Пени Джордан
Лъжовни игри (2)

Втора глава

Винаги бе мразила да носи чорапогащи — факт, който Ема явно си спомняше, след като й бе донесла колан с жартиери и тези невероятно тънки копринени чорапи. А колкото до токчетата… Чувстваше се като на кокили и се извисяваше над всички присъстващи жени.

Дали от съзнанието, че тази предизвикателна рокля, която я правеше център на явен и таен интерес, съвсем не е в нейния обичаен стил, или просто защото бе по-висока и върху нея, за разлика от Ема, роклята не стоеше така шокиращо, но Наташа имаше усещането, че тя не й придава прекалено сладострастен вид, което би могло да бъде възприето като крещящо изявление за достъпността на притежателката.

Никога за някакъв си половин час не бе събирала толкова възхитени мъжки погледи, както и неодобрението на жените, нито пък искаше това преживяване да се повтори. Току-що едва бе успяла да предотврати четвъртия опит на един престарял чичо на Ричард да я откъсне от останалите гости.

— Виждам, че чичо Руфъс се закача с теб — дяволито подметна приближилата се Ема.

— Би трябвало да си дава сметка на неговата възраст — отвърна остро Наташа. — И не мисли, че не ми е ясно защо ме изнуди да се облека така, Ема! За да изглеждаш непорочна като девица пред моя вид на същинска блудница.

Ема се изсмя.

— Нямам търпение да видя физиономията на Ричард, като пристигне и ни види двете. Той ще закъснее и ще дойде чак след вечеря. Ще доведе и Люк със себе си… — Тя нервно въртеше годежния пръстен на ръката си. — Няма да ме подведеш, нали, Таша? Не бих понесла загубата на Рики. Никога не съм мислила, че мога да изпитвам подобно нещо. Не съм си представяла, че мога да стана толкова емоционално зависима от някого. Това малко ме плаши.

Неприветливото изражение на Наташа се смекчи.

— Убедена съм, че Люк Фриъс няма намерение да застава на пътя ви. Но аз няма да се отметна от думата си, Ема, макар че ми иде да те убия, задето ме издокара по този ужасен начин. Да не говорим за чорапите, които знаеш как ненавиждам!

— Наистина ли? — засмя се пак Ема и я погледна престорено виновно. — Мъжете обожават копринените чорапи. Ричард казва… — Тя млъкна и изпъшка. — О, не! Госпожа Темпълком се носи насам. Аз изчезвам!

— Страхливка — прошепна след нея Наташа.

Ема ловко избегна срещата и остави братовчедка си сама с госпожа Темпълком.

— Ти ни изненадваш, Наташа — огледа я критично възрастната жена. — Не сме очаквали точно ти да си облечена така.

Наташа никога не се бе вълнувала особено от мнението на съпругата на енорийския свещеник, но и никога на бе ставала мишена на нейната критика в такава степен, както беше Ема. Това му е лошото на живота в малкия град, че всички те познават и не се чувстват неудобно да изказват на всеослушание мнението си за твоето поведение, дори ако отдавна не си във възрастта, когато това мнение ти е необходимо и добре дошло.

— Всъщност това не е ли роклята, която носеше Ема на годежа си с Ричард? Казах й, че е крайно неподходяща.

— Поради което тя благосклонно ми я отстъпи — отвърна спокойно Наташа.

Колкото и самата тя да не одобряваше понякога постъпките на братовчедка си, нямаше намерение да приглася на госпожа Темпълком и да насърчава критичното й отношение към Ема.

— Е, трябва да ти кажа, че за мен е изненада да те видя с тази рокля.

— Аз съм делова жена, госпожо Темпълком, и работата не ми позволява да си пилея нито времето, нито парите в купуването на дрехи. Честно казано, благодарна съм на Ема, че ми я предложи.

Лъжата изглежда бе приета от майката на Ричард за чиста монета.

— Е, да. Трябва да ти кажа обаче, че е доста смело от твоя страна да отвориш собствен магазин за старинни тъкани и да ги направиш достъпни за широката публика.

Изражението й подсказваше, че това, с което се занимава Наташа, съвсем не отговаря на добрия вкус. Засърбя я езикът да отговори, че платовете не са свещени, но се задоволи само да промърмори:

— В момента са много модерни и се разграбват от хора с усет към художествените тъкани, които не могат да си позволят да купят старинни оригинали.

— О, ето те и теб, Лусил! Колко жалко, че няма време да те разведа из градината преди вечеря. Исках да ти покажа най-вече новите смесени лехи. Засадихме ги с онези пищни розови храсти, които вече си виждала, а край тях камбанки и слез. Много е красиво!

Наташа отправи на леля си благодарна усмивка и използва случая да се измъкне.

Учудваше се колко неподходящи имена имат някои хора. Наистина, само заслепени от обич родители са могли да дадат на майката на Ричард името Лусил. Второто й име беше Елси, което тя предпочиташе и всички, освен майката на Ема, се обръщаха към нея по този начин.

Ако не друго, майка й и леля й бяха със сигурност превъзходни и вдъхновени кулинарки, призна Наташа, след като гостите привършиха с основните блюда и беше поднесен десертът.

Друга ябълка на раздора между духовното братство и нейното семейство беше страничната домакинска помощ, която майка й и леля й ползваха понякога, като викаха жените и дъщерите на работници от фабриката. Те с радост се отзоваваха да помогнат, когато беше нужно, и тази тяхна охота се обясняваше както с отношението на двете жени, които бяха привърженички на девиза „Постъпвай с хората така, както искаш те да постъпват с теб“, така и с щедрите заплати, които баща й плащаше на работниците.

Това, че нямаха постоянна прислуга, бе предмет на одумки най-вече в устата на госпожа Темпълком, която даваше тон в цялата енория. Естествено е, че при активното участие на семейство Лейси в светския живот на градчето, те не можеха сами да се справят с цялото домакинство, когато даваха приеми.

Както признаваше Ричард, майка му се беше родила в неподходящ век и се придържаше към остарялото и обидно схващане за съществуването на социалните слоеве.

Нощта бе топла и гостите, привършили с вечерята, тръгнаха да се поразходят из градината.

Наташа излезе на терасата, за да се спаси от прекаленото внимание и комплиментите на кортежа от застаряващи ласкатели и вбесените погледи на съпругите им. Нямаше представа, че ролята на съблазнителка е толкова тежка. Добре, че нямаше амбиции в тази насока.

Вдиша с наслада уханния нощен въздух. В далечината камбаните на катедралата отмериха часа. Камбанният звън бе едно от нещата, които й липсваха далеч от дома. Беше израснала с него.

Но колкото и да обичаше катедралата и великолепната церемониалност на църковните празненства, колкото и да се възхищаваше на пищните, украсени с изящна бродерия, тъкани, тя смяташе, че ако изобщо някога се омъжи, би предпочела една скромна церемония в обикновена, непретенциозна църква, с цветя от градината на леля си и малък брой близки приятели и роднини.

Ни най-малко не завиждаше на Ема за предстоящата голяма сватба и всички свързани с нея предварителни уговорки и разточителни приготовления. Това, за което тайно й завиждаше, бе, че е намерила човек, когото обича и който споделяше чувствата й. Наташа въздъхна. Дали някога ще надрасне този глупав, незрял копнеж за изключителна и неповторима любов?

Достатъчно бе живяла на този свят, за да разбере, че бракът далеч не е идилия и човек трябва да предприеме подобна крачка само след трезв размисъл и преценка, като за предпочитане е преди това да е закалил нервите си като стомана и да се е избавил от всички илюзии. Ала въпреки че ясно съзнаваше всичко това, имаше нощи като тази, когато нежните ухания на градината пораждаха у нея всевъзможни невероятни копнежи.

Наташа изу обувките си и отиде в края на терасата, далеч от призрачния аромат на пълзящите по стената рози. Загледана в потъналата в мрак градина, чу познат глас зад гърба си.

— Ема, скъпа, ето къде си била!

Две мъжки ръце я прегърнаха през раменете. Тя бързо се извърна.

— Съжалявам, Ричард, но не съм Ема.

— Таша? Боже господи!

При други обстоятелства изуменият му глас би я развеселил, но сега, по някаква неведома причина, той просто задълбочи чувството й за самота.

— За миг помислих… Вие с Ема не си приличате много. Никога не съм ви обърквал. Аз… Ти изглеждаш толкова различна…

Ричард занемя. Гледаше като човек, който уверено е скочил от най-високата точка на трамплина и след миг е разбрал, че басейнът е празен.

— Готова съм да го приема за комплимент, макар да не прозвуча точно така. Мисля, че ще откриеш Ема в салона. Разговаря с майка ти.

— Таша, извинявай. Аз не исках…

— Зная — прекъсна го тя и добави сърдито: — Само че не го прави повече!

— Толкова съм влюбен в Ема, че не мога да мисля за никой друг и като те видях тук с нейната рокля… Защо си с нея, всъщност? — попита мъжът. — Искам да кажа, че това не е твоят стил, нали?

— О, така ли? — отвърна му лукаво и видя как той се изчервява от смущение. В същото време я подразни това, че не допуска у нея нито способността, нито стремежа да изглежда чувствена и примамлива жена.

В действителност самата тя бе така смаяна от нелепото си раздразнение, че погълната да му намери обяснение, съвсем не забеляза, че двамата не са сами до момента, в който Ричард не се обърна и не каза припряно:

— Люк, ела да се запознаеш с братовчедката на Ема. Наташа, искам да ти представя Люк, мой… Не, по-скоро братовчед на баща ми.

Наташа също се обърна и, без да знае защо, изведнъж се почувства притеснена и неспокойна.

Приближилият се мъж имаше познатата и типична за рода Темпълком висока и атлетична фигура, добро телосложение и буйна черна коса, но някакви отклонили се гени бяха добавили черти, които нито Ричард, нито баща му притежаваха.

Докато най-често лицата на двамата изразяваха сърдечност, добронамереност, почти неземна благост, лицето на този мъж беше белязано от груб безмилостен сарказъм. Кафявите му очи бяха с по-блед оттенък, сякаш отразяваха светлината и замаскирваха своя израз. Беше по-висок от Ричард и по-широк в раменете, усещаше се, че използва яките си мускули по далеч по-убедителен и опасен начин, отколкото за игра на голф.

Тя, която никога през живота си не бе почувствала и най-малко вълнение или възбуда при мисълта за голо мъжко тяло, сега внезапно се хвана да мисли какво би изпитала, ако докосне мускулите на гърдите му. Усети как тялото й се напрегна и вцепени.

— Братовчедката на Ема. О, да, струва ми се, че познах роклята — чу го да казва с равен глас, от което се почувства още по-зле.

— Да, това ме обърка в началото и аз я взех за Ема — обади се Ричард.

— Сериозно?

Наташа гледаше като хипнотизирана как тъмните му вежди се повдигнаха в знак на вежлива незаинтересованост и побърза да каже:

— Мисля, че е по-добре да влезем. Ема ще се чуди…

— Дали не сте взели на заем годеника й, както и роклята — довърши подигравателно Люк.

Тя стисна зъби и преглътна дошлия на езика й рязък отговор. Той може и да се движи в кръгове, където познатите му сменят любовниците си както биха заменили дрехите си, но ако си въобразява, че може да дойде тук и да я обижда с намеците си… Ала какъв е смисълът да се кара с него? Като художник може и да заслужава възхищението й, но като човек…

Наташа гневно мина край тях и твърде късно забеляза, че е забравила да се обуе.

— Не са ли ви нужни?

Кипнала от яд, тя се обърна и видя, че той държи обувките й. По дяволите! Има очи на ястреб. Е, да, нали е художник! Свикнал е да забелязва и най-малките подробности. Сърцето й започна да бие на пресекулки. Беше се приближил до нея. Тя се пресегна да вземе обувките и видя колко бледа е ръката й на фона на неговия бронзов тен. И толкова крехка, че ако той обвие с пръсти китката й, би могъл да я счупи като вейка.

Наташа преглътна с усилие, вбесена от идиотския полет на фантазията си, и грубо издърпа обувките, като неучтиво промърмори нещо, което би могло да мине за благодарност.

Ричард, който нямаше търпение да намери Ема, вече бе влязъл в салона да я търси.

Няма да е лошо братовчед му да го последва, помисли сърдито Наташа и взе да се обува. Пъхна единия крак, но токчето се клатушна заплашително и тя ритна, без да иска, другата обувка. Проклинайки неравната тераса, се наведе да я вдигне и чу Люк Темпълком да казва хладно:

— Позволете на мен.

Беше я изпреварил и не й оставаше нищо друго, освен да стисне зъби и стоически да признае поражението си.

— Мисля, че ще е много по-лесно, ако се подпрете на рамото ми — предложи той язвително. — Тук е много неравно и не е за такива обувки. Но кога ли жените са считали удобството от първостепенна важност при избора на облекло?

Наташа отвори уста да възрази, но не можа, защото тялото й се разтресе като от електрически удар. Беше обхванал с пръсти глезена й.

— Копринени чорапи — промърмори, а после, не беше за вярване, но ръката му тръгна нагоре, спря за миг на коляното и продължи по бедрото дотам, където свършваше роклята.

Наташа беше така потресена, че не можеше да проговори. Цялата трепереше от ярост и унижение. Когато парализираните й гласни струни проработиха отново, единственото, което можа да пророни, беше, за нейно огорчение, шаблонното:

— Как смеете! Какво правите?

— Приемам не дотам изтънчената покана, която ми бе отправена. Всяка жена, която носи черни копринени чорапи и подобна рокля, подканя не само да я гледат, но и да я докосват.

— Как смеете! — повтори Наташа, почти заеквайки от ярост. — Сигурно сте от мъжете, които си въобразяват, че когато жените казват „не“, винаги имат предвид „да“. За ваше сведение, облякла съм тази рокля и тези чорапи не поради отвратителната причина, която предполагате, а защото… — Тя спря насред думата, сещайки се, че не може да му каже каква е истинската причина. Той се усмихваше цинично и я чакаше да продължи. — Вървете по дяволите! — изруга тя грубо и профуча край него, без да обръща внимание на подигравателния му смях зад гърба си. Беше толкова разстроена, че трепереше като лист. Не искаше нищо друго, освен да смъкне тази проклета рокля, да я хвърли в огъня и да зарови глава под възглавницата, където да даде воля на сълзите си.

Никой… никой досега не я бе вбесявал така, не я бе наскърбявал по този начин и… никой не бе предизвиквал толкова силни, объркани, смущаващи я чувства.

Ема е права — този човек е противен, отблъскващ, опасен…

Много опасен, потрепери Наташа. Наистина много, много опасен.