Хедър Греъм
Висок, тъмен и опасен (9)

Осма глава

Сам опита да се свърже с Марни по телефона същата вечер и в шест на следващата сутрин. Ако се бе прибрала след шеметен уикенд, със сигурност щеше да се обади на Сам. Но Марни не отговаряше на обажданията. Една от вероятностите бе да си е легнала и да спи непробудно, но Сам усещаше, че това не се е случило.

Теди вече приключваше с протоколите. Тя не можеше да направи нищо друго. Отиде рано в салона и остана доволна от себе си. Имаше занимания с Питър Хубърт, който прохождаше за първи път след операция от рак на дебелото черво. Този шейсет и пет годишен мъж притежаваше весел нрав и бе доволен, че ракът е хванат навреме. Прекара половин час на пътеката заедно с него. Придържаше го търпеливо и го водеше. Той се справяше чудесно. През следващите дни щяха да удължат разстоянието.

След това трябваше да обърне внимание на Джоди Ларсън, шестнадесетгодишна красавица, чийто крак бе смлян при автомобилна катастрофа. Бяха й правили няколко много болезнени операции, за да спасят крака, и сега трябваше да работи също толкова упорито, за да докаже, че може да го спаси. Пробягаха цяла миля заедно, караха колело, изкачваха стълбите.

Сам мразеше стълбите. Никога не ги ползваше, освен ако някой пациент не трябваше да работи за бедрен мускул. Според нея ходенето, карането на колело и ред други упражнения бяха много по-ефективни от тях.

След като Джоди свърши, Сам дълго време остана на стълбите. Не знаеше колко време е минало, когато един глас я сепна.

— Скъпа, ако останеш още един час в това положение, ще се изпариш съвсем. Какво, за бога, правиш?

Джо Тейлър, който се бе облегнал на един от уредите. Беше й партньор по опорно-двигателна терапия в оздравителния център. Изглеждаше в страхотна форма. Имаше кафява коса, която обичаше да определя като самурова, небесносини очи, добре оформена челюст и божествено тяло, ако човек свикнеше с многото мускули по него, в които шията му се губеше.

— Не съм склонна да се изпарявам — каза Сам, като грабна хавлията си от стълбите и я преметна през рамо.

— Тогава ще удавиш всички ни в пот! — възрази Джо с весела гримаса. — Косата ти е сплъстена. Какво ти е? Никога не съм те виждал да се задържаш толкова много време на стълбите. Никога.

— Тревожа се за Марни.

— Какво?

Сам забеляза, че той не каза „кой“, а „какво“.

— Тревожа се за Марни.

— Марни Нюкясъл?

— Да.

— Защо?

— Ами от петък не мога да се свържа с нея.

— Петък вечер? И какво от това?

Сам въздъхна. Явно никой не я разбираше.

— Сигурно е имала важна среща в петък вечер — продължи Джо.

— Откъде знаеш? Да не е излязла с теб?

Джо нетърпеливо поклати глава в знак на несъгласие.

— Тогава какво те кара да мислиш, че е имала важна среща?

— Защото тя е Марни Нюкясъл. А мъжете се увличат много лесно. Тях ги лапват, дъвчат, изплюват и пускат в кенефа на спомените.

— Джо, мислех си, че вие двамата…

— Да, разбирахме се чудесно… докато тя разбра, че аз нямам нищо към теб.

— О, Джо! — запротестира Сам, но Джо я прекъсна.

— Виж какво, добри партньори сме, добри приятели, ти си много красива, но, скъпа, между нас няма привличане; липсва химията, разбираш ли? Това е хубаво, защото дълго време ще работим заедно. Но пак ти казвам — мисля, че твоята приятелка на всяка цена се опитваше да вземе нещо от теб. Тя си е такава.

— Джо!

— Извинявай, но така чувствам нещата. И си затвори устата — ще привлечеш вниманието на клиентите. Между другото някой те търсеше по телефона.

— Кой?

— Лорета. Помощничка е на Марни. Онази, с големите бомби. И при това съвсем истински.

— Благодаря, Джо.

Сам клатеше глава в недоумение. Щом като влезе в офиса, сложи една хавлия около врата си, вдигна телефона и набра номера.

— Здравейте, обажда се Саманта Милър.

— Здравейте, мис Милър. Лорета Андерсън е на телефона. Познавате ме. Аз съм помощничката на Марни.

— Да, разбира се. Здрасти, Лорета. Марни не се ли е върнала?

— Не. Започвам да се притеснявам. Тя никога не пропуска срещите си. Тази сутрин имаше среща с господин Чапмън… онзи, за когото се говори, че застрелял трима от съдружниците си.

— Да — каза Сам. — Четох за случая във вестниците.

— Тя винаги идва навреме за всяка среща. Ти не си ли я чувала?

— Опасявам се, че не. Но вчера направихме протокол във връзка с изчезването й. Бившият съпруг на моята братовчедка е детектив и свърши тази работа. Сигурна съм, че от полицията ще ти се обадят в най-скоро време.

— Ще им се обадя — каза уверено Лорета.

— Всъщност — намеси се Сам — надявам се да го направиш. Всички непрекъснато ми разправят, че Марни е отишла да се забавлява някъде. Ако ги накараш да повярват, че Марни просто няма време за такива неща, това би ги накарало да обърнат повече внимание на случая.

— Разбира се, че ще го направя! О, скъпа, да не искаш да кажеш, че полицията не взема случая на сериозно?

— Не е точно така — измрънка Сам. — Виж, Лорета, знам, че се натрапвам, но… искаш ли да обядваме заедно? Може би ще си изясня някои неща, ако поговоря с теб.

— Неща? — учуди се Лорета.

— Неща… като нещата, които се случиха в петък — каза Сам.

— Много ще се радвам да обядвам с теб. Къде и кога?

— Монти става ли? На брега, след час.

— Добре.

— Чао.

Сам провери в календарчето разписанието на срещите си. Джил Ландърс, Санди Оукмън… и двете нямаха нещо сериозно като тренировка. Обади се в клуба и промени програмата си:

— Диди, можеш ли да промениш някои от часовете ми?

— Разбира се — съгласи се Диди Шугърман. Името й звучеше като на ученичка, която мляска дъвка през цялото време. Диди бе на шейсет и три, слаба, с прошарена коса и стабилен характер. Бе цяло съкровище и Сам не искаше да я уволнява, докато не остарее съвсем.

— Благодаря, Диди.

Няколко минути по-късно бе готова за излизане.

Гимнастическият салон не бе много далече от дома й, а Монти не бе много далече от гимнастическия салон. Всъщност гърбът на къщата й се виждаше от Монти.

Намери място за паркиране. Хвърли поглед на часовника си, докато слизаше от колата. Не бе закъсняла.

Влезе в кафенето и почти веднага видя Лорета. Тя бе едра жена, висока и набита. Имаше приятни черти. Но се обличаше небрежно. Не носеше грим, а косата си сплиташе на кок отзад на главата. Сам реши, че видът на Лорета всъщност е доста интересен. Ако разпуснеше косата си и се облечеше малко по-предизвикателно, щеше да изглежда много секси.

— За мен чай с лед, моля — поръча Сам.

— Аз искам сандвич с прясна риба, ако може, още сега, скъпа.

— За мен същото — избъбри Сам. Не я беше грижа какво ще яде. Искаше да чуе какво ще й каже Лорета.

Сервитьорката записа поръчката и изчезна.

— И така, какво искаш да знаеш? — попита Лорета.

— Искам да знам какво се случи в петък. Говорих с Марни… не, всъщност братовчедка ми говори с нея около седем вечерта. Така че, каквото и да се е случило…

— Да, каквото е станало, е станало след седем. Значи искаш да знаеш какво се е случило през деня? Помня, че обядвахме заедно.

— И какво празнувахте?

— Една сделка за недвижима собственост.

— Но Марни не работи с недвижима собственост!

— Става дума за къщата, която е в съседство на Марни. Разбира се, Еди Харлин свърши цялата работа. Но когато Марни научи, че Роуан Дилън си търси място в района, тя предложи да му покаже мястото. Познавала го отпреди. Били стари приятели. Ти знаеше ли това?

По някаква случайност Лорета не бе виждала във вестника Роуан Дилън със Сам.

— Да, знаех.

— Е, както и да е. Беше добра сделка. Еди се появи на обяд, а господин Дали дойде, защото много се гордееше с Еди. И Кевин, Кевин Мадиган, разбира се, защото работи с Марни доста често.

— И Марни беше на обяда?

— Точно така, и Роуан Дилън, и…

— Роуан Дилън е бил на обяд с Марни в петък?

— Да, естествено, заедно с другите, за които ти казах. Нали той бе купувачът.

— Нещо необичайно да се е случило? Да си забелязала нещо странно?

— Не, всичко беше наред. Разговорите бяха малко предвзети, защото все пак това е бизнес, но иначе всичко бе нормално.

Сам се разстрои. Диренията й не стигаха доникъде.

— Лорета, случайно да знаеш дали Марни е имала планове да излиза с някого в петък вечерта?

— Тя обича да разпуска през уикенда, нали знаеш.

— А дали е имала някакви специални намерения? Някакъв мъж например?

Лорета замълча за миг, после поклати глава:

— Съжалявам, не каза нищо.

— Чакай, чакай, и ако това не са онези две страхотни жени…

Сам се стресна от познат глас. Беше Джо. По шорти и прилепнала тениска, която подчертаваше мускулите му така, сякаш бе готов за снимки във „Вог“. Тенът му бе страхотен, осанката му — горда.

— Джо!

— Значи и двамата кръшкаме от работа — направи гримаса той. — Всъщност чух как каза на Диди, че ще бъдеш тук. Надявах се да те придружа. Не ми се обядваше сам. Съжалявам. Не знаех, че имаш среща.

— Няма нищо. Не ни пречиш — излъга Сам и се зачуди дали бузите й бяха толкова червени, колкото ги усещаше.

Но Джо вече гледаше Лорета.

— Госпожице Андерсън, вече сме се виждали с вас в офиса ви.

— Така ли? — обърка се Лорета. — Да, разбира се, виждала съм ви. Но не подозирах, че сте ме забелязали.

— Как бих могъл да не ви забележа?

Джо се усмихна. Бе много чаровен. Сам не знаеше дали да се забавлява, или да се дразни.

— В такъв случай ми се удава възможност да прекарам един приятен обяд с вас! — предложи Джо.

— Удоволствието е мое.

— Благодаря.

Погледите им се срещнаха. Сам се почувства неловко.

— Седнете — покани го Лорета.

— С удоволствие — каза Джо. — Има ли нещо хубаво за ядене?

— Риба.

Той се наведе към нея.

— Каква риба?

— Делфин — допълни жената, като продължаваше да го гледа в очите.

— Ами… — измрънка Сам, но никой от двамата не й обърна внимание. Изяде само половината от сандвича си. Изглежда, Лорета вече нямаше какво да й каже. — Ами… — опита пак да ги прекъсне.

— Мисля, че е чудесно да работите заедно в салона. — Едва сега Лорета си спомни, че всъщност бе дошла със Сам на обяд. — И двамата сте в чудесна форма.

— Струва ми се, че тялото ти е в много по-добра форма — каза Джо свалячески.

— О, колко мило… е, имам тлъстинки тук-таме…

— Само на нужните места.

Това беше върхът. Сам реши, че е време да си ходи.

— Предполагам, че е време да се връщам на работа — изправи се тя. — Джо, няма защо да бързаш.

— О, Сам! — обади се виновно Лорета. — Аз, такова, исках да ти кажа, че мислех да се присъединя към вас в салона. Искам да кажа, че всички в офиса са…

— Да, оценяваме го — каза Сам. После погледна кръвнишки Джо. — Марни реши да присъедини всички, когато аз и Джо бяхме в особени отношения.

— И знаеше какво прави — усмихна се Джо.

Сам се засмя пресилено.

— Е, когато вие двамата свършите с обяда, можете да дойдете в салона, за да запълним бройката.

— Сам, мога да дойда сега… — каза Лорета.

— И да оставиш Джо сам? И дума да не става. Освен, това той би могъл да плати сметката. — Сам махна с ръка и уверено тръгна към изхода.

Не бе съвсем готова да се върне веднага на работа, но нямаше какво друго да прави. Тръгна с колата на юг към Коконът Мол, подкара без определена цел по Мейн Стрийт, после по „Вирджиния“, към паркинга.

Спря колата, въпреки че не знаеше защо го прави. Според Лора пазаруването бе лечебно средство против всякакъв вид безпокойство. На това място имаше магазин, в който се продаваха различни видове спортни екипи. Можеше да си вземе нещо ново.

Изпи накрак едно капучино, после се заизкачва по извитата стълба към магазина на втория етаж. Спря на половината път.

Една огромна тераса с железен парапет гледаше право към Мейн Стрийт. Покрай парапета имаше маси.

На една от тях седеше Роуан. Черната му коса бе сресана назад, носеше слънчеви очила, а на главата си имаше бейзболна шапка. Пиеше бира с Кевин Мадиган и още двама мъже.

Сам бързо се скри зад ъгъла на един от ресторантите в комплекса, за да види спокойно кои бяха другите.

Единият бе Еди Харлин, адвокатът по недвижими имоти. Бе строен и носеше очила с дебели рамки. Изглеждаше много млад, ако не се вземеше под внимание оредялата му коса. „В колежа сигурно е бил отличникът на курса“, помисли си Сам. Другият…

Познаваше го. Бе го виждала и преди. Не можеше да си спомни точно къде и кога. Той имаше впечатляваща индивидуалност. Бе с бръсната глава. Очите му бяха тъмносини. Бе висок на ръст и набит.

Изведнъж си го спомни! Лий Чапмън! Бе виждала лицето му хиляди пъти по вестниците. Носеше се слух, че имал връзки с мафията и че наистина е извършил убийствата, за които го обвиняваха. Адвокатите му го бяха отървали, макар че едва ли имаше право да е на свобода.

— Ей, вижте кой е там — Сам! — каза изведнъж Кевин. Както винаги, бе елегантен и безупречен, в скъп костюм. Горещината сякаш не го достигаше — той никога не се изпотяваше. Изправи се, махна й и Сам осъзна, че сега вече не може да избяга.

— Кевин! — опита да си придаде естествен тон. Той се изправи и дръпна един стол. — Заповядай, седни при нас!

— Благодаря, но…

Не успя да види очите на Роуан — те бяха скрити зад слънчевите очила. Дори не помръдна. Кевин заобиколи масата и я хвана за рамото.

— Сам, сигурно познаваш Еди. Еди, срещал си Сам Милър и преди…

— Разбира се — кимна Еди и се ръкува с нея. — Радвам се да те видя. Ще седнеш ли с нас?

— Сам, това е Лий Чапмън. Лий, Сам е наша позната.

Тя кимна. Лий се усмихна. Бе наясно, че Сам не одобрява постъпките му.

— Приятно ми е да ви видя всички, но…

— Седнете, госпожице Милър, моля ви — намеси се Роуан.

— Не, благодаря. Не искам да ви прекъсвам…

— Вие не ни прекъсвате — възрази Роуан с равен тон, без дори да свали очилата си. — Еди и аз говорехме за едно място… нали вие предложихте да се преместя, помните ли?

— Да — отвърна простичко Сам.

Той се засмя. Тя не можеше да види очите му, но знаеше, че те не се усмихват.

— Всъщност — продължи Роуан — нашият разговор в момента сигурно ще ви заинтригува. Говорим си за нашата съседка. Не се е появила още, нали?

— Не, но полицията…

— Да, разбира се, те са вече по следите й — каза Роуан. — Какво желаете, госпожице Милър?

— Моля?

— За пиене.

— Нищо наистина. Трябва да се връщам на работа.

— Но нали вие сама сте си шеф? — попита Лий Чапмън и се наведе към нея.

— Да — отвърна Сам и се зачуди откъде би могъл да знае.

— Така че… можете да закъснявате, когато си поискате.

— И дори да се върнете на работа с бирен дъх — каза весело Кевин. — Салонът й е чудесен, Лий. Най-добрият в града.

— Благодаря. — Сам упорито остана права. — Добър е, защото аз и Джо не спираме да работим, и то без бирен дъх! — Опита се да не прозвучи заядливо. Но не се получи. Чапмън се усмихна с крайчеца на устата си. Еди Харлин — също. — Приятно ми бе да ви видя всички — повтори тя.

Мъжете се изправиха. Кевин я целуна по бузата.

В Маями това се правеше много звучно. Най-вероятно заради латиноамериканското влияние. Сам се молеше Лий и Роуан да не сторят същото.

— Всичко хубаво, госпожице Милър — каза Роуан.

Тя кимна и се отдалечи със странно чувство на неудобство. Едва не се спъна в един стол, изпречил се на пътя й. Продължи забързано към гаража. Но обърка етажите и се наложи да се върне отново в асансьора.

Видя колата си веднага щом слезе на паркинга. Чу стъпки след себе си.

Обърна се.

Чапмън. Ръцете й изстинаха от ужас.

— Госпожице Милър — подхвърли небрежно той, — хубаво е, че пак се срещаме.

— Аз… ъъъ… изгубих си колата.

— Загубили сте я?

— За миг я изпуснах от поглед.

— Но сте я открили, нали?

Сам с неохота посочи колата си.

Чапмън се ухили. Като въплъщение на злото.

— Нищо няма да ви сторя — приближи се към нея той.

— А, Сам! Ето къде си била.

Сам се сепна от гласа на Роуан. Вървеше към нея. Още повече се стресна, когато той плъзна ръка около талията й. Ако Чапмън не бе там, сигурно щеше да опита да се отскубне от прегръдката му.

Но не го направи. А Роуан, който бе малко по-висок от Чапмън, се усмихна иззад тайнствените си слънчеви очила.

— Надявах се да те срещна пак, любов моя.

— А… — промърмори Чапмън. — Знаех си, че тук има нещо…

— Да, има — потвърди Роуан веднага.

— Е, тогава ще се наложи да й кажеш, че не съм такъв демон, за какъвто ме смятат! — каза Чапмън. — Аз съм просто едно момче — ловец, рибар… имам дори разрешително за лов на алигатори. Исках само да ти кажа, че ако имаш нужда от нещо, можеш да ми се обадиш. Много искам приятелката ти да се върне. Повече от всеки друг.

След това се усмихна. Роуан и Сам също се усмихнаха.

Изчакваха го да си тръгне, но той не го направи.

Вдигна ръка и посочи ягуара зад тях.

— Това е колата ми — любезно обясни Лий.

— О!

Сам се отдръпна встрани. Роуан я последва, без да я пуска. Чапмън влезе вътре, запали мотора и изчезна.

Сам почувства дъха на Роуан. Усети тялото му с всяка фибра на своето. Успя да се съвземе и да се дръпне бързо назад.

— За какво беше целият този цирк? — ядосано попита тя.

Роуан отстъпи две крачки. Тук, в гаража, изражението му бе още по-неразгадаемо.

— Исках да му покажа, че си защитена.

— Защо? — попита тя. — Да не си мислиш…

— Нищо не си мисля. Ето колата ти. Ще те изпратя.

— Постоянно идвам тук. Мога и сама да се справя с…

— Добре.

Сам тръгна към колата с единственото желание в този момент да не бъде толкова непохватна.

Седна в колата си. Той бе точно до нея, с ръка на купето. Наведе се.

— Забелязах, че не ми оказа никаква съпротива, докато Чапмън бе тук.

— Не исках да те помисли за лъжец — каза тя.

— Защо не?

Сам махна с ръка.

— Добре, следващия път ще се съпротивлявам.

Стори й се, че Роуан се усмихва.

— Карай внимателно! — Той затвори вратата и се отдалечи.