Хедър Греъм
Висок, тъмен и опасен (23)

Двадесет и втора глава

Роуан събуди Лора, за да го заведе при Сам. Но Лора, която бе решила да се прави на сводница, го изпрати сам. Той се ядоса, но нямаше какво друго да направи. Почука на вратата й, за да я събуди.

Тя и без това вече бе будна. И много изплашена.

Опита се да й покаже, че е той, да изрече името й, да я накара да спре да крещи.

— Сам!

Запуши устата й. Тя риташе, викаше, бореше се като луда. Беше я притиснал към леглото и едва я удържаше.

— Сам!

Накрая се успокои. Зелените й очи се разшириха от изненада. Пръстите му бяха заровени в косата й, тялото му й тежеше. Беше й минало през ум, че иска да я убие. И без това напоследък бе загубила вярата си в него.

— Моля те, не викай. Ако не спреш, най-вероятно ще ме арестуват.

Роуан отпусна леко хватката си.

— Махни си ръката от устата ми! — каза Сам.

Роуан седна на леглото.

— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш? — истерично извика жената.

— Дявол да го вземе, почуках. Лора ме изпрати…

— Значи ме нападна в спалнята ми?

— Не съм те нападнал…

— Да, но го направи!

— Почуках на вратата и ти започна да крещиш „проклет убиец“. Трябваше да те спра.

— Какво правиш тук? — отметна глава Сам и присви изпитателно очи.

— Опитвам се да говоря с теб!

Сам наведе глава.

— Определено не си в затвора.

— Не съм бил в затвора. Отидох доброволно да дам показания. Утре и ти ще трябва да сториш същото. Не се тревожи — казах истината, цялата истина, и нищо, освен истината.

— И това беше…

— Някой е нападнал Бет Белами — преглътна Роуан. — Можеше да умре… ако не бе онази морска крава.

— Моли?

— Моли я е държала на повърхността, за да не се удави. Видях как я избута до кея.

— И после ти… я спаси. Извади я от водата.

— Не знам дали съм я спасил, или не. Тя е в кома.

— Но нали си я извадил… и си се обадил на бърза помощ?

— Да.

Сам се облегна на възглавницата и се загледа в Роуан. Очите й излъчваха любов. Косата й бе разпръсната край лицето. Гърдите й се вдигаха и спадаха с всеки неин дъх. Такава щеше да остане в паметта му завинаги. Но той се чувстваше изхабен. По-тъжен отвсякога. Би се борил за нея с всички средства. Но само ако тя му имаше доверие.

Наведе се към нея.

— Обичам те. Никога не съм спирал да те обичам. Може би това, което направих, бе грешка. Но аз го направих, за да те предпазя. Виж, трябва да ми имаш доверие. Това е единственият изход. Ако ли не, трябва да ме забравиш.

Сам дълго го гледа.

— Знаеш ли, че дрехите ти все още са мокри? — попита.

Роуан сви рамене.

— Топло е, пък и ченгетата ми дадоха одеяла.

— Можеш ли… ммм… да станеш?

Той стана от леглото и я погледна с подозрение. Сам също се изправи и се усмихна.

— Ще ти дам хавлия. Вземи си душ. По кожата имаш сол.

Той просто я наблюдаваше.

— Знаеш къде е банята. Искаш ли да ти направя чай, кафе, нещо сгряващо? Мисля, че една пилешка супа…

— Господи, не искам пилешка супа.

„Пилешка супа? Какво, по дяволите, означава това? Какво си мисли, ядоса се наум Роуан. Отворих сърцето си пред нея, а тя се прави на милосърдна сестра.“

Тръгна към банята. Странно, до този момент не бе усетил, че по кожата му има сол. От ризата му висеше водорасло. Свали дрехите и пусна горещата вода за втори път този ден. Не, вече беше събота. Слънцето щеше да изгрее всеки момент.

Спря водата, излезе от кабинката и се уви с хавлия. Тръгна към спалнята.

И видя Сам.

Синьото нещо, с което бе облечена, го нямаше.

Стоеше в средата на стаята и го чакаше. Тръгна към него — чувствена, съблазняваща, ухаеща на парфюм.

Приближи се и го целуна. После прошепна:

— Обичам те. Прости ми.

— Да ти простя…

— Прости ми — повтори тя. Устните й намериха неговите. Докосна ги с език. Притисна се в него по най-подлудяващия мъжете начин.

— Защо? — попита нежно той.

— Нямах ти доверие. Само ти вярвах. Доверието е…

— Най-важното нещо.

— Но аз се усъмних в теб.

— Опита се да ме предпазиш. От себе си. И май успя. — Той я подържа за малко пред себе си и я погледа. — Слава богу, че ни се удаде втора възможност.

Сам се усмихна.

— Слава богу.

— Умирам за теб, знаеш ли?

— Не говори така!

— Но е истина.

Сам го погледна дълбоко в очите и каза:

— Мисля, че аз умирам за теб сега.

Приближи се към него и обсипа с целувки гърдите му. Той завря пръсти в косата й. Почувства мекотата й, вдиша уханието й. Обзе го огнено желание. Искаше я, но изчакваше.

Страст, желание и сладка агония.

Екстаз!

Тялото й бе като коприна, която се увива около него. Устните й бяха сочни, усещаше целувките й като нажежена лава по тялото си. Тя го галеше, докосваше, целуваше навсякъде.

Целувките й бяха леки като перце.

Премести се по-надолу. Докосна го, погали го…

Той би умрял щастлив в този момент…

Влезе в нея и разбра, че винаги я е обичал. Изглежда, Сам бе права — той би умрял за нея.

 

 

Лейси Хенли тихо въздъхна. Погледна към Тейър Нюкясъл.

Изпусна самолета, но това не бе толкова важно. Щеше да вземе сутрешния полет. Обади се на момичетата, че ще закъснее.

Двамата с Тейър говориха дълго. И колкото повече говореха, толкова повече разбираха, че са сродни души. Той се изразяваше с вдъхновението на художник. Бе по-възрастен и по-мъдър, но умееше да мечтае. Не я обвиняваше, че е вършила онези неща в името на една мечта. Накара я да повярва, че талантът й надвишава това, което бе правила досега.

— Не знам как си успял да оцелееш. Чувала съм от нашите, от майка ми… от Сам. Имал си ужасно детство. А сестра ти е толкова долна… извинявай, не трябваше да го казвам.

— Няма нищо. Сестра ми може да бъде долна.

Беше толкова красив. Нежен, но силен. А очите му… красиви.

— Ами баща ти… е, и за него знам някои неща. Можел е да ти причини болка…

— Можеше, но… — Тейър направи пауза, после сви рамене. — Той умира. Дробът му е разяден като сирене. Дават му няколко месеца. Знаеш ли какво направи, когато му съобщиха?

— Не.

— Купи си бутилка уиски.

— Съжалявам.

— Не знам какво чувствам, той ми е баща, но…

— Знам, че те е наранил, но не може… нещата… — Лейси не довърши мисълта си.

Тейър поклати глава.

— Знаеш ли, аз помъдрях много рано. И единствената болка в живота ми е, че не обичам баща си. Той също никога не ни е обичал. А не трябва да е така.

— О, Тейър! — каза нежно Лейси. Погледна часовника си. Бе четири сутринта. — Трябва да отида на аерогарата. Ако изпусна следващия полет, никога няма да мога да се добера до Ню Йорк.

— Разбира се — каза той, след което я притегли към себе си.

— Тейър — запротестира тя.

Но той бе много по-силен от нея.

 

 

Медицинската сестра Рене Дитер бе на смяна същата нощ, когато вдигнаха тревога за стая 6308. Тя се затича по коридора. Пациентката й Бет Белами, която бе още в кома, започна да издъхва.

— Мамка му! — изпсува сестрата и натисна бутона за тревога.

Колегите й дойдоха за броени минути.

— Какво става?… — попита Тери Ларсон, дежурният лекар. — Пазете се! — извика той.

Спешният екип работеше трескаво. Изведнъж на монитора се появи линия — сърцето проработи отново. Бет беше жива.

Доктор Ларсон сложи ръка на рамото на Рене.

— Добра работа, хлапе. Бързата ти реакция я спаси. Тези случаи… е, обикновено, нали знаеш, ако оживее до няколко дни… толкова са любопитни…

— Така е — каза Кони Фланъри, друга сестра, и посочи към апарата за дишане на Бет.

Някой бе дръпнал щепсела.

— Не съм аз! — развълнувано каза Рене.

— Не си включила контакта…

— Не! Той бе наред.

— Кой тогава го е направил?

— Шери бе на смяна преди мен. Тогава отделението гъмжи от хора.

Ларсон задържа дълго време погледа си върху Рене. Тя бе убедена в правотата си. Бе сестра от двайсет и пет години: добра и предана на своите пациенти.

Доктор Ларсон незабавно реши да се извикат ченгетата.

— Момичето да се пази много добре — добави той.

— Нямаме официален пазач, но онзи детектив, Тед Хенли, е тук. Слезе преди малко надолу, за да пие кафе — каза Рене.

— Извикай охраната. И него също. Лично я наблюдавай цялата нощ, става ли?

— Да, докторе. Ще я наглеждам.

 

 

Сам спа до късно. Отвори очи и се търкулна към Роуан, но него вече го нямаше. Стана, изкъпа се и слезе долу. Лора приготвяше филийки. Роуан сърбаше кафе и четеше вестник. Бе облечен в къси дънкови панталони и поло. „Ходил си е до вкъщи“, помисли Сам.

— Ей, Сам, ти си станала. Да те осведомя набързо — няма промяна. Бет Белами е още в кома.

— Кажи й останалото — каза Роуан.

— Някой дръпнал щепсела на апарата й — каза Лора.

— В четири и половина през нощта.

— Е, вие бяхте тук…

Роуан се усмихна.

— Ти спеше. Сигурна ли си, че бях тук?

— Да — уверено отвърна тя. — Но Бет жива ли е?

— Все още е в кома.

— Сега я охранява полицай — продължи той. — Радвам се, че вече ми имаш доверие. Но полицията ще ме разпитва още.

— О! — възкликна Лора. — Теди помоли Ролф Лунден да арестува Тейър за показания във връзка с картината, но от него няма и следа. Започва да става интересно. Роуан и Теди откриха излишни части от тяло…

— Излишни части?! — каза Сам, като си наливаше кафе.

— Иска да каже части от друго тяло — поясни Роуан и обърна на друга страница.

— Възможно ли е да са на… — започна Сам с треперещ глас и ужас в очите.

— Марни? Не.

— Изглежда, някой убива жени и ги хвърля в блатото — предположи Сам. Отпи глътка кафе и се облегна на барплота. — Сигурно ли е, че са открили Хлоуи Лоуенщайн? Как така всички разбраха толкова бързо, че е тя?

— Направиха й медикоисторически анализ. Имала е счупване на хълбока, когато е била на осемнайсет. Паднала от кон — обясни Роуан.

— Кога откриха, че е тя? — попита Сам.

Роуан поклати глава.

— Не е ясно. Когато се прибрах вкъщи след гмуркането, вече знаех. Ние… ммм… ами, едно от нещата, които открихме вчера, бе една гривна. Помня, че същата гривна видях на картината на Тейър, което означава, че нарисуваната жена е Хлоуи.

— Винаги съм мислела, че момчето е малко странно — каза Лора.

— Все още не можеш да го обесиш — предупреди Роуан.

— Дайте да поразсъждаваме. Той рисува картина на гола жена в блатото и същата тази жена се озовава там мъртва.

— Но сега сестра му е тази, която липсва — напомни й Сам.

— Ами ако и Марни е мъртва? — попита Лора.

— Едва ли ще й посегне, докато бащата е жив — възрази Роуан.

— Но онзи стар пияница може да пукне всеки момент. Пие като разпран. Сигурно не му е останал черен дроб — продължи Лора.

— Ако е останал, вече е маринован — горчиво се пошегува Сам. — За дълго време.

— Ужас! — възкликна Лора. — Да се надяваме, че няма да издържи дълго. Притеснявам се за Марни, но не мога да направя нищо за нея. Намираме се в ужасно положение, но сме живи, нали? Животът продължава. Не искам да ставам досадна, но трябва да помислим за утре. Сам, ще започнеш ли да се обаждаш на хората?

— Какви хора?

— Ейдън свири утре в Гроув, забрави ли?

— О, да, разбира се.

— Роуан обеща, че ще дойде да изслуша няколко парчета. Дори иска да свири с групата.

Сам бавно извърна глава към Роуан. Той направи гримаса.

— Казах й, че ще направя каквото мога. Те и без това, са си добри.

— Защо?

Той обърна вестника към нея и й показа водещото заглавие:

„Любопитна репортерка отива твърде далеч. Злополука или нечестна игра е случаят Бет Белами“.

Сам грабна вестника. Статията бе за Роуан. Бет със сигурност щеше да се гордее. Разказваше се миналото му. Описано бе изчезването на Марни. Накрая завършваше така:

„Има ли сериен убиец, който се разхожда все още на свобода? Кой е той?“

Намекът бе съвсем ясен: Дали Роуан Дилън не е убиецът?

— Толкова съжалявам… — започна Сам.

— Недей. Трябва да се радваш, че не си единствената, усъмнила се в мен. — Гласът му бе тъжен и съкрушен. — Мисля да се прибера за малко… да се поупражнявам за утре. Отдавна не съм свирил пред публика. Лора, стой тук и не изпускай пистолета.

Роуан мина през задната врата. Сам дълго гледа след него.

— Е, заслужи си го — каза Лора.

Сам се обърна към нея.

— Хубаво е да знам, че си винаги на моя страна.

— Аз съм на твоя страна. Не ставай идиотка. Тръгвай след него.

Сам се усмихна и излезе след Роуан. Мина през двора на Марни, през храстите и се озова до вратата му. Чу го да свири на китара — упражняваше позициите. Вероятно бе в изключително настроение. Изпълняваше едно бързо парче на Джими Хендрикс.

Сам мина край басейна и се запъти към приземния етаж. Вратата бе отворена. Влезе, без да почука. Знаеше, че я е видял, но не й обръщаше внимание.

Приближи до барабаните. Усети потръпване в пръстите. Взе палките и седна. Провери първо баса. После и себе си.

Работата на барабаниста се състоеше в това да поддържа ритъма. Останалото бе просто стил.

Сам имаше чувство за ритъм. Стори й се невероятно колко бързо възвръща формата си.

Обичаше барабаните. Звука, движенията, ударите. Баща й я бе научил да свири. Зачуди се защо бе спряла.

Наказваше себе си?

Роуан продължаваше да свири. После внезапно спря. Остави китарата и се приближи до нея.

Погледна го. Очите му сияеха.

— Дявол да те вземе, ти свириш!

— Липсваше ми музиката — призна Сам.

— Повече от мен?

— Нищо не може да ми липсва повече от теб. Но наистина обичам барабаните.

Роуан взе палките от ръцете й.

— Просто не мога да устоя на доброто свирене — каза той и я накара да се изправи. Прегърна я.

— Такова чувство!

— Буря!

— Страст!

— Огън!

Легнаха на пода. Тя го погали по косата, докосна лицето му. Любиха се сред купчина хавлии, до барабаните.

 

 

Ден или нощ. Нощ или ден. Толкова много тъмнина. Имаше ли значение дали е ден, или нощ?

Затвори очи, после ги отвори. Стана й горещо, след това студено. Страхуваше се. Размишляваше. Насекомите я бяха изпохапали навсякъде.

Тъмнината, страхът. Не можеше да види нищо. Не можеше да намери изход. Не. Не трябва да го прави. Ами ако той се върне? Тогава? Трябваше да има начин. Трябваше да има изход. Светлина. Тя е смела, силна, ще се справи. Но нали бе опитвала и преди. Да махне въжето, с което е вързана. Не успя. Пръстите й се нараниха. Така поне си мислеше. Не можа да ги види в тъмното…

После чу гласа му. Сърцето й спря да бие. Замръзна на място.

— Здрасти, сладурче!

Той виждаше в ужасната тъмнина. Бе точно до нея. И я бе наблюдавал. Дали се досещаше какво си мисли? Че в главата й се върти само една мисъл — за бягство. За това, че е силна и ще успее…

Той бе точно до нея. Сложи ръката си на главата й. Наведе се към нея и я докосна по брадичката.

— Липсвах ли ти?

— Коп… — започна тя.

Той я удари. Усети как устата й се пълни с кръв. Очите й — със сълзи.

— Кажи ми, че съжаляваш, съкровище.

Бе твърде близо до нея. Седна. Тя си спомни другите начини, по които я бе наранявал. Господи, не бе толкова силна.

Не, не, не, не го казвай!

— Съжалявам! — прошепна тя. — Съжалявам.

— Липсвах ли ти?

— Да, липсваше ми. Страхувах се и бях самотна без теб.

— Но сега съм тук.

— Ти ме пазиш от тъмнината.

— Да. Ще се погрижа за теб. Ти ще се погрижиш за мен. Така става в живота. И, разбира се, ако не ми се подчиняваш, както трябва да прави една истинска жена, знаеш какво следва, нали?

Да, тя знаеше много добре.

— Знаеш какво искам, нали?

Очите й отново се напълниха със сълзи. Знаеше много добре. И щеше да направи каквото й кажеше той. Без значение колко много искаше да умре след това, без значение как се чувства, без значение колко ужасно…

Тя знаеше как да оцелява.

По-късно го чу да се смее. Усети ръцете му в косата си.

— Ти си умно момиче. Най-умното от всички.

— Защо го казваш?

— Защото би направила всичко, за да живееш, нали?

— Не знам за какво говориш…

— О, да, знаеш. Никой не е умен колкото теб.

— Не знам какво…

— Знаеш. Мога да оставя жива само една жена. Знаеш, че не си сама тук. До теб има и други. Мръдни само малко наляво…

Не можеше да помръдне. Но някак си го направи.

Докосна човешка плът.

Започна да крещи. Той я придърпа към себе си и я разтърси.

— Искаш ли да живееш? Хайде да видим колко умна можеш да бъдеш. Ще има още жени. Но мога да оставя само една. Ще правиш каквото ти кажа.

Господи, щеше да го направи. Трябваше да го направи. Искаше да живее. Сълзите напираха в очите й. Той продължаваше да гали косата й по отвратително нежен начин.

— Ще правиш каквото ти кажа, каквото ти кажа. — И пак се засмя, сякаш не можеше да сдържи доволството си. Искаше й се да умре.

Но не толкова, колкото й се искаше да живее.

— Виждам те. Винаги те следя.

— Да.

— Докосни ме…

И тя го докосна.

 

 

Късно следобед Сам отиде в полицията и даде показания. Разказа всичко, което знаеше за нощта на злополуката с Бет Белами. Не излъга за нищо. Въпреки че Роуан бе извадил от водата репортерката, спорът му с нея го правеше да изглежда виновен. Детективите гледаха Сам с недоумение. Как можеше една жена да е толкова увлечена по мъж, да е склонна да му повярва въпреки всичко? Сам се ядоса и продължи да им разказва за стрийпбара, за кантората и за Лий Чапмън. Казаха й, че не е незаконно да притежаваш стрийпбар на територията на Флорида. Те също обаче бяха започнали да се дразнят. Не бяха доволни от факта, че Лий Чапмън е на свобода.

Денят й бе тежък. Чувстваше се напрегната и уплашена. Нещата бяха започнали да се разплитат. И въпреки че се радваше, я бе страх. Положението можеше да се влоши, преди да се подобри. Ако Бет Белами оживееше, щеше да помогне. Но тя на два пъти едва не умря. Полицаите я пазеха, за да не умре трети път.

Бе напрегната, но не и самотна. Роуан я закара до управлението и после до къщи.

Телефонът й се подслушваше. Ако тайнственият мъж се обадеше пак, щяха да хванат следите му.

Не забравяше, че животът продължава. Обади се на всичките си приятели и колеги, както я бе помолила Лора. Всеки път, щом говореше с мъж, се питаше дали не е същият дрезгав, приглушен глас, който я предупреди: „Не се бъркай!“.

Не можа да се обади на Лорета, но й остави съобщение.

— Какво ще правим сега? — попита тя Роуан, когато останаха сами.

— Чакай малко. Продължавай.

— Не можем просто да седим и да чакаме. Марни може да е в опасност…

Роуан приглади косата си.

— Сам, съжалявам. Най-вероятно е мъртва.

— Не. Не са я открили. Все още има надежда.

Вечерта намина Ейдън с групата. Въобще не бяха повярвали на статията за Роуан. Отидоха да свирят в дома му и дори Сам взе участие в няколко парчета. Лора беше щастлива.

— Нашият дядо, моят и на Сам, бе наистина голям музикант. Свирил е из цяла Европа. Музикалният талант май се предава по наследство.

— Тогава къде е твоят, мамо? — подразни майка си Ейдън.

Но Лора само сви рамене.

— От време на време плаши хората — засмя се тя.

След това си направиха барбекю в двора на Роуан и момчетата от групата останаха до късно. Теди също се мярна, послуша как свирят и ги аплодира. Каза, че са останали още няколко кости, които трябвало да разпознаят. Гмуркачите били ходили и на другия ден, предстояло им още едно претърсване.

— Трябва да започнем всичко отначало. Да видим дали изчезването на Хлоуи в действителност е убийство.

— Ти ли водиш сега следствието? — попита Лора.

— Не. Ролф го води — отвърна Теди. — Но аз все още съм му помощник.

— Така ли? — каза Сам.

Роуан гледаше към Теди.

— Да не искаш да ме арестуваш?

Теди сви рамене.

— Олдридж е скапан задник, нали знаеш.

— Иска да ме арестува? — попита пак Роуан.

— Теди! — смъмри го Лора.

— В какво го обвиняват? — намеси се Сам. — Нямат никакви доказателства…

— О, има доказателство за опит за убийство на Бет Белами.

— Роуан — каза Сам, — може би трябва да заминеш някъде…

— Да, отивам в Коконът Гроув утре — твърдо отвърна той. — Ако искат да ме арестуват, дявол да го вземе… Сам е поканила Кевин, а той е адски добър адвокат. Без да считаме другите му качества.

Едно по едно, момчетата от групата започнаха да се изнизват.

Теди и Лора си тръгнаха заедно. Сам се радваше за тях.

Роуан се върна на барабаните. Бе по-добър барабанист от нея. Нали си бе музикант. Ядосан музикант.

Сам се приближи до него и взе палките от ръцете му.

— Не се тревожи.

Роуан завъртя глава.

— Не ме е страх, че ще ме арестуват. И преди ми се е случвало. После ще трябва да ме пуснат. Аз съм невинен.

— Ако Бет умре…

— Но ако не умре, ще разпознае мъжа, който я нападна.

— Значи ще трябва да оживее.

— Надявам се — каза Роуан и Сам знаеше, че наистина го иска.

— Тогава… защо си толкова… напрегнат?

— Заради теб.

— Заради мен?

— Тревожа се за теб.

Думите му я накараха да потръпне, но тя се овладя.

— Не се тревожи за мен.

— Искаш да откриеш Марни. Задаваш въпроси. Моля те, чуй ме сега, престани да задаваш въпроси. Предизвикваш обстоятелствата. Стой до мен. През цялото време. Разбираш ли?

— Естествено.

— Не ме напускай — без значение колко силно желаеш да откриеш Марни.

— Няма. — Сам се усмихна и го погали по бузата. — Обичам добрия ритъм — нежно каза.

И той се усмихна в отговор. Стана и я взе в прегръдките си.

 

 

Късно през нощта телефонът на Сам звънна. Роуан се събуди и погледна часовника. Три часът.

Изчака телефонния секретар, като се питаше дали не е убиецът.

Изненада се да чуе собственото си име, и то от устата на Теди.

— Роуан? Роуан, ако си там, вдигни. Моля те, вдигни. Здрасти, Сам. Ако слушаш това, кажи на Роуан да ми се обади. По всяко време. Важно е. Трябва…

Роуан вдигна.

— Теди, аз съм.

— Секретарят изключен ли е?

— Да.

— Не съм сигурен дали ще искаш Сам да чуе това, което ще ти кажа… Дори не съм сигурен дали трябва да казвам на теб…

— Теди, ти се обади.

— Телефонната компания е хванала следата на онзи. Откакто Марни я няма, той се е обаждал два пъти на Сам от мобифона на Марни.

Роуан замръзна. Убиецът е по петите на Сам. Страхува се от Сам. Тя е в опасност.

— Теди, някой трябва да го спре.

— Полицейският психиатър каза, че този тип убийци започват бавно, жена тук, жена там… но накрая губят контрол. Започва да става непредпазлив.

— Слава богу!

Теди замълча и продължи:

— Който и да е той, вече е станал непредпазлив.

— Така ли?

— Мобифонът на Марни бе открит миналата нощ. Едно от ченгетата го изрови.

— Изрови? Откъде?

— От твоя двор.

Роуан въздъхна.

— Значи…

— Исках да те предупредя… Мислех си, че е добре да знаеш.

— Има ли вече заповед за арест?

— Не още, но може и да има. Ченгетата ще те следят.

— Благодаря.

— Сам ще трябва да узнае…

— Утре сутринта ще й кажа.

 

 

Среднощ е. Той седи в малката си лодка в залива. Колата му е на юг оттук. Винаги я държи на юг. Защото е хитър.

Но напоследък направи някои грешки. Трябваше да е по-внимателен. Това може да не е на хубаво. Преди бе по-търпелив. Изчакваше. Избираше си жените. И ги държеше дълго време. Докато му служеха…

А сега…

Станаха много. Цял харем, помисли на шега той. И положението стана опасно, твърде опасно.

Но има ли някакво значение?

Иска Сам. Сега е неин ред. Хората изчезват. От години все изчезват и накрая тези около тях се отказват да ги търсят. Той е умен, той е късметлия, той може дори да убие тези, които сега са около него.

Но Сам…

Виждам те, Саманта! Виждам те.

И те желая…

Затвори очи и си спомни. Те още не знаеха. Не знаеха, че зарови телефона в двора на Роуан.

Скоро ще го арестуват. Бедната Сам. Ще остане сама. Ще дойде и неговият ред.

Любовта или страстта ги бе направила безразсъдни. Бяха зад барабаните, но той ги видя.

Нея…

Как се съблича…

Него…

Как я докосва. Как я гали, как пада на колене. Как тя отметна главата си назад, как изви гърба си. О, господи, как само я желаеше. Как искаше да усети кожата, косата, мириса й…

Скоро.

Виждам те, Саманта.

И скоро…

Ще те имам.

Толкова е опасно. Но опасността е част от играта.

Движи се бързо. Болезнено бързо. Наблюдава. Скърца със зъби.

Утре. Преди да арестуват Роуан, преди да успеят да го обвинят в това, което се случи… и това, което ще се случи.