Венселао Фернандес Флорес
Свитата на дявола

І

Първият странен симптом беше регистриран на 7 август в пет и половина вечерта. Мис Мейбъл Фертиг, като паркира до тротоара своя красив „Бекърс“, последен модел, влезе в сладкарницата „Нова Монголия“ да изпие един чай. Пет или шест човека, които случайно минаваха край нейната кола, твърдяха след това, че камион с номер 6, принадлежащ на „Западната металургична компания“, се занесъл, излитайки на улицата иззад ъгъла, и връхлетял направо върху малкия „Бекърс“. Макар в кабината на камиона да имало шофьор, той не можел да предотврати сблъскването и смазването на малката елегантна кола изглеждало неминуемо, но в този миг по съвършено необясним начин „Бекърсът“ се отдръпнал няколко метра назад и се качил върху тротоара. Благодарение на това камионът прелетял край него, без да го засегне.

Второто знаменателно събитие също така необяснимо, стана седмица по-късно. „Пингър“, принадлежащ на мистър Кок, пътувал на 50 километра от града, когато върху асфалта стъпил разсеян човек, изскочил от някаква напречна пътечка. Премазването му изглеждало неизбежно, но клаксонът на „Пингъра“ властно и рязко изревал и изплашеният от звука човек отскочил в канавката.

— Вие ли натиснахте клаксона, мистър Кок? — запитал негърът шофьор седналия вляво от него собственик.

— Не, Джон — отвърнал категорично джентълменът.

— Мога да се закълна, че дори не съм докосвал клаксона.

Те повече не разисквали тази дребна подробност, докато след няколко дни внезапно не станала ясна цялата важност на случилото се.

А стана следното. На 30 същия месец в огромните халета на „Дом на автомобила“ бе открита изложбата на новите коли на фирмата „Хоуп“, заела се с гигантска работа по усъвършенстването на всички произведени от нея и прочути в целия свят модели. Инженерите на фирмата разработвали тези усъвършенствания в продължение на пет години. Рекламата, която по размах нямаше равна на себе си, оповести на целия свят, че скоро ще се появят 6 нови модела на „Хоуп“. За това съобщаваха цели колони в най-четените вестници, светлинни табла върху фасадите в най-големите градове на континента, обявленията, прожектирани върху облаци, хиляди и хиляди хвърляни със самолети дипляни, надписите с цветно масло върху повърхността на морските заливи и езерата на Европа и Америка… Но в какво конкретно биха могли да се състоят предложените подобрения, никой не можеше да си представи: автомобилът вече беше достигнал такова съвършенство, че според общото мнение по-нататъшното му подобряване е просто невъзможно. Старинните цилиндрови двигатели, древните спирачни системи, остарелият начин на охлаждане, служещ за източник на постоянни неприятности, гумите, които често гърмяха оглушително или беззвучно изпускаха въздуха си, бяха изчезнали още преди 50 години и онези, които знаеха какво представлява автомобилът от първата третина на ХХ век, вече не можеха да си обяснят ангелското търпение на хората на тази епоха, представляващи истински роби на несъвършените и крайно нетрайни коли, повреждащи се по няколко пъти на месец и престояващи повече в ремонтните работилници, отколкото в движение. Автомобилистът от тази отминала епоха е бил нещастно същество, което по-голямата част от живота си прекарвало под някаква примитивна таратайка. В центъра на Големия проспект се издигаше паметник, увековечаващ страданията на първите автомобилисти. Върху широк пиедестал стоеше издялана от мрамор фигура на човек в безобразните дрехи на 1920 година, но без палто; скулптурата го показваше в момент на помпането на гума. От нечовешките усилия потта слепваше косите му по слепоочието и челото, а лицето му изразяваше горест и умора. Паметникът имаше следния надпис: „На многобройните и нещастни жертви от началото на автомобилизма от благодарното човечество“.

Сега автомобилът вече беше истински полезен предмет. Неговият двигател по нищо не приличаше на двигателите, работещи с бензин или електричество. Резервоарът му с динламик, веществото чудо, което бе открито в началото на ХХІ век от знаменития Томпсън, заемаше пряко сили един кубически дециметър и след напълването му бе възможно да се изминават с кола 10 000 километра. Сега без преувеличение би могло да се каже: в тези организми от метал има всичко необходимо и няма нищо излишно. Тези коли бяха истинско чудо на техниката и във времената, когато Жул Верн, Уелс и още мнозина са си губели времето за размисли относно бъдещето, то това бъдеще, ако можеха да го знаят предварително, би надминало и най-смелите им мечти.

В първия ден на изложбата огромното хале на „Дома на автомобилите“ бе претъпкано от едва издържащата от любопитство тълпа. Онзи, който би погледнал надолу от грамадния полилей, би му се сторило, че подът на залата е покрит с тъмен килим. Така близко се бяха наблъскали един до друг хората. Всеки автомобил стоеше сякаш върху островче на своята платформа и копринените въжета, с които бе ограден, за да бъде защитен от докосванията на любопитните, се огъваха навътре под натиска на тълпата. Никелираният метал блестеше ярко, а лакът без нито едно петънце или драскотина изглеждаше като коприна или атлас. Във фасетите на фаровете, като в хипнотизиращите очи на някакво чудовище, се движеха микроскопичните отражения на посетителите. Бяха представени всички необходими видове автомобили — от огромния камион до едноместните спортни коли, къси и тесни като стрели.

От третата галерия вълнението на това човешко море се наблюдаваше от генералния секретар на транспорта и от мистър Хоуп, обкръжени от множество официални лица и инженери. Гладко избръснатото лице на мистър Хоуп — широко набръчкано чело, волева брадичка, върху двете бузи трапчинки с формата на запетая, гъстата и с оловен цвят коса върху главата му, тъмните от чернодробно заболяване сенки — отразяваше задоволство и гордост. Хиляди погледи отдолу се взираха в него и все по-силно и по-силно се разнасяше неговото име:

— Това е Хоуп! Там горе е Хоуп!

Младият изпитател Джо Уилъп седна пред кормилото на разкошна кола, за да покаже безшумността на двигателя й. Започна да манипулира бързо с невидимите отвън лостове за управление; колата леко затрепери и посетителите, плътно притиснати до коприненото въже наоколо, едва с голямо напрягане можаха да доловят звука на работещия двигател. Но в този момент внезапно се разнесе клаксонът на колата; неговият звук се отрази от сводовете от стъкло и метал. Дочувайки го, към колата се втурнаха нови тълпи от любопитни. Уилъп започна да дърпа копчето на клаксона, но той не прекъсваше. Горе мистър Хоуп, смръщвайки посребрените си вежди, нареди:

— Кажете на този бездарник да не се приближава повече до нито една кола.

В този момент хрипкаво зави и един широк и мощен влекач, а секунда по-късно, сливайки се в какофоничен хор, завиха клаксоните и на всички коли в залата. Разнесе се хохот; ня колко девойки, демонстрирайки непоносимо страдание, си запушиха ушите с очарователни гримаси. В нито една от виещите коли, освен в първата, нямаше никого и мнозина, когато забелязаха това, започнаха да споделят:

— Хоуп ни е приготвил нарочно тази изненада.

Беше достатъчно обаче да видиш израза върху лицето на знаменития инженер, как трескаво е впил ръце в перилата и наклонен през тях, с гневен поглед оглежда залата, за да ти стане ясно, че този вой на клаксоните съвсем не го радва. Като не получи на въпросите си какъвто и да е разумен отговор, той обърна глава към помощника си Харисън:

— Кой се е пошегувал така неудачно?

— Не… разбирам — промълви, заеквайки Харисън.

Внезапно тълпата бе раздрана от ужасен многоглас вик. Тракторът „Титаник“, мощен, набит и напомнящ с нещо октопод или някакво странно сиво животно, способно да живее дори и след като са му отрязали стомаха, внезапно се откъсна от мястото си и като разкъса копринените въжета, се гмурна в тълпата. Заедно с него се раздвижиха и два мощни фургона, а две секунди по-късно вече всички коли, които бяха в залата, тръгнаха по мозаичния под, разклащайки се леко само когато им се налагаше да преминат през телата, осеяли пода. В тълпата, разбрала, че опасността се надига от всички страни, се люшнаха насрещни вълни. Онези, които виждаха, че във всеки момент тези вълни ще ги залеят и смачкат се развикаха отчаяно. Крещеха и тези, които вече усещаха върху себе си тежестта на колелата или виждаха опасността съвсем до себе си; хората се мъчеха да се спасят, блъскайки своите събратя като безумни, и напразно зовяха приятелите си онези, които тълпата бе разделила; други ругаеха виновните за това нещастие и смайването и объркаността на хиляди хора, нямащи възможност да напуснат огромното хале, достигнаха скоро апогея си. А воят на клаксоните не спираше и шумът от това ставаше все по-силен. Минувачите по улицата, чувайки го, тичаха по еспланадата пред циклопичната сграда на „Дома на автомобила“ към огромните врати, за да видят какво става вътре, а шофьорите, очакващи своите господари, се надигаха, за да гледат по-добре от броните на колите. Блъскайки се и падайки, събирайки всички сили, за да се задържат на крака, бягащите хора се изсипаха от сградата. Успелите да се измъкнат се блъскаха в мъчещите се да влязат вътре и тичаха по-нататък, търсейки спасение зад редиците на колите. Пострадалите посетители на изложбата, поради страха от неусещаната до този момент болка, сега вече гръмко стенеха. На ръце ги отнасяха в пункта за бърза помощ. През отвора на исполинската врата, както и преди, се лееше потокът на тълпата и като огромно петно се стичаше по еспланадата. В този момент, врязвайки се като таран в тълпата, или ако трябва да изберем по-точен образ, плувайки по изплашеното и крещящо човешко море, се появи първата кола от изложбата. Тя се вряза в човешката маса, смаза част от тълпата, изпревари я и отваряйки си по този начин път, продължи своя безумен бяг. Както и преди, нейният клаксон издаваше виещи злобни звуци, които напомняха воя на разярен вълкодав. Няколко секунди по-късно от вратата се показа грамадата на камиона, който безжалостно събаряше хората и ги премазваше, както носът на кораб смазва водата и я превръща в пяна. Оставяйки зад гърба си тълпата, камионът се понесе след първата кола. А след тях се появи още една и още… Всеки, който беше свидетел на тази невероятна история, виждаше, че в нито една от колите няма шофьор, че те се движат автоматично, лесно заобикалят препятствията и безпогрешно си избират път.

Тълпата още беше завладяна от паника и обърканост, когато внезапно почти всички коли, намиращи се около сградата, се понесоха след редицата от машини, която излезе оттам. Шофьорите се вцепениха от изумление. Други се хвърлиха да ги догонят. Безплодността на тези опити стана очевидна почти веднага. А никой от онези, които започналото бягство на колите завари вътре в тях, не успяваше да спре своята кола. Почти на границата на безумието, те скачаха в движение. Върху еспланадата останаха само няколко стари коли и шест или седем автомобила от най-лошите модели. Всички останали изчезнаха зад завоя. Едва последната се скри от погледа, и под гигантската желязна арка на главния вход на „Дома на автомобила“ се появи фигурата на мистър Хоуп. Косата му бе разрошена, лицето разгневено, ръцете стиснати в юмруци, а погледът се мяташе насам-натам, търсейки избягалите от паркинга коли. В този момент той извика:

— Вървете след тях! Бързо!

… По шосето като широка тъмна лента, разрязваща зеления пейзаж, колите, подредени в плътна колона, се носеха навън от града. Те бяха като единно тяло, голямо и подвижно и запълващо цялата широчина на пътя. Коли, коли, коли…

— Вие разбирате ли нещо, Харисън — запита в този момент Хоуп.

И дебелакът Харисън, поглаждайки с треперещи пръсти своята лъскава плешивина, едва промълви:

— Направо не зная… Като в кошмарен сън… Аз съм сънувал такова нещо…

ІІ

Достопочтеният Макгрегър трябваше да звъни цели десет минути с председателския звънец, преди да въдвори тишина. Заседателната зала на Градския съвет, предоставена за днешното необичайно събрание, сега беше претъпкана от хора, които с голяма мъка успяваха да сдържат своите чувства. Тук се бяха събрали най-бележити умове. Ако в този миг би се срутил покривът на сградата, нацията щеше да оплаква смъртта на своите най-добри математици, биолози, изобретатели и държавни дейци. В залата не бяха допуснали друга публика и на улицата стояха групички от хора, а представителите на печата трябваше да останат в коридорите, където си разменяха различни догадки. Когато под дългата маса, на която обикновено заседаваха ръководителите на града, беше открит един репортер, се вдигна страхотен шум и Макгрегър, за да сложи край на тази буря от звуци, беше принуден дълго да размахва звънеца. Нанси Чейни, професор по механика от Националния институт за наука, беше на становището обсъжданията да се правят открито, но старият Акър, висш авторитет в областта на органичната химия, възрази, че става дума не за политически митинг, а за среща на хора на науката, опитващи се да разберат засега едно все още загадъчно явление. Макгрегър напомни, че съдбата на целия свят зависи от изхода на тяхната среща, и помоли присъстващите да изслушат спокойно знаменития Купър.

Знаменитият Купър вече говореше, когато под масата бе открит споменатият по-горе прекалено любопитен репортер. Докато го изгонят от залата, Купър стоеше мълчаливо, кръстосал ръце на гърдите си, и неговото широко, цялото в златисти лунички, лице изразяваше уморена примиреност със съдбата. Най-сетне стана тихо и Купър възобнови речта си. До този момент той вече беше разказал за невероятните постижения на автомобилната промишленост и изброил чудесата на техниката, които бе породил прогресът в автомобилостроенето. Сега той продължи:

— Какво не достигаше на този триумф на техническата мисъл? Казано научно, ние, хората на днешния ден, не можем да си представим автомобилите по-добри, отколкото те са вече. Като машини те достигнаха идеала. Това са истински живи организми, само че метални, и за абсолютното им съвършенство до днешния ден не достигаше само способността да управляват сами себе си. Станалото чудо премахна именно този им последен недостатък. Вие искате да знаете по какъв начин е станало това? Честно казано, аз не споделям изумлението на тълпата. Източниците на живота продължават да си остават за нас загадка, но що се отнася до мене, напълно съм готов да допусна, че в една съвършена машина могат неочаквано да възникнат явления, трудноразличими от проявите на живота в строгия смисъл на тази дума. Остава само да предполагаме, че сме постигнали неочакван за самите нас успех в това, към което дори не сме се стремили. Ние сме създали живо същество със средствата на техниката, докато в същото време независимо от всички наши усилия не сме успели да постигнем това със средствата на химията.

Старият Акър го прекъсна:

— Не, не! Животът е преди всичко верига от химически реакции!

Прославеният Купър продължи:

— Бих се радвал много, ако моят учен събрат ни предложи обяснение по-точно и разбираемо от това, което предложих аз. Ако той настоява, че ключът към решението е у него, готов съм веднага да му отстъпя трибуната. Засега се надявам, че той ще ми позволи да изложа и по-нататък моята хипотеза, която има повече привърженици от всяка друга. Дали ни харесва това или не, но нашите автомобили се разбунтуваха и ни напуснаха. Достойно за внимание е, че колите от остарели модели и несъвършени марки, както и преди, си стоят послушни на паркингите и в гаражите. Това ни позволява да предполагаме, че техническото съвършенство, за което вече споменах, е послужило… Преподобният Кей се изправи зачервен и протегна ръце към оратора:

— Причината е дяволът и само дяволът!

— Моля за ред! Ред, моля! — развика се Макгрегър.

Преподобният Кей обаче продължи:

— Това е наказание за нашата гордост, насмешка над безпримерното ни тщеславие. Хохот, с който Сатаната отговаря на нашата жажда за наслади! Винаги съм осъждал стремежа ни към прекомерен разкош. Нека, за да изкупим греховете си, отново да тръгнем с краката, които ни е дал Бог!

Глас от място:

— Той е прав!

Секретарят на Индустриалната палата:

— Аз видях как преподобният Кей дойде с велосипед!

— Смятам, че сме се събрали тук не да си говорим за. Сатаната! — сърдито се развика Купър.

Отново избухна глъч. Десет или петнадесет души викаха до скъсване „да“, а 40 или 50 с цялото съдържание на белите си дробове декларираха, че са „против“. Останалите, изразявайки несъгласието си, тропаха с крака. Преподобният Кей, изчервявайки се още повече, поиска въпросът да бъде поставен за гласуване. Макгрегър размахваше звънеца още по-яростно отпреди. Търпението на Купър се изчерпа и той седна на мястото си, без да скрива своето презрение към събралите се. Малко по малко силният глас на Кей, свикнал да доминира от катедрата, потисна всички останали гласове и събралите се трябваше да изслушат страстната му реч срещу прогреса.

— Накъде върви човекът? — провикна се свещеникът. — Нима той не вижда в своите изобретения ръцете на дявола? Дъхът на преизподнята съживи автомобилите. Безкрайна гордост завладя хората и те се възправиха да коригират труда на Твореца, който във великата си доброта създаде коня. Намислиха чрез автомобила да посрамят коня и с това оскърбиха Бога. Това начинание е по-суетно дори от Вавилонската кула, чиито строители бяха така сурово наказани. Сатаната празнува победа, но той се подигра с хората, като им отне автомобилите, знаейки, че душите на онези, които ги правят, и на онези, които ги притежават, са вече в джоба му…

Не му позволиха да продължи. Скочили на крака и удряйки с юмруци по масата, викаха срещу него от всички страни. Той напразно се мъчеше да надвика възмутените гласове на останалите. Последните, казани от него, думи, ако се съди от жеста, който ги съпроводи, бяха проклятие, но какво именно, не стана ясно…

Взе думата мистър Хоуп. Той обясни подробно с какво неговите нови коли се различават от вече известните модели и заяви, че той не може да предложи за странния феномен никакво обяснение; но ако в казаното дотук е прозвучало нещо разумно, то това, разбира се, е хипотезата, предложена от знаменития Купър. Така или иначе е ясно, че избягалите коли са придобили свойствата на живите същества и автомобилният двигател е станал нещо като мозък.

Разнесе се пронизителният глас на някой си мистър Гримс:

— А дали всичко това не е просто трик на мистър Хоуп, който е решил да направи реклама на колите си?

Избухна невъобразим шум. Мистър Хоуп, все още изправен високомерно, се усмихна. Рекламен трик? Нима не видяха всички, че колите се движеха без шофьори! И дори да се допусне, че някакъв хитър способ му е позволил да управлява автомобилите, които току-що са излезли от цеховете на неговите заводи, то възможно ли е автомобилите от най-различни марки, намиращи се на еспланадата пред сградата на изложбата и за огорчение на своите шофьори, също избягали, да са били управлявани с помощта на някаква хитрост? Изключено. Думите на Гримс просто са смешни.

Последва взрив от аплодисменти и въодушевен от тях, знаменитият строител на автомобили продължи обясненията си. Но в този момент до мистър Хоуп се приближи някакъв служител.

— Току-що позвъниха от дома ви, сър — каза той. — Мис Лизи я няма, а нейният автомобил бил видян сред избягалите коли.

Върху лицето на великия инженер падна сянката на тревога. Дъщеря му беше за него най-скъпото нещо на света и сега той вече почти не беше в състояние не само да говори, но дори да разбира онова, което говореха другите. И преди репортерите да са успели да го настигнат, той скочи в една от старите коли, останали на улицата.

— Какво ли е могло да се случи, Харисън?

Помощникът на Хоуп кръстоса дебелите си ръце зад гърба.

— Кой знае? — отвърна той. — Най-вероятно е да не е станало нищо особено. Мисля си, че Лизи просто е решила да тръгне след тази свита на дявола.

— Ще дойдете ли с мене?

— С най-голямо удоволствие.

Харисън седна и колата потегли. Хоуп я насочи по същия път, по който бяха изчезнали избягалите от хората коли. Нощта беше топла и вятърът, развявал хилядите знамена около „Дома на автомобила“, сега уморено се беше притаил. Лъчите от фаровете на автомобила се впиваха дълбоко в мрака под разклонените вековни дървета от двете страни на пътя. Асфалтът, полиран от гумите на колите, изглеждаше като лакиран или мокър. Обикновено тук през всяко време на деня или нощта можеха да се видят носещи се на колите си пътници, но сега това място напомняше пустиня. Странното произшествие така беше наплашило хората, че никой не рискуваше да излезе от града с автомобил, тъй като не се знаеше къде би могъл да го отведе той. Като ругаеше бавния ход на старата таратайка, Хоуп изкатери склона и след като направи три завоя, изкачването свърши. Започна спускането към долината. Пътят се протягаше напред, широк и мамещ, с два реда огромни рекламни плакати встрани; в тъмнината металните букви припламваха от светлината на фаровете.

След четвърт час Хоуп и Харисън видяха край пътя грамада от метал, която съвсем доскоро е била двуместен „Пингър“. Малко по-нататък беше преобърнат и протягаше към небето четирите си колела лек камион. По страните му личаха страхотни вдлъбнатини. Пътят беше вече освободен от препятствия и по-нататък правеше завой, след който идваше мостът през реката. И когато те се изкачиха на високото, Харисън нададе изненадан вик:

— Хоуп, гледайте!

И той посочи към платото Харц. Скрита в мрака и сливаща се с нощта, огромната планина, срязана хоризонтално в продължение на много километри, беше съвсем близо. Именно върху нея, над увенчаващата я пясъчна равнина, сега се виждаше странният феномен, предизвикал вика на Харисън. От единия край на платото се протягаха към другия ивиците на бяла и поради разстоянието малко разсеяна светлина. Както по време на величественото изригване на вулкан през нощта, в мрака се кръстосваха стотици лъчи. Зрелището беше необичайно красиво.

— Това са те — каза Харисън.

Хоуп не отговори, а само увеличи скоростта. След като пътуваха още половин час по равнината, пътят тръгна зигзагообразно нагоре. От двете им страни се редуваха скали, напомнящи чудовища, а над тях — заспали борове, лек ветрец, пропасти и път над бездната.

Машината вече се изкачваше по последния и твърде стръмен отрязък от пътя, преди да се излезе на платото, когато шосето внезапно беше разсечено от ивица светлина. Отстрани се надигна нещо огромно и те можаха да видят, че това е камион. Камионът спря. Огромен, широк и мощен. Неговата броня, къса и ниска, напомняше муцуната на свиреп глиган. Фаровете му като страшни, пламтящи от гняв очи, опипваха пътя. Колелата му, сиви, широки и мъхнати, приличаха на лапите на някакво дебелокожо животно. Като изгрухтя глухо с кпаксона си, камионът внезапно потегли и се хвърли надолу по пътя срещу тях.

— Внимавай, Хоуп — извика Харисън.

Бащата на Лизи бързо и ловко маневрираше върху широката магистрала, опитвайки се да се промъкне вляво от сгромолясващото се върху тях чудовище. Камионът се закова отново. Мощната светлина на фаровете му ослепи Хоуп и Харисън и на наплашения до смърт Харисън му се стори, че тези големи кръгли източници на жълтеникава светлина премигват и припламват гневно като очите на човек. Каросерията на камиона вибрираше. Хоуп и неговият помощник виждаха, че в кабината няма никого и макар и двамата да се опитаха да го скрият, им стана страшно, че не човешка, а друга воля управлява колата. И когато Хоуп зави рязко вдясно, камионът се хвърли напред.

Сблъскването не можа да бъде избегнато. Стоманената муцуна на чудовището ги удари отзад и колата им, стенейки с всички свои части, се наклони. Едно колело се откъсна от оста и се понесе по стръмното, а автомобилът, загубил устойчивост, се преобърна върху страната, от която се отскубна колелото. Шефът на Харисън се оказа под своя помощник, а Харисън, опитвайки се да преодолее теглото на собствения си корем, трескаво търсеше да се хване за нещо. В това време камионът даде заден ход и спря, а клаксонът му издаде отново звук, приличащ на грухтене.

Хоуп изскочи първи върху платното, а странният им враг, изпълнен сега с двойно по-голяма злоба отпреди, вече връхлиташе върху преобърнатата кола. Удар, последван от звъна на счупени стъкла; малкият автомобил, отхвърлен от враждебната грамада, се преобърна няколко пъти и от него като от вътрешността на отворена рана се посипаха тапицерия и метални детайли. Харисън, който в момента на сблъскването беше стъпил на асфалта само с единия си крак, сега се търкулна по шосето. Хоул дотича до него и му помогна да се изправи.

— Дребна работа — успокои го неговият помощник.

В това време камионът тласкаше осакатената кола към края на пътя и накрая с добре пресметнат удар я блъсна по стръмния склон. Колата падна надолу, разнесоха се чести и силни удари, след което всичко затихна.

Камионът отново даде заден ход.

— Да се скрием — каза дебелият Харисън. — Страхувам се, че върху шосето не ни чака нищо хубаво.

И като хвана Хоуп за ръка, той почти насила го застави да скочи в канавката. Пътят отново опустя, а Хоуп и Харисън започнаха да се катерят по каменистия склон.

Както е известно, платото Харц не би могло да се нарече красиво. Може би някога, когато е било част от морско дъно, върху него да са расли водорасли с невиждана красота или корали с формата на екзотични дървета. Може би в онези далечни времена по повърхността на Харц да са се плъзгали сенките на прекрасни риби, плаващи в милващата ги зеленикава прозрачна вода, като килим са се стелели бисери, а медузи в своите облекла на феи са плували над живите цветове с дълги венчелистчета. Тук-там са изскачали морски кончета, приличащи на малки фигурки за шах. Изящни със своите конски муцунки, те изглеждат така, сякаш всичко подушват. Но от този момент, в който промените на земната кора през епохата на заледяването превърнали морското дъно в планински връх, в платото, за което става дума, то си остава едно от най-безрадостните места на Земята. Дори добитъкът отказва да яде рахитичните храсти, които единствени растат по него. Пустинната равнина често се подмита от вятъра, който вдига стълбове от ситен пясък. Поетите по тези места, верни на своя дълг да възпяват всичко, успяха да видят в Харц само убежище на призраци, където долитат на гуляй вещици, макар нито един сериозен човек да не се е опитвал да твърди, че е видял в Харц нещо, което поне отдалеч да напомня вещица. Предполагаше се също така, че платото крие в недрата си залежи от желязна руда, но дори повърхностното геологично изследване бе достатъчно, за да стане ясно на всички, че на хората просто не им се иска да вярват за възможността в природата да съществуват толкова квадратни километра земя, която не е пригодна за нищо.

Колкото и красив да е бил Харц в онези времена, когато е бил морско дъно, едва ли е бил по-красив, отколкото през нощта, в която Хоуп и Харисън пристигнаха тук, за да търсят момичето, докарано от малкия жълт автомобил. Върху огромното пространство се бяха събрали хиляди избягали от града коли и от техните фарове беше светло като ден. Изящните коли и грамадите, предназначени за превоз на товари, се движеха непрекъснато, ту се появяваха, ту изчезваха. И зеленият, синият или лилавият цвят на фаровете заедно с червените габаритни светлини напомняха за празнични илюминации. Над всичко това се разнасяха звуците на безброй клаксони. Ето по платото се движи плавно, сякаш наблюдавайки какво става наоколо, плътна група от коли. На друго място автомобилите случайно или по навик са се подредили в дълга права линия — така както по улиците и площадите на градовете. Те стояха неподвижни, сякаш заспали, чужди на всичко, което ставаше наоколо, човек би помислил, че очакват своите собственици, които по това време са на театър или на гости. Все пак преобладаваше безпорядъчното движение. С огромна скорост профучаваха състезателни коли. Дълги, подобни на стрели, те изчезваха в мрака и отново се появяваха. Стотици коли с най-различни форми и размери пъплеха на всички посоки, но не само не се сблъскваха, но дори не се и докосваха, движейки се със сигурност и точност, които биха възхитили и най-опитния шофьор. Поради това, че автомобилите не се спираха на едно място нито за миг, нито за една хилядна част от секундата, през цялото време се променяше и блясъкът на светлината върху платото. Това придаваше на зрелището фантастичен вид.

Когато Хоуп и Харисън овладяха изненадата си, изразът на тревога изчезна от погледа им. Те се стаиха в края на платото зад един еднометров камък и Хоуп, любувайки се на поразителната картина, дори позабрави за дъщеря си.

— Да тръгваме — каза най-накрая той на Харисън.

Помощникът му обаче не помръдна.

— Къде, дявол да го вземе, се готвите да отивате, Хоуп? Да не би да искате да се вмъкнете в този сатанински мравуняк? Няма да минем и няколко метра и ще ни прегазят.

— Не е необходимо да се пресича платото — каза му Хоуп. — Хайде да вървим по края и когато намерим колата на Лизи, чак тогава ще решим какво да правим по-нататък.

Тръгнаха по края на платото, опирайки от време на време, за да огледат по-добре някоя група от автомобили, сред които би могла да се окаже и жълтата спортна кола. А когато от време на време върху тях попадаше светещото око на фар, и двамата се снишаваха зад храстите, страхувайки се, че оживялото създание на човешките ръце ще ги открие и ще ги подгони.

Внезапно движението на избягалите автомобили рязко се засили. Хоуп и Харисън видяха как колите се отдръпват и по образувалия се проход право към тях, сякаш искайки да надзърне зад края на платото, започна да се приближава светлината на два ярки фара, които след това с точна маневра завиха и тръгнаха обратно срещу друга приближаваща се двойка от фарове.

Хоуп и неговият помощник откриха в отдалечаващата се машина един от тракторите марка „Титаник“, които току-що бяха произведени и само преди няколко часа бяха демонстрирани в „Дома на автомобила“. Следващата машина, път на която отвори (няма да се изплашим да го кажем на глас) инстинктът за самосъхранение на останалите автомобили, приличаше на огромен апокалиптичен звяр. Това беше автомобилна цистерна „Бекърс“, предназначена за превоз на нефт. Грамадната сива цистерна, приплесната, закръглена, затворена херметично, почти триъгълната и сравнително неголяма каросерия, колелата, които почти не се виждаха под широките калници, придаваха на тази машина сходство с огромна костенурка. Тръбата, която се подаваше от задната част на цистерната и напомняше късата опашка на костенурка, още повече подчертаваше това сходство. Цистерната спря на известно разстояние от трактора и така страшно зави, че Харисън се разтрепера. Тракторът приличаше на чудовищен паяк с огромна глава и дребно тяло. Той пресипнало зарева, отговаряйки на воя на „Бекърса“, и за няколко секунди лъчите на фаровете им се кръстосаха… Внезапно, като вдигаше цели облаци от пясък, цистерната се втурна към трактора. „Титаник“ също потегли, но по допирателна, за да избегне сблъскването, и едва неговата масивна съперница профуча край него, той яростно се втурна върху нея; раздаде се оглушителен удар и когато цистерната зави, Хоуп и Харисън видяха огромна вдлъбнатина в каросерията й.

Завивайки обаче, цистерната ловко засече трактора и го удари с тежката си задница. Той подскочи и като падна на земята след няколко метра, едва не се преобърна. Без да дава на трактора да се опомни, стоманената костенурка се хвърли към него отново и огромният паяк, оставяйки начупена следа по пясъка, се измъкна встрани. След няколко мига обаче те стояха отново един срещу друг. Нахвърлиха се с удвоена ярост.

Разнесе се удар на радиатор в радиатор. След това враговете дадоха заден ход и отново се сблъскаха. Единият от фаровете на „Титаник“ се пръсна на дребни късчета. Тежката цистерна очевидно взимаше връх над по-лекия трактор. Той нападаше с все по-малка енергия и когато изгасна, превърнал се в прах, неговият втори фар, спря, отстъпи и започна да се отдалечава, оставяйки лъкатушна следа, объркан и сляп. Цистерната се хвърли да го догони и когато успя, грубо го заблъска с намерение да го повали.

— Това е „Бекърс“ — гневно възкликна Хоуп. — Нима този боклук ще победи нашия „Титаник“?

Пълен с негодувание, измъкна пистолет. Хоуп вече беше протегнал ръка, за да стреля в цистерната, но в този миг замря от едно невероятно зрелище. На известно разстояние от мястото на схватката спря лека кола „Хоуп“, от класа „лукс“. Вратите й се отвориха и изскочи човек, който изтича до трактора. Скочи в кабината и като се настани на седалката, хвана кормилото. Под остър ъгъл изведе трактора в страни от неговия враг. Първото впечатление беше, че човекът, който се появи така неочаквано, иска да спаси трактора от опасността, но той промени посоката и поведе послушната на волята му машина паралелно на цистерната. След това внезапно хвърли трактора с пълна скорост странично върху кабината на „Бекърса“. Завари цистерната неподготвена, проби мотора и тя клюмна на една страна. От падането й земята затрепери, а сирената й започна да издава звуци, каквито човешкото ухо никога не е чувало. След това този ужасяващ вой стана по-жален, по-глух и прекъсна.

А човекът, който караше трактора по време на сблъскването, прелетя над кормилото и като описа парабола, падна на самия край на платото, там, където вятърът намиташе пясъка в неголеми дюни.

Хоуп и неговият помощник забързаха към непознатия. Но когато вече бяха около него, той сам и без странична помощ се надигна и седна. Пясъкът беше смекчил удара и само бузата му бе одраскана от клончето на един храст.

— Нищо ли ви няма — заразпитваха го разтревожените Хоуп и Харисън.

— Добър вечер, мистър Хоуп — обади се падналият. — Чувствам се отлично и съм много радостен от случая да ви поздравя и вас, и мистър Харисън. Видяхте ли сражението? На бедния „Титаник“ нямаше да стигнат сили за още един рунд, та той вече беше сляп. Не можех да допусна обаче да ни победи един „Бекърс“.

Вече се бе изправил на крака и сега изтръскваше пясъка от комбинезона си. Беше млад човек с бръсната глава и когато вдигна от пясъка кепето си, Хоуп и Харисън видяха едрите, тъмни, мазолести и твърди ръце на работник.

— Кой сте вие? — запита Хоуп.

— Джо Уилп, сър. Монтьор във вашия завод, където би ми било много по-приятно да се намирам сега, отколкото да съм тук. Честна дума! Когато нашите коли направиха тоя номер, бях в една от тях и против волята ми трябваше да дойда до тук. Да се измъкнеш от тази войска по времето на маршируването й нямаше никаква възможност.

Той им разказа всичко набързо. Тъй като колата му попаднала сред плътен строй, трябвало да се смири, че го отвозва в неизвестна посока. Чак на платото се опитал да вземе управлението в свои ръце и да се върне в града, но тя отказвала да му се подчини. Тогава Джо Уилп предоставил на машината да го вози там, където й хрумне сред другите коли, описвайки най-фантастични фигури; на него на първо място му било любопитно да научи как ще свърши цялата тая странна история. А на второ място съобразил, че най-близкото селище е далеч. До него пеш е трудно да се стигне и е по-добре да си седи върху меките възглавници в колата, отколкото да мръзне на студения вятър на Харц.

Обясненията му бяха прекъснати от вика на Харисън:

— Хоуп, гледай какво прави „Титаник“!

Приближил се плътно до неподвижния си враг, тракторът разви своя метален всмукващ шланг, който приличаше на хоботчето на пеперуда, и го пъхна в разбития двигател на цистерната. Първоначално Хоуп и Харисън не разбраха какво става. Оказа се, че гъвкавата тръба, чийто край сега беше пъхнат дълбоко в металните вътрешности на противника, прехвърля в резервоара на трактора необходимия за работата на двигателя му динламик! Без да откъсва очи от тази сцена, Джо Уилп каза:

— Нашият трактор се сдобива с храна. Това е всичко. Ние доставихме трактора на изложбата със съвсем малък запас от гориво и сега „Титаник“ прехвърля в себе си онова, което е останало в резервоара на „Бекърса“.

— Другояче казано, изяжда своя враг.

— Всъщност, да, като вълк.

— По-скоро както едно насекомо изяжда друго, поправи го Хоуп. Но да продължим нашите търсения, Харисън. След това, което видях, чувствам, че имам все повече основания да се безпокоя за съдбата на Лиза.

— Мис Лиза е тук — потвърди младият работник. — Видях я в една жълта състезателна кола.

Хоуп направо го засипа с въпроси и Джо Уилп му съобщи малкото, което знаеше. Един път колата, която го довела на Харц, минала съвсем близо до Лиза. Той познал малката изящна играчка, в чието купе (жителите на града вече бяха свикнали с това) обикновено седяла младата златокоса красавица; дъщерята на шефа и този път била зад кормилото и макар вероятно малко объркана (тънките й вежди били повдигнати по-високо от обикновено), както и преди запазвала спокойствие и самообладание. Джо Уилп видял ясно изящната фигура на момичето, облегнала се върху седалката; ръцете й били кръстосани на гърдите, а ярко начервените й устни били плътно стиснати. Минавайки край нея, Джо се показал през прозорчето и силно извикал. Тя се обърнала изненадано, но Джо вече бил далеч. След половин час се срещнали отново и няколко секунди пътували рамо до рамо, но в това време Джо видял нещо, което го убедило в необходимостта да бъде крайно внимателен. Успял да предупреди момичето за опасността, която я заплашва, ако се опита да скочи от машината, и успял да й каже, че това може да се направи само ако има особено благоприятни условия. В този момент те били разделени отново и повече не я бил срещал сред това истинско стълпотворение.

— А какво всъщност видяхте, преди да се разделите за втори път с Лизи? — запита Хоуп.

— Мога да ви уверя, мистър Хоуп, че не бихте искали да видите такова нещо — отвърна Джо Уилп. — Можете ли да си представите: бедният Том Клайс днес беше поставен да регулира движението около „Дома на автомобила“. Той беше чудесен човек и аз добре го познавах, тъй като сме земляци. Както ви е известно, колата, в която бях, излезе една от първите от залата на изложбата и когато, правейки отчаяни усилия да я спра по еспланадата, видях Том, който в абсурдната си надежда да наложи контрол над този безпорядъчен поток от машини се мяташе, размахваше бялата си палка на регулировчик и свиреше непрекъснато. Според мен, както въобще всички ние, той още не разбираше какво става. Видя ме, като минавам край него, и извика: „Карай вдясно, Джо!“ Естествено, не бях в състояние да изпълня неговото нареждане. Тогава той се развика зад мен: „Ще те глобя, Джо, смятай, че си предупреден!“ Нямам представа на какво разчиташе; зная само, че има нещастието да яхне полицейския мотоциклет и се понесе с него след тези пълчища от демони. Стигна до средата на платото. Когато го зърнах там, вече беше слязъл от машината. Не знам какви са били намеренията му. Ясно ми е само, че в този миг би трябвало да мисли преди всичко за спасяването на собствения си живот, тъй като към него се носеше мощният „Стал“ на мистър Стърлинг. Измъквайки се от напиращата кола, бедният Том търсеше прикритие, като притичваше от място на място. Мисля, че вече разбираше колко му е лоша работата и че „Стал“ го преследва не защото има много добри намерения.

— Каква глупост! — сърдито го прекъсна мистър Хоуп. — Това, което вече видяхме, е абсурдно само по себе си, но една кола да започне освен това да преследва човек, подобно на хищник? Не, това не мога да повярвам.

— Както искате, сър — спокойно продължи младият работник, — но дано Бог стори така, че да не ни се налага да изпитаме същото. Позволете ми само да кажа, че нещастният Том повече няма да може никога да потвърди верността на думите ми, тъй като сега представлява само кървава каша върху платото. Ако е останало нещо от него, това е само бялата му палка, която успях да скрия в джоба си. Сигурен съм, че майката на Том ще я вземе и запази с тъга и любов. Ето защо, когато я видях да се търкаля по пясъка, веднага я грабнах. Но може би, сър, ако знаехте нещо повече за мистър Стърлинг, сигурно щяхте да разберете по-лесно случилото се.

— Какво би трябвало да знам за мистър Стърлинг?

— Нищо, което да ни дава основание да го причислим към великите хора. И въпреки това, за всеки, който редовно чете във вестниците колонката за произшествия, той е по-знаменит и от Джордж Вашингтон. Той е най-лошият шофьор на света и още от времето, когато си е купил своята първа кола, не минава дори и месец някое семейство да не надене траур по негова вина. Погубил е толкова хора, колкото и половината от всички шофьори в града; нахлувал е във витрини, премитал е тротоарите от пешеходци, а в деня, когато си купил нов „Пингър“ с невероятно мощен двигател, измъкнал толкова улични стълбове, колкото би могъл да изскубне в гората един смерч. В края на краищата, сър, мистър Стърлинг така се изпраксал, че само по това, как подскача колата, когато преминава през някого, и по някои други признаци, които се е научил да различава, той познавал, без да гледа платното дали е преминал през старец, дете, мъж или жена. А да се научиш на такова нещо е необходима много дълга практика. Онези, които познават мистър Стърлинг, разправят, че той никога не греши. За да няма по колата му петна от кръв, той я боядисал в червен цвят. И аз смея да твърдя: няма нищо изненадващо в това, че колата на мистър Стърлинг е придобила всички ужасни черти на своя господар.

— Разправят — вметна Харисън, — че тигър, който веднъж е пробвал човешка кръв, след това не се интересува от нищо друго.

— „Стал“ подобно на тигър се наслаждаваше на разправата с нещастния Том — потвърди Джо. — След като повали Том, той започна да го валира, като минаваше през него ту напред, ту назад и това продължи двадесет пъти. Върху трупа на Том дори искаше да премине и автобусът на девическото училище „Света Тереза“.

— А този автобус подобно минало ли има?

— Не толкова богато на събития, обаче ако някога го видите по улицата, горещо ви препоръчвам да се изкатерите веднага върху покрива на най-близ ката сграда. До днешния ден този автобус закарваше момичетата в училище, а след това ги развеждаше по домовете им и много рядко се случваше да не смачка по пътя си поне един минувач. Това беше причина за много огорчения, тъй като в началото тези случки правеха силно впечатление на децата. Но после те започнаха да плачат само ако шофьорът не смачкваше онзи, който те му посочваха.

Докато Джо Уилп споделяше с Хоуп и Харисън тези интересни сведения, те заедно продължаваха пътя си по края на платото по посока на най-гъстото струпване на коли. Като си пое дъх, работникът продължи да разказва по-нататък:

— Точно този автобус се носеше след спортната кола на Лизи. Страхувам се, че тъй като „Сталът“ на Стърлинг не му позволи да вземе участие в смазването на Том, автобусът, възбуден от това зрелище, е започнал да търси сам начин да задоволи жаждата си за кръв. Мис Лизи се виждаше твърде добре в откритата си кола. След смъртта на моя беден приятел тя и аз бяхме единствените хора, които още оставаха върху платото.

— А след това какво стана? — още по-разтревожено запита Хоуп, страхувайки се Джо Уилп да не премълчава нещо.

— Не смятам, че с нея се е случило нещо, мистър Хоуп. Уверявам ви, че всичко е в ред — побърза да го успокои младежът. — Та този автобус е тромава грамада, която е лишена от пъргавината и маневреността на спортната кола. Освен това е свикнал да не надхвърля скоростта, определена от градските власти. Този дебелак автобус е лицемер, консерватор и буржоа. Готов съм да се закълна, че никога няма да му хрумне да пътува с по-голяма скорост, отколкото това е правил до този момент. Той никога не би могъл да настигне една спортна кола. Вероятно ще открием мис Лизи цяла и невредима.

Тези думи успокоиха Хоуп и Харисън и тримата продължиха издирванията си. Те видяха коли, които, спрели на ръба на стръмнината, опипваха пространството с лъчите на мощните си фарове. Видяха други, стъпили с предните си колела върху някоя скала, да вият с клаксоните си така безутешно, както вият кучетата срещу Луната. Видяха как подобно на малки палави кучета се носят в надпревара състезателните коли. Видяха камиони с така сплеснати предници, че напомняха огромните зурли на свине, които всеки момент ще започнат да ровят земята…

Вече се разсъмваше, когато сред група машини на разстояние шестдесетина метра от тях Хоуп съзря една жълта състезателна кола. Фаровете на останалите автомобили я осветяваха ярко и зад кормилото на колата те видяха Лизи. Обронила ръце върху кормилото, облегнала глава на тях, тя, изглежда, спеше.

— Лизи — извика тревожно Хоуп. Неговият вик обаче потъна в какафонията от автомобилни свирки. Лизи не помръдна. Хоуп се хвърли към колата й. Спътниците му, страхувайки се повече за него, отколкото за момичето, се втурнаха след него, но дори пъргавият Джо Уилп не можа да го стигне.

Ако бихте запитали Хоуп как е успял да не попадне под някой от летящите като куршуми коли, пред чиито брони пробягваше, той не би могъл да обясни нищо. Така или иначе се добра до жълтата кола и когато това стана, Лизи вдигна глава и се изправи. Лицето й се разхубави още повече от радостната изненада, която го озари. Но в същия миг жълтата кола отскочи, смеси се с останалите и започна да се отдалечава. Хоуп и Джо Уилп видяха как момичето върти кормилото и натиска спирачките, но не успява да промени посоката, в която се движеше колата. Тя се сля с потока от автомобили и изчезна. Харисън смяташе, че сега, когато знаеха, че с Лизи не се е случило нищо, те трябва да я изчакат в някое безопасно място. Но Хоуп категорично отказа да чака и закрачи в посоката, в която се отдалечи състезателната кола. Джо Уилп и Харисън го последваха мълчаливо. Внезапно зад гърба им се разнесе вик. Колата на Лизи, описвайки пълен кръг, сега се връщаше обратно. Тя отново мина наблизо и Лизи напразно протягаше ръце към тях.

Другите коли не позволяваха на колата на Лизи да развие пълна скорост, но в същото време тя не се движеше чак толкова бавно, че да може без голям риск да се скочи от нея. Сега на Харисън му се струваше, че е по-вероятно цялата тази история да завърши с гибелта на тримата, отколкото със спасяването на Лизи. Сигурно същото си мислеше и Джо Уилп. Но мистър Хоуп, без да се смущава от нищо, застана на коляно, облегна на другото лакътя на ръката си, в която държеше пистолет, и се прицели в жълтия автомобил. Лицето му беше напрегнато и яростно. Раздаде се сух и кратък изстрел.

— О-о-ох — изплака машината на Лизи и вдигна едно от колелата си.

— Улучи, улучи! — развика се Харисън.

Той понечи да се хвърли към състезателната кола, но Джо Уилп го хвана за края на сакото и с това го предпази от неминуема смърт. Приближаваше се автобусът на девическото училище „Света Тереза“, черен, лакиран, огромен и напомнящ кинозала с редиците от пружинени седалки. Движеше се така тежко и бавно, както когато развеждаше момичетата по къщите. Раненото колело на жълтата състезателна кола потръпваше конвулсивно, а тя замръзна на мястото си. Тримата видяха как Лизи изскочи от нея и се затича към тях. Автобусът промени посоката си и се насочи към нея. Тридесет метра… Двадесет… Пет. Харисън замижа, за да не види. Черната грамада вече се беше надвесила над момичето, когато, сякаш прелитайки над пясъка, пред автобуса се изправи Джо Уилп. Заслепяващите фарове светеха право в него. Застанал неподвижно пред стоманената грамада, твърдо опрял крака в земята, Джо Уилп вдигна властно ръка, в която сега стискаше бялата палка. С нея покойният Том беше регулирал движението дълги години.

Автобусът на девическото училище „Света Тереза“, послушният на законите буржоа, замръзна като вкопан. Малко по-късно, когато Хоуп и Харисън, настанили се на безопасно място, слушаха разказа на Лизи, Джо започна да търси в жълтата кола повреди. Куршумът беше разкъсал една тънка жичка, обаче това се бе оказало напълно достатъчно, за да извади от строя надареното с разум устройство. Изпълнявайки професионалния си дълг, Джо Уилп възстанови прекъснатия от куршума контакт и вече искаше да тръгне обратно към Хоуп, Харисън и Лизи, но внезапно почувства, че нещо побутва лекичко дланта на дясната му ръка. Тогава той се обърна. Ръката му благодарно и послушно побутваше заострения нос на състезателната кола, напомнящ главата на риба. Колата последва Джо Уилп и спря на края на платото, където остана да го чака търпеливо.