Хедър Греъм
Висок, тъмен и опасен (2)

Първа глава

Отвън къщата изглеждаше красива. Марни Нюкасъл въздъхна с облекчение и надникна през входната врата. От предишната старинна съборетина нямаше и следа. Новият дом бе почти готов. Оставаха някои довършителни работи по боядисването и дограмата, за които щеше да се погрижи предприемачът. Много усилия хвърли да излезе наглава с него, но накрая успяха да се разберат и резултатът не закъсня — най-накрая се почувства в свой дом.

Влезе вътре и като затвори разсеяно вратата след себе си, огледа преддверието. Подът бе от бежов мрамор с кехлибарени жилки, стените бяха боядисани в бяло, а античният полилей веднага грабваше окото на фона на семплата завеса. Отляво бе дневната, в която камината заемаше централно място. От двете й страни бяха поставени статуите на древногръцките богини Атина и Хера. Отдясно библиотеката бе вече запълнена с книги. Отпред се виеше стълбата, която водеше към стаите на втория етаж, а един широк коридор стигаше до модерно решената кухня.

Никак не бе лесно. Марни знаеше, че предприемачът и работниците не бяха останали очаровани от чековете, които получиха накрая, и мърмореха зад гърба й. Но бяха свършили чудесна работа и това, което се получи, бе просто един шедьовър.

Пристъпи към средата на преддверието и се завъртя в кръг. Да, нейната къща, нейното убежище.

Телефонът иззвъня. Тя веднага посегна към дамската чанта, но не го откри. Зачуди се къде ли го е забравила. Може би в офиса или в колата? Така или иначе звънеше другият телефон. Стори й се много странно, тъй като се бе нанесла едва от няколко дни и почти никой не знаеше номера.

Запъти се към кухнята с все същото чувство на доволство. В средата имаше готварски плот. Декорацията от неръждаема стомана допълваше уюта на помещението. Толкова много бе желала тази къща. Бе работила неуморно, бе жертвала всичко и бе постигнала желаното. Приятелите й я намираха за твърде егоистична. Да, можеше да се каже, че е с труден характер. Но всъщност те не я познаваха. Не знаеха как е станала толкова затворена.

За момент почувства раздразнение. Ако бяха расли като нея с баща, който непрекъснато пие и налита на бой, сигурно щяха да я разберат.

После се усмихна самодоволно. В професионално отношение беше наистина добра. Поемаше защитата на едни от най-богатите престъпници и успяваше да спечели делата. Гледаше реално на нещата и хладнокръвно защитаваше клиентите си, които пък, от своя страна, се отплащаха щедро. Според нея все някой трябваше да се занимава и с тези случаи. Опитваше се да обясни на приятелите си, че за да се издигаш в кариерата, трябва да поизцапаш малко ръцете си. Бе чувала, че адвокатите били като акули. Може би. Самата тя се считаше за такава. В тези среди не можеш да бъдеш друг, още повече, ако си жена и останалите гледат на теб преди всичко като на парче плът.

Телефонът продължаваше да звъни. Как я бяха открили тук? Глупав въпрос. Нали бе казала на секретарката, че се премества да живее в новата си къща.

Посегна към слушалката и задъхано изрече:

— Ало?

— Марни?

— Да?

Гласът й се стори непознат. Беше много плътен и дрезгав, почти шептеше. Предприемачът? Не, той винаги звучеше ядосано и грубо.

— Здрасти, Марни.

— Кой се обажда?

— Харесва ли ти къщата?

Дали пък не е предприемачът? Сигурно е той. И е пипнал хрема. Или го мъчи махмурлук.

— Да, изглежда невероятно, Фил?

Фил Дженкинс и екипът му от работници бяха работили за нея.

В слушалката се чу сподавен смях.

— Не отговори на въпроса ми. Харесва ли ти новата къща?

— Да, разбира се. Страхотна е. Виж, Фил, имах тежък ден. Не ми се сърди, но нямам време…

— Време, Марни. Време. Твоето време е толкова кратко и толкова ценно, дори не подозираш колко ценно.

— Да, времето ми е ценно! — Започна да губи търпение. Може би наистина бе отделила твърде много от времето си на Фил. Беше започнал да става нахален. Мъжете не разбират, че има и такива жени, които държат на деловите отношения. Не е задължително всяка връзка да придобие емоционално измерение. — Виж, Фил, искам да се порадвам на къщата си. Обади се, когато имаш да ми казваш нещо наистина важно, става ли?

След това затвори. Но се безпокоеше. Нещо й подсказваше, че тайнственият мъж не е Фил.

Огледа отново кухнята. От нея се влизаше в трапезарията, която пък водеше към басейна и вътрешния двор. Слънцето вече залязваше. Хоризонтът чертаеше златна ивица. Водата в басейна беше с цвета на аквамарин. В средата му стърчеше малък фонтан. Отвъд се виждаше заливът и целият път до Кий Бискейн. От спалнята горе се отваряше същият неописуем изглед. Нямаше търпение да преспи тук, да покани гости, да се забавлява. Дори си помечта да намери някой, с когото да сподели красивата спалня.

Телефонът прекъсна мечтите й. Пак този нахален Фил. Или някоя приятелка. Саманта Милър например. Тя живееше в съседство и вероятно бе забелязала колата отпред. Сигурно Сам иска да се отбие и види къщата.

Вдигна телефона в прилив на щастие.

— Ало?

— Не ми затваряй.

Пак същият глас, но този път по-дрезгав и дори ядосан.

— Я виж ти! За кого, по дяволите, се мислиш? Ще затварям на когото си поискам, задник такъв!

Тресна слушалката и ядосано поклати глава. Излезе от кухнята и се запъти към стълбите. Този мъж, който и да беше той, разваляше всичко. Разваляше първата обиколка из нейния дом. За него бе отдала целия си досегашен живот.

Намръщена изкачи стълбите. Този идиот Фил не чете ли вестници? В тях пише, че е красива и безпогрешна, и още — студена като лед и твърда като стомана. Можеха да измислят и по-колоритни определения, но и тези й допаднаха. След публикуването на статията бе затрупана от предложения.

„Забрави, наслаждавай се на къщата си! — каза си тя. — Твоята къща. Твоето постижение.“

 

 

От прозореца на своята къща Саманта Милър погледна към тази на приятелката си. После се обърна и отвори фурната. Време бе да обърне рибата. Трябваше да го направи много внимателно. Пресен делфин, който едни нейни клиенти, Ан и Хари Лаката, бяха донесли тази сутрин. Бе помогнала на Хари да се възстанови след инфаркт, но важният в случая се оказа синът му Грегори, с когото успя да изгради добро приятелство. Наричаше го „мъжа в моя живот“. Грегори беше деветгодишен и много красив, но живееше в свой затворен свят. Понякога Сам успяваше да го убеди да излязат и точно в тези моменти на увещание се влюби малко в него. В дневната той гледаше анимационен филм. Кичур от катраненочерната му коса закриваше едното му око. „Цар Лъв“ бе любимият му филм. Не му омръзваше да го гледа отново и отново. Често се случваше да не отговори, когато го викаха по име, но седнеше ли на пианото, можеше да възпроизведе по слух всяко музикално парче, без да пропусне дори една нота.

„Стига съм се отплесвала в размисли“, укори се Сам.

— Лора! — извика тя. Братовчедка й клечеше върху един от щъркелите на барплота в кухнята. — Мисля, че Марни си е вкъщи. Защо не й звъннеш и я поканиш да вечеря с нас?

Лора тъкмо потапяше връхчето на един морков в купа със специален малинов дип^[1].

— Да се обадя на Марни? За довечера?

— Разбира се. Има достатъчно риба за всички.

— Но… — заекна Лора.

— Тя току-що се нанесе. Обади й се, моля те.

Лора въздъхна.

— Има нещо… Добре де, не искам заради Ейдън.

— Ейдън харесва Марни.

— А кой мъж не я харесва? — измърмори Лора.

— Но той е твой син — припомни й Сам.

— Ммм, тя ги обича точно такива — млади и невинни.

— Лора…

— Вечерята е семейна, а и Грегори е на гости…

— Ейдън се разбира чудесно с Грегори, а и Грегори обича Ейдън.

Това бе самата истина. Почти пълнолетният Ейдън и странният Грегори общуваха прекрасно с езика на музиката.

— И аз обожавам Грегори — каза Лора малко предпазливо.

— Знам. Опитваш се да си намериш оправдание да не се обадиш на Марни.

— Добре де. Ще се обадя. Ще използвам някой и друг номер от репертоара на Ейдън или нещо подобно. Обаждам се. Може пък и да не дойде! — каза Лора радостно. После стана сериозна и се загледа в малиновия дип.

Сам дълбоко въздъхна.

— Хайде, опитай го. Смело. Този дип не е от магазин за здравословна храна, от кухнята на Мари Календер е, направо от Пюбли.

Лора виновно вдигна очи.

— Добре де. — Отхапа връхчето на моркова и започна да дъвчи. — Олеле! Страхотен дип!

— Виждаш ли как смелите печелят в този живот?

— Да… е, понякога рискуваш и вместо това получаваш кроше по ченето! — отвърна философски Лора. — Как беше номерът на Марни?

 

 

Марни тъкмо се чудеше къде да влезе най-напред… а, да, в стаите за гости. Двете се намираха в южната част на къщата, която гледаше към Кий Бискейн. Излезе на балкона на едната от тях. Оттам се виждаше къщата на Сам. Бе хубава, но в никакъв случай не като нейната. Сам не разполагаше с толкова пари, собствеността бе наследство от родителите й. Старата къща имаше незабавна нужда от ремонт. Много от богаташките семейства бяха чакали сгоден момент да я купят и обновят, за да я продадат двойно по-скъпо след това. А родителите на Сам нямаха пари. Баща й, гимназиален учител, работеше на още няколко места, за да изхранва семейството си. Но неговият баща купил мястото след някакъв ураган. Тогава било евтино. А сега Сам притежаваше едно от най-хубавите местенца в света. Такива къщи вече бяха рядкост по крайбрежието.

От стаите за гости Марни се върна в спалнята. Обожаваше леглото с рамка от махагон, тоалетната масичка и принадлежностите върху нея. Те придаваха на стаята симетрия. Така е добре, си каза тя и се почувства горда от качествата си на организатор. Засмя се. Пред тоалетката красиво инкрустирана сребърна табла побираше всичките й гримове, фон дьо тен, руж, очна линия, сенки и спирала — всичко бе подредено изрядно. Отстрани бе редицата на червилата и лаковете за нокти в различни нюанси на червеното. Редът й даваше възможност да разполага с повече време.

Телефонът зазвъня отново. Поколеба се, после грабна слушалката от нощното шкафче и извика, без да му мисли много:

— Виж какво, задник такъв, остави ме на мира.

Не последва никакъв отговор. После се обади женски глас.

— Марни?

Марни въздъхна дълбоко.

— Лора? — Позна я веднага. Братовчедката на Сам. Не й стана много приятно и се намръщи, но Сам, разбира се, не можеше да я види. Понякога Лора се отнасяше твърде критично с нея, но Сам ревниво защитаваше хората, на които държеше. Тя беше от типа „приятелите на моите приятели са и мои приятели“. Марни искрено харесваше Сам. Имаше силен характер, не се огъваше пред трудности, а и беше верен приятел, което е рядкост в днешно време.

— Да, аз съм — каза Лора сконфузено. — Защо ме нарече задник?

— Не исках да те нарека така, взех те за някой друг. Извинявай. Какво става?

— В момента съм у Сам. Стори ни се, че те видяхме в къщата.

— Да, е, очевидно съм тук — отвърна горделиво Марни. — Искате ли да я разгледате?

— Точно сега няма да можем. Сам приготвя вечеря. Пък и наглежда Грегори, защото родителите му излязоха, а аз чакам Ейдън всеки момент. Тийнейджъри! Дори не мога да го видя напоследък. Защо не дойдеш при нас довечера? Тъкмо ще ни разкажеш за високия, мургав и красив мъж, който наскоро е купил къщата до теб.

— Откъде знаеш, че е висок, мургав и красив?

— Видях го в гръб в деня, след като купи къщата. Определено е висок и мургав, но за красивото не съм много сигурна. Може да е грозен като смъртта.

— Не, не е.

— Ти го познаваш?

— О… да, разбира се, че го познавам, — каза Марни с нотка на загадъчност в гласа.

— Е, и? — продължи нетърпеливо Лора.

— Ммм… да. Той е висок, мургав и красив. Чудесен е. И знаеш ли какво? Всъщност вие двете го познавате от Гейнсвил. Е, разбира се, ти, понеже си по-голяма и не си учила с мен и Сам, не го познаваш оттам, но си го виждала.

— Добре де, хайде, изплюй камъчето. Кой е той?

Марни отвори уста да отговори, но не каза нищо. Лора не биваше да знае, защото щеше да каже на Сам. Да подготви почвата. А Сам й беше приятелка. На моменти обаче изпитваше ревност. Сам бе в състояние да постигне чудеса във флирта за секунди само с една дума, жест или поглед, докато на нея й трябваха поне двайсет минути. Правеше го елегантно, с вродена грация и нежност.

Новият съсед видимо се вълнуваше от това, че Сам му е съседка. Нещо щеше да се случи между тях и Марни го усещаше, но не искаше тя да даде началото на това.

— Не се тревожи, сладурче, ще го видиш рано или късно. Да, той е висок, мургав, красив и чаровен. Нямам търпение да го опозная по-отблизо. Целия. — След това млъкна и се усмихна леко, с намерението да дразни любопитството на Лора. — Съжалявам, но не мога да ти кажа. Още не. Потрай малко. Колкото до довечера, много бих искала да дойда, но имам планове. Благодаря — каза Марни. Планове, помисли си тя. Наистина ли имам планове? Да, ако поискам, мога и да имам. Освен ако не приема поканата…

Не искаше да прекара вечерта в скучен семеен кръг. А и детето на Сам щеше да е там. Знаеше, че той е различен от другите, но въпреки това я дразнеше. Гледаше така, сякаш търсеше в нея и най-малкия признак на лоши помисли.

— Лора, трябва да дойдеш да разгледаш къщата ми. Фантастична е. Сам също трябва да дойде. Мога да й дам идеи за нейната къща, когато реши да я ремонтира.

— Да, тя ще дойде скоро. Е…

В този момент някой звънна на другата телефонна линия. Сигналът прекъсна гласа на Лора.

— Затвори, някой ме търси. Може да е гаджето за довечера. Някой висок, мургав и красив — каза Марни и натисна един бутон. — Ало?

— Ей, Марни, харесва ли ти спалнята?

Пак същият проклет глас, плътен и дрезгав. Сега наистина прекали.

— Откъде знаеш, че съм в спалнята? — попита Марни ядосано.

— О, знам къде си, Марни. Познавам те. „Студена като лед, твърда като стомана.“ Но всъщност това означава, че си просто една проклета кучка.

— Ако се обадиш пак, ще извикам полиция.

— О, няма да бъде точно телефонно обаждане, Марни. Не се безпокой. Защото аз знам къде си. Знам точно къде си.

Този път затвори той.

— Мръсник! — прошепна Марни, преди да включи отново Лора. — Виж какво, маце, трябва да… — не довърши тя, защото чу шум във фоайето долу. — Работниците се навъртат наоколо без покана. Сега ще отида и ще им разгоня фамилията.

Опита се да затвори, но на другата линия пак се чу звънене. Тя автоматически включи.

— Ало?

— Здрасти, Марни. — Гласът бе нисък, много нисък. Почти смразяващ. И звучеше много близо. Все едно че идваше от съседната стая. Хвана я страх и от това се ядоса още повече.

— Каза, че няма да се обаждаш повече.

Гърлен смях избухна в слушалката и във въздуха около нея. И отново същият дрезгав шепот:

— Знам. Излъгах. Не можах да се сдържа. Наистина, харесва ли ти спалнята? Трябваше да се обадя. Трябваше да дойда. Исках да те видя. Тук.

Пръстите на Марни се вкопчиха още по-здраво в слушалката. Обърна се. И го видя. Държеше клетъчен телефон и се усмихваше ехидно. Как можа да не разпознае гласа му? Да, тя познаваше този мъж. И то много добре. Интимно.

— Какво правиш, играеш си с мен на телефон ли? — попита сърдито тя.

— О, Марни. Дойдох да поговорим.

— Тук? След този глупав телефонен разговор? И дума да не става.

— Не съм съгласен, Марни. И дума да не става.

Той хвърли мобифона на леглото. Нейния собствен мобифон. Марни видя, че на ръцете му има ръкавици. Отначало й стана любопитно.

После видя очите му.

И разбра всичко.

Не съм съгласен, Марни. И дума да не става.

Отвори уста и се приготви да вика, с ясното съзнание, че той не си прави шеги.

Студена като стомана, твърда като лед, тя се вцепени от ужас. Можеше да я заколи. И като животно, което водят на кланица, тя почувства мириса на кръвта и предусети смъртта. Не беше толкова твърда все пак, беше…

Вече мъртва?

Не, не е възможно. Той само я заплашва, опитва се да я изплаши…

Опитва се? Но го прави много сериозно.

Отвори уста да извика. О, Господи? Какъв кошмар! Дори звук не излезе от гърлото й.

Той я сграбчи. Ръцете му я опипваха. Изглеждаше доволен, много доволен. В очите му се четеше присмех, подиграваше й се, играеше си с нея. И този глас, дрезгав и гърлен…

Дори не успя да го удари. Той я блъсна в тоалетката. Сребърната табла се изтърси на пода. Червила, лакове, сенки, очни линии… всичко се разпиля.

— Кучка! — каза тихо. — Сега ще трябва да ги редя отново!

После я издърпа в средата на стаята. Ръцете му я стиснаха още по-здраво. В пристъп на крайно отчаяние, тя най-сетне успя да извади от гърлото си нещо като крясък…

— О, да, скъпа моя, довечера имаш среща. Среща с мен — каза й нежно той. Гласът му прозвуча невероятно чувствено.

 

 

През това време Лора чакаше и нервно потропваше с крак, докато дъвчеше парче морков.

— Какво става? — попита Сам и се наведе към отворената фурна. Един кичур от меднокестенявата й коса замалко не се запали. Тя бързо го прибра и си представи как гори. Какви ли заглавия щяха да измислят във вестниците по случая: „Фитнестерапевт изпепелен, докато готвел здравословна храна!“. Може би щяха веднага да пуснат по телевизията ново шоу — „Горящата гастрономка“ или „Пламтящата готвачка“.

 

 

Но това бе само една вечеря. Обикновено не се стараеше толкова. Лора се радваше, че синът й ще дойде. Той бе на двайсет и една и рядко се свърташе вкъщи. Лейси, дъщерята на Лора, бе на двайсет и току-що я бяха приели в университета в Маями. Сам обичаше вторите си братовчеди и знаеше колко много означава събирането за Лора. Плюс това Сам никога не беше имала голямо семейство. Особено когато почина баща й, всеки един член на малката общност й бе скъп.

— Марни ще дойде ли? — попита тя, извади рибата от фурната, огледа я и пак я бутна вътре.

— Не знам! — троснато отвърна Лора и поклати глава.

— Първо ми каза да чакам, после говореше с някой друг… Мисля, че сега дава свободно, чух я да крещи на някого… Невероятно, как ли са я изтърпели работниците и предприемачът? Аз сигурно бих я убила, ако бях на мястото на онзи Фил… но… уф, по дяволите! — Лора се втренчи в телефонната слушалка и я разтърси. — Марнина работа! Сигурно се е разсеяла и сега трябва да я чакам. Сигурно мъжът, с когото ще се среща довечера, е много специален. Може вече да се е появил.

— Защо ще крещи тогава на специалния си мъж? — ухили се Сам.

— Де да знам, от Марни всичко може да се очаква! — каза Лора.

— Чакай малко, не говори така. Нали поне я поканихме — опита се да охлади страстите Сам. — Това стига.

— Да, така е — намръщи се Лора.

Сам погледна братовчедка си с укор. Понякога не проявяваше достатъчно търпение към Марни.

Лора поклати глава.

— Не се сърди, но понякога Марни е страшно груба. Каза, че иска да отидеш да разгледаш къщата. Просто иска да ти докаже, че нейната е по-хубава от твоята. Ревнува.

— Марни си изкарва парите с много труд. Преди беше бедна като църковна мишка.

— Всички бяхме бедни — нацупи се Лора.

— Не бяхме богати, но родителите ни поне работеха. А Марни израсна без майка и покрай баща нехранимайко. Той дори сигурно я е бил, Лора. Ние никога не сме имали такива проблеми. Няма значение дали е груба, или не, аз я съжалявам. Тя има нужда да докаже на себе си и на другите някои неща. Аз и ти нямаме нужда да го правим.

— Да. Но трябва да поправи много грешки.

— Е, никой не е безгрешен.

Лора вдигна едната си вежда.

— Ти си като Мери Попинз. Слез на земята. Някои допускат доста грешки. Марни е от тях. Разбираш, че довечера ще бъде с Джо.

Джо бе треньор във фитнес центъра и партньор на Сам по физиотерапия. Бяха купили заедно залата от един човек, който реши да се пресели на север. Джо бе убийствено красив, с идеално оформено тяло. Той и Сам бяха приятели, бяха излизали заедно и Лора дори си помисли, че между тях има нещо. После се появи Марни. Лора просто не искаше да повярва, че между Сам и Джо няма нищо. Освен това Сам й бе братовчедка и тя сляпо я защитаваше.

— Лора, чуй ме, моля те, и ми повярвай. Почувствах облекчение, че тя харесва Джо. Да работиш с него, е удоволствие. Имам нужда от него в Центъра. Да ми помага за бизнеса. Но да се срещам с него… Не ми е минавало през ум. Джо е свястно момче, само дето човек не може да го откъсне от огледалото. — Сам се ухили. — Една от чистачките веднъж плачеше, защото той постоянно я карал да търка огледалата и я хокал, когато не можела да заличи драскотините по тях.

Лора вдигна рамене в знак на съгласие, че Джо е малко нарцистична натура.

— Да, но нали Марни все пак му е вдигала акциите?

— Бедната тя! Разбра, че егото му е по-развито от всички останали качества, ако въобще има такива.

— Знаеш ли какво ми каза веднъж тя? — измърмори Лора.

— Какво?

— Каза, че обичала твоята компания. Все едно че си ценна вещ. Каза, че си имала страхотни зелени кехлибарени очи, красива коса и добре оформено тяло. Можела си да бъдеш и малко по-висока, но ценните неща били по-дребни. Била си умна и чаровна и обичала да я запознаваш с хора.

Сам се засмя:

— Наистина ли го е казала?

— Не се ли чувстваш обидена?

— Мисля, че е искала да ми направи комплимент.

— Но тя призна, че те използва да я запознаваш с разни хора…

— Лора, тя е талантлива и красива и има възможност да се запознава с хиляди хора…

— Да бе, с хиляди откачени престъпници! Убийци, изнасилвачи, крадци…

— Може би някои от тях не са откачени, дори може да не са виновни. Лора, моля те, опитай се да я извикаш пак. Може да се е разсеяла и да е забравила, че говори с теб.

— Добре, добре. Това си е твоят телефон. Само да не кажеш после, че не съм те предупредила — малката ти приятелка може да ти забие нож в гърба.

— Лора, не започвай пак!

— О, боже! Ще се опитам — каза Лора с досада и като държеше слушалката, започна провлачено: — Марниии, по дяволите! Марни! Обърни ми внимание, отговори ми!

Докато се опитваше да се свърже с Марни, Лора забеляза Грегори. Той се бе изправил и се взираше в тъмната нощ. Залива ли гледаше? Не, бе обърнат в посока към къщата на Марни и се полюшваше напред-назад. Красиво дете с огромни сини очи и черна гъста коса. Лекуващият го терапевт му бе създал физически навици и той си служеше безупречно със салфетката, вилицата, лъжицата. Бе също така маниак на тема чистота и поддържаше тялото си почти стерилно. Бе тих и сладък. Лора мислено благодари на Бога, че нейните две деца са здрави. После се сети за родителите на Грегори. Много често ги виждаше отчаяни. Всичко, което той бе усвоил, изискваше много време и усилия. Освен музиката. Тя сякаш извираше направо от душата му.

— Грегори, свърши ли филмчето? — провикна се Лора. После й се стори, че чу шум в слушалката. — Марни! Марни, хайде, отговори! Марни, моля те!

Но Марни не се обади. Нито пък Грегори.

 

 

Марни дочу името си. То сякаш идеше от много далече, от някакъв тъмен и страшен тунел. Това я свести за малко.

Върна я към ужасната болка.

Той! О, боже, той е още тук. Опитваше се да подреди нещата върху тоалетката. Главата я болеше. Усети студена струйка да се стича покрай окото. Кръв!

„Сигурно съм паднала и съм се ударила в ръба на леглото — помисли си Марни. — Може би сега ще ме убие…“

Не. Той приключи с подреждането. Бе вперил поглед в нея и се усмихваше хищнически. Как не можа да го види, как не разбра…

— Марни!

Опита се да се размърда. Запълзя. Почти успя. Искаше да извика. Но гърлото й беше съвсем сухо. Нищо не се получи.

Чу пак онзи смях. Стържещ. Раздиращ.

— Марни? Марни?

Помощ, помощ, о, божичко, помощ! Искаше да изкрещи.

Сякаш доловил мислите й, той каза:

— О, скъпа, аз ще ти помогна. Довечера.

После бавно постави телефонната слушалка на мястото й.

 

 

— По дяволите! — каза Лора. — Сега пък ми затвори.

— Сигурно срещата е много важна — отбеляза Сам и извади рибата от фурната. — Обади се пак.

— Защо? Пак ще ми затвори. А и мисля, че Ейдън е вече тук. Видях колата.

— Точно навреме. Вечерята е готова. И не я изгорих при това — въздъхна Сам с облекчение.

— Ухае прекрасно, а и Ейдън успя, слава на бога! Напоследък все закъснява. Или аз вече остарявам. Честно, Сам, много е трудно с тези деца! Отдаваш им живота си, а те внезапно си тръгват, без да помислят, че може би ти имаш нужда от тяхната помощ и разбиране. Отивам да го посрещна.

С искрящи очи, Лора изприпка навън.

Докато преместваше рибата от тавата в голяма чиния, Сам забеляза Грегори, който все така втренчено гледаше през прозореца. „Дали пък отраженията не привличаха вниманието му?“ — зачуди се тя. На верандата бе тъмно. Само светлината от „Цар Лъв“ проблясваше от време на време. Сигурно му е интересно да гледа движещите се фигури от филма по стъклото.

— Грегори, вечерята е готова. — Трябваше да го заведе до масата. Но той се обърна към нея и тъжно посочи къщата на Марни. Сам остана изненадана. Марни понякога се чувстваше неловко в присъствието на Грегори, въпреки че се отнасяше с него внимателно и с любов.

— Тя няма да дойде, Грегори. Има работа — каза Сам и се замисли дали наистина той иска да види Марни. Ако въобще разбираше какво му говори.

Но Ейдън вече беше дошъл, а и вечерята бе готова.

Марни и без това не искаше да яде. Сам реши да й се обади на сутринта.