Хедър Греъм
Висок, тъмен и опасен (6)

Пета глава

Наричаха я Богинята на грацията.

Обичаше да танцува.

Как само обичаше да танцува!

Полюшваш се, навеждаш се, правиш няколко крачки, после се протягаш, въртиш се — танц, който се ражда не само от тялото, но и от душата. Той бе усещане, мисъл и чувство. Тялото й бе инструментът, чрез който музиката изразяваше себе си. Вживяваше се в ритъма; той я унасяше и сякаш я пращаше в друго измерение. Танцът бе нейната стихия. Толкова добре танцуваше, че мечтите й бяха също толкова смели. Представяше си, че е на Бродуей. Играеше в „Котките“. Или нов вариант на „Уестсайдска история“. Бе отлична танцьорка, а и не пееше зле. Обичаше да чувства музиката, да усеща как тя попива във всяка пора на кожата и я кара да се движи…

Изведнъж музиката спря. Танцът бе свършил. Публиката полудя. Почувства светлините върху лицето си, чу аплаузите, за миг мечтата й се сбъдна.

После отвори очи.

И видя публиката си.

Само мъже. Отвратителни мъже. Дърти, космати, самотни мъже. От онези, които имат прошарени коси. Които плюят, пият бира и си чешат топките, докато гледат футболен мач.

— Давай, Грация, давай! — викаха те.

— Уууф, бейби!

— По-близо, по-близо!

Това означаваше да се приближи, за да могат да й пъхнат пари в бикините — единствената дреха, останала върху тялото, освен перуката. Само така можеше да спечели добри пари. Правеше го от време на време, когато мъжете не изглеждаха чак толкова отвратително.

Но не и тази вечер. Танцът бе достатъчен. А и тя бе една от най-добрите танцьорки в клуба.

Хвана се за кола и като се завъртя за последен път, изчезна зад завесата.

 

 

Двадесет минути по-късно, на една маса в кафенето на Кокоукът Гроув, Лейси Хенли се чудеше дали приятелите й ще се появят. Беше закъсняла повече, отколкото трябва. Всъщност остана изненадана, че нейната маса е свободна. Въпреки че бе късно и повечето хора, които обикновено претъпкваха кафенето, се бяха преместили в клубовете и нощните барове за едно питие, местата пак не стигаха. Децата обичаха да идват тук. Възрастните — също. Правеха хубави кафета, а милк шейкът бе дяволски вкусен.

Лейси си бе поръчала милк шейк. Нямаше нужните години, за да си поръча алкохол. Законът във Флорида не позволяваше на младежи под двадесет години да пият алкохол. Макар да бе излъгала за истинското си име в молбата, когато кандидатстваше за стриптийзьорка, не скри възрастта си. Ако човек се замислеше, абсурдно звучеше едно двадесетгодишно момиче да не може да си купи една бира, а в същото време да може да се съблича в разни клубове.

Изглеждаше невероятно, но майка й сигурно вече се досещаше. Лора й разказа за последните дни във Виетнам и за това, как тогава бяха разрешили да се пие на осемнайсетгодишна възраст.

— Децата, които се биеха за родината, имаха право да го правят.

— И нищо повече? — попита я Лейси.

— Ти си вече на двайсет. Това означава, че можеш сама да вземаш решения. Но има една идея, която много ми допада. Идеята за това — да бъдеш свободен да решаваш, но и да носиш отговорност. Ако искаш да пиеш, първо си намери трезвен шофьор. Ако искаш да излизаш късно, трябва да внимаваш с кого и къде отиваш. Ясно ли е?

Да, ясно беше, но какво общо имаше това със законите?

Всички престъпваха закона, разбира се. Извън училище, пък дори и в него, децата лесно можеха да се напият.

И да се събличат в разни клубове.

Лейси отпи голяма глътка от милк шейка и се натъжи. Да, сама печелеше парите си. Но нямаше чувството, че е свободна и отговорна.

Усети студени тръпки и леко замайване. Добре че никой не знаеше. С тези пари щеше да замине за Ню Йорк, където сигурно щеше да се яви на прослушване за истински танцьорки.

Ако баща й дотогава не я хванеше.

Щеше да я убие.

Не, той никога няма да я открие. Никога не идваше в този клуб, приятелите му — също. Никой от неговите познати не се отбиваше тук. Дори и да се появяха случайно, нямаше да я познаят. Никога. Не и с перуката и с хилядите пластове грим.

— Ей, здравей! Ти не си ли Богинята на грацията?

Лейси се сепна. Една висока и пищна мадама с бухнала кафява коса бе втренчила поглед в нея. Държеше чаша димящо кафе. Изглеждаше привлекателна, на около трийсет, без прашинка грим. Носеше клин и свободна риза, което й придаваше непринуден вид.

— Богинята на грацията? — повтори Лейси, като се направи на разсеяна.

Брюнетката се усмихна и седна на стола срещу Лейси.

— Скъпа, веднага те познах, но ти мен — не. Аз съм Тайгър Лили, от клуба.

— Божегосподи! — Лейси се задъха от изненада и произнесе думите наведнъж. Разбира се, че беше Тайгър Лили. И тя като Лейси слагаше перука, докато танцуваше. Тогава не изглеждаше толкова невинно. Невероятно как гримът променя лицето до неузнаваемост.

Лейси се изчерви. Никой не знаеше какво върши. Дори Ейдън, с когото споделяше почти всичко. Той й беше нещо като духовен близнак. Би я смъкнал от подиума начаса и би одрал кожата на всеки мъж, осмелил се да я погледне.

— Аз… аз… аз — заекна Лейси.

— О, скъпа, съжалявам! — каза с нежен глас Тайгър Лили. После се изкикоти: — Не се тревожи. Аз умея да пазя тайна. Въпреки че знам и истинското ти име — Лейси Хенли. Не мога да повярвам, че не ме позна.

Лейси я погледна и поклати глава.

Жената се усмихна приятелски.

— Лорета.

— Лорета?

Жената сниши гласа си.

— Скъпа моя, нали посети кантората няколко пъти с майка си и Сам, за да вземете Марни за обяд. Аз съм помощничката на Марни.

— Божегосподи — задъха се отново Лейси, като се пулеше в Лорета. Лорета Андерсън. Да. Услужливата, чаровна, учтива и скромна помощничка на Марни. Винаги носеше строги костюми и изглеждаше толкова невинно, сякаш нямаше дори пол!

— Не, не можах да те позная. Не бих могла… Аз… — Лейси се запъна и облиза пресъхналите си устни. — Лорета — наведе се към нея Лейси, — не бива да казваш на никого, че си ме видяла тук… имам предвид, ако семейството ми научи…

— Никой никога няма да научи! — обеща бързо Лорета. Протегна се през масата и взе ръцете на Лейси в своите.

— Да не мислиш, че казах истинското си име, когато започнах тук? — Облегна се назад с видимо доволство.

— Не… аз… Сигурно не — каза Лейси и поклати глава.

— Но ти си голяма!

— Благодаря за комплимента, хлапе — сухо отвърна Лорета.

— О, боже, съжалявам, не исках да кажа това. Имах предвид, че съм само на двайсет и една. А ти имаш чудесна работа. Можеш да правиш каквото си поискаш. Сигурно ти плащат добре…

— Да, доста добре — каза Лорета и се усмихна пак. — По едно време исках да стана танцьорка. Истинска балерина. Играех с балета на Синсинати. Бяхме разкошна група, а аз бях дяволски добра.

— Какво стана после?

— Счупих си глезена. Никога нямаше да мога да танцувам по същия начин. Започнах да вземам уроци по право и компютри… и така се озовах в кантората на Марни.

Лейси поклати глава:

— И все пак…

— Защо танцувам тук ли? Това ли щеше да попиташ?

Лейси се намръщи, после се засмя.

— Да. Как превключи от „Лебедово езеро“ на Тайгър Лили?

— Как мислиш? Също като теб.

— Не, не, аз още не съм се предала!

Лорета се усмихна тъжно.

— Скъпа, аз не се предадох. Просто всичко свърши. Но нямах предвид това. Работата в клуба намерих по същия начин като теб.

— Марни? — изрече задъхано Лейси.

— Да, Марни.

— Мислех, че никой друг не знае как си е изкарвала парите в колежа. Каза ми, че се е събличала по клубовете в Гейнсвил, когато учела там със Сам, и че Сам не подозирала какви ги върши.

— Знаеш ли — ухили се Лорета, — едно от хубавите неща в Марни е, че може да бъде невероятно честна. И забавна. Веднъж разговаряхме и аз споделих с нея, че искам да уча право. Тогава Марни ми каза за този клуб и че прави стриптийз. — После спря да говори, сякаш не трябваше да изрича думите, които бяха на езика й. Но след малко продължи: — Това бил единственият начин да изкараш много пари, без да се напъваш прекалено. Още една от лудостите на Марни.

Лейси се засмя и разбърка милк шейка.

— Точно това ми каза и на мен. Веднъж й се оплаках, че никога няма да мога да отида в Ню Йорк, че просто не мога да си позволя да отида там. Майка ми повтаря все едно и също — да остана тук, да завърша, после да се омъжа щастливо. Тя не може да си представи какво е да си танцьорка.

— Срамуваш ли се от това, което правиш? — попита Лорета.

— Не — каза Лейси и се изчерви. — Е, малко ми е неудобно, ако мога така да кажа. Но не искам да се отказвам. Може би ще спечеля доста пари за една година. Не че нашите няма да ми помогнат, но нали знаеш, майка ми… през по-голямата част от живота си е била просто майка, никога не е печелила много пари и едва сега се учи на това. А баща ми, той е ченге, а ченгетата не печелят добре. Така че…

Лорета отпи шумно от чашата с кафе.

— Гледала съм те, скъпа. Няма от какво да се срамуваш. Това е просто представление, театър. А и нямаш нищо общо с мъжете от публиката.

— Опитвам се да нямам — призна си Лейси и се усмихна горчиво. — Е, понякога се доближавам до тях. Когато не са толкова отвратителни. — После въздъхна и пак се изчерви. — Ако им позволиш да те докоснат, това означава и повече пари.

— Да — съгласи се Лорета, като се облегна назад и се вгледа в Лейси. — Разбирам какво искаш да кажеш. Понякога мъже, друг път жени… Но тогава… — Спря за момент, като не сваляше очи от Лейси. — Виж какво, сладурче, повечето от тях са дърти и развратни и не са за теб. И все пак…

— И все пак какво? — попита любопитно Лейси.

— Понякога бачкам на частно. В ограничен кръг от хора. Имам един приятел, който ме кани от време на време — рождени дни, ергенски партита, такива неща. Не че там върша нещо по-различно от подиума, но поне клиентите са симпатяги и нямам нищо против да ме пипнат за жартиера — особено когато бутнат някоя и друга стотачка.

— Много такива купони ли посещаваш? — попита Лейси.

— Ммм… всъщност — да. Предпочитам ги.

— И никой не те кара да правиш нищо друго, освен да се събличаш?

— Не казвам, че не са ме сваляли — допълни Лорета. — Мъжете са си мъже. Но след отговора ми се отдръпват. Скъпа, половината от старчоците в клуба не могат да го вдигнат от десет години, но се правят на жребци. Такъв е животът, предполагам. Но никога не са ме принуждавали да правя нещо повече от това, което искам. Аз…

— Ти какво? — невинно попита Лейси.

Остана изненадана, когато видя руменина върху бузите на Тайгър Лили.

— Е, веднъж-дваж, когато наистина ми е харесвал някой… аз… е, дявол да го вземе, съм казвала „да“. Но винаги с мое съгласие. Ти обаче казвай на всички „не“. Много си млада още. И невинна. Може да танцуваш на този подиум, но си чиста като сълза. Има стотици хиляди жени, които като теб танцуват в разни клубове, но това не им пречи да са верни съпруги.

Лейси само кимна.

— Е, аз трябва да се прибирам. Живея на същата улица. И не се притеснявай — на никого няма да кажа. Гроб съм.

— Благодаря. И аз няма да кажа за теб! — увери я Лейси.

Лорета се запъти към изхода.

— Чакай! — извика след нея Лейси.

Лорета се обърна и се върна до масата.

— Какво има, сладурче?

— Когато изникне някое подходящо парти, ще ми се обадиш ли?

— Разбира се, хлапе — усмихна се Лорета и тръгна.

Лейси остана на масата. Изведнъж усети нечия ръка да я потупва по рамото. Вдигна очи и видя Джени Алън, приятелка от училище.

— И това ако не е Лейси!

— Джени! — възкликна Лейси. Джени изглеждаше на не повече от петнайсет с късата си подстрижка, три четвърти панталонки и късо пуловерче. Нещо във вида на това момиче накара Лейси да се почувства внезапно остаряла и омърсена.

— Хей! — каза Джени. — Хю Норман току-що ми каза, че брат ти ще свири в Хот Патуутий довечера.

— О, господи! Забравих! Той ми каза и аз трябваше сега да съм там.

— Няма нищо. Мислим да отидем с кола.

— Толкова е късно…

— Той и без това ще свири накрая — успокои я Джени, — дори ще подраним. С кола ли си?

— Да…

— Добре. Ти ще караш, а след концерта ще ни докараш с Хю да си приберем колите, става ли?

— Звучи супер!

 

 

Ейдън едва не падна от сцената.

В началото си мислеше, че концертът въобще не си струва. Щяха да свирят последни, а групата преди тях — „Фунгус“, щеше да ги забави още. Имаха повреда в звуковата система, та се наложи само да свирят, което бе омръзнало на хората. Младите двойки се прибраха вкъщи при бебетата си, тийнейджърите бяха дошли само за да хванат вечерния час.

Баща му бе дошъл с приятелка, също ченге. Казваше се Сали Хюит, приятна млада жена, детектив по убийствата. Бе слаба и ниска, с платиненоруса коса и небрежен вид. Сякаш работата й не бе свързана със залавяне на убийци. Но Ейдън вече знаеше, че по външния вид е трудно да се прецени.

Точно както високия, строен, мургав младеж с дълга коса, който стоеше в ъгъла. Познаваше го; беше го виждал и преди, говорил бе с него… но не можеше да каже що за човек е.

По едно време сестра му се мярна с някакви приятели и му намигна. Той й отвърна с усмивка.

Проблемът бе Нели Грийн. Нели Найтлайф — както се наричаше по вестниците, редактираше страница за местните таланти. Обличаше се екстравагантно и обикаляше всички клубове до един. Освен нея имаше още няколко журналисти, които пишеха по същата тема, но те поне пишеха добри неща за групата им „Беоулф“. Докато Нели…

Бе ходила известно време с Хоган Ландън, бас китариста, и сега го мразеше. Той твърдеше, че вината за раздялата им не е в него, и я мразеше също толкова силно.

Влезе майка му.

И Ейдън едва не падна от сцената.

Защото до нея вървеше Роуан Дилън.

Всъщност бяха се срещали веднъж. Много отдавна. Бе още ученик в прогимназията; това си го спомняше ясно. Бяха ходили до Гейнсвил, където учеше Сам, и после обядваха заедно, защото тя бе влюбена в Роуан. Роуан, разбира се, се върна при жена си.

Песента свърши; последваха бурни аплодисменти. Сестра му и майка му бяха сред най-големите ентусиасти, както и един пиян като пън зрител на бара.

А Роуан Дилън… Той просто му махна. Все едно бяха приятели от години.

Алекс Хернандес, соло китаристът, го сръга. Ейдън се опомни, сграбчи микрофона и благодари на публиката. Поколеба се за момент дали да не извика Роуан на сцената. Не. Не беше наясно как такъв велик музикант се е озовал в клуба. Все пак трябваше да бъде благодарен за това. Реши да не предизвиква съдбата.

После изрече по микрофона заглавието на следващата песен — „Ограбен“. Беше я написал заедно с Алекс и затова тя бе една от любимите му, и както се надяваше, най-добрата.

Парчето започна с бас китара, последвана от рева на барабаните. Гласът му се сля с мелодията на китарите. Не бяха свършили да пеят, когато видя Нели Найтлайф да се промъква през тълпата към Роуан Дилън. Не успя да види добре какво й каза той, но говореше бързо и сочеше към групата, което означаваше, че е заинтригуван от изпълнението им. Вдигна палците си към Ейдън за кураж.

Ейдън се усмихна и вярата му в Господ сякаш стана по-силна.

 

 

— Не знам как да ти се отблагодаря! — извърна се Лора към Роуан. Бе искрено развълнувана. Седеше на първата седалка в неговата кола с блеснали очи.

Роуан се усмихна, загледан в светлинките край пътя. Нощта бе прелестна. Мостовете се очертаваха като тъмни линии, островчетата се издигаха като гърбове на делфини, водата отразяваше хилядите приличащи на разпилени диаманти светлинки.

— Аз наистина исках да дойда.

Лора помълча малко, след което каза:

— Наистина пожела да дойдеш, след като разбра, че Сам ще идва.

— Щеше да бъде хубаво — призна той.

— Не ми пука дали си дошъл заради нея, или не. Просто ти благодаря.

— Лора — изсмя се Роуан, — виж сега, иска ми се понякога да мога да поговоря със Сам, искрено да поговорим. Дойдох с теб, защото имаш чудесен син. Исках да го чуя как свири. Не съм забравил колко трудно ми бе, докато пробия. И на мен ми помагаха от време на време. Ако мога да му бъда полезен с нещо — това ще е страхотно.

— Не знаеш какво направи! — каза Лора с широко отворени очи. — Толкова съм ти благодарна! Искам да кажа, че Теди почти изревнува!

— Е, аз… не дойдох да ви създавам неприятности…

— Неприятности ли? Та ние сме разведени, Роуан.

— Знам, но един развод не означава непременно, че чувствата са забравени. Не искам да ставам пионка между теб и бившия ти съпруг.

— Не се занасяй. Никога няма да позволя това да ти се случи — ухили се Лора. — Чудесно е, че бях с някой толкова секси и толкова известен.

— Неизвестен — промърмори Роуан.

— Как въобще моята глупава братовчедка те е изпуснала? О, чакай — сети се изведнъж Лора. — Ти бе все още женен. Ти я разкара пръв.

Роуан погледна към Лора и поклати глава. Бе доста привлекателна. Харесваше прямотата й.

— Не беше толкова просто, знаеш — каза й.

— Разбира се, че не. — Той я погледна недоверчиво. — Не, наистина. Нищо на този свят не е толкова просто. Вие двамата бяхте като главни герои в трагедия на Шекспир — винаги на страната на дълга. Но тя никога няма да ти го прости. Защото, колкото и да е било сложно, ти си я отблъснал и си я накарал да се чувства като глупачка. А тя те обичаше истински. Унижението е много по-болезнено, когато обичаш. Повярвай ми, от опит го знам.

— Лора, не мога да променя миналото.

— Няма начин. Но когато сте започнали да се виждате, си й казал, че си разведен. Сами е била винаги толкова…

— Толкова?…

— Морална — каза Лора след кратък размисъл. — Остана толкова наранена.

— Аз искрено исках да я предпазя от тази рана, не разбираш ли? Мислех, че ако стоя далече от нея, и медиите ще стоят далече. Опитах се…

— Престарал си се. Отблъснал си я.

Роуан стисна зъби и не каза нищо.

— А и си бил все още женен. При това си се върнал при жена си.

— Да.

— И тя умря накрая.

— Лора…

— Съжалявам. Не биваше да захващаме този разговор. Вечерта бе прекрасна. Онази напаст, Нели, бе в клуба и ти й каза, че групата на Ейдън е супер! Това ще я принуди да затвори проклетата си уста.

— Е, надявам се.

— И аз искрено се надявам да имат някакво бъдеще. Наистина ли свирят добре, Роуан?

— Така мисля. Пишат добри текстове и изглежда, че знаят как да свирят, за да привлекат вниманието. Правят го с много сърце и душа. Но се нуждаят от един горещ хит, който да им осигури място в класациите.

Стигнаха до къщата на Роуан. Той отби, слезе и отиде да отвори вратата на Лора. После тръгна към нейната кола, паркирана до тази на Сам.

Лора го целуна по бузата и прошепна:

— Надявам се това да я скъса от ревност.

— Сам?

— Сам, разбира се! Трябваше да дойде с нас тази вечер.

— Но ти нали каза, че няма никога да ми прости — прошепна Роуан на свой ред.

— Не знам. Доколко можеш да се унижиш пред нея и поискаш извинение?

— Аз никога не се унижавам. Това няма да помогне. Съжалявам ужасно, че нараних Сам, но дори да върна нещата назад, пак няма да променя нищо. Тогава си мислех, че животът на Дина зависи от мен. Въобще нямах представа, че съм безсилен пред ситуацията. Не мога да моля Сам да разбере положението, в което се намирах тогава.

— Ако поне се бе опитал да поговориш с нея…

— Лора, не забравяй какво се случи по-нататък.

— О, помня много добре. Арестуваха те…

— Всъщност това бе само един разпит — прекъсна я той.

— И се сби с ченгетата между другото.

Роуан едва не избухна.

— Едно от тези ченгета сега ми е много добър приятел. Е, с двама от тях се сбих, защото се държаха като задници, но, честно, не исках да го правя. Бях толкова притеснен, а те ме питаха какво съм направил на Дина.

Лора прехапа долната си устна.

— Помниш ли как Сам обичаше да свири на барабани? Колко естествено изглеждаше зад тях и как добре свиреше?

— Да…

— Не ги е докосвала, откакто напусна Гейнсвил.

— Много лошо. Никой не бива да губи връзката си с музиката.

— Тя изгуби много неща. Баща си, барабаните, теб…

— Чух за баща й. Толкова съжалявам. Колкото до музиката, може би просто се е отказала.

— О, Роуан! Сигурно ти звучи егоистично, но така ми се иска да ми беше роднина. Как можа да зарежеш всичко и да го оставиш в миналото?

Той повдигна рамене, преди да отговори.

— Мислех си, че мога да променя света.

— Но видя, че не можеш.

— Не, открих, че мога да го променя. Хората в него не могат да се променят.

Лора се усмихна в знак на съгласие.

Роуан погледна към дома на Сам. Изглеждаше тъмен и самотен. Както и този на Марни.

Роуан тръгна към своята къща. Мушна ключа в ключалката. Почувства, че някой го наблюдава.

Нощта бе спокойна. Тъмна… и зловещо тиха.

Влезе вътре.

 

 

Наблюдаваше света, скрит сред блатата.

Толкова бе вълнуващо. Толкова неща можеха да се забележат оттук. Хората, които живееха по брега, обичаха водата и въпреки че се обграждаха с високи огради, никога не можеха да се защитят от нея.

Така че той гледаше…

Да…

Виждаше ги. Прозорците им.

Животът им, скрит зад тези прозорци.

Чувстваше се силен. Като бог — всемогъщ.

Властта е живот…

И смърт.

Бризът леко галеше кожата му, луната целуваше водната повърхност с хиляди искри. А на сушата можеше да види…

Саманта. Силует зад прозореца. Крехък, строен, взрян в нещо. Не можеше да различи чертите й, разбира се. Само нежните й форми, чертаещи сенки в нощта.

Дали не се тревожи за Марни?

Или пък завръщането на…

Любовника й.

Премести бинокъла си към къщата на Роуан. Беше тъмна. Не можеше да види добре. Това го ядоса. Усети странно раздразнение.

Трябваше да тръгва. Чакаха го неотложни задачи — най-забавните от всички. И все пак…

Нещо го спираше.

Тя изглеждаше толкова самотна. Будна в този късен час. Сякаш предчувстваше нещо. Дори му се стори, че се обърна към него…

И го видя.

Разбира се, че не успя. Тъмнината го прикриваше. Бе приучил очите си да виждат в абаносовочерен мрак. Винаги се бе чувствал най-добре в царството на сенките.

Тя още се мъчеше да съзре нещо. Той видя как накланя главата си. Бе красива жена. Толкова интуитивна, интелигентна и умна. Наблюдателна…

И той я наблюдаваше.

„О, Сам! — помисли си. — Виждам те!“

Пази се, Сам. Пази се!

В началото мислеше, че е дошъл да наблюдава къщата на Марни Нюкясъл. Да види дали все още има суматоха около нея.

Но не…

Внезапно осъзна, че не е дошъл заради нея. Бе дошъл да види Сам.