Хедър Греъм
Висок, тъмен и опасен (22)

Двадесет и първа глава

— Теди! Той се обади пак! — извика Сам като обезумяла в слушалката. Опита да не се паникьосва. Стори й се, че цяла вечност бе звънила на Теди, докато той най-сетне се обади.

Дали убиецът я наблюдаваше в момента?

Дали не я причаква? Дали няма да се появи, докато тя е сама?

— Сам, ще дойда веднага щом мога. Ще претърсим къщата заедно — успокои я Теди, който вече влизаше в колата си. Сам чу радиото му в слушалката.

— Сам, май че открихме Хлоуи Лоуенщайн — добави той.

— Какво?

— Роуан намери ръката й с гривна на нея.

— О, боже…

В този момент някой звънна на външната врата. Сам едва не подскочи до тавана.

— Звънецът!

— Сам, може да е Лора. Щеше да идва да говори с теб за някакъв концерт в неделя.

— Чакай така. Ще отида да видя кой е.

Тръгна разтреперана към вратата. Погледна през шпионката и въздъхна с облекчение. Не беше Лора, а Джо. По облеклото му личеше, че се готви да излиза.

— Джо! — Сам отвори широко вратата и го дръпна вътре.

— Ей, какво става, миличко? Какво ти е?

— Тайнствено телефонно обаждане — отвърна Сам. — Моля те да ме разбереш. Теди ме чака на телефона. Ще провериш ли, ако обичаш, дали в къщата има някой?

— Разбира се. Върни се да говориш с Теди. Кажи му, че аз съм тук. Ще погледна горе.

Сам се върна на телефона.

— Теди, Джо беше. Сега оглежда горния етаж… — Не успя да довърши репликата си, защото чу вой на сирени. Идеха към нейната къща. — Теди, пуснал ли си сирената?

— Да, Сам. Вече съм при вас. В дома на Роуан е станало нещо — каза Теди.

И затвори. Сам застина от изненада.

— Роуан! — възкликна тя.

Вече не се страхуваше да излезе. Можеше ли да се е случило нещо с Роуан. Пусна слушалката и се втурна навън. Мина през храстите край къщата на Марни.

Видя линейки и полицейски коли. Роуан, целият мокър, стоеше до една и разговаряше с Теди. Лекарите се суетяха около някакво тяло. Някои разговаряха с болницата, други носеха одеяла, трети говореха приглушено, но тревожно.

Репортерката. Бет Белами.

Усети присъствие зад себе си. Джо. Той сложи ръце на раменете й.

— Всичко е наред, всичко е наред.

Не беше наред. Очите й не помръдваха от тези на Роуан.

Какво си направил? Не, не, ти никога не би…

Твърде късно. Това, което си мислеше, бе изписано на лицето й. Роуан й обърна гръб. Изгуби се сред група полицаи. Един от тях се приближи до нея и Джо и ги помоли да напуснат терена.

— Аз съм съседката — обясни Сам.

— Колко близка?

Сам показа с пръсти.

— Добре. Благодаря ви. Ще ми трябват адресът ви и всичко, което знаете. Къде бяхте през последния половин час? Да сте чули или видели нещо необичайно?

— Всичко е наред. Аз поемам нещата — потупа Теди полицая по рамото и му направи знак да си върви.

Сам трепереше.

— Бет Белами е, нали?

— Да. Роуан каза, че така се казва. Ти познаваше ли я?

Сам сви рамене.

— Тя е репортерка. Не се отлепя от Роуан.

— Срещна ли се с нея тази вечер?

— Аз… да.

— Кога?

— Ами… преди малко. Тя се криеше в храстите.

Теди помълча известно време.

— Роуан видя ли я?

— Да.

— И?

— Каза й да си върви.

— Заплаши ли я? — попита Теди.

— Не! Каза й само да се маха.

— О, боже! — тихо процеди през зъби Теди. — Той я заплаши, нали?

— Не! — повтори Сам и се разтрепери още повече. — Но какво… се е случило?

— Каза, че излязъл от къщата си и видял едно тяло да плува във водата.

— Да плува?

— Край брега.

— И той я е извадил?

— Така казва.

— О, Теди! Трябва да говоря с него…

— Не сега. Първо ще го разпитат в участъка.

— Да не е арестуван? — учудено попита Сам.

— Не, тръгна доброволно.

— Сам, всичко е наред — успокояваше я Джо.

— Аз отивам да видя какво става. Лора ще дойде всеки момент. Джо, влез с тях вътре, огледай къщата и заключи. Сам, утре сутринта ще прослушаме телефона ти — не го вдигай дотогава. Остави го на секретар. Ако ми потрябваш, ще те потърся на мобифона на Лора, става ли?

Сам кимна.

— Теди…

— Не се тревожи за Роуан. Той е голямо момче.

Но тя се тревожеше. Видя го загърнат в одеяла, в ръката си държеше чаша кафе. Изглеждаше по-висок от всички ченгета около него.

Прибраха Бет Белами с линейка. Сам срещна очите на Роуан. Той извърна поглед, сякаш се срамуваше от себе си.

— Хайде, Сам — нежно каза Джо.

— Теди, защо откараха Бет с линейката, а не с…

— Защото я съживиха — каза Теди, — но…

— Да? — намеси се Джо.

— Все още е в кома. Според Роуан е била в безсъзнание във водата. Хайде, вървете вкъщи. Ще ви държа в течение. Обещавам — усмихна се Теди.

Роуан изчезна. Изгуби се от погледа й. Полицаите все още се мотаеха наоколо, но него го нямаше.

— Ще държим връзка — повтори полицаят. — Довери ми се. И без това ще трябва да даваш изявление, особено ако тя…

— Ако тя умре? — попита Сам.

— Върви си вкъщи.

Джо поведе Сам през двора към къщата.

— Пак оставихме отворено — каза той. — Отивам веднага да проверя.

Сам седеше в кухнята, съкрушена от случката.

— Знаеш ли — поде Джо, — денят бе адски гаден. Къщата може да почака малко. — Той взе една чаша и сипа вино, след което я пъхна в ръката й. — Сега ти ще изпиеш това, докато аз претърсвам ъгълчетата на този хамбар!

Тя кимна. Някой звънна на вратата. Джо отвори. Сам чу гласа на братовчедка си Лора.

— Милата ми тя, каква ужасна седмица! Всичко ще се оправи. Ще видиш. Те не могат току-така да арестуват Роуан. Ще го пуснат, ще видиш. Аз ще съм до теб.

— И аз — потвърди Джо.

Сам се обнадежди. Искаше да открият Марни. Не трябваше да бъде страхливка. — Можеш да си вървиш, Джо. И без това май щеше да излизаш някъде.

— Няма значение. Не е толкова важно…

— Провери ли всички гардероби и стаи?

Той се ухили самодоволно и сви ръце, за да покаже бицепсите си.

— Уплаших всички сенки!

— Тогава тръгвай.

Джо колебливо погледна Лора.

— Аз ще бъда тук. Алармата работи. Не съм от страхливите. Ще се справим — каза тя.

— Добре — съгласи се мъжът. — Ще ви се обадя, за да съм сигурен, че сте добре.

— Благодаря — усмихна се Лора. — Сам не обича пистолети, но аз нося специален. Едно време, когато още ходехме, Теди ме научи как да го използвам.

— Е, в такъв случай…

— Върви да се забавляваш — обади се Сам.

Джо кимна и тръгна към вратата.

— Ела да заключиш.

Лора го последва, заключи вратата. След това се върна, като клатеше глава недоумяващо.

— Това е ужасно! Тази глупава репортерка!

— Тя е в кома!

— Тя си е виновна. Преследваше го през цялото време.

— Може да умре.

— Е, не го е извършил Роуан.

— Да го е извършил?

— Била е ударена по главата.

— О, боже! — каза Сам и седна. Трепереше. Изпи виното на един дъх и прокара пръсти през косата си. — О, боже, о, боже!…

— Не би могъл да го направи — обади се Лора.

Сам погледна братовчедка си.

— Не… ти… ти не знаеш. Толкова бе ядосан! Имаше вид на убиец! Никога не съм го виждала такъв.

— Не го е извършил, не може да го е извършил! — настояваше Лора.

Сам бавно завъртя глава.

— Лора, той се държи добре с теб. Ти вярваш само в добрите му…

— Да — упорито продължаваше Лора. — Той ми е приятел — гордо каза тя. — Разбира се, че му вярвам. А аз мислех, че го обичаш. Нищо чудно, че е треснал вратата под носа ти. — Лора обърна гръб на Сам и се запъти към дневната. — Ще бъда в дневната, ако имаш нужда от мен. Не съм сигурна дали нямам още нещо да ти казвам.

— Но… — започна Сам. Думите сякаш не искаха да излязат от устата й. Лора бе права.

Някога си бе дала дума да е винаги до него, да го подкрепя.

Да му вярва…

Чу телефонен звън. Беше мобифонът на Лора.

След малко братовчедка й се появи в стаята.

— Сам, обади се Теди. Каза, ако Тейър Нюкясъл дойде, да не го пускаме вътре. Под никакъв предлог.

— Защо?

— Защото на една от картините му е изобразена Хлоуи Лоуенщайн. Гола. Сред блатата.

 

 

Лорета изпълни секс танца на века. Бе толкова добра, че се зачуди дали на срамежливия младоженец са му останали телесни сокове за собствената му жена. Компанията се състоеше от симпатични момчета — богати и щедри в бакшишите. Лекари, адвокати, архитекти, политици! И естествено — ченгета. Можеха да се подушат отдалече, дори и в цивилно облекло.

Някои се приближиха до нея, други се криеха по ъглите. Накрая тя остана само по колан и прашка, окичени с пари.

И все пак…

„Ако трябва да свършиш някаква работа, свърши я както трябва“, мислеше Лорета. Момчетата бяха чудесни. И тя бе щастлива, докато се обличаше. Позволи им да я опипват, което не бе част от уговорката, но поне смъкна доста пари. Само малко се поувлече. И сега…

Време бе да си тръгва.

Помоли един от братята да повика такси. После чу глас.

— Шейла, а? Шейла?

Обърна се. Сърцето й подскочи.

— О, боже!

Той се усмихна и я погали по бузата.

— Лорета… — Усмивката му бе толкова… Хвана я под ръка. — Да вървим.

Излязоха навън. Там ги чакаше едно от момчетата.

 

 

Сам реши да прави курабии. Трябваше да успокои нервите си. Бет Белами бе в кома, Хлоуи Лоуенщайн — мъртва, и на всичкото отгоре в главата й непрекъснато се въртяха картините на Тейър.

Убиец ли беше той?

Не знаеше защо реши да прави точно сладкиши. Тъкмо режеше тестото, когато в кухнята влезе Лора.

— Какво правиш?

— Сладки. Нали трябва да съм любяща и вярна и да занеса нещо на възлюбления си в затвора.

— Много смешно. За твое сведение Роуан е излязъл от полицията преди няколко часа.

— Откъде знаеш?

— Теди се обади — намръщи се Лора. — Вече е вкъщи и се забавлява. Чух музиката да гърми в приземието.

— Лора, Теди се интересува от теб. Знаеш го. А и онази вечер в стрийпбара… нахвърлихте се един върху друг като зайци.

Лора сви рамене.

— Хубаво бе онази нощ, но нищо повече. Не и сега. В момента не ме интересува. Загрижена съм единствено за децата.

— Защо? На Лейси й се отвори прекрасна възможност.

— Да. — Лора се опря на плота. — Просто ми се иска да й помогна още повече.

— Ти им помагаш достатъчно. Окуражаваш ги да следват мечтите си, а от това има нужда всеки.

Лора се усмихна.

— Сега обаче се нуждая от публика. За неделя.

— Ще се обадя на когото мога.

— Покани и Роуан. Ако той дойде и постои само малко…

— Сигурна съм, че ще дойде — каза Сам. После се поколеба за момент. — Ако не е арестуван дотогава.

— Теди ще бъде там. Обича да подкрепя децата си.

— Мога да се обадя на клиентите си — предложи Сам.

— Кантората е доста странно място, но Кевин Мадиган се държи приятелски. Може би ще доведе няколко души.

— И ние ще ги гледаме? И ще им задаваме въпроси?

— Лора, хората в тази фирма държат стрийпбара. Заедно с Лий Чапмън.

— Знам. Теди ми каза.

— Не мислиш ли, че е малко…

— Мръсничко? Това е просто бизнес.

Сам поклати глава.

— Танцьорките бяха красиви. Секси. Това е забавление за възрастни. Дори аз се оплетох след едно такова забавление.

— Но, Лора…

— Какво?

— Не знам. Просто си мисля докъде ще доведе това.

— Почтените хора го правят, за да преживяват.

— Мислиш ли, че Чапмън е почтен?

— Не, но това не означава, че всички останали са долни! — Изведнъж Лора започна да се смее. — Ако познаваш танцьорки, бодигардове, мъже с голи глави, покани ги да дойдат в неделя.

— Ще поканя всичките.

— Звучи страхотно!

— Много приятели ще дойдат. Джо ще дойде. Хари и Ан Лаката, и Грегори също — те винаги са ни подкрепяли.

Лора се развесели.

— Можем да вземем Фил! Той би направил всичко за теб.

— Марни би дошла, и Тейър…

— Тейър! — Лора потръпна. — О, Сам! Не съм видяла картината, но наистина си е страшничко. Роуан казал на Теди, че гривната се вижда много ясно върху ръката на изобразената жена.

— Това означава, че определено Тейър е познавал Хлоуи Лоуенщайн. Нали е работила със сестра му!

— Но я е нарисувал гола. Излизаща от блатото.

— Където бе намерено тялото — съгласи се Сам и погледна Лора.

Изведнъж телефонът звънна. Двете жени подскочиха. Спогледаха се и чуха сигнала на секретаря.

Тишина…

 

 

Лейси пожела да умре.

Да потъне вдън земя.

Бе отвратително. Никога, никога нямаше да го направи пак.

Добре че всичко свърши. Скоро щеше да е в самолета на път за Ню Йорк. С много пари в джоба. Но парите никога вече нямаше да означават толкова много за нея.

Не трябваше да я докосват, но го направиха. През цялото време я стискаха и опипваха. Тя се молеше, плачеше, ядосваше се и накрая я освиркаха.

Но свърши, свърши! Бе облечена и готова за път. Беше още рано, но и те не искаха да им се мотае повече в къщата…

Излезе в градината и задиша с пълни гърди свежия нощен въздух. Арогантният млад мъж й бе казал, че ще извика такси, но за наказание го забави. Не й пукаше.

— Лейси!

Името й бе произнесено толкова нежно. С такова съчувствие и мъка.

Тя се обърна и премигна от изненада. Сърцето й биеше силно. Кой ли бе това? Откъде ли я познаваше? О, боже, той никога, никога нямаше да може да разбере…

— О! — каза Лейси с неочаквана тъга в гласа.

Той поклати глава. Тя почувства, че лицето й пламва.

— Аз… аз имах нужда от пари. Моля ви, не… аз… о, боже, беше ужасно, аз никога, никога, никога няма да го направя пак. Честно, аз…

— Колата ми е ей там. Готова ли си?

Лейси кимна. Той я настани на предната седалка, след това влезе, запали, даде газ и потегли.

— Наистина ще отида в Ню Йорк…

— Знам.

— Но ние не отиваме към аерогарата.

Той я погледна.

— Има време.

Толкова се срамуваше. И трябваше да си мълчи.

Но все пак…

Той караше и не спираше. Извън града.

Насочва се към блатата, помисли си Лейси.

 

 

Към два часа през нощта Сам реши да си ляга. Първият, който се обади, мълчеше.

След това се бяха обадили Теди и Джо да проверят как е.

Нито дума от Роуан.

Сам нервно се мяташе в леглото. В главата й непрекъснато се въртяха едни и същи, страшни картини. Трупът във водата.

Останките от тялото…

Бет Белами на поляната.

Картината на Тейър Нюкясъл с голата жена, която излиза от блатото.

Въпреки кошмарите заспа.

После се стресна и се събуди в паника. Не знаеше защо.

Но разбра.

В къщата имаше човек. Да, разбира се, Лора спеше в стаята за гости, накрая на коридора.

Не. Имаше човек в стаята. В нейната спалня.

Не, не, не…

Имаше някой!

Сам видя сянката му. Сянка на мъж…

На вратата. Стоеше неподвижно. Просто…

Гледаше.

Чакаше.

Виждам те…

Обзе я ужас. Опита да не мърда. Да не му даде да разбере, че е будна. Трябваше да намери начин да се измъкне оттук.

Но как?

О, господи, тя никога не би…

Лора имаше пистолет.

Къде беше Лора?

Дали не я бе открил? Дали Лора не беше вече…

Виждам те.

Ще те наблюдавам…

Ще чакам.

Виждам те…

Сам помръдна.

Твърде късно. Нямаше оръжие. Отвори уста и закрещя.

— Не! — Гласът му бе дрезгав и приглушен.

Направи няколко бързи крачки през стаята и се стовари върху нея. Запуши устата й с ръка, преди тя да успее да избяга.