Джеймс Редфийлд
Селестинското пророчество (7)

МЕЖДУЛИЧНОСТНА ЕТИКА

Изкачих се след войника по стълбите, които ни изведоха навън, в ярката слънчева светлина. Предупреждението на Пабло отекваше в съзнанието ми. Привързаност към друг човек? Какво искаше да каже с това? За каква ли привързаност говореше?

Войникът ме поведе по пътеката към паркинга, където двамина войника стояха изправени до един военен джип и зяпаха към нас. Когато приближихме и за погледнах в джипа, забелязах още някой на една от задните седалки. Но това беше Марджъри! Изглеждаше бледа и притеснена. Преди да срещна погледа й, войникът зад мен ме сграбчи за ръката и ме блъсна на седалката зад нея. Още двама войника се качиха на седалките отпред. Единият седна зад кормилото и бегло погледна към нас преди да запали колата и да поеме на север.

— Говорите ли английски? — обърнах се към войниците аз.

Войникът до шофьора, пълничък мъж, ме погледна с празни очи и каза нещо на испански, което не можах да разбера, после безцеремонно извърна глава. Обърнах се към Марджъри.

— Добре ли си? — попитах шепнешком.

— Ами…

Гласът й пресекна и сълзи се стичаха по лицето й.

— Не се тревожи — прегърнах я аз. Тя вдигна поглед към мен и се опита да се усмихне, после склони глава на рамото ми. Топла вълна премина по цялото ми тяло.

Цял час колата се друсаше по разровения път. Край нас всичко бе потънало в буйна и гъста растителност. Подир един завой, растителността оредя и пред погледа ни изникна малък градец. От двете страни на пътя се нижеха дървени постройки.

На около стотина метра пред нас бе спрял голям камион. Няколко войника ни дадоха знак да спрем. Зад тях с жълти фарове светеха други коли. Наострих внимание. Спряхме и един от войниците приближи до нас и каза нещо, което не успях да разбера. До мен достигна само думата „бензин“. Нашата охрана влезе в разговор с другите войници. Мятаха ни по някой поглед. Пушките висяха на раменете им.

Мерна ми се малка уличка, която свърваше вляво. Както зяпах към магазините и входовете, нещо във възприятията ми се промени. Най-неочаквано силуетите и цветовете на сградите се откроиха по-отчетливо.

Прошепнах името на Марджъри и почувствах погледа й върху себе си, но преди да успее нещо да каже, джипът бе разтърсен от страшна експлозия. Огнен взрив озари всичко пред нас и войниците залегнаха на земята. Пепел и дим скриха всичко от погледа ни.

— Ела след мен! — викнах аз и издърпах Марджъри от колата. Използвахме суматохата, за да побегнем из улицата, която бях току-що съзерцавал. Далеч зад нас долитаха крясъци и стонове. Все още обгърнати от дима, ние бягахме може би петдесетина метра. Внезапно вляво ми се мерна врата.

— Влизай! — извиках аз. Вратата бе отворена и ние се втурнахме вътре. Облегнах се от вътрешната й страна и здраво я залостих. Тогава се огледах наоколо и зърнах жена на средна възраст, която гледаше към нас. Бяхме се вмъкнали в нейния дом.

Погледнах я, опитвайки се да се усмихна. Тогава забелязах, че жената не беше уплашена или разгневена от това, че двама непознати са нахълтали в дома й след някаква експлозия. Бе почти усмихната и по-скоро с израз на любопитство и търпение, сякаш ни беше очаквала и сега само искаше да види какво ще направим. На близкия стол седеше четиригодишно хлапе.

— Побързайте! — каза тя на английски. — Сигурно са по петите ви!

Тя ни преведе през всекидневната, която бе почти необзаведена и през един коридор надолу по дървено стълбище до продълговато мазе. Детето вървеше до нея. Минахме през мазето и се изкачихме по друго стълбище, от където се излизаше на улицата.

Жената отключи малката елегантна кола, паркирана там, и бързо ни покани да влезем. Накара ни да легнем на задната седалка, хвърли едно одеяло върху нас и пое вероятно на север. През цялото време мълчах и се подчинявах на инициативата на жената. Прилив на енергия изпълни тялото ми, когато си дадох сметка какво всъщност се беше случило. Интуитивната ми представа, че успявам да избягам, се бе осъществила.

Марджъри лежеше до мен с плътно сключени мигли.

— Добре ли си? — попитах я аз шепнешком. Тя вдигна насълзени очи и кимна.

— Вече може да седнете — каза жената след петнайсетина минути.

Отметнах одеялото и се огледах наоколо. Май бяхме на същия път, по който пътувахме преди експлозията, но по на север.

— Коя сте вие? — попитах аз.

Тя се обърна и ме погледна с присъщата си полу-усмивка. Беше стройна, четирийсетгодишна жена с дълга до раменете черна коса.

— Аз съм Карла Диас. А това е дъщеря ми Марета. Детето усмихнато гледаше към нас от мястото до шофьора с големи, любопитни очи. То също имаше дълга, черна като кехлибар коса. Аз се представих и попитах:

— Как разбрахте, че се нуждаем от помощ? Карла по-широко се усмихна.

— Преследват ви заради Ръкописа, нали?

— Да, но как разбрахте?

— И аз съм запозната с Ръкописа.

— Къде ни водите? — попитах аз.

— Не зная — отвърна тя. — Ще трябва да ми помогнете. Погледнах към Марджъри. Тя не отместваше очи от мен.

— В този момент не зная накъде да вървя — казах аз. — Преди задържането, се опитвах да стигна Икитос.

— Защо искаше да идеш там? — попита тя.

— За да открия един приятел. Той търси Деветото откровение.

— С опасна работа се е заел.

— Да, зная.

— Ние ще те закараме там, нали Марета? Момиченцето се разсмя и отвърна с изисканост, не за годините й:

— Разбира се.

— Каква според теб беше онази експлозия? — попитах аз.

— Сигурно камионът е бил дизелов и е пропускал — отвърна тя. — И преди имаше подобен инцидент.

Останах поразен от това колко бързо Карла се реши да ни помогне, затова повторих въпроса си.

— Как разбра, че бягаме от войниците? Тя си пое дълбоко дъх.

— Вчера през селището минаха много военни коли и се отправиха на север. Това е нещо необичайно ме наведе на спомена как мои приятели бяха задържани преди два месеца. Заедно с тях ние изучавахме Ръкописа. Бяхме единствените в селото, които притежаваха и осемте откровения. Тогава дойдоха войници и арестуваха приятелите ми. Оттогава не съм чувала нищо за тях.

— Вчера докато гледах камионите — продължи тя — си помислих, че военните продължават да издирват копия от Ръкописа и може би други хора, подобно моите приятели ще имат нужда от помощ. Представих си, че бих помогнала на тези хора, ако мога. Разбрах, че тази мисъл в такъв момент не е случайна. Тъй че никак не се изненадах, когато влязохте в къщата ми. Тя млъкна, след което попита:

— Случвало ли ви се е нещо подобно?

— Да — отвърнах аз.

Карла намали скоростта. Бяхме стигнали до кръстопът.

— Мисля, че трябва да свърнем надясно — каза тя. — Ще бъде по-дълго, но по-сигурно.

Карла зави вдясно, а Марета силно се наклони вляво и здраво се хвана за седалката, за да не падне. Това я разсмя. Марджъри гледаше момиченцето с възхищение.

— На колко години е Марета? — попита тя.

Карла малко се притесни, после помоли внимателно:

— Ако обичате, не говорете за нея така, сякаш не е тук. Нали ако беше голяма, щяхте нея да попитате.

— О, простете ми. — каза Марджъри.

— На пет години съм — отвърна гордо Марета.

— Познавате ли Осмото откровение? — попита Карла.

— Не — отвърна Марджъри. — Само Третото съм виждала.

— Аз съм стигнал до Осмото — казах аз. — Нямате ли копие от него?

— Не — отвърна Карла. — Всички копия бяха иззети от военните.

— Дали в Осмото откровение се говори нещо за това как трябва да се отнасяме към децата?

— Да, Разглеждат се бъдещите отношения между хората и много въпроси като например как да предаваме енергия на другите и да не изпадаме в привързаност.

Пак същото предупреждение. Тъкмо щях да попитам Карла какво означава това, когато се обади Марджъри.

— Кажи ни нещо за Осмото откровение.

— То разглежда как да използваме енергията по нов начин във взаимоотношенията си с хората, но в началото се говори за отношението към децата.

— И какво би трябвало да бъде то? — попитах аз.

— Децата трябва да се приемат като нова степен в еволюцията, която ни води напред. Но за своето развитие, те се нуждаят от нашата енергия постоянно и безусловно. Най-лошото нещо по отношение на децата е да им отнемаме постоянно енергия като се опитваме да ги коригираме. Това, както знаете вече, поражда у тях властна драма. Това манипулативно отношение обаче може да се избегне, ако възрастните им дават цялата енергия, която им е необходима, независимо от ситуацията. Затова те трябва винаги да бъдат включвани в разговорите, особено когато се отнасят до тях самите. И не бива да се поема отговорност за повече деца, отколкото човек може да обкръжи с внимание.

— Значи Ръкописът разглежда всички тези проблеми? — попитах аз.

— Да — отвърна тя. — И въпросът с броя на децата е особено подчертан. Това леко ме смути.

— Защо броят на децата да е толкова важен? Тя бегло ме погледна, както шофираше.

— Защото възрастният може да отдели внимание само на едно дете в даден момент. Ако има твърде много деца спрямо броя на възрастните, възрастните се изтощават и не могат да им посветят достатъчно енергия. Децата започват да си съперничат за времето на възрастните.

— Братска ревност — уточних аз.

— Да, но в Ръкописа се изтъква, че този проблем е по-важен, отколкото се мисли. Често се възхваляват големите семейства с деца, които растат заедно. Но децата имат нужда да опознават света от възрастните, а не от другите деца. В много културни региони децата се събират на групи. Ръкописът казва, че хората трябва постепенно да разберат, че не бива да създават деца, когато няма поне един възрастен, способен да посвети цялото си внимание през цялото време на всяко едно от тях.

— Почакай малко — казах аз. — В много случаи и двамата родители се налага да работят, за да издържат семейството. Това ги лишава от правото да имат деца.

— Не непременно — отвърна тя. — В Ръкописа се казва, че семейството ще се разширява отвъд родствените връзки. Децата биха могли да получават внимание и от страна на други хора. Не е задължително пялата енергия да идва само от родителите. Дори е по-добре да не бъде така. Но който и да се грижи за децата, трябва да им посвещава цялото си внимание.

— Така е — казах аз. — Ти си успяла да постигнеш това. Марета изглежда изключително зряла за възрастта си. Карла се намръщи и каза:

— Не го казвай на мен, кажи го на нея.

— О, да — обърнах се аз към момиченцето. — Ти се държиш като голяма, Марета.

Тя засрамено погледна встрани, а после отвърна:

— Благодаря.

Карла топло я прегърна и ме погледна гордо.

— От две години насам се опитвах да се отнасям към Марета според духовното ръководство на Ръкописа, нали така, Марета?

Детето се усмихна и кимна с глава.

— Винаги съм се опитвала да й посвещавам енергия и да й казвам истината за всяка ситуация на достъпен език. Отнасям се сериозно към детските й въпроси и избягвам да й давам измислени отговори, които служат главно за забавление на възрастните.

Усмихнах се.

— Сигурно имаш предвид измислици от рода на „щъркелите носят бебетата“ и други подобни?

— Да, но когато са влезли в културата, тези изрази не са така опасни. Децата лесно ги разбират, защото са едни и същи. По-лоши са онези извращения, които възрастните си позволяват само за да се позабавляват и защото истината им се струва твърде сложна, за да я разбере едно дете. А това не е вярно. Истината винаги може да се изрази на нивото на детското разбиране. Трябва само да се помисли как.

— Какво казва Ръкописът по този въпрос?

— Казва, че винаги можем да намерим начин да кажем на едно дете истината.

Донякъде не можех да приема тази идея. Аз самият обичах да залъгвам децата.

— Нима децата не могат да разберат, когато възрастните просто се шегуват? — попитах аз. — Това може да ги направи преждевременно зрели и да ги лиши от радостите на детството.

Тя критично ме изгледна.

— Марета блика от радост. Ние се гоним, въргаляме се и играем всякакви детски игри. Разликата е, че когато просто фантазираме, тя знае, че фантазираме.

Кимнах с глава. Права беше, разбира се.

— Марета вярва на себе си — продължи Карла — защото аз винаги съм откликвала на нейните потребности. Обръщала съм й специално внимание винаги, когато се нуждае. А когато аз не мога, сестра ми, която живее в съседния вход, ме замества. До нея винаги е имало възрастен човек, който да отговаря на въпросите й. Тя няма нужда да се самоизтъква, защото винаги е получавала искрено внимание, винаги е могла и знае, че винаги ще може да разчита на достатъчно енергия и така при нея безболезнено ще може да се осъществи прехода от получаване енергия от възрастните към получаване на енергия от вселената — към което всички се стремим.

Погледнах навън през прозореца. Пътят ни минаваше през гъста джунгла и, макар да не се виждаше, слънцето явно клонеше на запад в следобедното небе.

— Дали до довечера ще пристигнем в Икитос? — попитах аз.

— Не — отвърна Карла. — Но можем да пренощуваме при мои познати.

— Наблизо ли? — попитах аз.

— Да, в дома на един приятел. Служител е по опазването на природата.

— Държавен служител, така ли?

— Част от Амазонка е охранявана зона. Той е местен агент, но има голямо влияние. Казва се Хуан Хинтон. Не се тревожете. Той вярва в Ръкописа, а и властите досега не са го закачали.

Пристигнахме, когато небето беше напълно притъмняло. Джунглата край нас бе оживяла от нощните звуци, въздухът беше задушен. Голямата, добре осветена, дървено облицована къща се намираше сред едно сечище сред гъста зеленина. В близост до нея имаше още две големи постройки и няколко джипа. Още една кола, повдигната върху дъски се поправяше от двама мъже, които работеха на изкуствено осветление.

На почукването на Карла се отзова слаб перуанец, скъпо облечен. Той й се усмихна, но когато забеляза нас с Мърджъри, на лицето му се изписа тревога и неудоволствие. Говореха на испански. Карла нещо го молеше, но ако се съдеше по израза и интонацията му, той не бе склонен да приеме.

Тогава през открехнатата врата аз зърнах един самотен силует в коридора. Приближих и разпознах Джулия. Тя също ме видя и излезе изненадана. Леко докосна рамото на мъжа и тихо му каза нещо на ухото. Той кимна и сдържано ни покани да влезем. Ние се представихме и Хинтон ни заведе б кабинета си. Джулия погледна към мене и каза:

— Ето че наистина се срещнахме. Тя носеше кафеникави панталони с големи джобове и ярко червена фланелка.

— Да, наистина — отвърнах аз.

Един перуанец от прислугата отиде при Хинтон, размени няколко думи с него и двамата се отправиха към друга част на къщата. Джулия се настани на един стол до малка масичка и покани останалите да седнат отсреща на дивана. Марджъри изглеждаше разтревожена и не отместваше поглед от мене. Карла изглежда усети притеснението на Марджъри. Приближи до нея и я хвана за ръката.

— Хайде да си направим топъл чай — предложи тя. Докато се отдалечаваха, Марджъри отново се обърна да ме погледне. Усмихнах й се и ги проследих с поглед, докато се скриха зад ъгъла и влязоха в кухнята. После се обърнах към Джулия.

— Какво според теб означава това? — попита тя.

— Какво означава кое? — отвърнах разсеяно аз.

— Че отново се случи да се срещнем.

— О…не зная.

— Как се запозна с Карла? Накъде сте тръгнали?

— Тя ни спаси. Марджъри и аз бяхме задържани от перуански войници. Избягахме и попаднахме на Карла. Джулия изглеждаше развълнувана.

— Кажи ми как стана това.

Облегнах се и й разказах цялата история, като започнах от момента, когато взех камионетката на отец Карл и после всичко за нашето задържане и случайното ни бягство.

— И Карла се съгласи да ви закара в Икитос? — попита Джулия.

— Да.

— Искаш ли да отидеш там?

— Уил е казал на отец Карл, че отива там. Явно е по следите на Деветото откровение. Неизвестно защо, и Себастиан е там.

Джулия кимна.

— Да, Себастиан поддържа мисия близо до Икитос. Там изгради своя авторитет, като покръстваше индианците.

— Ами ти? — попитах аз. — Накъде отиваш сега?

Джулия каза, че тя-също търси Деветото откровение, но няма никаква следа. Дошла тук, защото многократно й минавала мисълта за нейния стар приятел Хинтон.

Почти не я слушах. Марджъри и Карла се появиха в хола с чаши чай в ръце и нещо си говореха. Марджъри улови погледа ми, но нищо не каза.

— Тя чела ли е нещо от Ръкописа? — попита Джулия, сочейки с глава към Марджъри.

— Само Третото откровение — казах аз.

— Ако поиска, бихме могли да й помогнем да напусне Перу.

Обърнах се и я погледнах.

— Но как?

Сервираше сам и се настаняваше край масата. Марета изпя песен за благослов и ние прекарахме около час и половина в хранене и приказки. Хинтон се бе освободил от притеснението си и седеше в приятно настроение, което ни помогна да се отпуснем и ние след напрежението от бягството. Марджъри свободно разговаряше и се смееше. Близо до нея преливах от нежна любов.

След вечеря се върнахме в кабинета на Хинтон, където бе сервиран карамел и сладък ликьор. Марджъри и аз седнахме на дивана и заразказвахме надълго и широко за своя живот и преживелици. Все по-близки се чувствахме. И като че ли единственият проблем, който се явяваше, бе че тя живееше на западния бряг, а аз на юг. Скоро обаче Марджъри престана да се тревожи от този проблем и започна да се смее от сърце.

— Нетърпелива съм да се върнем в Щатите — каза тя. — Такова удоволствие ще бъде да пътуваме ту натам, ту насам.

Аз се облегнах и я погледнах сериозно.

— Джулия каза, че може да уреди заминаването ти веднага.

— Имаш предвид нашето заминаване навярно? — попита тя.

— Не, аз…не мога да замина.

— Но защо? — попита тя. — Та аз не мога да те оставя тук. Нито пък да остана. Направо ще полудея.

— Ще трябва да заминеш без мен. Скоро ще тръгна и аз.

— Не! — каза тя на висок глас. — Не бих могла да понеса това!

Карла, която влизаше в кабинета, след като бе сложила Марета да спи, погледна към нас и се обърна на другата страна. Хинтон и Джулия продължаваха да разговарят, като се правеха, че не са забелязали избухването на Марджъри.

— Моля те, нека се върнем у дома — повтаряше Марджъри.

Аз отместих поглед встрани.

— Е, добре! — каза тя. — Остани си тук! Стана и бързо се отправи към спалнята.

Стомахът ме сви от болка, докато гледах Марджъри да се отдалечава. Енергията, с която ме изпълваше нейната близост, се срина и аз изведнъж се почувствах слаб и объркан. Опитах се да се отърся от това. В края на краищата, казах си аз, познаваме се съвсем отскоро. Но от друга страна ми минаваше през ума, че може и да е права, че може би трябваше да се завърна у дома. В края на краищата, каква полза да стоя тук? В родината си бих могъл да съдействам за някаква подкрепа на Ръкописа, при това без да рискувам живота си. Станах и последвах Марджъри към дъното на коридора, но кой знае защо, отново се върнах на мястото си. Не знаех какво да правя.

— Може ли да поговорим за минутка? — попита Карла най-неочаквано. Беше застанала до дивана, без да я забележа.

— Да, разбира се — отвърнах аз.

Тя седна и се обърна загрижено към мен.

— Без да искам чух какво се случи — каза тя. — Мисля си, че преди да вземеш своето решение, добре е да чуеш какво казва Осмото откровение за привързването към някои хора.

— Да, бих искал да узная това.

— Когато човек поиска да познае себе си и да се включи съзнателно в еволюционното развитие, случва се да бъде ненадейно спрян от привързаност към друг човек.

— Сигурно имаш пред вид мене и Марджъри?

— — Аз ще ти обясня принципа. А ти сам ще прецениш за себе си.

— Съгласен съм.

— Нека първо ти кажа, че самата аз трудно разбрах тази част на откровението. Сигурно така и нямаше да я разбера, ако не се бях запознала с професор Рино.

— Рино ли?! — възкликнах аз. — Та аз го познавам. Срещнах го, когато изучавах Четвъртото откровение.

— А ние се запознахме, когато и двамата бяхме стигнали до Осмото откровение. Той остана у нас няколко дни.

Кимнах учуден.

— Той ми обясни как привързването според Ръкописа води до междуличностна борба в интимните връзки между хората — продължи Карла. — Винаги е било удивително как така любовното блаженство и вълнение изведнъж преминава в конфликт. Сега знаем защо. Това става в резултат на взаимното преливане на енергия между двамата. Когато двама души се влюбят, в началото те несъзнателно си отдават енергия и започват да се чувстват вдъхновени и жизнерадостни. Това е невероятното въодушевление, което наричаме „влюбване“. За съжаление, когато човек очаква прилив на енергия от страна на друг човек, той се откъсва от енергията на вселената. Но често другият няма достатъчно енергия, за да я отдава постоянно. Тогава се появява борба за енергия, в резултат на което и двамата изпадат в познатите си властни драми с цел да черпят от енергията на другия. В този момент връзката деградира до обикновена борба за надмощие.

Тя се подвоуми за момент, сякаш не беше сигурна дали разбирам, след което добави:

— Според Рино нашата склонност към подобен тип привързване има психологическо обяснение, което вероятно би ти помогнало да разбереш нещата по-добре.

Отново кимнах да продължи.

— Проблемът според Рино се крие в нашето ранно семейство. Борбата за енергия не ни е позволила да завършим един съществен психологически процес — да интегрираме в себе си обратната страна на нашия пол.

— Каква страна?

— В моя случай — поясни тя — аз не съм успяла да интегрирам моята мъжка страна. В твоя случаи ти не си успял да интегрираш твоята женска страна. Ние се привързваме към човек от другия пол, защото имаме потребност от противоположната полова енергия. Разбираш ли, мистичната енергия, която можем да отключим като наш вътрешен източник е едновременно мъжка и женска. Тя може да ни стане достъпна, но в началото трябва да бъдем много предпазливи. Ако преждевременно се свържем с човек, от когото да черпим нашата мъжка, респективно женска енергия, блокираме притока си на енергия от вселената.

Казах, че не разбирам.

— Помисли как би трябвало да се осъществи интеграцията на мъжката и женската страна у детето в едно идеално семейство и тогава сигурно ще разбереш какво имам предвид — поясни тя. — Детето първоначално получава енергия от възрастните. Обикновено на него му е по-лесно да се идентифицира и да получава енергия от родителя от същия пол. По-трудно е да получава енергия от другия родител, поради различието на половете. Да вземем за пример едно момиченце. То се опитва да интегрира в себе си мъжката си страна, което го прави изключително привързано към баща му. Момиченцето желае баща му изцяло да му принадлежи. В Ръкописа се обяснява, че това се дължи на нуждата й от мъжка енергия, която да допълни нейната женска природа. Тази мъжка енергия й помага да се чувства уверена в себе си и цялостна. Но тя неоснователно мисли, че може да се чувства така само ако непрестанно е край баща си. Тя чувства, че тази енергия й принадлежи и трябва да разполага с нея както желае, поради което се стреми да обсеби баща си. Вярва, че той е съвършен и незаменим и е длъжен да удовлетвори всяка нейна прищявка. В едно по-несъвършено семейство това създава борба за надмощие между момиченцето и бащата. Драмите се формират, когато тя се научи да се налага и да манипулира баща си, за да получава енергията, която желае. В идеалното семейство обаче бащата не би се поддал на тази борба за енергия. Той ще продължи да се отнася честно към нея и да й отдава безусловно достатъчно енергия, дори ако не прави всичко, което тя иска от него. Тук е важно да се знае, че в идеалния случай, бащата ще си остане открит и готов за общуване. Тя го смята за идеален и незаменим, но ако той честно й обясни кой е, с какво се занимава и защо, момиченцето може да интегрира неговия специфичен стил и способности и ще преодолее нереалистичното си отношение към баща си. Накрая ще започне да гледа на него просто като на човек, с неговите способности и недостатъци. Когато се осъществи такова реално отношение, детето лесно ще се научи да черпи мъжката си енергия не от бащата, а от всеобщата енергия, съществуваща във вселената.

— Проблемът е — продължи тя — че повечето родители все още се конкурират за енергия със собствените си деца и това се отразява на всички нас. Поради това съперничество никой от нас не е разрешил докрай проблемите си с противоположния пол. Ние всички все още търсим енергията на противоположния пол вън от себе си, в човека, мъж или жена, когото смятаме идеален и незаменим и можем да притежаваме сексуално. Виждаш ли какъв е проблемът?

— Струва ми се, че да — отвърнах аз.

— За да еволюираме съзнателно — продължи тя — ние трябва да преодолеем една критична ситуация. Както вече споменах, в Осмото откровение се говори, че когато станем част от еволюционния процес, ние автоматично започваме да получаваме едновременно женска и мъжка енергия. Тя се влива в нас по естествен път от вселенската енергия. Но трябва да бъдем бдителни, защото ако се привържем към човек, от когото можем пряко да получаваме енергията на противоположния пол, бихме прекъснали връзката си с истинския източник… Което би ни върнало назад в развитието ни — и тя се позасмя, сякаш на себе си.

— На какво се смееш? — попитах аз.

— Веднаж Рино направи следната аналогия — отвърна тя. — Каза, че докато не се научим да избягваме подобни ситуации, ние вървим по полуокръжност, кещо като буквата С. Много лесно сме склонни да се поддадем на човек от противоположния пол — друга полуокръжност, която да се свърже с нашата, за да затвори кръга и да ни създаде чувство за пълнота и цялостност, каквото се получава, когато напълно се свържем със вселената. А всъщност само сме се свързали с друг човек, който също търси другата си половина навън. Според Рино това е класическа връзка на взаимна зависимост и тя крие потенциални проблеми, които започват веднага да се проявяват.

Тя се подвоуми, сякаш очакваше какво ще кажа, но аз само кимнах с глава.

— Двамата си мислят, че са създали един завършен човек, едно цяло О, но то е изградено от двама души. Единият отдава мъжка енергия, другият женска. Този цялостен човек следователно има две глави или два аза. И двамата искат да владеят този цял човек, който са създали и както през детството, и двамата искат да командват другия, сякаш той им принадлежи. Този вид илюзия за завършеност винаги се превръща в борба за надмощие. В края на краищата всеки от двамата започва да си позволява твърде много спрямо другия и дори въобще да не го зачита, за да направлява този цялостен аз в посоката, която на него му харесва. Но това, разбира се, не може да продължава дълго. Поне в наше време. Може би в миналото единият от партньорите е бил готов да се подчини на другия — обикновено жената, понякога мъжът. Но сега сме се отърсили от това съзнание. Вече никой не иска да бъде подчинен на друг.

Спомних си как Първото откровение разкриваше борбата за надмощие в интимните взаимоотношения и гневното избухване на онази жена в ресторанта с Чарлин.

— Значи, край на любовните истории — казах аз.

— О, ние можем да имаме своите любовни връзки — отвърна Карла. — Но преди това трябва да завършим кръга самостоятелно. Трябва да установим трайна връзка с енергиите на вселената. За това е нужно време, но когато го постигнем, продължаваме да бъдем отворени за любовта и бихме могли да постигнем онова, което в Ръкописа се нарича духовна любов. Когато ни свързват чувства с друг човек, който е цялостен като нас, ние създаваме един свръхаз. Но това никога не ни отклонява от пътя на нашата индивидуална еволюция.

— Докато ние с Марджъри в момента се отклоняваме от нашия път, така ли мислиш?

— Да.

— И как да се избягват подобни връзки? — попитах аз.

— Като не бързаме да се отдадем на „любовта от пръв поглед“, като се научим да имаме платонични връзки с хора от другия пол. Като се отдаваме на интимни отношения само с човек, готов да ни се открие напълно, да ни каже всичко за себе си — което в идеалния случай се очаква от нашия баща или майка през детството. Когато опознаем вътрешния живот на нашия любим човек, ние се освобождаваме от своите фантазии проекции относно другия пол и това ни позволява да съхраним своята връзка с вселената. Но не бива да забравяме, че това съвсем не е лесно. Особено ако се налага да прекратим една вече съществуваща привързаност. Това е истинско разкъсване на енергиите и то боли. И все пак е неизбежно. Взаимната зависимост не е някаква нова болест, засегнала само някои измежду нас. Ние всички сме зависими и всички трябва да се освободим от тази зависимост сега. Целта е да можем да изпитваме щастие и озарение, каквито човек преживява в началото на една любовна връзка и тогава, когато сме сами. Човек трябва да се научи да интегрира мъжкото, респективно женското начало вътре в себе си. Тогава той се издига на по-високо стъпало на еволюцията и може да намери онази единствена любовна връзка, която наистина му подхожда. Ти замълча.

— А кой знае, ако вие с Марджъри еволюирате, може би ще откриете, че наистина си принадлежите един на друг. Но знай едно: в момента вашата връзка няма да бъде щастлива.

Хинтон прекъсна разговора ни, за да ни каже, че стаите ни са готови и че той си ляга. Благодарихме му за гостоприемството и той се оттегли.

— Аз също си лягам — каза Карла. — Утре ще поговорим пак.

Кимнах с глава и останах загледан след нея, докато се отдалечаваше. Тогава усетих, че някой сложи ръка на рамото ми. Беше Джулия.

— Прибирам се в стаята си — каза тя. — Ти знаеш ли къде е твоята? Бих могла да ти я покажа.

— Да, ако обичаш — казах аз. — А стаята на Марджъри къде е?

Тя се усмихна, преведе ме през коридора и спря пред една врата.

— Не е близо до твоята — каза тя. — Господин Хинтон е много консервативен човек.

Аз отвърнах на усмивката й и й пожелах лека нощ, след което влязох в стаята си и дълго не можах да заспя.

Когато се събудих, усетих дъх на силно кафе. Миризмата му се носеше из цялата къща. Облякох се и отидох в хола. Възрастен прислужник ми предложи чаша пресен гроздов сок и аз го приех.

— Добро утро — чу се зад мен гласът на Джулия. Обърнах се.

— Добро утро. — Тя се вгледа в лицето ми и попита:

— Разбра ли защо се срещнахме отново?

— Не — отвърнах аз. — Не успях да помисля за това. Опитвах се да разбера страстите.

— Да. Забелязах — каза тя.

— И какво забеляза?

— Как изглеждаше енергийното ти поле.

— И как изглеждаше?

— Твоята енергия беше свързана с тази на Марджъри. Докато ти седеше тук, а тя беше в другата стая, твоето енергийно поле се бе разтегнало и се бе свързало с нейното.

Поклатих глава.

Тя се усмихна и сложи ръка на рамото ми.

— Беше загубил връзката си с вселената. Вместо това се бе свързал с енергията на Марджъри. Така е с всички привързаности — човек има нужда от посредничеството на някого или нещо, за да се свърже с енергията на вселената. За да преодолее това, човек трябва да издигне нивото на своята енергия и да намери своя вътрешен център своето истинско предназначение на земята.

Аз само кимнах и излязох, като я оставих в хола. В продължение на десетина минути практикувах метода за изграждане на енергия, на който ме бе научил Санчес.

Постепенно красотата ме покори и аз се почувствах олекнал. Върнах се в къщата.

— Изглеждаш по-добре — каза Джулия.

— И по-добре се чувствам — отвърнах аз.

— Кои са въпросите, пред които си изправен в момента?

Замислих се. Бях намерил Марджъри, тъй че този въпрос бе получил своето разрешение. Но исках да открия и Уил. Както и да узная нещо повече за взаимоотношенията между хората според Ръкописа. Ако той можеше да се отрази положително върху човешките взаимоотношения, какво тогава безпокоеше Себастиан и другите духовници?

Обърнах се към Джулия.

— Трябва да опозная останалата част от Осмото откровение и да открия Уил. Може би той вече притежава Деветото.

— Утре отивам в Икитос — каза Джулия. — Искаш ли да дойдеш и ти? Колебаех се.

— Мисля, че Уил е там — добави тя.

— Откъде знаеш?

— От това, което си представих снощи във връзка с него.

Не казах нищо.

— Представих си те и теб — продължи Джулия. — Представих си как двамата отиваме в Икитос. И ти си замесен в цялата тази работа.

— Коя работа? — попитах аз. Тя се усмихна.

— В това да открием последното откровение преди Себастиан.

Докато Джулия говореше, в съзнанието ми изникна представата как с нея пристигаме в Икитос, след което кой знае защо решаваме да тръгнем в различни посоки. Предчувствах, че имам някакво предназначение, но не знаех какво.

Върнах се към разговора си с Джулия. Тя се усмихваше насреща ми и попита: — Къде се беше отнесъл?

— Извинявай. Замислих се — отвърнах аз.

— Нещо важно?

— Не зная. Представих си, че когато пристигнем в Икитос…ще поемем в различни посоки. В стаята влезе Роландо.

— Донесох ви храна за из път — обърна се той към Джулия. Когато ме позна, любезно ми кимна с глава.

— Да, благодаря — отвърна Джулия. — Имаше ли много войници?

— Не, изобщо не видях — отвърна той.

В този момент влезе Марджъри и аз се разсеях, но чух как Джулия казваше на Роландо, че вероятно Марджъри ще иска да тръгне с него за Бразилия, откъдето да си уреди завръщането в Щатите.

Приближих се до Марджъри.

— Добре ли спа? — попитах я. Тя ме погледна така, сякаш се двоумеше дали да не продължи да се сърди, но отвърна:

— Не особено.

Посочих с глава към Роландо.

— Това е приятел на Джулия, който тази сутрин тръгва за Бразилия. Може да ти помогне от там да се прехвърлиш в Щатите.

Тя като че ли се страхуваше.

— Повярвай ми, всичко ще бъде наред — успокоих я аз. — Те са помагали и на други американци. Имат познати в Американското посолство в Бразилия. Скоро би могла да си бъдеш вече у дома.

Тя мълчаливо кимна.

— Тревожа се за теб.

— С мен всичко ще бъде наред. Няма защо да се тревожиш. Щом се върна в Щатите, веднага ще ти се обадя.

Хинтон извести, че е сервирана закуската и ние се отправихме към трапезарията и започнахме да се храним. След закуска Джулия и Роландо се разбързаха. Джулия каза, че най-добре е Роландо и Марджъри да преминат границата преди мръкване, а пътят ще трае цял ден.

Марджъри скъта някои дрехи, които Хинтон й даде за из път. Докато Джулия и Роландо си говореха край вратата, аз дръпнах Марджъри встрани.

— Не се тревожи за нищо — казах аз. — Отваряй си очите на четири и може би ще видиш и останалите откровения.

Тя се усмихна, но нищо не каза. Заедно с Джулия наблюдавахме как Роландо й помага да натовари нещата си в малката му кола. Докато колата се отдалечаваше, очите ни се срещнаха за миг.

— Смяташ ли, че ще успеят да се измъкнат? — попитах Джулия.

Тя ме погледна и ми смигна.

— Разбира се. Я по-добре и ние да тръгваме. Мога да ти предложа едни дрехи.

Тя ми подаде чанта с дрехи, които натоварихме заедно с няколко кутии храна на пикапа. После се сбогувахме с Хинтон и с Карла и Марета и потеглихме на североизток към Икитос.

Заобикаляше ни все по-гъста джунгла и все по-малко следи от хора се забелязваха. Замислих се за Осмото откровение. В него явно се разкриваха едни нови взаимоотношения, но аз още не го разбирах напълно. Карла ми бе разказала как би трябвало да се отнасяме към децата и какви опасности крие една привързаност към друг човек. Но освен това и Пабло, и Карла бяха намекнали за възможност съзнателно да предаваш енергия на другите. Какво ли означаваше това?

Погледнах Джулия в очите и казах:

— Не ми е напълно ясно Осмото откровение.

— Отношението ни към останалите хора зависи от степента на нашата еволюция, от степента, в която въпросите на нашия живот получават отговор — каза тя.

— По какъв начин става това? — попитах аз.

— Вземи за пример себе си — каза тя. — По какъв начин твоите въпроси получават отговор?

— Струва ми се, че отговорите ми се дават от хората, които срещам.

— А ти винаги ли си готов да приемеш познанието, което ти носят?

— Не винаги. В повечето случаи съм резервиран.

— А това не отблъсква ли хората, които имат какво да ти кажат?

— Не, те са открити и отзивчиви към мен. Те… — двоумях се. Не знаех как по-точно да се изразя.

— Помагат ли ти да станеш по-открит? Вдъхват ли ти топлота и енергия? — попита тя.

Въпросът й отприщи у мен редица спомени. Спомних си как Уил ме успокои, когато ме срещна в Лима, обзет от ужас, и бащинските грижи на Санчес, и грижовните напътствия на отец Карл, Пабло и Карла. А ето че сега и Джулия. Очите им толкова си приличаха.

— Да — отвърнах аз. — Всички вие сте ми помагали.

— Наистина — каза Джулия. — При товахъзнателно, ръководейки се от Осмото откровение. Когато ти вдъхваме енергия и ти помагаме да разбереш себе си, ние ти позволяваме да ни откриеш истината, която имаш да ни предадеш. Нима не разбираш? Най-доброто, което можем да направим за нас самите е да ти предадем енергия.

— Какво по-точно се говори в Ръкописа по този въпрос?

— Че винаги, щом пътищата ни се кръстосват с някого, той идва да ни предаде някакво познание. Случайни срещи не съществуват. Но дали ще получим познанието, което идва да ни се даде чрез тези срещи, зависи само от нас. Ако се срещнем с някого и поговорим, без да научим нищо от този разговор, това не значи, че не е имало какво да научим, а само че по една или друга причина, то не е стигнало до нас.

Тя се замисли за миг, но отново продължи:

— Не ти ли се е случвало да срещнеш случайно някой стар познат или приятел, да побъбрите и да се разделите, след което да се срещнете отново още същия ден или същата седмица?

— Случвало ми се е — отвърнах аз.

— И какво обикновено си казвате в такива случаи? Предполагам нещо от рода на: „О, каква приятна изненада да те срещна отново“, засмивате се и си продължавате по пътя.

— Ами нещо такова.

— В Ръкописа се казва винаги в такива случаи, каквото и да вършим, да спрем за малко и да се опитаме да разберем какво имаме да кажем на този човек или той на нас. И когато хората започнат да си дават сметка за това, нашите взаимоотношения ще престанат да са така прибързани, а ще станат по смислени и целенасочени.

— Дали това не е твърде трудно за осъществяване, особено когато човекът не разбира за какво му говориш?

— Да, трудно е, но Ръкописът препоръчва някои подходи.

— Имаш предвид как конкретно да постъпваме един с друг?

— Точно така.

— И какво се казва там?

— Нали си спомняш от Третото откровение, че единствено хората в света могат да отдават съзнателно енергия?

— Да.

— А помниш ли как става това? — Припомних си уроците на Джон.

— Да, като се оставиш на възхищението си от красотата на даден обект, докато повишиш дотатъчно своята енергия, за да изпиташ любов. В любовта става обмен на енергии — ние отдаваме енергията, с която сме били заредени.

— Тъкмо същият принцип действа и при хората. Когато изпитаме възхищение от външния вид и качествата на един човек, неговият облик ни става близък и ние можем да му влеем от нашата енергия като по този начин издигнем неговото енергийно ниво. Разбира се, първата стъпка е да поддържаме високо нивото на собствената си енергия. Тогава бихме могли да насочим енергийния поток през нас към другия. И колкото по-скъп ни е един човек със своята уникалност и вътрешна красота, толкова повече енергия се влива в него и съответно и в нас.

— Това си е истински хедонизъм — разсмя се тя. — Колкото повече обичаме и ценим другите, толкова повече енергия се влива в нас. Затова и любовта, която изпитваме към хората, енергията, която им отдаваме, е най-доброто, което можем да направим за самите себе си.

— Не за пръв път чувам това — казах аз. — Отец Санчес често го е повтарял.

Загледах се в Джулия. Имах чувството, че за първи път виждам в душата й. Тя също ме погледна, после отклони поглед към пътя.

— Енергията, която се влива в човека, има огромно въздействие — каза тя. — Ето например в момента аз просто чувствам как ти ме изпълваш с енергия. Имам усещане за лекота и яснота при изразяване на мислите си. Ти издигаш моята енергия и това ми позволява по-лесно да се доближа до своята истина и да ти я предам. А когато става така, и ти самият чувстваш, че чрез мен ти се открива определено познание. Това ти помага да проникнеш в моята висша душа по-дълбоко и да я почувстваш близка, което пък на свой ред още повече ме зарежда с енергия и ми открива истината, тъй че цикълът отново се повтаря. Такова взаимно вливане на енергия може да изведе хората до невероятни висоти. Не бива обаче да забравяш, че това е твърде различно от връзките, основани на взаимна зависимост/Връзките, основани на взаимна зависимост също започват по този начин, но скоро се израждат във властни отношения, защото привързването откъсва хората от източника на енергия и те започват да се чувстват изчерпани. Истинското отдаване на енергия е без привързаност и желание да получиш нещо за себе си. Двамата просто получават познание един чрез друг.

Докато говореше, хрумна ми един въпрос. Пабло бе казал, че не съм разбрал какво е трябвало да науча от Костус, защото съм провокирал детската му драма.

— А какво да правим — попитах Джулия — когато разговаряме с човек, който вече учавства в някаква властна драма и се стреми да ни въвлече в нея? Как да преодолеем това?

Джулия веднага отвърна:

— В Ръкописа се казва, че ако ние не възприемем отрежданата ни роля, драмата на другия човек ще се разпадне от само себе си.

— Май не ми е много ясно — казах аз. Джулия се взираше в пътя. Беше замислена.

— Наоколо имаше бензиностанция. Можем да заредим.

Погледнах към индикатора, който сочеше, че половината резервоар е все още пълен.

— Имаме още доста бензин — казах аз.

— Да, зная, но ми хрумна да спрем и да налеем бензин, а значи няма да е зле да го сторим.

— Е, щом е така.

— Ето оттук — посочи тя вдясно.

Свърнахме и пътувахме почти половин километър през джунглата преди да стигнем до нещо като ловно-рибарски заслон. Сградата се намираше на брега на една река и няколко рибарски лодки се виждаха завързани. Спряхме пред стара бензиностанция и Джулия влезе да потърси собственика.

Аз излязох от колата и се изтегнах, след което покрай сградата отидох на брега на реката. Въздухът беше много влажен. Слънцето не се виждаше под гъстия покров на дърветата, но аз бях сигурен, че е точно в зенита си. Скоро температурите щяха да станат убийствени.

Неочаквано зад гърба ми някой ядосано се развика на испански. Обърнах се. Беше нисък, набит перуанец, който повтори думите си със заплашителен вид.

— Не разбирам какво ми говорите. Той премина на английски.

— Кой си ти? Какво търсиш тук?

Опитах се да не обръщам внимание на тона му.

— Току-що спряхме, за да налеем бензин. Тръгваме след няколко минути.

Обърнах се и отново се загледах във водата с надеждата, че ще се махне.

Той приближи от страни.

— Май най-добре е да кажеш кой си, янки.

Аз отново го погледнах. Изглежда никак не се шегуваше.

— Американец съм. Пътувам с една приятелка без конкретна цел — казах аз.

— Загубен американец — каза с неприязън той.

— Нещо такова — отвърнах аз.

— И какво търсиш тук, американецо?

— Нищо не търся и нищо не съм ти сторил — казах аз като се опитвах да се оттегля към колата. — Остави ме на мира.

Най-неочаквано видях, че Джулия беше застанала до колата. Когато отправих поглед нататък, перуанецът също се обърна и я забеляза.

— Време е да тръгваме. Не работят вече — каза Джулия.

— Коя си ти? — попита перуанецът все така враждебно.

— А ти защо си толкова ядосан? — на свой ред попита Джулия.

Мъжът промени поведението си.

— Защото работата ми е да охранявам това място.

— Сигурна съм, че добре си вършиш работата. Но с теб трудно може да се разговаря, когато заплашваш.

Мъжът опули очи, като се опитваше да разбере що за птица е Джулия.

— Тръгнали сме за Икитос — каза Джулия. — Имаме работа с отец Санчес и отец Карл. Познаваш ли ги?

Той поклати глава, но споменаването на двамата свещеници го накара още повече да омекне. Накрая кимна и се отдалечи.

— Да вървим — каза Джулия.

Влязохме в пикапа и потеглихме. Дадох си сметка колко неспокоен и напрегнат съм бил и се опитах да се отърся от това.

— Какво се случи вътре? — попитах аз. Джулия погледна към мен.

— Какво е трябвало да се случи?

— Ами нещо, от което да се разбере защо е трябвало да спрем.

Тя се засмя и отвърна: — Не, цялото действие се развиваше навън. Погледнах я удивен.

— Не можа ли да разбереш? — попита тя.

— Не — отвърнах аз.

— За какво мислеше малко преди да пристигнем?

— Че искам да си изпъна краката.

— Не, преди това. За какво ме питаше, когато разговаряхме?

Опитах се да си спомня. Говорехме за детските драми. Тогава си спомних.

— Ти каза нещо, което не разбирах — отвърнах аз. — Каза, че човек не може да играе своята властна драма с нас, ако ние не се оставим да ни въвлече в съответната роля. Това не ми стана ясно.

— А вече ясно ли ти е?

— Все още не. Какво искаш да кажеш?

— Ами случката с онзи човек ясно демонстрира какво става, ако човек приеме да играе съответната роля.

— Как така?

Тя ме стрелна с очи.

— Каква роля играеше онзи човек пред тебе?

— Очевидно ролята на Насилника.

— Точно така. Ами ти?

— Просто се опитвах да го накарам да ме остави на мира.

— Да, но каква роля играеше?

— Ами първо реагирах сдържано, но той не престана да ме напада.

— И тогава?

Не ми беше приятен този разговор, но аз си наложих да не го пресъквам и да му обърна внимание. Погледнах Джулия и й отвърнах:

— Сигурно съм влязъл в ролята на „горкия аз“. Тя се усмихна.

— Точно така.

— Докато ти явно се справи без проблеми — казах аз.

— Само защото не приех ролята, която очакваше от мене да приема. Спомни си, че властната роля на всеки човек е била формирана през детството взависимост от ролята на друг. Затова и всяка роля се нуждае от съответната й друга роля, за да бъде разиграна напълно. За да извлича енергия, типът на насилника се нуждае от човек в ролята на „горкия аз“ или от друг насилник.

— А ти как успя да се справиш? — попитах аз, все още объркан.

— В случая бих могла да откликна като изиграя друг насилник, опитвайки се да бъда по-силна от него. Но тогава можеше да се стигне до бой. Аз обаче постъпих според правилата на Ръкописа. Назовах ролята, която играеше той. Всички роли са скрити стратегии за придобиване на енергия. Той се опитваше по насилствен начин да ти отнеме енергия. Когато се опита да приложи същата тактика и към мен, аз назовах онова, което правеше.

— Затова ли го попита защо е толкова ядосан?

— Да. Ръкописът отбелязва, че скритите стратегии за получаване на енергия не могат да съществуват, когато човек ги назове и по този начин ги доведе до съзнанието. Те престават да бъдат скрити. Това е много прост метод истината в разговора да се прояви. След това човек става по-естествен и искрен.

— Като че ли е така — признах аз. — Случвало ми се е и преди несъзнателно да изтъкна нечия роля.

— Сигурно. Всеки го е правил. Сега просто го осъзнаваме. Но за да бъде подобен метод истински валиден, нужно е да разберем добрата страна човека отвъд неговата роля и да му отдадем колкото се може повече енергия. Ако един човек почувства прилив на енергия, по-лесно ще се откаже от опита си да манипулира другите за енергия.

— И ти какво добро успя да видиш в онзи човек?

— Той беше едно беззащитно момче, което отчаяно се нуждае от енергия. Освен това те научи на онова, от което имаше нужда точно в момента, не е ли така?

Погледнах я. Тя едва сдържаше смеха си.

— И според тебе ние сме се озовали там, само за да мога аз да разбера как да се справям с някой, който играе определена роля?

— Нали такъв ти беше въпросът?

Усмихнах се. Връщах си доброто настроение.

— Да, май че беше така.

Събудих се от един комар, който кръжеше около лицето ми. Отправих поглед към Джулия. Тя се усмихваше, сякаш си спомняше нещо смеешно. Бяхме пътували в пълно мълчание няколко часа, след като си тръгнахме от станцията край реката. От време на време си хапвахме по нещо, приготвено от Джулия за из път.

— Събуди ли се? — попита Джулия.

— Да — отвърнах аз. — Далеч ли сме от Икитос?

— Градът е на около трийсет километра, но странноприемницата на Стюарт е на няколко минути път оттук. Това е малка странноприемница, където се отбиват ловците. Собственикът е англичанин и един от привържениците на Ръкописа — отново се усмихна тя. — Често сме били заедно и сме перкарвали приятно. Ако не е станало нещо непредвидено, ще го намерим там. Надявам се да разберем и къде е Уил.

Тя спря пикала в страни на пътя и ме погледна.

— Хайде да видим какво става — каза тя. — Преди да те срещна отново, аз пътувах с намерение да съдействам за откриването на Ръкописа, но не знаех къде точно да отида. Тогава осъзнах, че много често в съзнанието ми се мярка мисълта за Хинтон. Отивам в къщата му и кого срещам? Тебе. А ти ми казваш, че търсиш Уил и че си чул, че той е в Икитос. Интуицията ми подсказва, че ние с теб ще спомогнем за откриването на Деветото откровение, а ти пък долавяш, че ще настъпи момент, когато ще се разделим и ще тръгнем в различни посоки. Това е в основни линии, нали?

— Да — отвърнах аз.

— Е, трябва да ти призная, че след това аз започнах да си мисля за Уили Стюарт и неговата странноприемница. Нещо ще се случи там.

Кимнах с глава.

Тя отново запали колата и продължи по пътя, след което свърна по един завой.

— Ето я странноприемницата — каза Джулия.

На стотина метра пред нас, където пътят правеше друг остър завой в дясно, се издигаше двуетажна постройка във Викториански стил.

Спряхме на паркинга с каменна настилка. Няколко души си говореха пред входа. Тъкмо отварях вратата на колата, за да изляза, когато Джулия докосна рамото ми.

— И помни — каза тя — тук никой не е случайно. Стой буден за познанието.

Последвах я до входа на страноприемницата. Мъжете, добре облечени перуанци, разсеяно ни кимнаха, когато на влизане минахме покрай тях. Озовахме се в просторно фоайе. Джулия посочи към трапезарията и ми поръча да заема маса, докато тя иде да потърси собственика.

Огледах помещението. Състоеше се от около десетина маси, разположени в два реда. Избрах една някъде по средата и седнах, облягайки се на стената. Подир мен влязоха още трима души, всичките перуаннци, и се разположиха на отсрещната маса. Скоро след това влезе още един мъж и зае една маса на около шест-седем метра вдясно от мене. Седна странично, почти с гръбом към мен. Правеше впечатление на чужденец, вероятно европеец.

Джулия влезе и след като ме видя, приближи и седна насреща ми.

— Собственикът отсъства — каза тя. — А служителят не знае нищо за Уил.

— И сега какво? — попитах аз.

Тя само ме погледна и сви рамене.

— Не зная. Ще трябва да приемем, че някой от присъстващите тук има какво да ни каже.

— И кой е той според теб?

— Не зная.

— И как ще стане това? — попитах с внезапно недоверие аз. Въпреки всички мистични стечения на обстоятелствата, които бях преживял, откакто дойдох в Перу, все пак ми беше трудно да повярвам, че и сега ще се случи нещо подобно, само защото на нас така ни се искаше.

— Не забравяй Третото откровение — отвърна Джулия. — Вселената е енергия, енергия, която реагира на нашите очаквания. Хората също са част от тази енергия, тъй че, когато имаме въпрос, хората ни подсказват кой притежава отговора.

Тя огледа присъстващите в помещението.

— Не познавам никого тук, но ако бихме имали време да поговорим, ще открием, че всеки има какво да ни каже, на какво да ни научи.

Аз също огледах присъстващите. Тя се сниши отсреща, сякаш по-близо към мен.

— Никога недей да забравяш: щом случаят ни е срещнал с някого, той непременно има какво да ни каже. В противен случай, просто щеше да поеме по друг път или в друго време. Самият факт, че тези хора наокрло са тук, не е случаен.

Погледнах я. Не бях съвсем сигурен, че всичко е толкова просто.

— Цялата трудност е в това да се ориентираме с кого да влезем в разговор, когато с всички е невъзможно — каза тя.

— И как се решава това? — попитах аз.

— Ръкопиисът твърди, че има знаци.

Слушах Джулия внимателно, но кой знае защо погледът ми се рееше наоколо и се задържа на мъжа вдясно от мен. В същия миг той се обърна и също се вгледа в мен. Когато очите ни се срещнаха, той отмести поглед и се загледа в чинията си. Аз също погледнах настрани.

— Какви знаци? — попитах аз.

— Знаци като този — каза тя.

— Като кой?

— Който току що получи — тя посочи с глава мъжа от дясната ми страна.

— Какво имаш предвид?

Джулия отново се наведе близо към мен.

— В Ръкописа се казва, че ако случайно срещем погледа на някого, това е знак, че би трябвало да поговорим с него.

— Но нима това не се случва непрекъснато? — попитах аз.

— Разбира се. Но хората обикновено не му обръщат никакво внимание, заети с конкретните си дела. Аз кимнах.

— За какви други знаци се споменава в Ръкописа? — попитах аз.

— Когато ти се струва, че познаваш отнякъде даден човек — отвърна тя. — Когато имаш чувството, че си го виждал някъде, макар да знаеш, че не си.

При тези думи си спомних за Добсън и Рино, които ми се бяха сторили толкова познати, когато ги видях за първи път.

— А в Ръкописа обяснява ли се защо някои хора ни се струват познати? — попитах аз.

— Не особено. Споменава се, че с някои хора принадлежим към една и съща духовна общност. Обикновено духовните общности следват общи линии на еволюция. Затова и хората имат сходни мисли, което им придава сходни изражения и външност. Ние интуитивно разпознаваме членовете на нашата духовна общност и те много често ни носят определено познание.

Погледнах отново към мъжа вдясно. Той наистина ми се струваше познат от някъде. Колкото и да беше невероятно, той също се обърна и отново отвърна на погледа ми. Бързо стрелнах с очи Джулия.

— Ти трябва да поговориш с този човек — каза тя.

Аз не отвърнах. Беше ми неудобно ей така просто да приближа и да го заговоря. Щеше ми се да ставаме и да тръгваме към Икитос. Тъкмо мислех да предложа това, Джулия отново заговори.

— В момента мястото ни е тук, а не в Икитос. Трябва да си свършим работата тук. Лошото е, че ти не смееш просто да приближиш и да заговориш онзи човек.

— Как постигаш това? — попитах аз.

— Какво по-точно?

— Как успяваш да прочетеш мислите ми?

— Няма нищо мистично в това. Просто наблюдавам внимателно израза на лицето ти.

— Как така?

— Когато цениш дълбоко някой човек, можеш да проникнеш в истинската му същност, независимо от всякакви маски, които той би могъл да си сложи. Тогава можеш да се съсредоточиш и да разбереш какво мисли по най-недоловимите промени в израза на лицето му. Това е съвършено естествено.

— Прилича ми на телепатия — казах аз. Тя се усмихна.

— Телепатията е нещо напълно естествено. Отново погледнах мъжа. Този път той не отвърна на погледа ми.

— Най-добре е да се заредиш с енергия и да идеш да поговорите, докато не е станало късно — каза Джулия.

Съсредоточих се, за да повиша своята енергия, докато се почувствах по-уверен и попитах:

— Какво да кажа на това момче?

— Истината — отвърна тя. — Кажи му истината така, че да стигне до него.

— Добре, ще опитам.

Издърпах стола назад и се отправих към онзи мъж. Той изглеждаше стеснителен и неспокоен, както Пабло при първата ни среща. Опитах се да вникна по-дълбоко, отвъд неговата тревога и ми се стори, че го виждам по-различен, по-зареден с енергия.

— Здравейте — поздравих аз. — Вие май не сте от местните хора, а? Дали ще можете да ми помогнете — търся един приятел на име Уил Джеймс.

— Заповядайте, седнете — покани ме той със скандинавски акцент. — Аз съм професор Едмънд Конър. Той ми подаде ръка и каза:

— Жалко, но не познавам вашия приятел. Аз се представих и обясних — в случай, че това го интересува — че Уил търси Деветото откровение.

— Запознат съм с Ръкописа — каза той. — Тук съм, за да изследвам неговата автентичност.

— Сам ли?

— Трябваше да се срещна с професор Добсън. Ала него все още го няма, а беше ме уверил, че ще бъде тук да ме посрещне. Не разбирам на какво се дължи това негово закъснение.

— Нима познавате Добсън?

— Да. Той организира проучванията около Ръкописа.

— Значи е добре и се очаква да дойде? Професорът ме погледна въпросително.

— Такива бяха плановете ни. Случило ли се е нещо?

Загубих енергията си. Изведнаж осъзнах, че Добсън и Конър са си уговорили среща преди Добсън да бъде арестуван.

— С него се запознахме в самолета на път към Перу — поясних аз. — Но в Лима го арестуваха и изобщо не зная какво е станало с него.

— Арестували са го! Господи!

— Кога за последен път сте говорили с него? — попитах аз.

— Преди няколко седмици, но срещата ни тук беше твърдо уговорена. Той каза, че ще се обади, ако нещо се промени.

— А знаете ли защо е искал да се срещне с вас тук, а не в Лима? — попитах аз.

— Каза, че наблизо имало някакви разкопки и има път насам, за да се срещне и с друг един учен.

— А спомена ли къде му е срещата с този учен?

— Да, каза, в Сан Луис, ако добре си спомням. Защо?

— Не зная…Само попитах.

При тези думи станаха едновременно две неща. Първото, че през ума ми мина представата за Добсън, за това, че го срещам отново. Представих си срещата ни на един път с грамадни дървета. В същия миг погледнах през прозореца и за своя най-голяма изненада, видях отец Санчес, който се качваше по стълбите към входа. Изглеждаше уморен, с изцапани дрехи. В стара кола на паркинга чакаше още един свещеник.

— Кой е това? — попита професор Конър.

— Отец Санчес! — отвърнах аз, като едва сдържах вълнението си.

Потърсих с поглед Джулия, но нея вече я нямаше на масата. Изправих се веднага щом Санчес влезе в стаята. Той ме видя и спря изненадан, след което приближи и ме прегърна.

— Как си?

— Добре съм — отвърнах аз. — Как се озова тук? Той едва намери сили да се усмихне.

— Направо не знаех къде да ида. И дотук трудно се добрах. Стотици военни части са се насочили насам.

— А защо идват насам военни части? — запита зад мене Конър, който приближаваше към нас.

— За съжаление не зная какви са намеренията им. Зная само, че бяха много.

Запознах ги и казах на отец Санчес в какво положение се беше озовал Конър. Конър изглежда се притесни.

— Трябва да си вървя — каза той. — А нямам шофьор.

— Отвън чака отец Павел, който веднага се връща в Лима — каза Санчес. — Бихте могли да пътувате с него, ако желаете.

— Наистина бих желал — каза Конър.

— Почакай, ами ако се натъкнат на военните? — попитах аз.

— Не ми се вярва да спрат отец Павел. — каза Санчес. — Той се ползва с добра репутация.

В този момент се върна Джулия, видя отец Санчес к те топло се прегърнаха, а аз й представих Конър. Докато говорех, Конър изпадаше във все по-голяма паника и само подир няколко минути Санчес му каза, че за отец Павел е време да потегля. Конър отиде да си събере нещата от стаята и бързо се върна. Санчес и Джулия го придружиха навън, но аз се сбогувах с него в трапезарията и останах на масата си. Исках да размисля. Знаех, че срещата с Конър не беше случайна, нито пък това, че Санчес ни намери тук, но още не можех да разбера смисъла на ставащото.

Не след дълго се върна Джулия и седна до мене.

— Казвах ти, че нещо ще се случи тук — спомена тя. — Ако не бяхме се отбили, нямаше да се срещенем нито със Санчес, нито с Конър. Между другото, какво научи от Конър?

— Още не знам със сигурност — отвърнах аз. — Къде е отец Санчес?

— Нае стая да си почине. Не е спал от два дни.

Погледнах настрани. Разбирах, че Санчес е уморен, но отсъствието му ме разочарова. Имах нужда да поговорим, да видя какво може да добави към всичко онова, което ставаше, особено тази поява на военните. Бях разтревожен и дори ми се искаше да избягам заедно с Конър.

Джулия забеляза безспокойството ми.

— Спри се малко и се успокой — каза тя. — Кажи ми какво разбра за Осмото откровение дотук.

Погледнах я и се опитах да се концентрирам.

— Не зная от къде да започна.

— Какво според теб иска да ни каже Осмото откровение? Замислих се.

— Как да се отнасяме с другите хора, с децата и възрастните. Как да назоваваме властните си роли и да ги преодоляваме и как да предаваме енергия на останалите.

— И? — попита тя.

Загледах се в лицето й и веднага разбрах какво имаше предивид.

— И ако бъдем наблюдателни към човека, с когото разговаряме, получаваме нужните ни отговори. Джулия широко се усмихна.

— Правилно ли го разбирам? — попитах аз.

— Общо взето да — каза тя. — Но има и още нещо. Вече знаеш, как един човек може да повдигне енергията на друг. Сега можеш да наблюдаваш как това се реализира в група от хора.

Излязох на верандата и седнах на един от кованите столове. Джулия излезе само подир няколко минути и дойде при мене. Навечеряли се бяхме добре, без много приказки и после решихме да излезем да подишаме въздух. Санчес се беше прибрал преди три часа в стаята си и аз усетих, че ме обзема отново тревога. И тъкмо тогава Санчес най-ненадейно излезе и седна при нас. Почувствах облекчение.

— Чувал ли си нещо за Уил? — попитах го аз.

Той придърпа стола си така, че да може да вижда и мене, и Джулия. Забелязах, че се разположи внимателно, така че да бъде на равни разстояния и от двамата.

— Да, чух — отвърна той.

Изглежда потъна в размисъл, тъй че се наложи да го питам отново:

— И какво чу?

— Нека да ти разкажа всичко подред. Когато тръгнахме с отец Карл към мисията, там очаквахме да намерим отец Себастиан и военните. Бяхме се подготвили за разпит. Щом пристигнахме, разбрахме, че отец Себастиан и военните внезапно си бяха тръгнали преди няколко часа, след като получили някакво известие. Цял ден не стана ясно какво се е случило и едва вчера при нас дойде отец Костус, когото разбрах, че познаваш. Каза, че Уил Джеймс го е насочил към нашата мисия. Явно Уил си е спомнил името на мисията ми от един предишен разговор с отец Карл и интуитивно е разбрал, че отец Костус има нещо важно да ни съобщи. Отец Костус е решил да подкрепи Ръкописа.

— А защо Себастиан си е тръгнал така внезапно? — попитах аз.

— Защото е трябвало да побърза — каза Санчес. Получил бе известие, че отец Костус ще разгласи публично за намерението му да унищожи Деветото откровение.

— Нима Себастиан вече го е открил?

— Още не, но много се надява да го открие. Намерен е друг документ, който указва къде се намира Деветото откровение.

— И къде се предполага да бъде? — попита Джулия.

— При Селестинските руини — отвърна Санчес.

— Къде е това? — попитах аз. Джулия ме погледна.

— На около шестдесет километра оттук. Това са разкопки, където се допускат само перуански учени и до голяма степен се държат в тайна. Съдържат няколко древни пласта, първо от майте, след това от инките. Явно и в двете култури е съществувало поверието, че в това място се крие нещо особено.

Внезапно забелязах, че Санчес учавстваше в разговора с невероятна съсредоточеност. Когато говорех, той изобщо не откъсваше очи от мен и ме слушаше с цялото си внимание. Когато заговори Джулия, той се обърна така, че да може да я вижда. Изглежда го правеше съвсем съзнателно. Питах се какво ли значи това, когато в разговора настъпи пауза. И двамата ме погледнаха, сякаш очакваха нещо от мен.

— Какво има? — попитах аз. Санчес се усмихна.

— Твой ред е да изразиш мнението си.

— Нима се редуваме? — попитах аз.

— Не — отвърна Джулйя. — Просто водим съзнателен разговор. Всеки говори, когато енергията се насочи към него. Сега тя е над теб.

Не знаех какво да кажа.

Санчес сърдечно ме погледна.

— В Осмото откровение се говори и за съзнателното групово общуване. Опитай се да разбереш. Когато се води разговор в групата, обикновено един от членовете й във всеки отделен момент може да изрази най-добрата идея. Тогава останалите биха могли да насочат цялата си енергия към него и съзнателно да му помогнат да изрази идеята си по най-добрия начин. Същото следва с друг от групата и после с друг. Ако съсредоточиш вниманието си върху онова, което се говори, ще почувстваш кога е твой ред и идеята сама ще се оформи в съзнанието ти.

Санчес отмести поглед към Джулйя, която попита:

— Каква бе онази идея, която ти не успя да изразиш? Опитах се да помисля.

— Питах се защо отец Санчес гледа така съсредоточено всеки, който говори — казах накрая аз. — Не можех да си го обясня.

— Ключът към този процес — отвърна Санчес — е да говориш, когато настъпи подходящия за теб момент, а когато говорят другите, да им отдаваш енергия.

— Понякога нещата се объркват — намеси се Джулия. — Някои хора стават надменни, когато са в група. Чувстват енергията на идеята си и я изразяват, но тъй като този прилив на енергия е много приятен, те продължават да говорят, дълго след като енергията се е преместила към някой друг. Опитват се да монополизират групата. Други пък се затварят в себе си и дори когато чувстват силата на една идея, не рискуват да я споделят. В такива случаи групата се разединява и членовете й не получават пълно познание. Същото става и ако някои от членовете на групата не са приети от други. Отхвърлените лица не получават енергия и групата бива лишена от техните полезни идеи.

Джулия замълча и ние и двамата погледнахме към Санчес, който си пое дъх преди да заговори.

— Трябва да разберем механизма на отхвърляне. Ако човек не-ни харесва или ни е страх от него, ние естествено сме склонни да обръщаме внимание на неприятните страни у него, вместо да потърсим хубавото в дълбоката му същност. По този начин му отнемаме енергия и му причиняваме зло. Те имат чувството, че не са така красиви и уверени в себе си, и това е така, защото сме отнели от тяхната енергия.

— Затова е толкова важно да проумеем всичко това — намеси се Джулия. — Хората си скъсяват дните с тази яростна надпревара.

— Не забравяй обаче — добави отец Санчес — че една работеща група трябва да спомогне да се увеличи енергията и вибрационното ниво на всеки участник чрез излъчваната от всички останали енергия. Когато това стане, индивидуалното енергийно поле на всеки един се слива с енергийното поле на останаалите и създава общ енергиен поток. Сякаш групата става едно тяло, но с много глави. Всяка една става говорител на цялото. Но в такава група всеки знае кога и какво да каже, защото е постигнал по-голяма яснота в живота си. Това е онзи Висш аз, за който се говори в Осмото откровение във връзка с интимните отношения между мъжа и жената. Такъв Висш аз обаче може да се формира и в други групи.

Думите на отец Санчес най-неочаквано ме наведоха на мисълта за отец Костус и за Пабло. Дали този млад индианец не беше променил мисленето на отец Костус, за да го накара да пожелае да рааботи за запазването на Ръкописа? И дали не беше успял да постигне това именно благодарение на Осмото откровение?

— Къде е в момента отец Костус? — попитах аз. Този въпрос изглежда ги изненада, но отец Санчес веднага отвърна:

— Двамата с отец Карл решиха да отидат до Лима, за да поговорят с някои църковни отци по повод евентуалните намерения на кардинал Себастиан. Изглежда отец Карл затова толкова настояваше да дойде с теб в мисията. Знаел е, че го чака важна задача.

— Точно така — каза Санчес.

Настъпи мълчание и всеки погледна останалите в очакване да се появи следващата идея.

— Сега ще трябва да разберем какво се очаква от нас самите — каза Санчес.

Джулия взе думата първа.

— През цялото време си мисля, че ще учавствам някак в намирането на Деветото откровение, но още не мога да определя какво се очаква от мене.

Двамата със Санчес насочихме цялото си внимание към нея.

— Представям си го на определено място… — продължи Джулия. — Един момент. Та това са Селестинските руини. На едно точно определено място между останките от храмови стени. Почти го бях забравила — погледна тя към нас. — Трябва да ида там, при Селестинските руини.

След като свърши, и двамата със Санчес погледнаха към мен.

— Аз още не зная какво да правя — казах аз. — Исках да разбера кое кара Себастиан и неговите хора да преследват Ръкописа. Вече разбрах, че ги плаши идеята за вътрешна еволюция. Но сега не зная какво да правя… Войниците настъпват… Май Себастиан ще успее пръв да открие Ръкописа… Направо не знам. Все ми се струва, че мога някак си да му внуша да не го унищожава.

Млъкнах. Отново ми мина мисълта за Добсън и ненадейно също за Деветото откровение. Внезапно осъзнах, че Деветото откровение ще ни даде да разберем крайната цел на еволюцията. Бях си задавал въпроса как Ръкописът би променил човешките отношения и бях получил отговора на този въпрос в Осмото откровение и логически следваше въпросът: къде ще ни изведе всичко това, как ще се промени човешкото общество?

Имах чувството, че ако си отговоря, ще успея да успокоя опасенията на Себастиан относно съзнателната еволюция… Ако би пожелал да ме изслуша.

— Продължавам да вярвам, че може кардинал Себастиан да бъде убеден да подкрепи Ръкописа! — заявих категорично аз.

— Сам ли си представяш, че правиш това? — попита Санчес.

— Не…всъщност не. Заедно с човек, който го познава и знае как да подходи към него.

При тези думи и двамата с Джулия обърнахме погледи към отец Санчес.

Той се опита да се усмихне и сдържано каза:

— Двамата с кардинал Себастиан избягваме да спорим относно Ръкописа от много време насам. Той винаги е бил с по-високо положение в йерархията от мен и дълго ме смяташе за свое протеже, а и трябва да призная, че аз съм изпитвал възхита от него. Но винаги съм предусещал какво ми предстои. Още първия път, когато спомена за това, знаех, че задачата да го убедя ще се падне на мен. През целия си живот съм се подготвял за това.

Той погледна към нас с Джулия и продължи:

— Майка ми се отнасяше реформаторски към хрис-тианските догми. Тя мразеше използването на чувство за вина и принуда, когато проповядваше Евангелието. Чувстваше, че хората трябва да се обръщат към религията от любов, а не от страх. Баща ми, от своя страна бе привърженик на строгия ред и по-късно стана проповедник, също като Себастиан безусловно убеден в традицията и авторитета. Това ме накара да искам да работя в рамките на църквата, но като винаги търся начин да бъде тя променена, тъй че да позволява по-висши нива на религиозно преживяване. Да убедя Себастиан ще бъде следващата ми стъпка. Въпреки вътрешната си съпротива, зная, че трябва да посетя мисията на Себастиан в Икитос.

— И аз идвам с теб — казах аз.