Пени Джордан
Лъжовни игри (11)

Единадесета глава

Цяла сутрин Наташа беше заета с окачването на пердетата, доставени по време на пребиваването й в Италия. Фирмата в Бат, наета за ушиването им, изпрати екип от четирима души, които щяха да се заемат с работата по указанията на Наташа. Тя ги познаваше, беше работила с тях и преди. Отговорник им беше момиче горе-долу на възрастта на Наташа — хубавичка, закръглена брюнетка, която бе склонна да вижда всичко в розова светлина.

След като приключи с възторжените си излияния относно къщата, момичето попита възбудено:

— Сигурно много се вълнуваш за сватбата? Страшно е романтично, нали?

Бяха сами в галерията, където Наташа я заведе да й обясни как точно иска да бъдат скроени и надиплени завесите, когато поръчаните платове пристигнат от Флоренция. Бяха оставили вратата отворена и никоя от тях не забеляза мъжа, който приближи и нерешително спря на прага.

— Да, така е — съгласи се Наташа.

— Господин Розенберг каза, че сватбата ще е в твоя роден град. Кой знае колко се вълнува майка ти!

— Вярно е — потвърди отново Наташа. — Това ще бъде втората сватба за годината. Братовчедка ми се омъжи неотдавна.

— Мисля, че е невероятно романтично. Съвсем случайно запознанство. Ако не беше работила тук…

Тя внезапно млъкна и поруменя. Беше вперила поглед напред и изглеждаше едновременно слисана и смутена.

Наташа, която седеше с гръб към вратата, рязко се обърна. Стаята изведнъж шеметно се завъртя пред очите й. Люк не откъсваше поглед от нея.

— Люк…

Не осъзна дори, че произнася името му. Момичето ги наблюдаваше любопитно и малко завистливо.

— О, господи, току-що се сещам, че обещах на Джанет да си записвам твоите указания, а съм забравила тетрадката долу. Ще се върна след секунда.

Наташа беше твърде смаяна, за да понечи да я спре. Не можеше да откъсне поглед от Люк. Той се отдръпна встрани, за да мине момичето, после влезе и затвори вратата зад себе си.

Изглеждаше някак различен. Наташа го поглъщаше жадно с очи. Искаше й се да изтича при него, да го прегърне, просто да го докосне.

Забеляза, че очите му блестяха трескаво, едва ли не свирепо, беше изкривил гневно и презрително устни по познатия й начин, от което сърцето й спря да бие, после затупа така диво, че тя не можеше да си поеме дъх. Почувства, че й се завива свят.

— Така значи! Омъжваш се за Лео! Това не би трябвало да ме учудва. Трябваше да се досетя. Но виждаш ли, Наташа, ти просто ме измами. Наистина бях започнал да мисля, че си различна, че си честна и никога не лъжеш.

— Аз… не съм те лъгала — успя да промълви със свито гърло. Беше смутена и объркана. Защо, за бога, си мисли, че тя ще се омъжва за Лео?

Отвори уста да му обясни, но той заговори бързо и решително. Не й даваше да каже нищо, ядът му нарастваше с всяка изречена дума.

Наташа се чувстваше опустошена. Струваше й се, че наблюдава отстрани приближаваща се буря — подигравките, гневът, презрението гърмяха и святкаха яростно край нея, докато тя претръпна към отправяните й обиди и сама пламна от яд, че е толкова несправедлив, че е толкова глупав да допуска, че би могла да се обвърже с някой друг мъж, освен с него.

— Какво… нищо ли няма да кажеш? — изсумтя той, когато свърши изобличителната си реч. — Е, тогава аз ще ти кажа нещо, което може би ще те накара да се замислиш. Знаеш ли защо съм тук, Наташа? Дойдох да ти се извиня. Да ти кажа, че ти беше права, а аз сгреших… Да ти кажа, че откакто се видяхме за последен път, размишлявах и разбрах, че ти имаш право… Цял живот съм наказвал жените заради измяната на майка ми… нещо повече… разбрах, че причината да не си позволявам душевна близост с никоя жена е бил страхът ми, дивият ми ужас да не бъда наранен отново по начина, по който майка ми ме нарани. Дойдох да ти кажа всичко това, Наташа, и да те помоля да започнем отначало. Съвсем отначало. Ако ти би могла да ме научиш на твоето състрадание, на твоето благородство… Ако съумеем някак… Ако намерим начин да съградим нещо от това, което съществува между нас. А какво намирам тук? Откривам, че жената, която ми е говорила така искрено, така прочувствено, жената, в която най-сетне успях да повярвам, не е нищо друго, освен измамница. Господи! Майка ми поне беше честна. Поне не се преструваше.

Наташа вдигна очи. Гледаше го смаяна и зашеметена. На лицето й се изписа пълна безпомощност. Както стоеше на няколко метра от нея, Люк бързо прекоси делящото ги разстояние и я хвана за раменете така внезапно и поривисто, че тя не успя да се дръпне.

— Ти ме желаеше! — прошепна той дрезгаво. — Все още ме желаеш!

— Не.

Отказът беше по-скоро молба да я чуе, да я остави да му обясни, отколкото отговор на твърдението му, но той или не разбра, или предпочете да не разбира.

Привлече я към себе си. Останала без дъх, тя го молеше да я пусне, но той само я притисна още по-плътно. Чувстваше топлината на тялото му, гнева му… възбудата.

Целуна я силно, яростно, сякаш й отмъщаваше. После целувката му стана алчна и ненаситна. Завладялото го желание я накара да потръпне. Тя усети, че съпротивата й рухва, отпусна се в ръцете му и устните й неволно се разтвориха, податливи и отзивчиви.

Чу го как изстена — почти изръмжа като див звяр. Ръцете му сновяха настървено по тялото й, галеха я с някакво ожесточение, издавайки желанието му и собственото му негодувание, че я желае.

Хвана я с едната ръка за врата и зарови пръсти в косите й, като не преставаше да я целува безжалостно. Главата й се отметна назад, тялото й се изви като дъга. Прикрепяйки я с другата ръка за гърба, той я притискаше до себе си, по най-явен начин й показваше възбудата си, поклащаше я ритмично, сякаш я обладаваше.

Някъде дълбоко в нея се прокрадваха уплаха, гняв, възмущение, презрение към самата себе си, но тези разумни и порядъчни усещания бяха отхвърлени от нетърпимото непреодолимо желание да отвърне на агресивните му действия по същия порочен начин. Тя вътрешно ликуваше, тържествуваше, че той все още я желае — въпреки обвиненията, въпреки твърденията, че я мрази и презира.

Пронизалото я усещане можеше да бъде оприличено на изумлението на вегетарианец, който съвършено внезапно и необяснимо е открил вкуса на месото.

Би трябвало да й е противно, да е отвратена, но напротив — тя го намираше изключително вълнуващо, възбуждащо, сякаш предизвиквайки в него този гняв, това пълно с презрение желание, тази неудържима страст, тя някак го наказваше, отмъщаваше му, нараняваше го…

Нараняваше го… Наташа изведнъж застина. Нараняваше го. Как можеше да иска подобно нещо! Защото той самият й е причинил болка? Нима това може да бъде оправдание?

Люк бе откъснал устни от нея. Видя, че са леко подути, на долната му устна личеше следа от ухапване. Тя неволно протегна ръка и докосна мястото. На пръста й остана капчица кръв.

— Да, малка дива котке, ти го направи — обади се Люк дрезгаво. — И двамата сме наясно, че ей сега, направо тук на пода, мога да те обладая и да те накарам да стенеш от удоволствие.

Наташа пребледня, но не се остави думите му да я уплашат. Знаеше, че той е не по-малко уязвим, може би дори повече. Защото тя подозираше, че никога преди не е изпитвал подобни чувства.

Без да разбира какво говори, тя се чу да го подстрекава безразсъдно:

— Ами, направи го, но ти обещавам, Люк… няма да съм само аз тази, която ще стене от удоволствие.

Видя, че кръвта се дръпна от лицето му. Пусна я и отстъпи крачка назад. При други обстоятелства изуменият му поглед навярно би я разсмял, но сега, проумявайки какво е изрекла, тя се почувства отвратително.

— Боже мой, що за жена си ти? — изхриптя той. — Лео знае ли за… за нас? Само не ми казвай, че той те кара да изпитваш същото, което изпитваш с мен, защото няма да ти повярвам!

— Надявам се, че не, тъй като Лео ще бъде мой съпруг, господин Темпълком.

Никой от двамата не беше чул влизането на Хелън. Наташа я погледна бегло, сякаш не я позна. Люк възкликна изумено. Хелън се държеше спокойно и хладнокръвно. Наташа се чувстваше така, като че ли всеки момент щеше да се разпадне на части.

— А, ето къде си, Люк! Намери ли Таша?

Появяването на Лео вече не бе в състояние да понесе. Наташа изстена като от болка и се втурна навън. Но не към стаята си или към колата, която щеше да я отведе на безопасно разстояние от Люк и от жестоките му обвинения. Едва ли сега изобщо бе в състояние да шофира.

Самотата, от която в момента най-много се нуждаеше, намери в занемарения далечен край на парка, където леля й още не се беше намесила.

Земята беше влажна от неотдавна падналите дъждове. Въздухът ухаеше на зеленина и свежест. Долавяше се и по-силният омаен аромат на розите, увили се край оградата.

Седна на една стара пейка, скрита зад извисяващия се жив плет.

Беше седяла там час, може би повече, когато чу скърцането на дървената порта и осъзна, че уединението й ще бъде нарушено.

Не се разтревожи. Знаеше, че Люк отдавна трябва да е заминал за там, откъдето бе дошъл, движен от несправедливия си гняв и ненавист към нея.

Опитваше се да не мисли за това, което й бе казал, за това, колко различно би могло да бъде всичко, ако не беше допуснал абсурдната мисъл, че тя може да се обвърже с Лео, ако беше разбрал, че това не би могъл да бъде никой друг, освен той самият.

Печално си даде сметка, че не бе готова да дава обяснения или да се извинява. И от къде на къде? Той сам трябваше да проумее истината. Не можеше или не искаше да я види? Каквато и връзка да желаеше между тях, тя трябваше да се крепи на взаимно доверие, а това, че Люк не й вярва и вероятно никога няма да й повярва, бе станало до болка ясно.

Неговото избухване, гнева му, пълната заслепеност можеха да бъдат простени на човек, който е толкова влюбен, че само мисълта да загуби жената, която обича, му причинява неимоверна болка и го кара да реагира безразсъдно.

За Люк не можеше да се твърди, че питае подобни чувства към нея. Той не я обичаше. Наташа се насили да повтори думите на глас.

— Люк не ме обича.

— Не е вярно, Таша! Люк наистина те обича. Господ да му е на помощ! — изстена Люк до нея.

Тя извърна невярващо глава и го видя. Изглеждаше едновременно непоносимо измъчен и невероятно объркан.

— Не, моля те! Нека да ти обясня… Да ти се извиня. Бог ми е свидетел, че не знаех! Хелън ми каза всичко.

— Всичко? — намръщи се Наташа като дете, което се опитва да разбере думите на възрастен. — Имаш предвид това, че тя ще се омъжи за Лео ли?

— Това и още много, много повече. Имаш ли нещо против да седна?

Той се отпусна на пейката до нея и Наташа неволно се измести към края. Дори в този момент той й въздействаше силно.

— Таша, защо не ми каза колко греша по отношение на теб? Защо ме накара да мисля, че…

— Че съм леснодостъпна и опитна в секса? — допълни тя вместо него. — Знаеш защо, Люк. За да предпазя Ема. Тя се страхуваше, че ти ще попречиш на женитбата й с Ричард.

— Какво? Как, за бога, бих могъл да го направя? Дори да съм искал, беше ясно, че той е сляпо влюбен в нея.

— Ти сам спомена, че ги смяташ за неподходяща двойка, а Ема те е чула да казваш на майката на Ричард, че сватбата може да бъде провалена.

— От Ема, не от Ричард. Виж какво, леля ти ми разказа всичко. И от това, което чух, не бих казал, че Ема е спечелила симпатиите ми. Да те натопи в подобно положение! Няма ли тя капка разум… И двете ли нямате? Ти видя първата вечер колко близо бях до това, да…

— Да какво? Да ме прелъстиш в градината на родителите ми? — В гласа й звучеше недоверие, но също раздразнение и горчивина. — О, едва ли щеше да стигнеш дотам?

— Не ми вярваш. Ти ме развълнува както никоя друга жена, която познавам, Таша, а аз познавам много. Наистина ли мислиш, че се държа по този начин към всяка жена, че чувствам едно и също, че съм изпитвал такова непреодолимо желание и преди? Това за мен е откритие, напълно непозната територия и като всяко друго животно, неизвестното ме кара да бъда агресивен.

— Не разбирам какво се опитваш да ми кажеш, Люк, но всъщност няма значение. Мисля, че е по-добре да забравим, че някога сме се познавали.

— По-добре… за кого? Със сигурност не за мен! Искам да бъдеш част от живота ми, Таша!

— Така ли? Ами тогава чуй новината, Люк — аз не те искам в своя живот… Нито като мой враг, нито като приятел, а най-малко, разбира се, като любовник.

Наташа понечи да стане, но когато той попита тихо, почти умолително: „Нито дори като твой съпруг?“, тя рухна обратно на пейката.

— Мой съпруг?

— За да ти кажа това бях дошъл тук днес. Че те обичам и искам да се оженя за теб.

— Да се ожениш за мен? Но…

— Обичам те, Таша! Сега разбирам, че съм се влюбил в теб още в първия миг, когато те видях. Но като всички мъже и аз се борих срещу това. Само че при мен борбата се оказа по-дълга и далеч по-жестока. Всичко, което ти каза за миналото ми и за страховете, които оттогава нося в себе си, е напълно вярно. Боях се да вярвам… да обичам. Не преставах да обвинявам майка си, макар че като зрял мъж би трябвало да приема… да разбера… колко е била, навярно, безсилна да овладее чувствата и постъпките си — както и аз своите. Беше права, когато ми каза, че някои жени винаги ще държат повече на своите любовници, отколкото на децата си. Моето нещастие беше, че майка ми се оказа една от тези жени.

— Тя също е била нещастна — добави тихо Наташа и нежно сложи ръка върху неговата. — Убедена съм, че много пъти, след като те е изоставила, тя се е питала за теб, разкайвала се е за постъпката си. Сигурно е ужасно за една жена да бъде разкъсвана между своя любим и детето си. Може да е смятала, че с баща ти ще ти бъде по-добре. Не е могла да знае какво ще се случи.

— Това вече няма значение. Примирих се. Може би малко късно. А колкото до безграничната ми глупост да помисля, че ще се омъжиш за Лео… Ще ми повярваш ли, ако ти кажа, че само от ревност ти наговорих всички тези неща? Разбрах от него, че ще пристигнеш в имението. Чаках, обмислях, отчаяно се надявах да ме изслушаш, надявах се, че не е станало твърде късно… и не си намерила някой друг. И когато влязох в галерията и чух да обсъждате, според мен, твоята сватба… Разбери ме, Таша! Представи си, че беше на мое място нямаше ли да се държиш ако не по-лошо, то поне по същия начин?

Лесно… много, много лесно може да си го представи. Само мисълта, че би могла да научи как Люк ще се жени за някоя друга, само представата за подобно нещо стягаше сърцето й като с клещи, причиняваше й физическа болка, предизвикваше ярост.

— Двамата с теб си приличаме по толкова много неща — неразумно страстни и горди, прикриващи чувствата си под външната маска на самообладание и лъжлива студенина. Обичам те, Таша! Не мога да те принудя да приемеш тази любов, а още по-малко, разбира се, да приемеш мен. Зная, че пробудих в теб плътското желание, но не се каня да използвам това, за да ти повлияя. Говоря ти за обвързване за цял живот, за отношения, основани не само върху взаимното ни привличане, а изпълнени с любов, доверие и десетки други неща, които дяволски добре съзнавам, че започвам да научавам едва сега. Нужна си ми заради всичко това, Таша. Нужна си ми, за да ме научиш да обичам. Вече усвоих един урок — страхувам се, че твърде добре го усвоих — урока на омразата, но сега трябва да науча как да обичам, да съчувствам, да прощавам. Ще ми помогнеш ли, скъпа? Ще ми простиш ли? Можеш ли да ми вярваш, да ме обичаш?

Даже да не го обичаше тъй силно и всеотдайно, сърцето й щеше да се трогне не толкова от думите, колкото от искреното му вълнение, което той не се опитваше да скрие.

Вероятно никога нямаше да се промени напълно — щеше да бъде, може би, все така дързък и леко високомерен, щеше да му е трудно безрезервно да вярва на другите, да ги допуска в живота си.

В техния съвместен живот, усмихна се вътрешно Наташа. Знаеше, че няма какво да решава. Обичаше го. И ако това не бе достатъчно по отношение на онзи Люк, когото видя за първи път, то Люк, който седеше сега смирено до нея и бе готов да я изслуша, да признае грешките и неправилните си заключения… който й каза, че я обича и й разкри най-съкровените си чувства… този Люк беше мъж, на когото можеше да се довери и да го обича, с когото искаше да сподели живота си.

— Знаеш, че мога — отвърна тихо и добави: — Разбирам, че няма да е лесно, но аз те обичам, Люк, и ако ти ме обичаш…

— Обичам те! Мина доста време, докато го осъзная, но щом веднъж го разбрах…

— А кога го разбра?

— Вечерта, когато бяхме в ресторанта. Мисля, че дълбоко в себе си съм го знаел и преди, но тогава за първи път си го признах. Целуни ме, Таша — помоли той. — Докажи ми, че всичко това не е сън.

— Надявам се, че това не е само сън.

— Точно това каза в деня, когато призна, че ме обичаш — засмя се Наташа.

 

 

Двамата със съпруга й лежаха в спалнята в луксозната вила на Карибско море, която бяха наели за медения си месец от един клиент на Люк.

— Сигурен ли си, Люк, че нямаш нищо против това, дето… си първият мъж в живота ми?

— Не ставай глупава! — Той хвана ръката й, бавно и нежно целуна всеки пръст, пламенно впил поглед в премрежените й от удоволствие очи. — Трябва да призная, бях учуден, когато Хелън ми изнесе онази съдържателна лекция относно погрешното ми мнение за теб, но аз те обичах и преди да разбера, че не е имало никой друг и…

— И ти… Беше ли разочарован тогава… първия път?

Бяха се любили преди да се оженят. Люк я отведе на чудесно място и прекараха уикенда заедно. Бе толкова нежен, а после така страстен, че заличи всичките й страхове, че няма да я хареса, че нейната неопитност ще го подразни.

Сега, съвсем по женски, тя чувстваше необходимост да провери… да получи словесно потвърждение на това, което вече знаеше.

— От какво да съм разочарован? Задето установих, че съм се влюбил в една невероятно страстна жена, която е проявила здравия разум да разбере, че за нея аз съм идеалният любовник? — подразни я той.

Наташа сви юмрук и се престори, че го напада. Той я сграбчи и я претърколи под себе си. Последвалото боричкане я остави без дъх от смях, докато усети, че тялото на Люк се напряга и застива върху й.

— Пак ще закъснеем за вечеря — предупреди го нежно, а той я целуна.

— Кой го е грижа за храната? Имам апетит за друго и далеч по-съществено нещо. А ти?

Тя също. Колко удивителна бе страстта, с която отвръщаше на ненаситното му желание! Никога не бе подозирала съществуването й у себе си, преди да познава Люк.

— Прегърни ме, Люк! — прошепна пламенно. — Прегърни ме и никога не ме пускай!

— Никога — отвърна той. — Ти си моя, Таша, и ще бъдеш моя до края на вечността!