това нея сигурно ще я отмъкнат геолозите. Лунин дори се хилна, когато капсулата се спусна на десет метра от брега. В нея имаше записка от Володя Ли. От личен характер. „В други ден завършвам разработването на темата. Мога да се присъединя.“ Лунин не отговори на бележката. Ако успее — ще долети.

През деня още десет пъти беше повикан от Станцията. Сякаш Лунин не беше открил следи от палеолит, а най-малкото град с железопътна линия. И освен това всеки час трябва да открива по един нов град.

Денят така си мина. И ето че тази сутрин той откри второ поселище. Може би той беше пропуснал преди палеолита. Не е разчитал да го открие. Търсеше каинозой, а на едно място се натъкна на триас. За човешки следи въобще не се интересуваше. Сега очите му стрелкаха на всички страни като радарни антени. Не е ли това смола върху парчето кремък? Не е ли пещера това тъмно петно върху стръмнината?

Поселището се оказа малко и останките незначителни. В замяна на това в една яма, почти засипана с пясък, Лунин намери първия череп. И останки от скелета. Наложи се черепът да бъде събиран по парченца, защото беше натрошен от силните зъби на хищник. А може би от зъбите на роднините. Поселището беше на хуманоиди. Лунин се оказа прав — те нямаха никакво отношение към плугите. Два пъти по-ниски от плугите, много по-тънки в костите, с изпъкнало чело и отсечена брадичка — те все пак бяха много по-близко до разумните хора, отколкото до маймуните. Обикаляйки около находката, Лунин намери още няколко човешки кости. Имаше основание да се предполага, че жителите са претърпели нападение. При това враговете не само бяха избили, но и изяли обитателите на поселището.

Употребявайки няколко часа за събиране и фиксиране на трофеите, за приемане и изпращане на капсулите — този път всички капсули на Станцията се оказаха свободни — за разговори с нахлулите на катери и флаери посетители, Лунин тръгна по-нататък. Още тогава в него се появиха първите подозрения, но той не можа да ги провери. В този пояс обитаваха мечки и хищници, които приличаха на едри вълци. Нито едните, нито другите, както установи Ли, не се събираха в глутници. И едва ли те биха могли да унищожат всички жители на поселището, чийто брой беше над десет. Да ги избият и разкъсат направо на дребни парченца.

Оставаха само плугите.

И ето че сега, седейки в палатката само с една обувка и гледайки към яростната запенена муцуна на водача-плуг, Лунин изпитваше към него почти омраза.

Природата е жестока към разума. Още неукрепнал, ненаучил се както трябва да осъзнава собственото си потенциално могъщество, той се оказва сред силни врагове и борбата с тях през цялото време виси като дамоклев меч над самото съществуване на разумния живот. Враговете и тук, и на Земята винаги са зъбати и по-нахални от предшествениците на разумните същества. Необходимо е да ги надхитриш, да се скриеш от тях, да оживееш. Макар че без силни врагове също нямо да станеш разумен.

А плугът все още не искаше да се откаже от плячката. На Лунин вече му се струваше, че плугът го отъждествява с троглодитите и се отнася към него не само като към плячка, но и като към най-зъл враг, същество, с което не може да бъде делена властта на планетата. Към водача се присъединиха и останалите плуги, които благополучно бяха се справили с обувката. В края на краищата, когато на Лунин му омръзна да гледа техните мъхнати и озлобени муцуни, той изстреля ослепителна светкавица и плугите се разбягаха.

Не можа веднага да заспи. Повика Володя Ли. Оказа се, че той вече е завършил микроизследванията на следите върху човешките кости. Следите отговаряха на зъбите на плуги. Обвинението се потвърди. Заспивайки най-после, Лунин разбра, че неговото положение на тази планета се е променило. Той не само е изследовател. Той трябва да стане и защитник. Вероятно тук не са останали кой знае колко много хора. Плугите се оказаха по-опасни врагове, отколкото пещерните мечки за нашите прадеди.

На следващия ден се наложи да се върне на Станцията. Поради обувката. Стори му се неудобно да моли дежурния: „Изпрати ми, миличък, в капсулата дясна обувка 42 номер, ако може черна. Моята я изядоха плугите.“ Освен това трябваше да се посъветва с Ли и шефа и да получи флаер поне за една-две седмици, за да обиколи на плъзгащ се полет басейна на голямата река.

След това Лунин и Ли изследваха три седмици басейна, като се връщаха на Станцията, за да разпределят материалите. Те се опитваха да опровергаят изводите, към които ги тласкаха новите находки.

Плугите бяха дошли тук преди около 4000 години. Съвсем наскоро. Може би от другия континент, където те са кошмарно много. Около това време първите хора на планетата вече са се били научили да дялат камъка и да палят огън. Хората не били готови за война с грамадните маймуни, организирани в яростни глутници, виждащи нощем като през деня и с такава дебела кожа, че каменните наконечници на копията не можели да я пробият. Разпръснатите из гората групички от хора ставали една след друга жертви на яростните нападения. 1500 години, 1000 години, 800 години показваха напуснатите и разрушени поселища. И накрая на брега на голямо плитко езеро, сред стърчащите като разтворени пръсти хлъзгави скали, Лунин намери полето на една от последните, ако не и на последната битка. Тук бяха загинали над 80 души. Пак тук се търкаляха и кокали от плуги. Хората се бяха научили да се обединяват, но очевидно бяха закъснели. Битката датираше отпреди 500 години. Плюс минус десет години. Изследванията можеха да се прекратят. На планетата не беше останал нито един човек.

— Ех, да бяхме побързали — каза някой от физиците. — Бихме ги прикрили със силово поле.

— Преди 500 години?

— А може би дори през миналата година последните са се криели тук? Та ние нищо не знаем.

— Едва ли — каза Ли.

— Разбирам — каза физикът. — И все пак жалко.

На следващия ден Лунин отлетя до голямото поселище край стръмни скали, от чийто розоват пясъчник се спускаха към брега рекички от черни компресии и от скалата се подаваха амонити като извитите рога на планински козли. Там имаше пещера, край която също преди 800 години беше отшумяла битка вероятно кратка, нощна и както всички битки в светлината на кладата пред пещерата плугите са се въртели, ръмжали и измъквайки се от ударите на копията, откъртвали камъните, с които хората били затрупали входа на пещерата.

Лунин огледа всички криволичения на пещерата, търсейки следи от дълъг живот, прибра риболовна кукичка от огъната и източена кост, намери издялан камък там, където от тавана на пещерата капеше вода. Вторият по-далечен вход в пещерата беше широк и слънцето заливаше плоския пясъчен под и гладките стени. До една от стените лежеше издялан камък. Над него имаше рисунка. Първите рисунки намерени на планетата. Лунин затаи дъх, сякаш се страхуваше, че от дъха му рисунките могат да се олющят и изчезнат.

Някой беше избрал тази стена, за да изрази върху нея своето удивление от света, да спре движението, да го омагьоса с вълшебната сила на единството с този свят и зараждащата се власт над него. На стената беше нарисувана мечка — гърбава, с неравни вертикални ивици под корема, изобразяващи дълга козина. Имаше и смешни човечета — две пръчици крачета и две пръчици ръчички. Човечетата бягаха нанякъде. Имаше и лодка, а над нея слънце. Пясъчникът и варовикът бяха внушили на художника (а може би той е бил и първият жрец?) да използува различни бои. Слънцето беше червено, а човечетата бели.

Лунин бавно се движеше край стената, разчитайки все нови и нови рисунки. Ето черен плуг. Тромав и озъбен, плугът беше нисък. А редом с него имаше голям червен човек, пронизал със своето копие плуга. Рисунката не беше истина. Изкуството, още неоформило се както трябва, вече беше почнало да утешава.

Настроението на Лунин се развали.

Той си спомни, че камерата беше останала във флаера и трябва да се върне дотам.

Преди това обаче той огледа пещерата отвън, за да провери няма ли там други рисунки. Рисунки имаше. Една. Плоската скала, надвиснала над входа, беше я запазила от дъждовете. Рисунката беше по-едра от другите със свободни линии, сякаш извън рамките на пещерата художникът е можел да забрави за своите задължения на магьосник, да отстъпи от каноните, зараждащи се заедно с изкуството.

Това беше елен. Червен елен, нарисуван леко и небрежно, настигнат от паметта на художника в момента на скок.

Лунин тичаше към флаера за камерата. Дори слънцето го клъвна на няколко пъти. Той вече беше привикнал към мисълта, че разумът на тази планета е загинал едва зародил се. И съжалението за това, и дори раздразнението му срещу плугите, които бяха станали изпитание, което хората не издържали, беше нещо странично. В края на краищата пред него стоеше един исторически факт.

А съществуването на елена, неговият полет разрушиха тази примиреност. Окончателното загиване на разума се превърна в трагедия, засягаща лично Лунин. От това се роди страхът от възможната гибел на червения елен. От земетресение, от дъжд — дявол знае от какво.

Включвайки за секунда радиото, той само подхвърли: „Открих скални рисунки. Ще ги снема и фиксирам и след това отново ще се свържа. Чакайте.“ Грабвайки камерата и консервиращо вещество, той забърза обратно. Вървеше бързо, но внимателно, мъчейки се да не стъпи върху кост или парче от камък. Когато до втория вход на пещерата оставаха няколко крачки, той замря. Стори му се, че там има някой. Да, сега той ясно чуваше сумтене. Лунин метна камерата на гърба си и постави ръката си върху бластера, зареден с парализиращи патрони. Сумтенето не преставаше. Сякаш малък локомотив изпускаше пара под скалата. На пръсти Лунин достигна до края на пещерата и погледна.

Най-лошите му опасения се бяха оправдали. Пред червения елен седеше на колене грамаден черен плуг и се мъчеше да унищожи рисунката. Лунин вдигна бластера. Още не е късно. Но не стреля.

Той забеляза в лапата на плуга креда. Лапата трепереше от напрежение. Сумтейки, скимтейки, зъбейки се плугът драскаше с кредата по стената. Точно под червения елен. Той вече беше прекарал почти права хоризонтална линия и от нея излизаха къси пръчици нагоре. Пръчиците бяха четири, с различна дължина, като една от тях не достигаше до хоризонталната линия. Плугът започна да докосва с кредата по стената, мъчейки се с бели точки да съедини пръчицата с линията, преди да продължи своя уморителен труд.

И Лунин разбра какво всъщност се мъчи да нарисува плугът върху стената. Елен. Същия елен, но бял и с дигнати нагоре крака, убит, станал храна.

Плугът беше се заел със задача, която не е по силите му. Нито неговите лапи, нито очите му бяха подготвени за снимане на копие от произведение на изкуството. Още по-малко за творчески преработено копие.

Плугът движеше парчето креда около края на хоризонталната линия — получи се звезда. Това беше главата на елена. Не е важно, че тя съвсем не приличаше на глава — плугът, както и Лунин, признаваше правото на изкуството да бъде условно.

Плугът се оттегли от стената, наклони муцуната си встрани и замря, наслаждавайки се на рисунката. В него затрептя гордост. В пръчиците той виждаше грамадната още топла маса на елена и поради това не търсеше сравнение с онова, което са умеели да правят унищожените врагове. Сега еленът няма да избяга. Той е победен.

А Лунин изпита някаква странна благодарност, едва ли не нежност към черната маймуна и направи крачка напред. В този момент плугът се озърна, сякаш търсеше с поглед някого, който да оцени неговия труд. Погледите на човека и на плуга се срещнаха.

И плугът забрави за елена. В червените очи избухна безсмислена злоба, бяс и страх на заварен в изненада звяр. Еволюцията, направила неочаквано крачка напред, още беше безсилна да се задържи на новата степен и крачката беше забравена. Не завинаги, разбира се.

Плугът хвърли парчето креда по Лунин — под ръка нямаше нищо по-тежко. Парчето креда отскочи към стената, като остави върху гърдите на скафандъра бяла точка. Инстинктивно Лунин се отдръпна зад скалата.

А когато надзърна отново, видя само едно черно петно — гърба на плуга, който си пробиваше път през храсталака.

Черното петно изчезна. Листата се мърдаха сякаш под порива на вятъра. Пукането на съчките затихна. Лунин се обърна към скалата. В сянката камъкът беше лилав и върху него светеха два елена. Червен и бял.

Бележки

[1] От старогръцката дума питекос (πίθηκος), означаваща маймуна. — бел.ел.кор. ↑

[2] От старогръцката дума троглодит (τρωγλοδύτης), означаваща живеещ в пещера. В зоологията с този термин се означават всички пещерни организми. — бел.ел.кор. ↑