Алън Нурс
Натрапник

Космическият кораб летеше през звездния мрак към орбитата на третата планета. Беше пътувал дълго. Сега се отправяше към дома.

Доналд Шейвър седеше, втренчил поглед в навигационното табло. Лицето му беше сиво. Взря се в космическите карти и тръпка разтърси раменете му.

Висок рус мъж отвори вратата и пристъпи в навигационната кабина със светнало лице.

— Здравей, Дони! — ревна той. — Най-после се откъснахме от проклетата воняща дупка, а? Какво мислиш? — Той по навик погледна яркочервената точка върху навигационното табло, после се обърна, надникна с щастлив израз на лицето през илюминатора и с радостно предчувствие потри ръце.

— Бих искал да сме си у дома — отвърна мрачно Шейвър.

Русият мъж се изсмя.

— Ти и още осемдесет души имат същото желание! Не се безпокойте, момчета, на път сме. Само още една седмица и…

— Бих искал да сме си у дома — прекъсна го напрегнато младежът. Той пое дъх и отново тръпка разтърси раменете му. Русият мъж се обърна и очите му се разшириха от тревога.

— Дони! — рече той тихо. — Какво ти е, момчето ми?

— Болен съм, Скоти! — отвърна младежът с шепот. — Ох, Скоти, моля те, повикай бързо доктора… ужасно ми е зле! — Той отново потръпна, отпусна ръце от масата и падна напред.

Високият шотландец го хвана и бавно го отпусна върху пода.

— Дръж се, Дони! — прошепна той. — Ще се погрижа за теб.

Момчето внезапно се присви в пристъп на кашлица, задави се, лицето му посиня. Гърбът му се извиваше в конвулсии; после също така внезапно се отпусна.

Скоти прекоси помещението, грабна един телефон от масата и забързано набра номер.

— Навигационното търси централното управление — изрече той рязко. — Веднага изпратете лекаря тук. Струва ми се… — Погледна с широко разтворени очи неподвижното тяло на пода. — Струва ми се, че току-що умря един човек!

Доктор Джон Крауфорд се отпусна в креслото, протегна дългите си крака напред и се загледа мрачно през илюминатора до него. Седеше там вече от един час, тънките му пръсти си играеха със сивите карти в ръцете му, взираше се в пространството, пушеше и се мръщеше. За първи път по време на дългото пътешествие се чувстваше уморен, самотен и го бе обзел страх.

Ако се беше обръснал и преоблякъл в чиста униформа на Изследователския корпус, лекарят щеше да изглежда красив. Беше длъгнест мъж, изпитото му лице беше потъмняло от двудневна брада, а невчесаната му черна коса допринасяше за озадачения му и загрижен вид. Един от космонавтите го беше нарекъл „Доктор Скука“, а лекарят се бе отдалечил, като леко се усмихваше.

Вероятно членовете на екипажа си го представяха точно така — говореше бавно, малко скучен, приятен и безобиден човек, който изглеждаше прекалено голям, за да се разхожда из коридорите на космически кораб. Доктор Крауфорд, разбира се, знаеше, че това не е вярно. Той просто внимаваше. Лекар на кораб с изследователска мисия трябваше да внимава за всяка своя мисъл и действие. Големите изпразнени от болести кораби на десетина предишни изследователски мисии го бяха доказали съвсем решително.

Доктор Крауфорд се взираше през илюминатора, гледаше немигащите бели точки звездна светлина върху кадифеночерния фон и смръщваше все повече чело. Щеше да е меко казано, ако пътешествието се наречеше неуспешно от всякаква гледна точка. След цялото напрежение на очакването, след силната възбуда мисията се бе оказала провал. Пълен, нещастен, безнадежден провал от началото до края. Никаква слава. Никакво откритие. Нищо.

Допреди един час.

Взря се в картите, които държеше в ръце. Точно преди един час Йенсън, завеждащ болничното отделение, му бе донесъл картите, като се задъхваше, защото бе дотичал от лабораторията. Доктор Крауфорд ги взе, разучи ги и стомахът му се сви от страх.

Внезапно скочи от креслото и тръгна по коридора към кабината на капитана. Видя светлината над вратата, която означаваше, че капитанът е вътре, и ръката му потръпна, когато натисна копчето на звънеца. Беше невъзможно да го поднесе на капитана, но знаеше, че няма друг избор.

Капитан Робърт Джаф вдигна глава, когато лекарят влезе в кабината, и върху кръглото му тъмно лице се разля усмивка. Лекарят се наведе, за да не удари главата си в горната рамка, и прекоси към писалището на капитана. Колкото и да му се искаше, не успя да се усмихне и докато се отпускаше в едно кресло, видя как погледът на капитана стана сериозен.

— Какво има, докторе?

— Изпаднали сме в беда, Боб.

— Беда? След това пътуване? — той се захили и се облегна назад. — Не ставай глупав. Що за беда?

— На борда имаме необикновен човек, Боб.

Капитанът повдигна рамене и сключи вежди.

— На борда имаме осемдесет необикновени хора. Те точно за това бяха избрани…

— Нямам предвид такава необикновеност. Искам да кажа нещо направо невероятно, Боб. На кораба има човек, който се разхожда и е напълно здрав, а би трябвало да е мъртъв.

— Доста странно нещо чувам от устата на лекар — поде предпазливо капитанът. — Какво искаш да кажеш?

Крауфорд размаха сивите карти пред лицето му.

— Ей тук е всичко — рече той. — Това са резултатите от лабораторни анализи. Както знаеш, в деня, в който излетяхме от Венера, наредих да се направи пълен медицински преглед на всеки човек на борда. Нормална процедура — трябваше да сме сигурни, че изследователите, а и другите не са прихванали нещо. Между другото направихме пълни лабораторни анализи на всеки: урина, кръв и така нататък. До два дни след излитането прекарахме всички през лабораторията и от всеки взехме кръв.

Джаф смукна от цигарата си, като с нетърпение наблюдаваше лекаря.

— На кораба има осемдесет и един човека — продължи лекарят. — От тях осемдесет имат съвсем чисти здравни данни, всички резултати са им отрицателни. Но един човек е малко по-различен. — Той потупа картите с тънките си пръсти. — У един човек всичко е нормално: кръв, хлориди, калций, отношение албумин — глобулин — всичко е точно както трябва. После анализирахме кръвната му захар. — Лекарят протегна крака и се вгледа втренчено в пръстите им. — Този човек нямаше кръвна захар — рече той. — Нито следа.

Капитан Джаф настръхна, очите му се разшириха.

— Ей, почакай… аз не съм лекар, но дори и аз зная…

— … че човек не може да живее без кръвна захар. — Лекарят кимна с глава. — Съвсем прав си. Но това не е всичко. След като не открихме кръвна захар, направихме анализ за креатинин. Това е продукт от разпадането на протеините, който бързо се изхвърля; ако достигне десет милиграма в сто сантиграма кръв, пациентът изпада в беда. Никога не съм виждал по-високо ниво на креатинин от 25, и то у мъртвец. Човек с толкова високо ниво креатинин трябва да е мъртъв, не може да живее… — Той млъкна за миг и обърса потта от челото си. — Нивото на този човек се оказа 135…

Джаф се втренчи в лекаря. Наведе се над бюрото, взе картите и ги заразгпежда мълчаливо.

— Може би е лабораторна грешка? Нещо е сбъркано с реактивите, с които е работено, някой от хората е сгрешил, нещо такова?

— Невъзможно — отвърна лекарят. — Получих тези резултати вчера и, разбира се, веднага повиках човека. И той влезе в лабораторията здрав и щастлив. Розови бузи, нормално дишане… Взех му отново кръв. Сам направих анализа и накарах Йенсън да провери всичко отначало. Не ми хареса онова, което открих. Втората кръв беше напълно нормална…

Пръстите на Джаф се разтрепераха.

— Може ли кръвта на човек да се променя толкова бързо?

— Не може. Подобно съвпадение е невъзможно. Но е факт. От времето, когато е взета първата проба, до вземането на втората бяха изтекли по-малко от двадесет часа. Не е възможно пробите да са сбъркани, защото се идентифицират не само с номера, но и с пръстови отпечатъци. И двете проби са от вените на един и същ човек.

Вътрешният телефон до рамото на капитана иззвъня. Той вдигна слушалката и от нея се разнесе глас с металически тембър.

— Добре — каза той. — Идваме веднага. — Капитанът тръшна слушалката върху телефона и се обърна към лекаря. — Докторе, този път е нещо сериозно. Един човек току-що е умрял в навигационната кабина. Казва се Доналд Шейвър.

Човекът беше мъртъв. Нямаше никакво съмнение. Доктор Крауфорд закопча ризата на гърдите му, поклати глава и въздъхна.

— Скоти, съжалявам — обърна се той към високия рус мъж. — Бил е мъртъв, когато се обади.

Високият шотландец се взираше в бездиханното тяло на пода, безпомощно стискаше и разтваряше юмруци.

— Тази сутрин нищо му нямаше… мога да се закълна. Бях с него почти през целия ден и дори не изглеждаше да му е зле допреди двадесет минути.

Капитанът пъхна ръце в джобовете си.

— На какво ти прилича, докторе?

Лекарят махна с ръка на другите хора да излязат от кабината. После се обърна към Джаф.

— Не прилича на нищо, което съм виждал преди. Дойдоха ли резултатите от лабораторията?

Капитанът му подаде една сива карта и той я грабна. Докато я четеше, очите му се присвиха.

— Кръвна захар нула, ниво на креатинин над 130 — изрече той рязко. — Човекът би трябвало да е мъртъв.

— В такъв случай това е човекът, за който ми разправи? Струва ми се, каза, че се бил нормализирал.

Докторът погледна към сгърченото тяло на пода и се смръщи.

— Съжалявам, капитане, но не е този.

— Не е той! Но кой, тогава…

— Човекът, за който ти говорих, се казва Уескот. Резултатите от прегледа на този тук бяха съвсем нормални.

— Докторе… някъде сме сбъркали. Сигурно не сме догледали нещо. Някаква болест се е промъкнала през средствата ни за защита…

— Глупости! — гласът на доктор Крауфорд прозвуча рязко. — Ние направихме проби с култури, преди дори един човек да напусне кораба на Венера, и всичките дадоха отрицателни резултати. Три цели месеца, докато провеждахме изследванията, хората непрекъснато излизаха навън и всеки път, когато се връщаха, облъчвахме всеки с ултравиолетови лъчи; не се появи никаква болест. В течение на три месеца не се разви нищо. А сега се насадихме на нещо неизвестно. Прилича ли ти на болест?

Капитанът потръпна.

— Ние изследвахме Венера, а не Земята. Виждал съм кораби, докторе, други кораби, които са прихващали чуми — като кораба, върнал се от Титан, дето го изгориха миналия месец. Вирус, който разял белите им дробове и се разпространил из кораба за шест часа. Мисли, докторе…

Докторът не го слушаше. Той се наведе над човека на пода и заоглежда очите и ушите му. Известно време се взира в ръката на човека, после се удари по бедрото и изруга.

— Колко глупаво — измърмори той. — Помислих си, че съм виждал този младеж… — За първи път в очите на лекаря се появи страх. — Дай ми да видя отново картите! — Той ги разгледа внимателно, като ги сравняваше с картите от джоба си. — Невероятно! Боб, това не е никаква болест!

— Но ако този човек и Уескот са се заразили и този тук е умрял…

— Този младеж никога не е стъпвал на повърхността на Венера, нито е попадал в условия, в които са се намирали другите. Човекът лежа в болничното отделение от третия ден, след като излетяхме от Земята. Имаше инфекциозна мононуклеоза. През цялото време, докато изследвахме Венера, той беше на легло. Вчера сутрин му бих последната инжекция. Той въобще не е излизал от кораба.

Джаф изгледа доктора с разширени очи.

— Тогава нищо не разбирам…

— Струва ми се, че започвам да се досещам. Нещо наистина вилнее из кораба. Но не е болест.

Големият кораб продължаваше да лети през космическото пространство. Беше започнал третият нощен период, затова лекарят запали аплика в кабината си и се зае да приготви кафе.

Капитан Джаф прекоси няколко пъти помещението от единия до другия край и се отпусна в едно кресло.

Лекарят отвори бутилка ром и наля малко от нея в кафето на капитана.

— Успокой се — нареди му той. — Започваш да нервничиш.

Джаф отпи от горещата течност.

— Неволно се изнервям — изръмжа той. — Това е моят кораб и аз нося отговорност за екипажа, а този нещастен полет е достатъчен, за да изнерви който и да е капитан. Тази мисия беше най-отегчителната, най-скучната, най-простата, в която съм участвал. Какво стана всъщност? Заехме се със задачата си, която беше да изследваме планетата Венера и да съставим доклад. Взехме проби, сложихме ги в култури и резултатите бяха отрицателни. Изпробвахме атмосферата и установихме, че можем да я дишаме. Климатът беше горещ, но поносим. Така че излязохме от кораба и какво намерихме? Нищо. Хората излизаха, изследваха, потяха се, връщаха се, хапваха си здравата на вечеря. Живот? Никакъв. Растения? Никакви. Ценни минерали? Празно. — Той повиши глас. — Правим снимки, пишем доклади, после си събрахме багажа и отлетяхме. Повече щяхме да научим, ако си бяхме стояли у дома. А сега, три дни след като сме напуснали, ни напада някаква болест. Съвсем не се връзва, докторе.

— Съвсем не се връзва — сопна се лекарят. — Най-напред нямаме работа със заболяване. Разбери го добре. Никаква болест не е това, капитане, нищо подобно.

— А от какво смяташ, че е умрял Шейвър? От носталгия ли?

Лекарят се отпусна на един стол и в гласа му прозвуча напрежение.

— Виж какво, човешкият метаболизъм си е човешки метаболизъм. Всяко човешко същество може да нагоди метаболизма си към изумително разнообразие от условия, но има неща, които са просто невъзможни за човешкия метаболизъм. Кръвната захар например. Няма ни най-малка възможност под небето кръвната захар на жив човек да спадне до нула. Ако нивото на захарта в кръвта му спадне до една трета от нормалното, човекът изпада в кома. Дълго преди да спадне до нула, човекът ще умре. И то без никакви условия, винаги.

Крауфорд стана и си напълни отново чашата.

— Същото се отнася и за нивото на креатинин в кръвта — продължи той и гласът му прозвуча напрегнато сред тишината в кабината. — Човек ще умре дълго преди нивото му на креатинин да достигне такава невероятна стойност като 135 милиграма. Той просто не може да достигне такава концентрация в кръвта си и да оживее.

— Вероятно някоя болест… нещо съвсем чуждо…

— Никога! Не става въпрос за появата на ново явление, капитане. А за абсолютна невъзможност. Такова нещо никога не може да се случи на човешка метаболична система!

Лицето на капитана посивя. Доктор Крауфорд дълго време седя и мълча, наблюдаваше черното космическо пространство на екрана. Помисли, че корабът е съвсем сам в пространството, люспа, създадена от човека сплав, летяща сред неизследвани райони.

— Има само едно възможно заключение. Не зная какво представлява Роджър Уескот сега, но той не е човешко същество.

Джаф скочи на крака с пламнали очи.

— Слушай, докторе, това е лудост! Някаква идиотщина… — той млъкна, сякаш се задави.

— Само предположи, че Венера не е била така мъртва, както си мислехме, капитане. Да, налудничава идея, няма съмнение, но само предположи, че там е имало живот — разумен живот, мислещ, изобретателен. Представи си, че не сме се появили там без предупреждение, че внимателно са ни наблюдавали през цялото време на нашите изследвания. И то същества, които по неизвестни за нас причини не са искали да ни се покажат. Просто си представи, че районите на Венера, които видяхме, са били внимателно подготвени за нас, така че да не видим нищо, да не открием нищо, да не научим нищо и да се върнем у дома с празни ръце. — Лекарят протегна ръце пред себе си, като се наведе напред. — И само за идеята предположи, че тези форми на живот нямат определена анатомия като нас. Може би са някаква желирана протоплазма, която може да се променя, за да заема всякаква форма — според конкретните условия. Вероятно те могат да уподобяват каквото си пожелаят и са ни наблюдавали изпод носовете ни във формите на скали, пясък, локви — дори хора…

Джаф дръпна кичура от челото си назад, а в очите му се четеше повече страх, отколкото гняв.

— Щуротии — изръмжа той. — Видях планетата със собствените си очи. Там нямаше нищо.

— Разбира се — кимна лекарят и в гласа му прозвуча тревога, — наречи го щуротии, но предположи че е истина, предположи, че тези венерианци са искали да научат нещо повече за нашата планета, искали са да ни изследват нас, кораба ни, да изследват родината ни. Как биха постъпили? Може би като някой от тях се качи на кораба във формата на човек. Може би някой от тях е убил Роджър Уескот някъде там из пясъчната пустиня и се е качил на кораба, изглеждащ досущ като него, копирал е външния му вид, реакциите му с надеждата, че ще го приемем като Роджър Уескот и ще го отведем на нашата планета. Но предположи, че някъде при копирането е допуснал грешка. Може от начало да не е знаел точния химичен състав на човешката кръв. Сигурно му е трябвало време, за да се промени и да създаде точното копие качил се е на кораба като съвършено копие на външния вид, но вътре всичко е било смесено и несигурно. А когато сме му взели кръв химията й не е била „издокарана“. Направо невъзможна за човешка кръв. Тогава може да е разбрах грешката си и да се е опитал да са прикрие, като убие друг човек, например Шейвър, да го копира и след това да се престори, че умира също както Шейвър, така че ние да помислим за някаква загадъчна болест и да прекараме останалото време от пътуването в опити да я открием. Само предположи, че е било така…

Капитанът потри ръце.

— Да предположим, че си напълно прав — изръмжа той. — В такъв случай Уескот не е Уескот. Но как ще успеем да го разберем?

— Точен въпрос. Не сме сигурни колко добре може да копира натрапникът. Не знаем колко съвършено ще бъде копието, можем само да се догаждаме за начина, по който ще добива информация. Но предположи, че съществото е влязло в човешко тяло, изследвало е всеки негов нерв и клетки, всеки химичен състав, всеки обем, всяка съзнателна мисъл. Копието би могло да е без грешка, да реагира, както би реагирал човекът до последната си клетка, да бъде човекът и само някакво ъгълче на съзнанието да мисли с чуждия интелект, да пази чуждата самоличност, да се ръководи от чужди мотиви. Копието би могло да е идеално.

Двамата мъже се втренчиха един в друг. Сред тишината на кабината се дочу тихото бръмчене на двигателите и от това им стана някак още по-самотно. Капитанът се вгледа в ръцете си — дланите му бяха овлажнели от пот. Когато вдигна поглед, в него се четеше неприкрит страх.

— Сигурно ще е въплъщение на злото, нали? За да върши подобни измами, подлости и злини…

— Да.

— И ние можем да го заведем на нашата планета?

— Да.

Джаф остави на масата чашата с кафе.

— Докторе, ти мислиш ли, че това е така?

— Опасявам се, че да.

— А какво можем да направим?

Последва продължително мълчание. После лекарят каза:

— Не зная. Просто не зная. Но имам едно хрумване, което бих искал да изпробвам върху Уескот. Още не съм чувал за измамник, който да не може да бъде разобличен.

Младежът беше на двадесет и три години, с розови бузи, правилен нос и сини очи. Той почука на вратата на кабината и влезе; държеше шапката си в ръка и беше вирнал глава.

— Роджър Уескот, сър — рече той. — Викали сте ме?

Доктор Крауфорд се изправи и хвърли предупредителен поглед към пребледнелия капитан.

— Аз ви повиках — каза той. Посочи с ръка на младежа центъра на кабината. „Изглежда най-нормално — помисли си той. — Силен, с цветущо здраве.“ — Какви са функциите ви на кораба, Уескот?

— Навигатор съм, сър. Работя със Скоти Макинтайър и с… работех с Дон Шейвър.

Лекарят прелисти купчината документи, които държеше в ръце.

— Вие сте глупак, Уескот — подхвърли той мрачно. — Трябвало е да си помислите, преди да се заемете с кражби в място като този кораб.

Младежът вдигна рязко поглед. В кабината настъпи мъртвешка тишина, въздухът се зареди с напрежение.

— Да се заема с кражби?… Нищо… нищо не разбирам.

— Знаете съвсем точно какво искам да кажа. Средствата, които събрахме за вдовицата на Шейвър — две хиляди кредитни единици. Бяха в плик на бюрото ми, когато излязох от кабината си преди един час. Вие влязохте в кабината пет минути след като аз я напуснах и почти отново излязохте. След това парите ги нямаше. Не смятате ли, че е по-добре да ги върнете?

Младежът се изчерви, обърна се объркано към Джаф, после отново към лекаря.

— Сър, не зная за какво говорите. Преди малко ме изпратиха във вашата кабина и вас ви нямаше, затова излязох оттам. Не съм видял ни какви пари.

— Значи ви изпратиха? Разбирам. Вижте, Уескот, някой ви е видял да влизате в кабината. Но никой друг не е влизал. Ще си облекчите значително положението, ако върнете парите. Давам ви честна дума, че за това няма да се говори повече. Но знаем, че вие сте ги взели, и искаме да получим парите обратно.

Уескот разпери безпомощно ръце.

— Докторе, нищо не зная… — Обърна се към Джаф. — Капитане, вие сте ми били началник през цялата ми служба… знаете, че никога няма да взема чужди пари. Аз… аз не мога да открадна!

Джаф отклони погледа си.

— Чухте какво казва лекарят, Уескот. Струва ми се, че е по-добре да си признаете.

Младежът премести замъгления си от влага поглед от единия към другия мъж. Лицето му пламтеше.

— Вие не ми вярвате — изрече той със стегнато гърло. — Мислите, че лъжа. Повтарям ви, не съм взимал никакви пари… как тогава мога да ги върна? Въобще нямам две хиляди кредитни…

Лекарят удари по масата с длан. По лицето му се изписа отвращение.

— Добре, Уескот. Върнете се на работа. Ще наредим да се претърси целият кораб. Парите са на борда и ние знаем кой ги е взел. Ще ги намерим и тогава ще ви дойде нанагорно.

— Но аз…

— Това е всичко. Вървете на работа.

Младежът излезе с наведена глава, очите му бяха разширени и в тях се четеше изумление. Едва беше напуснал кабината, когато Джаф се нахвърли върху лекаря.

— Не мога да участвам в подобно нещо, докторе. Не можех… да си представя колко е унизително, докато не видях младежа… това е направо зловещо…

— Имаме работа с нещо зло. Трябва ли да го видиш, за да се уплашиш от него? Нима изгореното от невидимо излъчване е по-малко жестоко само защото не виждаме как е станало? Или чумата, или детският паралич? Мислих за това, докато започна да ми се повдига, и ти казвам, че ме е страх, Боб. Толкова ме е страх, че не мога да спя. Това същество е тук, на кораба, прави каквото си иска, а ние не можем дори да го открием, нито да докажем че е тук. Ако беше с добри, с приятелски или мирни намерения, то щеше да ни се покаже още отначало, но то не го направи; разбираш ли какво означава това? То уби, уби два пъти и сега там на Венера сред скалите лежат и се разлагат труповете на двама души. Двама от екипажа, Боб. А този… натрапник, с когото говорихме, е убил тези двама мъже.

— Но той изглеждаше толкова нормален. Така добре реагира…

— Виж какво, Боб. Помисли си само какво би могъл да извърши на кораба, ако не го спрем. Не знаем какви са силите и възможностите му. Но тук поне е затворен, изолиран. А какво ще стане, когато стигнем на нашата планета, когато ще може свободно да ходи по улиците… нямаме право да го откараме у дома, Боб…

— Тогава да кажем на екипажа, нека да внимават…

— И да изгубим всякаква възможност да го хванем? Не ставай глупав. Струва ми се, че има начин да го хванем в капан. Мога само да разсъждавам и да гадая, но все пак, изглежда, има известен начин. Позволи ми да опитам.

Джаф потръпна и се обърна към бюрото си.

— Добре — съгласи се той неохотно. — Ще ти помогна. Само се надявам, че си прав, докторе. В цялата ни служба няма по-лош епитет от „крадец“.

— Има, има — отвърна спокойно лекарят.

— В такъв случай не ми е известен.

— Шпионин — рече лекарят.

Шумотевицата заглъхна, когато капитан Джаф се качи на подиума в салона и до него застана доктор Крауфорд. Гласът му прозвуча силно и ясно, отекна от металните стени.

— Свиках ви всички, за да ви съобщя, че сред вас има крадец.

В салона се разнесе гневно мърморене и всички погледи се взряха в капитана.

— Парите, които събрахме за вдовицата на нашия колега, бяха откраднати — продължи той. Мърморенето се засили с нотка на обида. — Две хиляди кредитни единици. Някой от присъстващите тук ги е взел. Ако виновникът ги върне лично на доктор Крауфорд, на когото бяха поверени парите, срещу него няма да се вземат мерки и след като приключи пътуването, ще му бъде разрешено да премине на друга работа. Докато парите не бъдат върнати, се отменят всички прожекции на кораба, а библиотеката и игралната зала ще бъдат затворени. Ако не бъдат върнати, докато се приземим в Лос Аламос, никой няма да напуска кораба, преди да се намерят. Това е всичко. Свободни сте.

Хората се пръснаха на групички, шепнеха помежду си, жестикулираха, мръщеха се. Докато вървеше по коридора, лекарят дочуваше части от разговорите и внезапно разбра какво означава да те жигосат с названието „крадец“ на космически кораб. Гласовете на хората звучаха възмутено.

— Каква наглост само…

— Предполагам, че който ги е взел, няма да ги върне, а?

— Какво мислиш, че ще каже Скоти?

— Не зная…, но Дон беше пръв приятел на Скоти. Скоти няма да се влюби в оня, който е взел парите. А знаеш какъв е Скоти, когато се ядоса.

Когато Крауфорд се отправи към кабината си, видя Роджър Уескот да се отдалечава от групата с прибледняло лице. За хиляден път си каза, че само така можеше да постъпи, трябваше да постъпи така и като лекар, и като човек. Но капитанът беше прав — постъпката му беше зла.

В главата му се въртяха различни кошмарни образи: пребитото лице на Уескот, презрителните погледи на хората от екипажа, гневът, изписан по лицето на Скоти Макинтайър, и страхът по лицето на капитана. Страшно му се искаше да разправи всичко на екипажа, да каже на хората, защо го прави, срещу какво са изправени, ако можеше някак да подели товара си — но товарът беше само негов. Беше размислил. Ако е прав, не можеше да постъпи по друг начин, ако Уескот е омразно копие на човека, който лежеше мъртъв сред пясъците на Венера…

Но ако греши, Уескот щеше да остане дамгосан до края на живота си. Не може да греши! Погледна хронометъра на стената, за да изчисли колко дни остават до края на полета. Той сам взе решението.

Лекарят се върна към болничната зала, беше стиснал юмруци, забил нокти в дланите, ръцете му бяха побелели. Влезе в лабораторията, затвори вратата след себе си и затърси по рафтовете с реагенти едно шишенце с бял прах. Стисна го и го прибра в джоба си, като дишаше тежко.

— Дано — измърмори той — да не греша. Дано, дано…

Тялото на човека лежеше в койката неподвижно, заспало. Вътре в главата му, зад спящите очи работеше разум, разпращаше мисловни пипала, жесток, зъл разум. Чуждият разум излъчваше зловещите си мисли, търсеше, опипваше… някъде от дълбините на кораба се озова друг разум.

— Трябва да се върнем, да се върнем. Хванаха ни, той ни разпозна…

— Никога! — сопна се с отровен оттенък другият разум.

— Но все още има време! Още един период и ще сме прекалено далеч, за да се върнем.

— Предател! Страхливец! — викна другият разум. — Трябва да умреш заради подобна мисъл!

— Но той ме разпозна… лекарят… какво се опитва да направи? Толкова внимателно копирах всичко, не може да ме е познал, но какво се опитва да направи?

Насрещната мисъл беше изпълнена с презрение.

— Той е тъпак, простак. Няма да успее никога…

— Но може да успее, трябва да се върнем… — Страхът беше вече по-силен. — Не зная какво се опитва да направи, не зная дали съм копирал точно…

Насрещната мисъл се разнесе презрително с жесток смях.

— Мен поне не ме е разпознал — има ми доверие. Не се плаши. Той е глупак. Скоро ще се приземят. Помисли си само за всичките топли хора, в които можем да се крием и да работим, помисли си колко възхитително ще бъде… — мисълта сякаш изпита предварително удоволствие — и скоро ще бъдат вързани, убити, ще завладеем корабите им, за да доведем и другите…

— А лекарят — налага се да го убием…

— Не, не, в такъв случай няма въобще да приземят кораба. Всички ще заподозрат нещо и ще го изгорят. Не, не, лекарят е толкова умничък, нека продължава да си играе. Не се плаши.

— Но той ме притиска… не зная, просто го чувствам. Трябва да се върнем, да се върнем, докато е възможно…

Омразният разум изля отровата си по хиляди канали, като се смееше.

— Не се плаши. Помни, достатъчно е само един от нас…

Джаф заговори кисело на лекаря.

— Надявам се да си доволен. Обърна целия кораб наопаки. Досаждат на бедния Уескот и той вече не знае дали не ходи с главата надолу. Всички са с опънати нерви. Какъв е смисълът на всичко това, докторе? Ако можех да разбера смисъла, щеше да е по-друго, но така нещата отиват твърде далеч. Не съм спал, откакто се започна, и всеки път, когато видя Уескот, се чувствам като Юда. — Той посегна да вземе от ръката на лекаря запалката. Крауфорд се дръпна, сякаш го ужилиха.

— Не ме докосвай.

Джаф премига и се взря в лекаря.

— Исках само запалката, докторе.

Лекарят изпусна шумно въздуха от дробовете си и засрамено подхвърли запалката на Джаф.

— Извинявай, май и моите нерви не са в ред. Сънувам кошмари, плаша се от себе си и от всички други на кораба. Смешно е, но цялата тази история ме изнерви до крайност.

— Предполагам, че е така — рече Джаф. — Въпреки това не виждам смисъл в плана ти.

— Виж какво, Боб, забравяш нещо. Робърт Уескот е мъртъв. И то от доста време, лежи там някъде под горещото слънце на Венера. Нито за минутка не го забравяй. Не мога да греша; вече няма да продължи много. Трябват ми само още няколко часа, малко радиоактивен бисмут и ще получа отговор. — Той се изправи и тръгна към вратата.

— Не можеш ли да ми кажеш поне какво търсиш?

— Съжалявам — захили се лекарят. — Откъде да зная дали и ти не си чудовище?

„Глупак“, сякаш креснаха мислите му, когато се отправи към болничната зала. „Глупак, глупак, глупак, как можа така да се издадеш!“ Лекарят обърса челото си, а в мислите си продължаваше да се бичува. Да допусне подобно нещо, да си позволи дори да намекне за мисълта, която се бе зародила в главата му и бавно бе разцъфнала в ужасяващо осъзнаване, че Робърт Уескот не е непременно единственият чуждоземец на борда! Джаф вероятно нямаше да се досети, но той не можеше да си позволи такава грешка. Никой не трябваше да знае какво подозира.

Чу някой да върви над болничното отделение. В отвора на стълбището видя Роджър Уескот да наглася антигравитационния си реостат за бавно спускане. Младежът се плъзна бавно надолу към болничното помещение. Беше бледен, очите му бяха хлътнали, сякаш непрекъснато виждаше кошмари. Лекарят започна да изпитва състрадание, но веднага го потисна. Уескот го гледа известно време и после каза:

— Докторе, не мога да издържам повече. Не съм взимал парите от бюрото ви и вие го знаете. Искам да прекратите.

Лекарят се облегна назад и вдигна вежди.

— Какво да прекратя?

— Кампанията по кражбата. Знаете, че не е вярно. Вие я започнахте и вие сте единственият човек на кораба, който може да я прекрати. През последната седмица не съм чул нито една добра дума. Не издържам повече.

— Не сте намерили човек за добри думи, Уескот. Опитайте другаде.

— Не издържам повече, докторе — произнесе Уескот, като прехапа устни. Лицето му беше бяло. — Ако не прекратите преследването, ще откача…

Лекарят повдигна рамене и се усмихна.

— Добре, Уескот — отвърна той живо. — Хайде. Полудявай. Няма да те спра.

В очите на младежа се появиха сълзи. Той се обърна и напусна помещението.

Лекарят въздъхна, после извади малкото шише от едно чекмедже. Беше почти празно; на дъното оставаше само малко от белия прах.

— Дано не ми изневериш — пошепна той и поклати глава.

„До всички членове на екипажа. Бъдете в готовност. Подгответе се за намаляване на скоростта след три часа.“ Съобщителната система прогърмя нареждането на капитана три пъти и млъкна.

Крауфорд пристъпи в кабината на капитан Джаф. Рамената му бяха отпуснати, а под очите му имаше торбички. Постави върху бюрото на Джаф голям черен плик и се отпусна в едно кресло.

— Разбирам, че след няколко часа ще се приземим — подхвърли той. — Май съм успял точно навреме. — Посочи плика. — Там са доказателствата, Боб. Хванах го в тясна вилка.

— Уескот!

— Уескот. Сигурно. Току-що му наредих да почисти десния шлюз. А сега ела с мен, защото искам сам да видиш.

Джаф отвори плика внимателно и извади съдържанието му.

— Това ли уличава Уескот?

— Да. Ела с мен. После ще ти обясня.

Двамата се обадиха на дежурния офицер пред шлюза и го изпратиха да предаде някакво нареждане. Погледнаха заедно през дебелото стъкло в херметичната камера. Робърт Уескот беше там, търкаше пода с четка и сапунена вода.

Като котка лекарят затвори вратата на шлюза и натисна едно копче на панела. В камерата светна червена лампа и изтеглящият въздуха апарат заработи. Уескот погледна нагоре с уплашени очи и скочи.

— Докторе! — викна той; гласът му се чуваше слабо през стената. — Докторе! Не съм със скафандър. Спри машината…

Джаф издъхна шумно, втренчил поглед в лекаря, парализиран.

— Какво правиш? Ще го убиеш.

— Само гледай — изръмжа лекарят. Младежът в камерата стоеше с напрегнато тяло и ужасено лице.

— Докторе! — извика той отчаяно. — Докторе! Спрете! Докторе, спрете апарата! — Лицето му се изкриви в гримаса на безсилен гняв. — Спрете, спрете, задушавам се…

Заудря с юмруци по вратата, докато от тях потече кръв, зацапа стъклото и после се превърна в нещо друго. Стисна с ръце гърлото си и падна на колене. Стрелката на манометъра показваше все по-ниско налягане. Той се сгърчи на пода, закашля се и застина.

Тялото му започна да се променя, да се топи, да губи формата на розовите бузи и русата коса, да се превръща в мехур лепкаво червено желе. Ръцете и краката се стопиха и накрая масата изглеждаше като гигантска червена амеба. После се оформи в закръглена буца, потръпна за миг и застина.

Лекарят откъсна поглед от стъклото, поклати глава и се отпусна на пода, защото краката му не го държаха.

— Виждаш ли — рече той уморено, — че бях прав?

— Никога не съм виждал измамник — поде малко по-късно доктор Крауфорд, — който да не може да бъде разобличен, ако само се заемеш както трябва с него. Обикновено има някаква неизправност — или копието не е идеално, или не е използван точният материал. Но сега се изправихме пред по-различен случай. Имахме работа с подправен човек. Здравият разум и медицинското мислене ме убедиха, че не е възможно да имаме работа с нещо друго освен с подправен човек; макар дори микроскопското изследване на тъканите да не показа никакви отклонения. Задачата изглеждаше доста тежка. — Лекарят си наля чаша кафе и подаде друга на Джаф. — Но можехме да направим някои предположения. Можехме да предположим, че това същество — венерианецът — е копирало Уескот и след това е вселило част от себе си в Шейвър, за да ни измами, когато установим, че копието не е идеално. Ясно беше, че е изготвил превъзходно морфологично копие. Сигурно е копирал и нервните вериги на Уескот, възприел е подходящи реакции за всяко положение.

Чиста работа, наистина. Когато положението изискваше да изпитва страх, той изпитваше страх. Когато трябваше да се разгневи, той се гневеше. Положението налагаше възмущение, той се възмущаваше. Всичко това беше копирано от съзнанието на Уескот. Но има неща, които не би могъл да вземе от неговото съзнание. Неща, които дори Уескот не можеше да знае, и неща, които съзнанието му не би могло да контролира. Съществото мислеше с мозъка на Уескот и гледаше с очите му. Но собственият му предпазен механизъм поддържаше собствените му подсъзнателни реакции. Това не можеше да копира.

Когато обвинихме Уескот в кражба, чудовището бе изправено пред сериозен проблем. Реагира чудесно, като следваше точно всичко, което му се диктува от мозъка на Уескот. Той беше угрижен, възмутен, разгневен — всичко съвсем точно. Ядеше едва ли не с отвращение храната, която му поднасяха, също както би направил Уескот. Трябваше до последната подробност да изпълнява функциите на Уескот, обвинения в кражба младеж.

Лекарят се усмихна и посочи негативите, пръснати по масата върху голям черен плик.

— Но тези нещица, поставени през нощта под матрака му, го разкриха напълно. Той пренебрегна едно нещо, което никаква човешка нервна система няма да пропусне. Чудовището се хвана в капана, защото не е знаело достатъчно за функциите на модела, който е копирало. У него не се появи едно нещо, което се наблюдаваше у всеки друг член на екипажа на кораба, докато се занимавахме с този проблем на кражбата.

Джаф посочи негативите и в очите му се появи разбиране.

— Искаш да кажеш…

— Точно така — усмихна се лекарят. — Храносмилането му не се наруши.

Земята вече се виждаше огромна на екрана, по-зелена и по-блестяща, отколкото си я спомняха от времето, когато отлитаха за Венера. Корабът намаляваше скоростта си, членовете на екипажа бяха заели работните си места, готови за приземяване, всеки вършеше специално определените му задачи, всички чакаха.

Доктор Крауфорд изтича по тъмния коридор към задната част на кораба с черен плик под ръката. Когато разговаряше с Джаф, се опита да го убеди, че всичко е най-после наред, че проблемът е решен. Не можеше да си позволи сега да плъзнат разни слухове, не можеше да си позволи капитанът да наруши с нещо неговия план. Лошо беше да остави Боб Джаф в неведение, но знаеше, че не му е позволено да се отнесе към капитана различно, отколкото към всички членове на екипажа.

Крауфорд стигна до шлюзовете на спасителните ракети и се вмъкна в малкото прашно помещение за изстрелване. С помощта на джобно фенерче затърси таблото, накрая откри бутоните за изстрелване, зачовърка ги с отвертка, като методично предизвика късо съединение във всичките. С изключение на един. Набързо се огледа през рамо с опасението да не би някой — или нещо — внезапно да влезе в шлюза с него. Накрая осемте спасителни ракети бяха така повредени, че щеше да се наложи да ги поправят с часове. Лекарят още веднъж премисли дали е направил всичко необходимо и се вмъкна в деветата ракета, влезе в кабината за управление и я насочи към отварящата се врата. Когато малкият кораб се насочи към космическото пространство, се чуваше само бръмченето на двигателя, после със силно изригване на въздух, подобно на въздишка на облекчение, той напусна кораба и се спусна към топлата зеленина на Тера.

Продължаваше да си повтаря, че натрапниците са уязвими. Той бе открил един от тях на борда, беше го надхитрил и хванал в капан. Това означаваше, че те вече не са сигурни и той би могъл да хване един, двама или трима… потръпна, като си спомни дивия гняв, блеснал в очите на чудовището, скрито у Уескот, когато то умря. Очи, изпълнени с омраза, убийствен поглед до последния дъх. А лекарят го бе открил по такава случайност.

Щеше да е толкова глупаво да предположи, че само един от натрапниците е попаднал на борда…

Един час по-късно спасителната ракета се приземи в приемателен шлюз на космодрума в Лос Аламос. След предизвиканата възбуда, повдигнатите вежди, набързо обменените реплики, той се озова в подземен вагон с ескорт на път към командването на космодрума.

Огромният кораб стъпи на опашните си стойки в космодрума и насочи сребристия си нос към небето, застанал като великолепна птица, готова да литне. Доктор Крауфорд огледа с присвити очи стройната му форма, спусна се по стълбата към площадката за излизане и за хиляден път се възхити от красотата на кораба.

Специален кран повдигна площадката под корпуса на кораба към главните врати. Върху площадката бяха застанали двама души от космическата полиция в зелени униформи. Те гледаха към шлюза с мрачни лица и стискаха в ръце звукопарализиращи оръжия.

Крауфорд се приближи до полевото бюро на началника на полицията.

— Получиха ли нареждането на коменданта?

Началникът кимна.

— Вие доктор Крауфорд ли сте? Да, сър, получиха го. Тук имаме копие за вас. — Той му подаде парче синя хартия. Лекарят прочете:

„ВСИЧКИ ОФИЦЕРИ И ЧЛЕНОВЕ НА ЕКИПАЖА НА КОРАБА, ИЗСЛЕДВАЛ ВЕНЕРА, ЩЕ БЪДАТ ОТВЕДЕНИ ПОД СТРАЖА ДО БОЛНИЦАТА ЗА ИЗОЛАЦИЯ И НАБЛЮДЕНИЕ ПО ПРЕПОРЪКА НА КОРАБНИЯ ЛЕКАР И ПОД НЕГОВО ПРЯКО РЪКОВОДСТВО ТОЧКА“

ЕЙБЪЛ ФРЕНСИС, КОМЕНДАНТ НА КОСМОДРУМА

Помисли си, че трудно се бе справил. Те бяха хитри, измамни, но можеха да бъдат улавяни. Всеки от членовете на екипажа щеше да бъде подложен на изпитания, чрез всички възможни начини, които ще успее да измисли, за да се опита да улови още някой чуждоземен натрапник. Знаеше, че има известно предимство. Имаше неща, за които те не знаеха, начини, по които да бъдат уловени в клопка. Трябваше време и упорство, но можеше да се направи. Всеки човек щеше да излезе от кораба под стража и нямаше как някой да се измъкне.

Началникът на полицията го побутна по ръката.

— Свърши се, докторе. Всички напуснаха кораба.

— Сигурен ли сте? — попита го лекарят загрижено. — Всички ли?

— Всички. Проверих списъка по лицата и пръстовите им отпечатъци. Какво ще правим сега?

— Трябва да се кача на борда, за да взема документите и записките си… — Не спомена за кълбото червено желе, което се сушеше в един от шкафовете. Изгаряше от нетърпение да узнае какво ще открият лабораторните анализи в него. — Пазете никой друг да не се опита да се качи на кораба.

Той стъпи на площадката, чу как двигателят заработи и усети как площадката се издига. С въздишка погледна надолу към града, погледът му намери линията на улица „Корал“, която водеше към предградието, към дома и към жена му. Малко оставаше — само да предаде документите на коменданта и след това ще си отиде у дома, за да спи, спи, спи.

Вратата на шлюза беше отворена и той пристъпи в тъмния кораб. Нямаше го привичното бръмчене на двигателите, усещаше се някаква носталгична празнота. Зави по коридора към кабината си, а стъпките му отекваха от стените.

Спря. Ехото от последната му стъпка прозвуча и заглъхна, а той продължаваше да стои напрегнат, неподвижен. „Има нещо — помисли си, — някакъв звук, някакво усещане.“

Вгледа се в тъмния, подобен на гробница коридор, опитваше се да различи нещо, вслушваше се, а дланите и челото му се овлажниха от пот. Тогава го чу отново, съвсем слаба въздишка, нещо като леко протътряне на стъпало.

„На кораба има някой… Глупак — изруга се той мислено, — не трябваше въобще да се връщаш на кораба.“

Пое шумно въздух. Кой ли беше? Не трябваше да има никой, но все пак някой беше тук — кой?

Някой, който знаеше цялата история с Уескот. Някой, на когото беше известно, че на борда има извънземни същества, който знаеше защо екипажът бе напуснал под стража, някой, който се боеше да излезе, защото беше сигурен, че рано или късно ще го открият. Някой, който знае какво подозираше.

— Джаф! — викна той и името отекна многократно от стените на коридора, сипна се в идиотски смях, преди да заглъхне. Лекарят се обърна и хукна назад към входа, към шлюза, към безопасността и видя тежката врата да се затваря под носа му, чу да щраква автоматичната ключалка, която я блокираше.

— Джаф! — повика той. — Няма да успееш! Чуваш ли ме, няма да се отървеш! Разправих им всичко, знаят, че сред екипажа има още един от вас. Корабът се пази и ти си хванат в капан! — Стоеше разтреперан, сърцето му биеше силно. Накрая отново настъпи тишина.

Преглътна и обърса потта по челото си. Беше забравил на какво са способни, забравил, че един от тях можеше да копира двама души. Беше забравил Доналд Шейвър и как бе умрял той, копие, също като Уескот. Капитанът бе напуснал кораба заедно с целия екипаж, но част от него се намираше още тук, все още изглеждаше като Джаф, изчакваше. Какво?

Внимателно, изпълнен с решителност, лекарят хвана звукопарализиращия пистолет в джоба си. След това тръгна надолу по коридора, като внимателно се взираше напред в мрака, търсеше някакви признаци на движение. Някак смътно помисли, че чуждоземецът няма никаква надежда; докато се намира на кораба, ще се чуди какво да измисли, за да слезе от него, защото в противен случай ще бъде напълно безполезен. Затова той ще действа безжалостно. Лекарят трябваше да го открие пръв.

Отново чу същия звук, някакво тътрузене по пода над главата му. Той бързо изтича по коридора в същата посока със звука, стигна до стълбата. Опита се да уравновеси дишането си. Чу над себе си да се отваря някаква врата, вратата на капитанската кабина, и после да се затваря.

От кабината на капитана се излизаше само в коридора над него. Бавно, безшумно той се заизкачва по стълбата, надникна над ръба на отвора в пода и не видя нищо сред мрака на коридора. Около вратата проблясваше ярък ореол светлина. Плъзна се покрай стената с пистолета в ръка и бавно се доближи до ивицата светлина.

— Излез, Джаф! — викна той. — Никога няма да успееш да напуснеш кораба. Ще го изстрелят и ще го изгорят заедно с теб.

Не чу нищо. С крак бутна вратата, тя се отвори навътре, той протегна ръка и пистолетът излъчи многократно енергия из помещението. Надзърна през прага и видя, че кабината е празна.

Устата му се разтвори в стон и той се извърна още преди лъчът да докосне ръката му. Изпита разкъсваща болка, която достигна до рамото. Хвана ранената си ръка с другата и изпусна пистолета на пода. Със силен вик се хвърли върху високия мъж, застанал на вратата, видя черната му коса, хлътналите дълбоко очи, брадичката с набола брада, бавната усмивка, която разтегна устните му…

Изкрещя веднъж, още веднъж, отдръпна се, очите му бяха изпълнени с ужас. Отново извика и в същия момент осъзна, че няма кой да го чуе.

Гледаше собственото си лице.

Кранът скърцаше, за да извести на целия свят колко е остарял, площадката се спускаше надолу, спря и доктор Крауфорд стъпи на земята. Усмихна се на полицейския началник и потърка наболата си брада.

— Отивам си у дома, там ще се обръсна — рече той. — Ще се върна утре, за да предам окончателно документите. Най-добре ще е дотогава нищо да не се докосва.

Началникът кимна в знак на съгласие и се отправи към бюрото си.

Лекарят бавно се заизкачва към сградата на космодрума, мина през залата и излезе на улицата. Там поспря, усети как краката му неволно се отправят към спирката на метрото за улица „Корал“.

Но той не тръгна към спирката за улица „Корал“, откъдето метрото щеше да го отведе в предградието, у дома му, при жена му.

Точно обратното, с любопитно пламъче в очите той се отправи към центъра на града и се загуби в тълпата.