Хедър Греъм
Висок, тъмен и опасен (13)

Дванадесета глава

Сам реши да не се обажда, докато не се включи секретарят.

„Той няма да се обади пак“, каза си тя. Теди я бе информирал, че стотици хора на ден получават такива заплахи по телефона. Полицията не можеше да помогне много в такива случаи, освен ако досадниците не станеха настоятелни или ако…

Секретарят се включи. Сам чу гласа на Роуан.

— Сам, добре ли си? Ти ли се обади току-що? Дявол да те вземе, Сам, обади се, добре ли си? Ще се побъркам да те мисля цяла нощ.

Гласът му и вълнението, което изразяваше, накараха Сам да се обади.

— Ало!

— Сам?

— Да, да, аз съм. Какво става?

— Ами току-що си мислех… ти ли се обади преди малко?

— Да съм се обаждала? — каза Сам. — Не! А ти ли се обади на мен преди малко?

— Не. Да. Искам да кажа, че сега се обадих и говоря с теб в момента, но не съм се обаждал преди малко. Защо? Какво се е случило?

Когато чуеше гласа му, Сам се чувстваше сигурна. Страхът изчезна. Всъщност чувстваше как топлината се връща в тялото й, а също и ядът. Роуан й действаше по този начин.

Сигурно е било шега онова телефонно обаждане. Само за да я уплашат. Дали не й се сърдеше някой? Или бяха избрали случаен номер?

— Нищо. Съвсем нищо. Само някаква глупава шега. Защо се разтревожи толкова за мен?

— Не знам. Просто… не знам — отвърна Роуан и млъкна. След малко продължи: — Мислила ли си някога да си вземеш немска овчарка или ротвайлер?

Сам се засмя.

— Не. Не че не обичам кучетата, но нямам време… много работя.

— Наистина ли? Лейси спомена, че обичаш домашния уют. Освен ако не ти се случи да ходиш в стрийпбарове.

— Колко смешно. Е, Лейси греши. Освен това никога не трябва да говори такива неща. Майка й е тази, която ме влачи по разни места — изтърси Сам. После се замисли върху казаното. Вероятно сега Роуан си мислеше, че животът й е твърде скучен. Със сигурност бе прав.

— Мисля да намина за всеки случай.

— Не мисля, че е разумно.

— Не се тревожа за това, дали е разумно, или не.

— Е, не живея толкова далече от теб.

— Нито пък Марни. Можеш да мислиш за мен като за голям ротвайлер — каза Роуан.

Сам се поколеба за момент. Искаше й се да му затвори. Да му благодари за почтеността и да му каже, че не иска да има нищо общо с него.

Но това не бе вярно.

Ако му затвореше телефона, после цяла нощ нямаше да заспи. И щеше да се страхува. И със сигурност щеше да му се обади пак. А това вече не би било хубаво.

Сам въздъхна дълбоко и каза, без да си придава много драматичен тон:

— Добре, но не разбирам защо се притесняваш толкова. Имам предвид, че си наистина притеснен. Не просто…

— Гладна ли си? — само попита Роуан с нежен глас.

— Роуан…

— Притеснявам се.

— Защо?

— Ще ти кажа, като дойда при теб.

— Добре.

 

 

След пет минути бе при нея. Изглеждаше напрегнат. Щом влезе в къщата, веднага заключи след себе си.

— Включи алармата — задъхано изрече той.

— Какво има? — попита Сам.

Роуан сви рамене.

— Не знам… точно. Просто…

— Какво?

— Имам чувството, че докато бяхме тук заедно, в дома ми е влизал някой.

— Какво?!

— Мисля, че някой е влизал в къщата ми.

— Да не е откраднато нещо? Счупено…

— Не.

Сам се замисли. Дали не си търсеше извинение, за да дойде при нея? Не, бе напрегнат.

Сам също бе притеснена. Този някой ги наблюдаваше. Този някой беше наблизо. Този някой…

„Виждам те“, бе казал гласът.

— Като изключим чувствата, има ли реално доказателство, че някой е влизал в къщата ти? — попита Сам, като се постара да звучи трезво и логично.

— Палките.

— Моля?

— Палките за барабаните. Бяха преместени. Бях ги сложил на стола, а ги намерих на пода.

— Може да не си спомняш добре къде си ги оставил.

— Не.

— Може би.

Роуан вдигна ръка.

— Може би, но това не е в моя стил. И все пак може и да си права. Какво да съобщя на полицията? Мисля, че някой е нахлул в къщата ми. Но взел ли е той нещо? Не. Притеснил ли е някого? Не. Оставял ли е неприлични съобщения? Не. Просто е влязъл и ми е преместил палките.

Сам го погледна втренчено, обърна се и тръгна към задната част на къщата. Роуан я последва.

— Току-що направих чай — каза тя.

— Аз ще пия бърбън.

— И аз.

— Ти не обичаш бърбън.

— Може да съм заобичала.

— Определено си заобичала вино.

— Боже, това е непоносимо! Тази вечер няма да пия повече вино.

— Извинявай… имам нужда от едно питие. Ще ми правиш ли компания? Джин с тоник? Или вече не е на мода?

— А не си ли спомняш черното кафе?

— Започвам да си мисля, че те харесвам повече, когато си леко пияна.

— Глупости.

Изпревари я на път за кухнята. Нали бе тук и преди… за пастата. Знаеше разположението на мебелите и стаите. Намери барчето, сипа си бърбън и посегна за джин и тоник.

— Да не се опитваш наистина да ме сразиш?

Роуан втренчено я погледна.

Сам се изчерви.

— Едва ли — отвърна той. — Защото не искам да си тръгвам толкова рано. — Сложи питието пред нея и остана прав. — Леко пияна си просто чаровница. Езикът ти става по-остър и от нож. Ако се напиеш повече, не е така. Имам си стандарти на прелъстяване. Ако искаше да си отида бързо, защо тогава щеше да ме пуснеш въобще?

Сам вдигна чашата, замисли се за миг и бавно сбърчи вежди.

— Мисля, че ако бях казала „не“, нямаше да ти направи никакво впечатление.

— Божичко, станала си лесна.

— Но ти бе толкова настоятелен!

Той поклати глава.

— Не ти вярвам… това не бе единствената причина, за да ме пуснеш.

— Така ли?

— Страх те е — каза накрая Роуан.

— О, нима?

— Напрегната си.

— Ти дойде напрегнат от това, че някой бил преместил палките ти!

— А ти защо спря да свириш на барабани? — попита той, като смени рязко темата на разговора, с цел да обърка Сам.

— Аз… аз…

— Беше добра.

— Чакай малко, да не си мислиш, че съм спряла да свиря заради теб? Какво его! Грешиш, скъпи мой. Баща ми свиреше, вече съм ти го казвала. Той ме научи да свиря. Спрях, защото баща ми умря, и, повярвай ми, това няма нищо общо с теб.

Роуан наведе глава.

— Да не би баща ти да е искал да спреш?

— Няма значение… това не ти влиза в работата! — заяде се Сам. Стана от щъркела, взе си чашата и отпи голяма глътка джин с тоник.

Грешка. Изруга се наум, но вече бе късно. Изгуби равновесие и, за неин ужас, залитна. Роуан се притече на помощ.

Със сигурност щеше да се отскубне от ръцете му, ако не се боеше, че ще падне.

— Добре съм.

— Разбира се.

— Ти ми направи това питие.

— Стига ти толкова.

— Ей…

— Чу ме добре.

Сам отново се почувства неудобно. Начинът, по който я гледаше, я притесняваше.

— Изморена съм — поклати глава тя. — Мисля, че си лягам.

Роуан мълчеше.

— Искаш да си тръгна ли? — попита след малко той.

— А ти имаше ли намерение да останеш… за през нощта, имам предвид. Миналата нощ… нямаше търпение да се изметеш оттук.

— Това си е за миналата нощ. Всъщност, да, имах намерение да остана при теб тази нощ.

— В какъв… какъв смисъл?

Той се усмихна много бавно.

— В какъв смисъл искаш да остана?

— Роуан…

— Сам! Какво става? Въобще не си пияна, а си напрегната като струна. Какво ти е?

Сам мълчеше. Погледът му бе толкова топъл. В него имаше много любов. Ръката му държеше нейната. Тя го погледна и отново сведе очи.

— Добре де, страх ме е.

Гъстите мигли скриха очите му за миг и Сам успя да види нервния тик на шията му.

— Знаех си, че те е страх, но щеше да бъде по-добре, ако можеше да ми кажеш от какво.

Сам облиза устните си.

— Ще ти кажа. От телефонното обаждане.

— Какво телефонно обаждане?

Сам сви рамене. Той стисна още по-силно ръката й. Чу дрезгавината в гласа му. Дали не знаеше нещо повече от нея?

И въобще беше ли нужно да има заподозрян в цялата тази работа?

Сам поклати глава, малко уплашена от неговата настойчивост.

— Май че ти казах в началото. Някой ми се обади. Беше наистина… Сигурна съм… просто едно глупаво обаждане. Може би на някое дете му е станало скучно и си е поиграло, нали знаеш? Някой шептеше в слушалката.

— Какво шептеше?

— Наистина… не много.

— Сам, какво каза той?

— Каза, че… — Гласът й се изгуби, когато срещна погледа на Роуан. — Каза, че можел да ме види.

— И ти си помисли, че съм аз? — невярващо запита той.

— Аз… не. Аз…

— Страхотно.

Роуан пусна ръката й.

Сам се овладя и започна на свой ред, като се разпали още повече.

— Ясно е, че не съм те пуснала тук, защото съм си мислела, че ти си се обадил.

Роуан се запъти към телефона.

— Ще се обадя в полицията, за да им кажеш за обаждането. Не трябва да се притесняваш, че съм тук. Ако искаш, мога да си тръгна. Освен това не си длъжна да се държиш учтиво. Дори не бива да се чувстваш задължена. Просто си представи, че съм един огромен ротвайлер.

Сам му даде телефонния номер на Теди.

— О, имаме си телефонен секретар! — каза след малко Роуан.

— Опитай на домашния — подсети го Сам и даде още един номер.

Минута след това вече разговаряше с Теди. Мъчеше се да си спомни разговора точно, дума по дума. Успя обаче да си спомни само гласа — дрезгав, хриптящ и груб. Тръпки я побиха, като си помисли за него.

— Казал, че може да те вижда? — попита Теди за втори път.

— Да… Сигурна съм, че каза точно това. Че може да ме вижда.

— Заплаши ли те?

— Да! Непрекъснато повтаряше: „Не се бъркай“. Помня тона му.

— Но не каза нещо от рода: „видя ли какво стана с Марни, внимавай да не се случи и с теб…“.

— Не.

— Може да е бил някой откачалник.

— Да, знам.

Очевидно Роуан, който стоеше зад нея, чуваше всичко, което Теди казваше.

— Но може и да не е бил откачалник! — каза уверено той.

Теди млъкна. После продължи в същия дух:

— Кажи на рок звездата, че съм наясно с това.

Сам въздъхна дълбоко. Нямаше нужда да повтаря на Роуан разговора. И без това бе чул всичко. Взе слушалката от ръката й.

— А полицията не е ли за това, да пази хората? — Сам не бе много сигурна, но Теди май беше отказал нещо. Не можеше да го чуе, но след малко видя мрачната усмивка на Роуан: — Каза да те попитам дали телефонът ти може да се подслушва. Трябва незабавно да се свърже полицията.

— Да, има такава възможност — призна Сам. — Аз… аз не мислех, че ще я използвам някога.

— Сигурно е било някаква грешка — сви рамене Роуан. Изслуша Теди, който дълго време му обясняваше нещо и после каза: — Да, разбира се. — И затвори.

— Какво?

— Ами, както ни е известно на всички, хората си правят толкова много шеги по телефона, че полицията не може да хване всичките. Ако онзи не е решил да ти пререже гърлото или да те отвлече, нищо не може да се направи. Теди каза да изчакаме. Ако онзи тип пак се обади, Теди ще се замисли.

— Не му ли минава през ум, че може да е свързано с изчезването на Марни?

— Не знам. Но едно е сигурно — не може да помогне много относно телефонното обаждане.

— Какво ти каза накрая? Защо бе толкова изненадан?

— Защото ме покани да отида с него за риба утре.

— Теди те е поканил да ловите риба?

— Да. Нали миналата нощ бяхме заедно. Преди той и Лора бързо да излязат — засмя се Роуан, но след това стана сериозен. — Извинява се за спречкването ни на другия ден и благодари за помощта, която оказвам на сина му. Утре щял да ходи за риба на Евърглейд и иска да отида с него.

— Ще отидеш ли?

— Защо не? Обичам Евърглейд. А и ми се иска да опозная Тед Хенли по-отблизо.

— Защо?

— По дяволите, толкова си подозрителна.

— Не подозираш Теди в нищо, нали?

— Защо? Ти да не би да го подозираш?

Сам енергично закима.

— Разбира се, че не! Та той бе мъж на Лора. Баща е на Лейси и Ейдън. Освен това е ченге.

— Точно така. Ченге.

По тона на Роуан Сам усети, че той има известни подозрения. Може би не трябваше да го вини за това.

— Е, добре — измърмори жената. — Аз… аз съм наистина изморена. Вярно, страх ме е, притеснена съм, радвам се, че остана, но…

— Но?

— Не съм готова да си легна с теб. Освен това разговорът ни ме натъжи достатъчно.

Роуан се усмихна.

— Но аз не съм те молил.

— Тук трябва да ти забия един шамар, проклетнико! Ти обиждаш…

— Защото искам да спя с теб.

Сам си спомни предишната нощ. Чувството, което се надигна у нея, желанието да го докосне, да усети топлото му тяло…

Просто някакво временно чувство.

— Но… — започна тя.

— Но ти си лягаш. Знам. Върви. За всеки случай ще проверя вратите и прозорците, става ли?

— Започвай. Стаята за гости е на втория етаж вляво. Има чисти кърпи и всякакви други принадлежности в банята. Чувствай се като у дома си.

— Благодаря.

Сложил ръце на кръста си, Роуан я наблюдаваше как първи към стълбите.

Гледаше как си отива. Толкова странни неща се бяха случили напоследък. Всички сякаш предизвикваха завръщането му. Сега бе тук, в нейната къща, и виждаше как си отива.

 

 

„Странни неща, да“, мислеше си Сам. Искаше просто да не е сама. Затова го покани. За да не се чувства в опасност.

Но сърцето й бе в опасност.

Това, което трябваше да направи, разбира се, бе да си легне с възможно най-грозната и стара пижама. Имаше няколко одърпани, които ползваше, когато ходеше на гости у майка си през зимата. Трябваше да облече една и да се мушне под юргана. Трябваше.

Но не го направи.

Съблече се и влезе под душа. Защо да бърза? Не бе планирала нищо извънредно.

Той беше в къщата й. Снощи бе различно.

Използва любимия си сапун, обръсна си внимателно краката, изми косата си. Когато излезе от кабинката, енергично се изсуши с хавлията и се намаза с лосион за тяло.

Точно в този момент телефонът иззвъня. Нави около косата си хавлия, навлече халата и изтича в спалнята да се обади.

Не!

Първо трябваше да включи секретаря.

Тръгна по стълбите надолу към телефонния секретар.

Роуан вече бе там.

Машината се включи. Чу собствения си глас.

После тишина.

Продължителна тишина.

А после…

Леко…

Щракване.