Пени Джордан
Лъжовни игри (5)

Пета глава

Защо телефонът винаги звъни, при това с дразнеща настойчивост, точно когато снове някъде из къщата и трябва да препуска нагоре по стълбите, за да прекрати вбесяващия му зов.

Друг на нейно място би сложил втори апарат някъде или безгрижно би го оставил да си звъни. Нейният беше горе в мансардата, която бе приспособила за работен кабинет. Останала без дъх, докато изкачваше тичешком четирите етажа, Наташа грабна слушалката и каза отривисто:

— Наташа Лейси на телефона.

Отсреща за миг замълчаха. Обзе я някакво смътно предчувствие. Леко насмешлив мъжки глас каза провлечено:

— Наташа Лейси, при това доста запъхтяна. Чувствам се много поласкан, трябва да отбележа.

Не можеше да не разпознае този глас, неговите саркастични и самоуверени нотки. Заля я предателско трепетно чувство. След това се уплаши. Защо й се обажда Люк Темпълком? За миг се изкуши да се престори, че не е познала гласа или, или още по-добре, че не си спомня кой е той изобщо, но инстинктът я предупреди да не предприема такава опасна игра. Игра, в която той е вещ и опитен, а тя, както се разбра, няма съответния талант. Затова каза колкото можа по-равнодушно:

— Люк… Каква неочаквана изненада. Ако сте искали да говорите с родителите на Ричард, те заминаха за няколко дни.

Опитът й да се измъкне остана безуспешен. След кратко мълчание той каза:

— Не, исках да говоря с теб. Следващата седмица имам работа в града и ще остана за ден-два. Родителите на Ричард любезно ми предоставят жилището на енорийския свещеник. Бих искал да те поканя на вечеря.

Да се каже, че бе поразена, би било сдържано твърдение. Изобщо не беше очаквала Люк да я потърси, нито пък си бе представяла, че така кротко ще я покани да излязат заедно.

От сватбата на Ричард и Ема бяха изминали три седмици. През цялото това време тя се стараеше да забрави силната мъчителна възбуда, обзела я в обятията му. Преструваше се, че повляклото я като водовъртеж усещане никога не е съществувало. Искаше да изличи от паметта си спомена за неговите ръце и устни. Трябва да е глупачка, за да смята, че тук има нещо друго, освен преднамерено, съзнателно желание да я накаже, използвайки въздействието на своята мъжественост. А тя няма неговия жизнен и чувствен опит, за да му противостои.

Ако се бяха срещнали при други обстоятелства, ако не бе допуснала Ема да я убеди за този спектакъл и не се беше представила в съвсем различна светлина, нямаща нищо общо с нейната личност, то може би Люк щеше да се отнася към нея с присъщата си хладна вежливост, без да изневерява на добрите обноски. Вината за това, че налетя върху й като граблива птица, бе отчасти и нейна.

Но най-поразяващ бе неудържимият порив, с който тя му отвърна. Не беше подозирала досега у себе си такава склонност към безразсъдство. То напълно противоречеше на обичайното й сдържано, разумно поведение. Това безразсъдство й нашепваше, както змията е шептяла на Ева, че е време да придобие жизнения опит на Люк Темпълком.

Наташа пое дълбоко дъх. Няма да се поддаде на изкушението. Люк я канеше да излязат, но бе пределно ясно, че не жадува за светски разговор. Сбъркал е, ако мисли, че тя ще приеме една случайна, лишена от чувства, близост, едно мимолетно сексуално преживяване.

— Съжалявам… Това е невъзможно.

Мълчанието от другата страна беше почти заплашително. Очевидно не е свикнал да му отказват, каза си Наташа. В същото време се стараеше да подклажда раздразнението, с което да потисне опасното трепетно вълнение в душата си. Ако приеме предложението му, това ще доведе до всевъзможни усложнения. Той не я смята за такава, каквато е всъщност и разкритието ще предизвика мъчителна неловкост. Самият факт, че се изкушава да приеме, е достатъчно опасен.

Заради самата себе си трябваше да предотврати всяка възможност той да се свърже с нея отново.

— Значи не си свободна следващата седмица?

— Съжалявам, не съм свободна изобщо.

— Разбирам…

Колко странно, че една дума, казана така безстрастно, може да представлява многозначителен, хаплив намек.

По-късно тя си даде сметка, че е трябвало да спре дотук, да каже довиждане и да затвори телефона, но сега нещо я подтикна да добави:

— Всъщност не мога да си представя защо мислите, че искам да ви видя отново?

Последвалото кратко мълчание я накара да помисли, че е взела надмощие, но в следващия миг се чу мекият му като коприна глас:

— Сериозно? А моите спомени говорят обратното. Но всъщност добре разбирам, че ти съвсем здравомислещо и благопристойно не искаш да те разобличат като жена, която споделя леглото с двама любовници. Трябва да ми простиш. Навярно започвам да ставам по-малко проницателен, отколкото смятах, че съм. Не се сетих, че имаш друг ангажимент…

Наташа пламна от гняв и възмущение. Пръстите й се впиха в слушалката. Как смее да прави такива намеци! Искаше й се да му разясни колко греши, да даде воля на негодуванието си, че именно той се осмелява да критикува поведението й, да подмята, че сама е виновна да я смята за достъпна и готова за сексуални игрички. Но не можеше да го направи. Така щеше да предаде Ема.

Затова само каза ледено:

— Дори да не беше така, уверявам ви, че нямаше да имам какъвто и да е било интерес в продължаване на нашето познанство.

След което тресна слушалката. Само че преди това чу последните му думи:

— Странно… Бях останал с друго впечатление. Омразен, противен тип! Как се осмелява да допусне…

Как смее да предложи…

От половин час сновеше бясна из стаята, когато телефонът отново иззвъня. Изгледа го подозрително, склонна да го остави да звъни, но после си каза, че това е глупаво и се обади.

Чувството, което изпита, когато разбра, че не е Люк Темпълком, не бе точно облекчение. Което говореше за опасност, тлееща в самата нея.

Разговорът беше продължителен и когато приключи, Наташа се разкъсваше от противоречиви чувства на задоволство и разочарование. А трябваше да сияе от радост. Не всеки ден получаваше такива престижни поръчки.

Отнасяше се за подбор и доставка на тъкани в имение от епохата на Чарлз Втори. Къщата беше превърната в луксозен частен хотел и предстоеше обзавеждането й в съответния стил… С подобна поръчка не всеки от бранша можеше да се похвали. Още по-голям повод за гордост бе това, че собственикът на хотела бе видял някои от нейните образци и толкова ги харесал, че незабавно я издирил и се свързал с нея. Искал да запази духа, характерен за епохата, и търсел за вътрешното обзавеждане тъкани, които най-достоверно да го пресъздават.

Беше й предложил да прекара една седмица в имението, за да вникне в атмосферата и това да й помогне при избора. Не смятал за проблем факта, че тя не е специалист дизайнер. Каза й, че много повече предпочита човек с истински усет за онова време, отколкото дизайнер с модерни съвременни критерии, неспособен да придаде желаната атмосфера на мястото.

Това беше шанс, за какъвто не смееше и да мечтае. Ако беше получила подобно предложение преди запознанството си с Люк Темпълком, всичките й мисли щяха да са заети само с неговото осъществяване. А сега, вместо да гори от възторг, изпитваше странно нежелание да се захване с поръчката, защото щеше да я измъкне от града точно когато Люк щеше да бъде тук. Но защо, когато добре съзнава, че най-лошото нещо е да попадне в капана на заблудата? Да си въобразява как с Люк все пак ще се срещнат, той ще разбере какво погрешно мнение си е съставил за нея и стократно ще предпочете истинската Наташа.

Подобни невероятни фантазии са не само глупави, те доказват, че тя е на прага на някакво емоционално самоубийство, щом иска Люк да… Да какво? Да я желае? Да тича след нея? И с каква цел? Цял живот решително е избягвала подобна връзка, основана на лишено от чувства сексуално желание от страна на мъжа и емоционално заробване от страна на жената.

Знаеше, че у нея съществува тази нагласа, тази душевна уязвимост да се обрече напълно — тялом и духом — само на един мъж. Но доколко въпросният мъж може да бъде някой като Люк Темпълком, който в ни най-малка степен не иска и не е способен да сподели едно емоционално обвързване?

Стигайки накрая до извода, че това, което изпитва, не е нищо друго, освен елементарно сексуално привличане, Наташа твърдо реши да изхвърли Люк Темпълком от мислите си.

След три дни й стана ясно колко неосъществимо е взетото решение. Мислите й непрекъснато се връщаха към Люк. Нощем не можеше да спи. Денем липсата на душевен покой й пречеше на работата.

Ядосваше се, че вместо да се съсредоточи върху най-важната поръчка в живота си, тя пилее сили и време в блянове по мъж, който няма място в мислите на една разумна жена.

Преди година, преди месец дори, ако някой й беше казал, че ще се намира в подобно състояние на духа заради човек, съвършено не отговарящ на представите й за мъж, когото би харесвала, тя щеше да го помисли за луд.

А сега именно тя е близо до лудостта. И как не, след като копнее по мъж, от когото инстинктът й за самосъхранение предупреждава да се държи настрана.

Бедата е там, че притежава и други инстинкти, по-дълбоки, по-силни и опасни, за чието съществуване не бе подозирала, преди Люк така неочаквано да ги събуди. Тези инстинкти дръзко и безразсъдно, без оглед на риск и опасности, я тласкаха към Люк Темпълком и всички удоволствия, които той можеше да й даде.

Като дете Наташа често се беше надвесвала от моста на реката, вперила поглед в нейния устрем и чувствайки неудържимо влечение да бъде понесена от буйния поток. Сега имаше същото усещане, но този път Люк Темпълком беше магнитът, който я привличаше така опасно.

Бе потънала в мисли, докато минаваше през градината на леля си.

Спря и се намръщи. Как допусна да я завладее такова непреодолимо и примитивно желание, което по цяла нощ не й дава покой! Пречи й да заспи и изтезава тялото й с хиляди непознати мъчения, а когато се унесе, в съня й идват такива чувствени изживявания, че само при спомена за тях плътта й пламва.

— Скъпа моя, надявам се, не камбанките са причина да се мръщиш. Зная, че това изобилие от цветове не е по вкуса на някои, но определено си има своята прелест.

Наташа с усилие се усмихна на леля си, която вървеше насреща й. Явно смущението бе изписано на лицето й, защото Хелън попита тихо:

— Случило ли се е нещо, Таша? Може би поръчката… Зная, че е прекрасна възможност, но…

— Не е поръчката — отвърна Наташа и твърде късно разбра, че е пропуснала възможността да даде приемливо извинение.

— Значи е нещо друго? — потвърди опасението й Хелън.

За миг Наташа се изкуши да излъже. Та тя е зряла жена, а не дете. Това е проблем, който трябва да е в състояние сама да реши. Споделянето му с друг няма да допринесе с нищо за взетото вече решение — да не поддържа никакви отношения с Люк Темпълком, както всъщност му бе дала да разбере. Но вече се издаде, а не беше надарена с находчивостта да съчинява бързо лъжи.

— Нищо особено. Просто попаднах в доста глупава ситуация с един човек и…

— Струва ми се, имаш предвид Люк Темпълком — прекъсна я леля й. Дожаля й като видя безпомощното изражение на Наташа. Толкова бе различна от собствената й буйна и лекомислена дъщеря.

— Откъде знаеш? Искам да кажа… — съвсем се обърка Наташа.

— Забелязах, че той тръгна след теб на празненството преди сватбата.

Наташа притвори очи. Изведнъж почувства остра необходимост да сподели проблемите си.

— Хайде да поседнем — предложи леля й и я поведе към закътана сред зеленина пейка.

Наташа покорно я последва. Щом седнаха, тя разказа всичко в несвързан, объркан поток от думи, толкова неприсъщ за нейния стегнат, дори сдържан начин на разговор, че още повече обезпокои Хелън Лейси. Закани се мислено на Ема за ролята й в тази каша. Напълно беше в характера на вятърничавата й дъщеря да забърка братовчедка си в лично свои проблеми, без да си дава сметка за възможните последствия.

— Значи заради облеклото и историята на Ема, която си приписала на себе си, Люк те е взел за…

— За любовница на Джейк Пендрагън — довърши Наташа, но после добави бързо: — Не, разбира се, че Ема и Джейк не са били любовници. Предполагам, просто е искала да накара Ричард да ревнува.

— Е, със сигурност е успяла, и то до такава степен, че когато се е наложило, не е могла да разчита, че Ричард ще повярва на истината. Постъпила е много лошо, като те е въвлякла в своите вечни каши. Предполагам, не е възможно да се каже на Люк истината? — осмели се да попита Хелън, като явно подозираше, че тук има нещо повече, отколкото й бе казано.

Нейната предпазлива, благоразумна племенница не би изпаднала в такова душевно състояние от опитите за интимничене на някой мъж, обхванат от плътски желания. Значи тук се крие нещо друго. Вече имаше опасения какво е то и сърцето й се сви.

— Не мога да му кажа истината… — промълви Наташа.

И то не само заради Ема. Собствената й гордост не го позволяваше. И не толкова гордостта. Не искаше да види отегчението и досадата, които, със сигурност знаеше, ще се прокраднат в очите му, когато научи истината за нея — че е скучна нежелана двайсет и седем годишна девственица, въвлечена да играе съвършено неподходяща роля, уплашила се от последствията на тази игра и принудена да признае истината.

— О, мила моя… — въздъхна съчувствено Хелън. Очевидно правилно бе разбрала сложността на вълнуващите племенничката й чувства. — Доколкото схващам, поръчката е дошла съвсем навреме?

— Да — отвърна Наташа. Не можеше да сподели опасенията си какво би станало, ако не се налагаше да замине. И така беше казала твърде много. Не можеше да признае, че се страхува да не се поддаде на настояванията на Люк, ако той реши да упорства.

— Хм… много опасен млад човек. Помислих си го още в момента, в който го видях. Но се чудя все пак дали е било разумно да му казваш, че имаш връзка с друг.

— Това беше единственото, което можах да измисля, за да се отърва от него. Изглежда, свърши работа… — Наташа потръпна, спомняйки си язвителната му забележка.

— Сигурно, макар да ми направи впечатление на човек, комуто и окото не трепва пред трудности, изпречили се на пътя му. Както казваш, може би е по-добре, че няма да си в полезрението му известно време. Трудно може да му се устои, Наташа. Той е много привлекателен и има, струва ми се, покоряваща сила.

— Като огъня… Стига да не се доближаваш много до него.

Леля й я изгледа внимателно.

— Разбирам. Така ли го усети? — Видя изражението на Наташа и се усмихна мечтателно. — Не мисли, че напълно съм забравила тези чувства. Дори на моята възраст човек разбира душевните вълнения на младите. Само погледни тази перуника — смени внезапно темата на разговора леля й, — не е ли прекрасна? Градината е най-хубава по това време на годината — продължи тя, когато станаха и тръгнаха по алеята. — Смятам обаче да засадя и есенни цветя. Сега те напускам, скъпа, защото трябва да проверя какво става със сладкиша ми.

През времето, останало й до заминаването, Наташа непоколебимо прогонваше всяка мисъл, свързана с Люк Темпълком. Не беше лесно. Изкушението й се представяше в такъв благовиден облик, че понякога тя сама се подлъгваше.

Помогна й необходимостта да извърши известна подготвителна работа. Искаше да подбере образци на дамаски, бродерии и декоративни тъкани, които да предложи на Лео Розенберг.

При скорошното си пътуване до Флоренция беше установила контакти и можеше да разчита, че ще й доставят всичко, което поръча. А там наистина бе харесала и набелязала някои особено красиви и подходящи десени. Бяха доста скъпи, разбира се, но от разговора с Лео доби впечатлението, че замисленото от него не е само предприемачески нюх. Освен това подразбра, че той е известен сред финансовите кръгове като проницателен прекупвач на имоти и не жали средства за своите идеи.

Наташа реши да замине един ден по-рано. Щеше да пристигне в имението „Стоунлавъл“ според уговорката, но по един по-заобиколен маршрут. Нямаше да бърза и щеше да се наслади на пътуването из провинцията.

Това й решение бе продиктувано от съня й, че Люк Темпълком се появява на вратата й, пристигнал в града по-рано, отколкото бе казал. Не знаеше как да го тълкува. Като неосъзнато желание или като предчувствие. Но какво значение имаше? Важното бе, че като се събуди, я обзе болезнено, непреодолимо желание да се предаде и да се остави в ръцете на съдбата, където и да я отведе тя.

Ала да позволи на нещо или на някой да определя живота й, да взема решения вместо нея, а тя да бяга от отговорност за своите постъпки, не беше в характера й. Затова превъзмогна опасната примамлива слабост, подкопаваща волята й, и реши да тръгне по-рано.

Позвъни на оставения й от Лео Розенберг телефонен номер, за да предупреди. Съобщиха й, че той е в чужбина и ще се върне след ден, но всички са известени за пристигането й и я очакват. Казаха й също, че Лео би искал тя да остане известно време, за да поживее в имението и да усети атмосферата, а така също и за да поговори с нея относно плановете си.

Тъй като искаше да тръгне на следващия ден, Наташа се зае с отделяне на образците, които смяташе да вземе със себе си. Внимателно прегледа фотографиите, подбрани от различни списания, каталозите на производители на старинни мебели, както и всякакви други, щателно събирани идеи и бележки.

Тази значителна поръчка беше изключително важна за новата й кариера и няма да позволи нещо или някой да й отвлича вниманието — най-малко Люк Темпълком.

— Заминавам утре рано — съобщи Наташа на родителите си. — Взимам си довиждане сега, за да не ви безпокоя сутринта.

— Ще се обадиш, когато пристигнеш, нали? — помоли загрижено майка й. — Пътищата в днешно време…

— Ще позвъня при първа възможност — успокои я Наташа.

Знаеше, че е избрала най-правилното решение, защото нямаше смелост да се изправи очи в очи с Люк.

Ала не от срещата с него се боеше… Съвсем не. Страхуваше се от врага вътре в себе си — от физическото желание, което той без усилие възпламени у нея. Затова бягаше. Ако го нямаше това желание, ако Люк беше просто някой досаден натрапник, тя най-спокойно щеше да му даде да разбере, че си губи времето. По отношение на Люк обаче се съмняваше, че може да направи същото, защото собственото й тяло говореше друго.

Но защо все пак се безпокоеше толкова? Едва ли не първото нещо, което я порази у Люк, беше мъжкото му самочувствие — толкова подчертано, че граничеше с надменност. Защо тогава се страхуваше, че той ще започне да я преследва, след като му е казала за връзката си с друг мъж?

Макар и да не е светец, нещо й подсказваше, че не би делил една жена с друг мъж. Значи не би трябвало да проявява интерес към нея.

Зад цялата тази убедителна логика обаче се прокрадваше едно инстинктивно, дълбоко женско усещане, че независимо от това, което му е казала, той може да повярва повече на посланието, което недвусмислено му изпрати тялото й.

Възможно е именно мъжката му гордост да го подтикне и да го накара да се убеди, че въпреки връзката й с друг, тя желае него. А ако реши да направи това…

Наташа потрепери от коварно промъкналия се спомен за ръцете му, които я галеха, за устните…

Престани, заповяда си сама. Престани, преди да е станало твърде късно!

Слава богу, че новата поръчка я принуждаваше да замине. Съмняваше се, че би имала сили да го направи доброволно.