Хедър Греъм
Висок, тъмен и опасен (3)

Втора глава

Силна гореща вълна възпламени тялото на Роуан.

После му стана студено.

Сякаш ледунки пропълзяха в крайниците, вените, вътрешностите, душата му.

Присънваше му се все същото лице в предсмъртна гримаса. Бялата й плът, очите й, широко отворени и втренчени. Какво ли бе видяла, преди да настъпи смъртта? Присъни му се как влиза в къщата и изрича името й. Скарани са, както често става напоследък. Тя иска да има свой живот, но иска от него да е само с нея. Казваше му, че я е наранил, а самата тя вършеше неща, които му причиняваха двойно по-голяма болка. Нищо не бе в състояние да ги задържи заедно. Нито спомените, нито отдавна изхабеният брак. Заради нея бе прекарал няколко нощи в ареста, заради лъжите й, непрестанното пилеене на пари и безбройните любовници — достатъчен повод да се разяри до смърт…

Толкова разярен, че да убива? Точно това го бяха попитали ченгетата.

Ето я и нея…

Въпреки че бе мъртва, тя го мъчеше насън, идваше при него с широко отворени очи, подут език, подпухнало лице. „Ти ми стори това!“, крещи в съня му тя.

Той протестира.

— Не. Само казах, че имаш нужда от помощ. И двамата имаме нужда от помощ.

— Ти искаше развод — припомня му тя.

— Но ти беше с други мъже.

— А ти обичаш друга.

— Не и докато…

— Ти ми причини това. Ти ме обичаше някога. Каза, че ме обичаш и сега, но по различен начин. Но това не ми е достатъчно. Каза също, че се притесняваш за групата, но пак не е достатъчно. Райли бе твой приятел и ти каза, че ще му помогнеш, но и това не бе достатъчно. Вниманието ти към мен не беше достатъчно, аз не ти бях достатъчна. Излъгах те, но ти… ти не знаеш как да прощаваш. Ти полудяваше…

Достатъчно луд ли бе, за да убива? Пак тези ченгета. Виж какво, приятел, ако си ти, по-добре си признай. Бил си полудял от гняв, мразел си я. Тя те е изкарала извън нерви. До гуша ти е дошла. Къде е тялото? Знаеш, че си я мразел, трябвало е да я мразиш…

Не, той никога не я бе мразил. Ченгетата не знаеха нищо за нейните сълзи и безбройните им одобрявания. Никога нямаше да забрави деня, когато тя се прибра вкъщи за последен път, начина, по който го гледаше с огромните си, плувнали в сълзи сини очи. Тогава осъзна, че трябва да жертва всичките си мечти заради нея. Защото тя се намираше в опасно психическо състояние.

— Защо го правя, Роуан? Какво става с мен? Защо не мога да спра? Не искам да те наранявам, но като започна нещо, не мога да се спра. Сигурно ме мразиш.

— Не, аз те обичам.

— Не — прошепва тя нежно, — не е възможно да ме обичаш.

— Но аз наистина те обичам. Винаги ще те обичам. Хайде, да започнем отначало.

— Не ме напускай.

— Няма да те напусна. Ще ти потърся помощ. Не си виновна ти, виновни са алкохолът и таблетките. Ще бъда до теб. Винаги ще те обичам.

Усмивката й е толкова тъжна, толкова нежно го гали по косата…

— Аз съм като Джесика Рабит от филмите, нали? Не съм лоша, просто съм си такава! Роуан, Роуан, какво причиних на теб, на нас…

— Дина, всичко ще се оправи. Ще видиш.

— Не ме съжалявай. Знам, че вече не ме обичаш, макар че се опитваш да ми помогнеш.

— Наистина те обичам.

Наистина. Бяха преживели доста неща заедно. За едно обаче имаше право: че се нуждае от друг вид любов. Любов, която бяха изгубили някъде по пътя, която бяха забравили в хотелската стая или в бутилката „Гордън“. Той не можеше да й каже това точно сега.

— Казваш това само защото в момента се тревожиш за мен. Мислиш си, че можеш да ме спасиш. Иска ми се да бях различна. Ти не можеш да ме обичаш така, както искам. Никой не може да ме обича истински…

— Мога да ти помогна да се откажеш от алкохола, да спреш таблетките…

— Ами мъжете, Роуан? Можеш ли да ме спреш да мисля за…

В същия момент той се събуди, облян в пот. Трепереше. И се проклинаше.

Навън бе жега. Адска жега. Майският ден бе в разгара си. А големите горещини тепърва предстояха. Юли, август и септември щяха да са убийствено горещи. Така беше чул от приказките в Джъмбо.

Убийствено…

Горещи. Да, изразът бе убийствено горещи.

Когато стана, усети лек полъх. Беше заспал край басейна, а там винаги подухваше лек ветрец.

Впери очи в океана. Водата и небето се сливаха в хармония от лазур и аквамарин. Ветрецът галеше тялото му. Харесваше му тук. Сякаш бе роден на това място. Умееше отлично да се гмурка. Можеше да скочи, когато поиска. Всъщност не бе роден за такъв начин на живот. Тук всичко бе равно, водата го обграждаше отвсякъде. Там, където бе роден, имаше високи планини и скали, а водата бе леденостудена. Семейството му живееше недалеч от Лох Нес, през лятото дори и езерото замръзваше. Все още му липсваше родният дом, скътан в красива зелена долина с розови цветя, близо до езерото, където баща му пасеше стадата си и където дядо му бе пасъл стадата си преди това. Обичаше баща си от цялото си сърце, въпреки пререканията им за професията, която избра. Естествено всеки спор между тях се засилваше и от събитията, които попречиха на кариерата му. След смъртта на Дина той замина за малко при него и това му подейства съживително. Не говориха много, но когато седяха на гроба на майка му един до друг, Роуан усети колко близък приятел е баща му. Знаеше, че той би искал синът му да остане вкъщи, но Америка му липсваше. Липсваше му напрежението в големия град. И топлите води. И Робърт го разбра. Сега вече не се караха. Времето на бурните им спорове бе останало някъде назад, в младостта. И двамата бяха вече възрастни, бяха научили уроците си и между тях цареше мир и любов.

Преди беше различно.

Първото спречкване с баща му се случи, когато Роуан бе на седемнайсет. Майка му, Еван, почина от рак, когато той бе едва на тринайсет. Бе крехка, но в същото време много мъдра жена. След време жестока болест покоси и брат му. Роуан окончателно изгуби вяра в Бога. По-късно направи равносметка. Разбра, че е причинил на баща си огромна мъка, и съвестта му го накара да бяга. Пристигна в Америка. Започна да свири в една група, чрез която успя да влезе в Гейнсвил, малко градче във Флорида. Баща му го посети и каза, че след като живее в университетско градче, трябва да учи. Така и стори. Завърши изящни изкуства. Едновременно свиреше с вече известната група. Успехът им бе огромен. Роуан се изненадваше от факта, че баща му ги придружава. Но Робърт Дилън бе силно духовен човек. Докато синът отричаше Бога, бащата настоятелно му внушаваше, че Бог им помага.

Докато стоеше край гробовете на майка си и брат си в шотландската долина, Роуан с угризение си помисли, че Бог е край него и го пази. И без да иска, му благодари мислено.

Флорида се оказа място, което му допадна. В началото се чувстваше като натрапник. Но не само той се чувстваше така. Когато купи къщата, сякаш се върна у дома. Усети чувство на доволство и покой, което не му се бе случвало напоследък.

Така че…

Но защо?

Дина я нямаше от пет години. Защо духът й го преследва още? Защо я видя толкова ясно насън?

Може би защото неусетно се бе върнал в миналото.

Не бе очаквал да стане съсед със стари приятели.

Погледна към къщата срещу него. Къщата на Марни. Той поклати глава. Чудесно! Значи пак ще бъдат заедно…

Бяха прекарали чудесна нощ. Само обикновен разговор между приятели, няколко бири, спомени от колежа. После бутилка шампанско за отпразнуване на завръщането му. Да, най-накрая си бе у дома. След това опитаха горещата вана, бяха съвсем сами и вече пълнолетни, достатъчно преживели, предпазливи и опиянени от виното, и…

Той чувстваше към нея съжаление. Марни му се доверяваше както на никого другиго. И го разбираше за Дина по начин, по който другите не можеха. За Дина и за Били. Загубата на Дина бе тежка. После се появи Били. Споделяше с Марни неща, които не можеше да каже на друг. И тя го разбираше.

След онази бутилка шампанско Марни на свой ред му разказа живота си. Майка й я изоставила, когато била още малко момиченце, баща й я биел. Завиждала на Роуан заради семейството му и призна, че то й липсва. Винаги го бе търсила. Отчаяно. Изглеждаше толкова силна, а всъщност бе уязвима.

После научи, че Сам живее до нея.

Новината го разтърси. Душата му се сепна. Почувства как цялото му същество се преобръща. Все едно го бе блъснал булдозер.

Къщата му се намираше на мястото, където преди това бяха семействата на Олд Гард. От тях не бяха останали много. Всичко бе променено до неузнаваемост. Собственикът, Джери Стайкър, пенсиониран полицай, дори му стана приятел. Той искаше да се премести на юг и за Роуан това дойде точно навреме. Но не знаеше, че Марни е адвокат на фирмата за недвижими имоти. Един ден я видя в офиса. Тя не му каза за къщата на Сам тогава.

Разбра го, след като се нанесе.

Да, Сам живееше до него.

Дали е било случайност? Дали Марни знаеше нещо за него и Сам? По дяволите, дали въобще имаше някакво значение?

Дворовете, малки и спретнати, се намираха в близост до кокосовата горичка и самия град, и в същото време гледаха към океана. Роуан не виждаше двора на Сам, защото го делеше висока ограда. Ако се повдигнеше на пръсти обаче, можеше да забележи покрива на къщата й — една от запазените старинни къщи по крайбрежието. Посредникът му бе съобщил тези факти. Но не бе назовал името на собственичката.

Ами ако го бе направил? Дали нямаше да си потърси друго място? Хората се променят за пет години. Тя може би е вече омъжена, с две-три деца, като всяка средностатистическа американка. Сигурно дори е забравила лицето му. Не.

Не може да бъде.

Его? Мъжка гордост? Защо пък не!

Как ще забрави мъж, когото бяха обвинили в убийство на собствената му жена?

Роуан се обърна бавно към водата, внезапно почувствал старата неувереност и скованост. Когато човек има много пари, непременно го мислят за развратен, наркоман. Олицетворение на самия дявол.

Някои постъпки от миналото му наистина търпяха сериозна критика. Особено в началото. Когато пристигна в Америка, намери доста приятели. Излизаше с много момичета. Те бяха луди по него. Новият свят, в който попадна, му предостави успех, разпалващ у него опасна искра. Той се превърна в демон.

Тогава срещна Дина. Истинска тигрица. В нея имаше толкова огън и страст, че това я унищожи. Той бе обичал, бе губил, бе се научил да живее с демоните вътре в себе си.

Но сега…

Какво щеше да стане със Сам? Може би го мразеше, но не го бе забравила. В това бе сигурен.

Тръгна към дома си. Майната му. Какво друго можеше да стори? Да продаде къщата? Да изчезне незабелязано?

Дойде тук заради спокойствието. И сигурността. Да започне отначало. Искаше да забрави миналото и да заживее както на него му харесва. Със или без стари приятели.

Или любовници.

 

 

Сам гризеше върха на един молив и наблюдаваше къщата на Марни.

Вечерята мина страхотно. Ейдън бе въодушевен от кариерата си и благодари на майка си за помощта и разбирането. Изсвири някакво ново парче на китарата, а Грегори го възпроизведе на старото пиано на Сам. Лора бе на седмото небе. Ако Марни се бе появила, може би нямаше да се чувстват толкова добре.

Марни бе в състояние да се откаже от среща с приятелите си, ако в живота й се появеше нов мъж. За нищо на света не се отказваше от него. Разбира се, това обиждаше всички, но тя го правеше толкова естествено, че й бе чудно как другите жени не я разбират.

Но сега Сам наистина се тревожеше. Марни се вълнуваше толкова много от новата си къща, че едва ли не искаше да се възхищават и на най-дребното пиронче.

Сам погледна часовника си. Три и половина.

Сигурно гаджето на Марни си го биваше. И все пак нещо не бе както трябва.

Тя не би спала с някой още при първата среща, ако това въобще бе първа среща. Страшно много си падаше по мъжете. Те бяха солта на живота й. За нея сексът бе просто инстинкт, хората, които го отричаха, бяха ограничени, а мъжете бяха просто пикантна подправка към основното ястие. Никой мъж не бе в състояние да откъсне Марни от съзерцанието на новата къща. Говореше за това, как ще доведе гадже в къщата, как ще го прелъсти в огромната мраморна вана с джакузи в средата на банята. Дори сатенените чаршафи бе купила в черно, за да ги използва за прелъстяване.

Сам се изправи и се разходи из спалнята, изтегна се и пак седна.

Вдигна телефона и набра номера на Марни. Отвърна й секретарят и тя остави съобщение.

След малко пак се втренчи в телефона. Нещо не бе в ред. Може би Марни бе излязла спешно по работа.

Отново набра личния й номер, но този път в службата. Пак нейният глас: „Моля, оставете съобщение“. Сам така и направи. След това набра номера на самата кантора. Отвърна й женски глас.

— Здравейте. Бих искала да говоря с Марни Нюкясъл.

— Госпожица Нюкясъл не е на работа тази седмица. Ако е нещо спешно…

— Не, няма нищо. Аз съм просто нейна приятелка.

— Позвънете й вкъщи.

— Вече го направих, но тя не е там.

— Може да е навън, с други приятели.

Гласът на жената прозвуча на Сам заядливо. Или просто така й се стори.

— Е, ако все пак се появи, моля, кажете й, че Сам се е обаждала.

— С удоволствие. Ще й предам.

— Благодаря.

Сам затвори и се притесни още повече. Вероятно Марни се бе прибрала и бе излязла веднага след това, докато Сам е била на работа. Госпожа Каси Джеферсън бе претърпяла тежка операция от коксартроза и докторът я бе изпратил при Сам на процедури: следоперативната терапия бе нейната сила.

Но за толкова кратко време Сам все повече се убеждаваше, че Марни не би могла да се прибере.

Телефонен звън я върна към реалността. Едва не счупи молива от уплаха. Наведе се към слушалката с надеждата, че е приятелката й. Чувстваше се като глупачка за това, че се тревожи за зряла жена, при това с морал на разгонена котка.

— Марни?

Последва мълчание.

— Не — обидено каза женски глас, — Лора е, твоята братовчедка. Твоята плът и кръв. Не ме ли помниш?

Сам се усмихна.

— Съжалявам. Просто съм притеснена.

— Защо?

— Не съм виждала Марни.

— Ако й се струва, че не е станало време за едно питие, вероятно още спи.

— Лора, държиш се отвратително.

— А ти си наивна. Сигурно всеки момент ще дойде при теб. Ако има нужда, разбира се. Нали ти е много вярна приятелка… Не, не се опитвай да спориш с мен. Не съм до теб сега, но знам какво ще кажеш. Ще вдигнеш ръце и ще ми кажеш: „Лора, не мисли винаги най-лошото. Хората могат да ти сторят зло само ако им позволиш!“.

Сам се втренчи в слушалката. Точно това се готвеше да каже.

— Е, да, това е истина — защити се тя.

— Не, не е истина — каза Лора с горчива нотка в гласа. — Питай Теди за това.

Теди беше съпругът на Лора. Полицай. Занимаваше се с убийства. От две години бяха разведени. Бяха се запознали в къщата на Сам. Сам и по-малката сестра на Теди — Поузи, бяха приятелки от училище. Теди често ги водеше на Евърглейд да ловят риба. Водеше там и Лора с децата. Бракът им се оказа банален случай. Ожениха се, родиха им се деца, после дойде отегчението. Повече от страна на Теди. Защото той имаше по-млада любовница. Отначало Лора се депресира, после се ядоса, след това реши да му отмъсти… и накрая се затвори в себе си. Напълня, косата й посивя… Лора никога не срещна причината за своя развод. Що се отнася до Теди, той бе склонен да направи компромис. Обичаше децата си. Но Лора бе твърде наранена.

В този труден момент Сам бе близо до своята братовчедка. Направи всичко възможно да помогне на Лора, да я върне към живота, да подобри самочувствието й. Сега косата й не бе вече сива и благодарение на усилените упражнения в гимнастическия салон фигурата й бе като излята. Години наред бе изпълнявала ролята на домакиня и майка, без да обръща внимание на себе си.

Разбира се, всичко това се отрази малко и на Сам. Поне що се отнася до Теди. Тя го харесваше. Беше я молил няколко пъти да се намеси. И тя се беше опитала да ги сдобри. Но Теди не се постара да й помогне. Все така ходеше с младата си руса приятелка, която по думите му била само позната.

В решението за развод пишеше, че Лора получава къщата, която бяха купили в началото на брака си. Гордостта на Теди бяха задната закрита веранда и впечатляващата баня с джакузи и сауна. Лора бе прелъстила един младок във фитнес залата и го бе завела точно в джакузито. Това направо накара Теди да полудее от яд. Знаеше как точно да го ядоса. Ако бе тръгнала с някой от старите си любовници, нямаше да му направи впечатление. Но млад мъж, и то в неговото джакузи — това вече беше прекалено.

„Какво да се прави, Теди, всеки има право на избор, разсъждаваше Сам. Трябваше да помислиш, преди да си свалиш ципа.“

— Колкото до Марни… — каза Лора.

— Да?

— Признай си, че Марни е егоистична и самовлюбена. Не си струва да се тревожиш за нея. Въпреки че…

— Въпреки какво? — попита Сам.

— Нищо.

— Как така нищо, след всичко, което ми наговори?

Лора мълчеше колебливо.

— Нищо… наистина. Освен…

— Лора! — ядоса се Сам.

— Не, нищо, просто е много странно.

— Кое е странно? — поклати глава Сам, след като осъзна, че почти крещи. Понякога Теди наистина й ставаше симпатичен.

— Теди ми каза, нали разбираш?

— Какво ти е казал?

— Ами Теди знае някои неща за фирмата на Марни.

— Например?

— Ами една от техните секретарки изчезнала преди година. Марни каза, че уж избягала с някакъв колумбиец, но родителите й дойдоха след това и съобщиха, че е обявена за издирване.

— И какво се случи по-нататък? Откриха ли я?

— Не. От нея нямало и следа.

— Може наистина да е избягала с онзи в Латинска Америка.

— Може би. Случаят не е приключен. Ченгетата още я търсят. Но наоколо има толкова много блата, океан, островчета… Понякога, когато изчезне някой, не могат да го открият. Изчезва безследно.

— Каква ужасна случка!

— После една клиентка на кантората също изчезна. Не помниш ли? Писаха за нея във вестниците. Госпожа Хлоуи Лоуенщайн, красавицата. Репутацията й бе на развратница, разбира се, но правеше пари от благотворителност. Фирмата на Марни я защитаваше около скандала какво прави с парите. Всъщност тя бе клиентка на Марни. После…

— После?

— После изчезна без следа.

— Да, помня случката. Говорих с Кевин Мадиган — един от колегите на Марни, скоро след това. Според него онази дама притежавала авоари из целия свят. Но ако наистина бе толкова богата, не можеше ли да избяга в Аржентина, Боливия, Швейцария, как мислиш?

— Ммм… може би да, може би не… Всичко е толкова загадъчно, нали?

„Дяволски загадъчно“, съгласи се мислено Сам.

— Значи, ако изчезват хора, аз би трябвало да се притеснявам за Марни.

— Може би вече спи с новия съсед — изсумтя Лора. — Доколкото разбрах, и той е бил неин клиент за известно време.

— Какъв нов съсед?

— Твоят нов съсед, не си ли спомняш? От другата страна на нейната къща. Онзи, когото тя ни описа толкова собственически и когото държеше в тайна.

— Новият съсед е бил клиент на Марни? — учуди се Сам.

— Не… глупачето ми. Клиент е бил на кантората. Искал е да си купи къща чрез посредник. Така отново пътищата им се срещнали. — Лора нетърпеливо въздъхна. — Сам, няма и двайсет и четири часа, откакто й позвънихме. Тя е вече зряла жена. Не, връщам си думите назад. Тя е една зряла баракуда!

— Лора, изпростяваш. Държиш се като разглезено хлапе.

— Остарявам. Имам право да бъда злобна. Не са ли ти казвали, че когато човек остарее, става заядлив? Животът те прави такъв. С всяка изминала година ставаме все по-стари и все по-капризни.

— Ти не си стара.

— Вече съм на четирийсет, хлапе! А ти още нямаш трийсет. Почакай малко. Скоро ще имаш възможност да бъдеш капризна.

— Лора, честно ти казвам, ще затворя телефона. Не знам дали има смисъл да разговаряме по този начин — каза Сам.

— Да, има смисъл. Кажи ми например, че искаш да отидем на пазар.

— На пазар? Но защо?

— Искам да си купя нещо, което да ме направи да изглеждам по-млада. Групата на Ейдън ще свири довечера в Хот Патуутий, на плажа. Идваш с мен!

— Така ли?

— Не ти ли казах снощи?

— Не, не ми каза — премигна Сам. Не беше сигурна, че е в настроение за такива неща. Радваше се, че Ейдън ще спечели някой и друг долар от това, но кафенето бе много тясно и задимено.

— Трябва да дойдеш с мен, моля те. Имам нужда от теб.

— Ами Теди? Той също ще иска да дойде — да подкрепи сина си и неща от този сорт.

Лора се поколеба за момент.

— Да… Колко странно, нали? През всичките тези години аз винаги съм била до децата си и съм ги подкрепяла. Ходех на всеки урок по танци, на всяко състезание, на всяка родителска среща. Теди винаги бе зает. Сега сме разделени и той се прави на супер баща!

— Ами… сигурно иска да докаже, че обича децата си. Това е добър знак, Лора. Значи той не се чувства зависим от теб и се стреми да бъде надежден баща.

— Е, да, каза нещо от рода, че ще има среща. Което аз не правя. Аз се срещам само с теб.

— О, благодаря.

— Не ме разбирай криво. Аз се чувствам щастлива с приятелка като теб. Ти си страхотна. Не си мъж, но… Имам нужда от теб. Морална. Моля те, не ми отказвай.

— Добре.

— Значи ще пазаруваме?

Сам погледна часовника си, преди да отговори.

— Вече минава три. Трябва да си взема душ и ако искаш да сме там довечера…

— О, не се тревожи. Ейдън няма да се появи преди единайсет. Толкова е развълнуван. Тяхното изпълнение е накрая. Очевидно, защото са най-добри. Ще мина да те взема към седем, ще пазаруваме до девет, връщаме се у вас, обличаме се и тръгваме. Какво ще кажеш?

— Мисля…

— Мислиш ли, че два часа са достатъчни да си намеря нещо готино? Искам да съм облечена секси, но да не бъде кичозно.

— Всъщност, като се замисля, знам къде можеш да се облечеш страхотно! Ела да ме вземеш в шест. Ще гледам да се оправя дотогава. А ти ще се облечеш в магазина и после — право на плажа, става ли?

— Да. Да не искаш да кажеш, че можеш да се приготвиш и по-рано?

— Шест. Не по-рано. Чао засега. Трябва да свърша някои неща, преди да дойдеш.

— Сам…

Сам затвори бързо, като се престори, че не е чула. Погледна към къщата на Марни и се зачуди какво е това лошо предчувствие. Марни я нямаше от съвсем кратко време. Но това не бе от значение. Сам реши да провери на място дали приятелката й е в къщата. Имаше ключ. Марни можеше да бъде и много щедра въпреки особения си характер. Бе казала на Лора, че може да влиза в къщата, когато си поиска и да използва всичко в нея — хладилника, винарната, спалното бельо, всичко.

Твърдо решена да го стори, Сам грабна ключа от бюрото и хукна по стълбището към входната врата. В бързината не заключи своя дом. Никога не го правеше, когато излизаше до съседите.

Докато прекосяваше двора, се замисли за приятелката си. Марни беше като дете по отношение на някои неща. Искаше да има всичко, което пожелае. Искаше да й завиждат, но когато го правеха, тя бе щастлива да раздели това, което има, с всички. Начинът на живот на Марни просто издаваше много неща за характера й.

„Голям психолог се извъдих“, с ирония си помисли Сам и спря пред резбованите двойни врати на входа. Може би и нейният собствен начин на живот издаваше характера й.

Така ли беше наистина? Живееше сама. Работеше. Клиентите й бяха доволни, особено по-възрастните жени и мъже. Колкото до членовете на фитнес клуба…

Справяше се добре. Бе любезна, отзивчива и обичаше работата си. Умееше да работи с мъже и да пази дистанция. Бе самоуверена и доволна от себе си. Нямаше нужда да доказва нищо на никого.

„Глупости“, помисли си Сам. Истината бе, че е страхливка. Самообвиняваше се за това, но се страхуваше от нова връзка с мъж. Веднъж бе се опарила и сега внимаваше много.

Знаеше, че трябва да се държи на разстояние, да флиртува, но с мярка, и да не хаби много чувства.

Постави ключа в ключалката на Марни, после се ослуша, почука, след това позвъни.

Изчака, но никой не отговори. Звънна няколко пъти. Потропа — пак нищо. Дори Марни да спеше като пън, пак щеше да чуе.

Заспала като пън.

Заспала като мъртва.

Мъртва.

„Не!“ — помисли си Сам. Завъртя ключа, отвори вратата и се озова във фоайето. Бе тихо. Поколеба се за миг, затвори вратата след себе си и се облегна на нея.

Чувството на безпокойство не я напускаше.

— Марни!

Гласът й бе прегракнал.

„Пъзла!“ — нарече се наум тя.

— Марни! — извика по-силно.

Гласът й проехтя из фоайето, сякаш къщата бе жива по някакъв тайнствен и злокобен начин.

Изкуши се да избяга.

Но нещо я задържа.

Трябваше на всяка цена да открие Марни.