Пени Джордан
Лъжовни игри (9)

Девета глава

През останалата част от деня Наташа гледаше да не се мярка пред очите на Люк.

Беше ядосана и на него, и на себе си, но дълбоко в душата й се таеше състрадание, едва ли не жалост. Много добре знаеше, че той не би приел ничие съчувствие.

Думите му ясно й бяха разкрили истината за отношението му към нея — едно повърхностно физическо желание. Въпреки мъчителния, болезнен копнеж по този мъж, въпреки далеч по-дълбоките й чувства към него, които сега със закъснение разбираше, че изпитва, на нея й се струваше, че неговата неспособност и нежелание да сподели тези чувства го поставят в по-тежко положение. Колко ли ужасно е да не си позволяваш никакви други усещания, освен едно премерено, безстрастно плътско желание, белязано от хладно презрение. Не, въпреки терзаещата я мисъл, че собственото й влечение към Люк е само част, само резултат от много по-силни емоции и душевни потребности, които човек нарича любов, тя не би искала да бъде на негово място, да изпитва тази студена вътрешна празнина и емоционална безплодност.

Наташа се раздвояваше между порива веднага да събере багажа си и да замине, преди да се е стигнало до нови сблъсъци помежду им, и съзнанието, че има да върши работа и ако сега си отиде, това би затвърдило обидното убеждение на Люк за нейния непрофесионализъм. Затова тя отхвърли първоначалния импулс и упорито се захвана за работа, като всячески се стараеше да пропъди мисълта, че Люк е тук в къщата, съвсем близо до нея. Мъчеше се да си представи, че е сама, че е напълно спокойна и нищо не я тревожи, но от време на време защитата й се срутваше и тя застиваше, вперила невиждащ поглед в пространството, изправена пред ясното съзнание, че обича този мъж и го желае. Окончателно и безвъзвратно го разбра в мига, когато се нахвърли върху му с обвинения и видя смаяното объркване в очите му — като на дете, жестоко и несправедливо наранено от безотговорна постъпка на възрастен. В този миг изпита желание да отиде при него, да го прегърне, да го защити и приласкае, не точно него, а детето, което зърна в душата му, така както от векове прави една влюбена жена.

Ледени тръпки пропълзяха по гърба й. Обичаше Люк Темпълком. Имаше само един начин да се справи с това пълно, невероятно безумие — да затвори душата си, да го изтрие от съзнанието си, да не мисли и разсъждава върху това чувство, като разчита, че без да му обръща внимание и без да го подхранва с надежди и блянове, то бавно ще умре. Щеше ли да има сили да понесе такава болка? Имаше ли нещо друго, което би могла да стори?

Не. Нямаше.

В шест часа тя вдигна глава от работата. Почувства, че й прималява от глад.

Внимателно отвори кухненската врата и с облекчение видя, че вътре няма никой. Нарочно я остави отворена, за да може Люк, ако реши да намине в кухнята, да я види и да си отиде. Сигурно толкова малко иска да я вижда, колкото и тя него.

Наташа се стараеше да не си спомня поканата му за вечеря и да не си представя какво би могло да последва след това.

Вероятно ще се озове в леглото му, а щом това стане, без значение е плътската наслада, която той може да й достави — душевно това би я унищожило. Не защото той не я обича — би могло помежду им да има все пак нежност, внимание, удоволствие и хиляди други положителни чувства — но защото той така ясно й показа как гледа не само на нея, а на целия женски род и тя разбра, че никакви плътски преживявания няма да могат да запълнят зеещата празнина, да заличат дълбокото му вътрешно презрение. Това означаваше, че той няма да я приеме като личност дори в най-съкровените мигове на притежанието.

Погълната от тези нерадостни мисли, Наташа без особено желание седна да хапне.

Не след дълго на вратата се появи Люк. Тя неволно се напрегна и гърлото й се сви от вълнение.

Джинсите му бяха прашни. Прахта беше се набила и върху лицето и ръцете му под запретнатите ръкави.

Той се приближи и тя забеляза как присви устни, поглеждайки в чинията й. Устните така ясно говорят. Неговите бяха рязко очертани, подвижни, неприкрито чувствени. Погледът й се задържа твърде дълго върху тях. Усещаше се странно замаяна.

— Доколкото разбирам, в крайна сметка няма да вечеряш с мен.

Подигравката в гласа му я върна на земята. Откъсна очи от устните му и отвърна жлъчно:

— Нещо ми подсказва, че всичко, което казваш и правиш, си има цена, Люк. Опасявам се, че никакво ядене, колкото и чудесно да е то, не си заслужава цената, която подозирам, че ще поискаш.

Видя как насмешката отстъпи място на недоумението, а после на гнева.

— Сериозно ли смяташ, че очаквам да спиш с мен само защото ще те заведа на вечеря?

Беше разярен от обида, но Наташа хич не я беше грижа. Нека види какво значи да се държат презрително към теб.

— Трябва да те осведомя, че не съм мъж, който очаква от една жена да плаща за ядене с тялото си.

— Нито пък аз съм жена, която спи с един мъж поради единствената причина, че изпитва мимолетно физическо влечение към него.

Наташа побутна недоядената чиния и стана.

— Беше тежък ден, Люк. Изморена съм.

Понечи да мине край него, но той изрече рязко:

— Почакай!

Тя неволно се спря.

— Забрави я в галерията — подаде й той папката с мострите.

Тя ги пое механично и трепна, когато пръстите му я докоснаха. Дори такова бегъл допир можеше да внесе смут в душата й. Не бе трудно да си представи усещането, ако можеше свободно да го докосва, да го гали и милва, да опознава мъжкото му тяло, да почувства възбудената му плът…

Добре, че не може да прочете мислите й! Тя се обърна да си тръгне, когато го чу да казва дрезгаво:

— Всъщност дължа ти едно извинение. Никой, който не познава отлично епохата и нейния стил, не би могъл да подбере точно тези тъкани. Има един гоблен, който е в подходящ нюанс…

За момент Наташа онемя от изумление. Той й се извинява, наистина се извинява! Нещо повече — признава познанията й, уменията. Даваше си сметка, че не бива да допуска думите му да замаят главата й като старо вино, че трябва да потисне обзелата я приятна възбуда. Смешно е да чувства доволство, едва ли не благодарност, от неохотно направеното признание, от беглата похвала. Успя да каже невъзмутимо:

— Да, зная кой гоблен имаш предвид. На мен също ми харесва, но окончателният избор зависи от мнението на Лео. Надявах се само да съкратя вариантите до три-четири, да речем, но преди това ми е нужно да видя самите картини и рамките.

— Аз, общо взето, ги разопаковах почти всички. Имам вече представа как и къде да ги разположа, но се съмнявам, че преди напълно да е готово, ще можеш да вземеш твърдо решение на какво точно да се спреш. Ще отнеме най-малко ден-два, докато се стигне до този етап.

— Чудесно — отвърна Наташа. — И бездруго ми предстои още много работа през това време.

Да не би да намеква, че тя трябва да си иде? Или просто е станала твърде чувствителна? В края на краищата, какво значение има за него дали тя е тук, или не? След като му е дала да разбере, че иска от една връзка много повече, отколкото той изобщо може да й предложи, съмнително е, че ще продължава да я преследва и желае.

Отново понечи да си тръгне, когато го чу да казва рязко:

— Наташа, дължа ти още едно извинение. Не трябваше да допускам, че си получила тази поръчка, защото си спала с Лео.

— Да, не трябваше.

— Не приемаш ли извинението ми? — попита я, като не сваляше поглед от нея. — Е, едва ли мога да те обвинявам за това. Желанието може напълно да замъгли разсъдъка на един мъж и подозирам, че днес точно това ми се случи в най-тежка форма. Бих искал да започнем отначало — да забравим всичко, което е било досега. Съгласна ли си, Таша? Ще вечеряш ли с мен? Просто така, сякаш току-що сме се запознали и двамата искаме да научим нещо повече за другия. Няма да има никакви условия, обещавам ти. Още не съм стигнал дотам, да примамвам жените в леглото си.

Можеше да му повярва. Но здравият разум й нашепваше да откаже, да си спомни, че въпреки неговите извинения, нищо всъщност не се е променило. Той си е все същият човек, какъвто бе тази сутрин. Същият, който болезнено ясно й показа какво мисли за нея и за жените изобщо. С тревога чу собствения си глас:

— След като си наясно, че ще бъдем само колеги, а не евентуални любовници, то може да вечеряме заедно, Люк.

 

 

Какво, за бога, направих, питаше се Наташа разтреперана, когато се качи в стаята си. Защо се съгласих? Защо отново се излагам на опасност, на нови страдания? Нямаше отговор, само силно, болезнено желание да бъде с него, да сподели нещо с него, дори това да е само въодушевлението от работата си. А ако той наруши дадената дума, ако настоява… Е, тогава просто ще му каже истината или поне достатъчно, за да е сигурна, че няма да посмее да спи с нея. Знае какво да направи. Ще му каже, че е девствена, че не е, както той очевидно предполага, жена с опит и знание в това отношение. Щом го узнае и разбере колко малко плътско удоволствие ще получи за сметка на емоционалните усложнения, ще престане да я преследва. Тъжна е истината, че тъкмо нейната невинност, пълната й всеотдайност — духом и тялом, които друг мъж би ценил и почитал, са както ненужни, така и нежелани, що се отнася до Люк. За него те ще са бреме, което не би искал да поеме и само знанието, че съществуват, ще бъде достатъчно да убие у него всяко породило се желание.

Наташа се сети, че е взела със себе си само най-обикновени всекидневни дрехи, но в крайна сметка защо трябва да се стреми да прави впечатление, да му се харесва и да го дразни и възбужда. Реши да облече семпла права пола и бяла блуза без ръкав с поло яка. В този тоалет изглеждаше и се чувстваше спокойна и уравновесена. Достатъчно прикриваше тялото й, за да не помисли Люк, че тайно се опитва да го изкушава.

Когато слезе долу, той вече я чакаше. Отвори вратата и рече:

— Запазих маса в едно малко заведение само на няколко километра оттук. На самата река е и специалитетите са главно рибни ястия. Май трябваше първо да те питам дали обичаш риба.

— Обичам — увери го Наташа.

Чакаше го да отключи колата. Предложи й да се настани отзад. Внимаваше да не я докосне случайно и тя почувства, че той преднамерено се държи на разстояние. „Нека започнем отначало“, беше й казал… Да започнат, но с каква цел? И все пак не я беше принудил да приеме поканата му. Това, че сега е тук с него, е нейно собствено решение.

По пътя Люк направи някакъв коментар за околността, за природата и Наташа му отвърна в същия тон.

— Лео е запленен по имението — каза, като се стараеше да следва примера му и да поддържа непринуден разговор. — Каза ми, че се е влюбил в къщата в мига, в който я видял.

— Така е. Независимо от цялата му деловитост, що се отнася до бизнеса, Лео е романтична душа. Страхувам се, че хората са склонни да се възползват от това, когато го разберат.

Наташа го изгледа внимателно. Да не би да намеква, че именно тя се опитва да постъпи по този начин? Люк седеше съсредоточено на волана, лицето му бе съвсем безстрастно. Наташа с горчивина си помисли, че никога не го е виждала да се усмихва — човешки, без язвителна насмешка, топло и сърдечно. Това я натъжи.

Ресторантът, както й каза, не беше далеч. Паркингът пред него беше вече почти пълен. Чуваше се ромонът на реката, примесен с разговорите на вечерящите отвън посетители.

— Може да седнем навън — каза Люк, като я поведе през паркинга, — но мисля, че вътре ще е по-удобно, макар и по-малко романтично.

Наташа отново му хвърли изпитателен поглед, но на лицето му не се четеше нищо.

— Хм, навън комарите ще ни изпохапят до смърт — отвърна разсъдливо.

 

 

Ресторантът беше малък, с нисък таван и притежаваше уютна атмосфера на старинно, почтено място. Ставаше ясно защо е толкова популярен. В единия край имаше неголям бар, но Наташа отказа предложението да пийнат нещо преди вечеря. Съпроводиха ги до тяхната маса — хубава, с изглед към реката и въпреки това извън погледа на седящите отвън хора.

Наташа мълчаливо изучаваше менюто. Това не й пречеше ясно да долавя заинтригуваните женски погледи, които Люк привличаше. Не можеше да им се сърди. Тя самата споделяше мнението за впечатляващия му външен вид.

Келнерът стоеше в очакване и Наташа насочи вниманието си към менюто. Избра си сьомга за предястие и пъстърва за основно блюдо.

— Мисля да взема същото — одобри Люк и я попита дали има някакви предпочитания към виното.

Тя поклати глава. Нямаше вкус към алкохола.

— Тогава минерална вода за гостенката ми — обърна се той към сервитьора, а за себе си поръча бутилка вино.

Сега, когато бяха заедно, Наташа се почувства смешно смутена и… стеснителна като младо момиче. Неведнъж й се беше налагало и във Флоренция, и другаде, да вечеря с напористи флиртаджии, без това да я притеснява и да се чувства неловко.

Но никога не е била така податлива на нечие влияние, никой не й бе въздействал както Люк.

— Разкажи ми нещо за работата си… Как за първи път се заинтересува от този вид дейност — подкани я той, когато им сервираха предястието.

Тя покорно се подчини, като не можеше да не признае колко е приятно да усеща вниманието му, отдадено на нея, да обсъждат нещо, от което и двамата се интересуват, макар и в различен аспект.

— А ти? — попита го. — Зная, че доста си пътешествал, преди да започнеш да рисуваш.

Тя тактично не спомена откъде има тези сведения, а още по-малко за хапливите изказвания на Ема относно неговия морал и начин на живот.

— Не съм пътешествал, проправях си път в живота — уточни той. — А щом знаеш този факт, тогава съм сигурен, че знаеш и причината. Всъщност аз подразбрах от тазсутрешните ти забележки, че някой ти е разказал вече историята на моя живот… или поне най-малко привлекателните моменти от нея.

Наташа механично мачкаше с пръсти залък хляб, мъчейки се да прикрие неудобството и смущението си.

— Извинявай — каза тихо. — Не трябваше да ти наговоря всичко това сутринта.

— Не се извинявай. Имаш пълното право да изкажеш на глас мислите и чувствата си, колкото и да не ми е приятно да ги чуя. На никой не му харесва да говорят за черти от характера му, чието съществуване би предпочел да не признава. Може и да не съм съгласен с всичките ти обвинения, но положително имаше доста истина в тях, за да ме накара…

Той млъкна изведнъж и пребледня силно, втренчил поглед напред, зад гърба на Наташа. Тя не можа да се въздържи и се обърна да види какво толкова го е поразило.

На съседна маса вечеряше възрастна двойка. Мъжът бе с посребрена коса, облечен скъпо и изискано, солиден, леко пълен, създаващ впечатление за богатство. Сътрапезничката му беше по-млада от него, но не много — някъде под петдесетте, вероятно… освен ако твърде гладката и опъната кожа не бе по-скоро резултат от пластична операция, отколкото природна даденост. Подозирайки, че е именно така, Наташа ги наблюдаваше тайно, но не можеше да разбере какво в тях така дълбоко е развълнувало Люк. Дрехите на жената бяха може би малко по-младежки и плътно прилепнали, смехът й твърде висок и момичешки, ласкателното внимание, отправено към събеседника й, загатваше по-скоро за отчаяна преструвка, отколкото за възхищение. Но защо Люк се е вторачил в тях така, сякаш е видял привидение? Недоумяваше какво му е подействало по този странен начин.

Тя извърна отново поглед към него и с безпокойство видя, че вдига чашата с вино и я пресушава на един дъх. Ръката му леко трепереше. Наташа едва преглътна възклицанието, дошло на устата й.

Почти не се бе докоснал до яденето, и двете му чинии стояха пълни, но бутилката с вино беше привършила.

През останалото време, макар да съумяваше да води разговор, Наташа виждаше, че вниманието му всъщност е насочено към седящата зад нея двойка. Колкото и да й се искаше да го попита какво има, не посмя, а когато най-сетне станаха и излязоха от ресторанта, тя почувства облекчение, сякаш е сдържала досега дъх в очакване да се случи нещо неприятно. Макар в ресторанта да я беше обзело внезапно безпокойство, че им предстои да се върнат и да останат сами в имението, тя отказа десерт, затова пък Люк си поръча бренди и за да му прави компания, тя взе кафе.

Когато след половин час приключиха и излязоха, Наташа с известно облекчение забеляза, че на Люк съвсем не му личи колко е изпил. Може би просто на нея й се струва, че е било много, защото самата тя не пиеше алкохол. Виждала бе, разбира се, мъже да пият много повече от това, което Люк бе изпил тази вечер, и да твърдят, че са абсолютно трезви.

Самовглъбеното му, почти отнесено състояние, което го обхвана в ресторанта, изглежда се задълбочи. Вървяха към колата и той крачеше мълчаливо и замислено, като че ли Наташа не беше редом с него.

Но защо трябва да се чувства отхвърлена, едва ли не изоставена? Бяха отишли на вечеря като колеги, временно събрани заедно от обстоятелствата. Тя му беше дала да разбере, че приемането на поканата не е прелюдия към интимна връзка и през цялото време той се държа с нея учтиво и почтително. Сега, когато той е малко разсеян, малко зает със собствените си мисли, не е ли твърде глупаво от нейна страна да иска някакво по-особено внимание, нещо по-лично и… чувствено? Люк спря пред колата и се навъси.

— Мисля, че ще е по-добре ти да шофираш. Разбира се, ако нямаш нищо против…

— Ни най-малко — увери го Наташа. Добави, че колата е подобен модел на тази на баща й, която понякога се случва да кара.

Люк й подаде ключовете и заобиколи от другата страна. Наташа се чувстваше малко неуверено. По-скоро беше изненадана от факта, че навярно си е съставила погрешно мнение за него. Беше го считала за човек, който винаги държи да е господар на положението, да владее както себе си, така и другите. Сега с молбата си тя да шофира, мъжът опровергаваше тази й преценка.

Наташа седна със сериозен вид зад волана и нагоди седалката към по-дребната си фигура, а Люк буквално се стовари на мястото до нея. Трябваше да му напомни за предпазния колан.

Предишното й предположение, че алкохолът изобщо не му се е отразил, явно бе погрешно.

— Съжалявам — чу го да казва завалено. — Или това проклето вино е било доста по-силно, отколкото му се полага, или по-умереният ни начин на живот напоследък значително е повлиял на способността ми за алкохолна консумация.

Той разтриваше чело, като да го болеше глава. Но Наташа беше сигурна, че мрачният му израз и стиснатите устни са предизвикани не само от порядъчното пийване. Всъщност напълно бе убедена, че тук е замесена двойката, която така погълна вниманието му. Нежеланието обаче да любопитства, я възпря да го попита.

Караше мълчаливо. Мощната кола й доставяше истинско удоволствие. Нейната бе малка и непретенциозна. Добре, че беше запозната с управлението покрай даймлера на баща си, защото пътят до имението беше твърде криволичещ.

Люк също мълчеше. Гледаше разсеяно през прозореца, очевидно потънал в собствените си мисли. И тези мисли не изглежда да са радостни, отбеляза на себе си Наташа.

Не след дълго спряха пред къщата. Наташа излезе от колата и с учудване усети цялото си тяло схванато и сковано, сякаш се беше напрягала, давайки отпор на някакъв външен натиск.

В преддверието бе прохладно и Наташа леко я побиха тръпки.

— Ще си направя кафе — каза. — Ти искаш ли?

— За да изтрезнея ли? — иронизира Люк, излязъл внезапно от вглъбеното си вцепенение. После се навъси. — Извинявай. Наистина, кафето е добра идея.

Последва я в кухнята. Близостта му довея мъчително познати усещания.

Наташа запали яркото флуоресцентно осветление. В това прозаично, далеч не романтично, обкръжение ще й бъде по-лесно да пропъди нежеланите мисли и представи, които я измъчваха. Тук, извън обсега на меката забулваща тъмнина, няма да идва неканения спомен за тялото на Люк, притиснато до нейното… за устните му… ръцете му…

Собствените й ръце трепереха, докато приготвяше кафето. Като правеше отчаяни усилия да се държи с Люк като с обикновен познат, тя каза припряно:

— Не съм ти благодарила още за вечерята. Беше много мило от твоя страна.

Той изсумтя с раздразнение.

— Нима? Действително ли искаш да ми кажеш, че ти е харесало? Не си прави труда да лъжеш, Наташа. Беше пълен провал. И всичко заради онази проклета жена! — каза дрезгаво.

Наташа не смееше да се обърне. Напрегнато го чакаше да продължи и се чудеше дали ще й каже с какво така силно му е въздействало присъствието на възрастната двойка.

— Тя толкова приличаше на нея — би могло да е самата тя всъщност… ако не знаех, че живее в Южна Америка с последния си любовник…

— Тя? — наложи си да попита Наташа, макар дълбоко в душата си вече да знаеше кого има предвид той.

— Да, тя — моята майка — просъска Люк в потвърждение на догадката й. — Сещаш ли си, Наташа? Жената, която ме накара да намразя всички жени… която ме изостави и заради която баща ми се самоуби.

Дали виното бе причина да рухне железния самоконтрол, който Люк си налагаше, или срещата с жената, която много приличаше на майка му, както той твърдеше, Наташа нямаше представа. Знаеше само, че неговият страдалчески вид, измъченият му глас, прозиращата му душевна болка й действаха като силен магнит и я привличаха неудържимо към него. Те я накараха да протегне ръце и да го прегърне, да го притисне силно, като дете, което трябва да утеши. Погали го по косата, мълвейки извечните успокоителни думи, които жените използват като лек срещу болката от сътворението на света.

Не мислеше за себе си, за своите чувства и желания, не се страхуваше, че нейното утешение може да бъде отхвърлено или осмяно. Изпитваше само дълбока инстинктивна нужда да помогне и изцери. Това беше прегръдка на жена, отправена към всичко тленно и уязвимо в мъжа, напълно безкористна, напълно лишена от чувственост… искрен жест на подкрепа, отправен от едно човешко същество към друго.

— Беше права за това, което каза тази сутрин. Аз наистина наказвам всички жени заради нейната измяна… заради нарушените й обещания.

Наташа усети как той потрепери. С тъга инстинктивно съзнаваше, че когато този миг на близост отлети, мъжът ще възнегодува срещу нея, задето е станала свидетел на това, което той смята за издайническа слабост. Нямаше представа дали виновник е алкохолът, причиненото вълнение, или и двете заедно. Знаеше само, че той страда, а тя е длъжна да му даде утеха.

— Всичко е било отдавна, Люк — каза нежно. — Трябва да оставиш миналото и неговата болка да отминат. Престани да се самоизмъчваш. Вината не е твоя.

Усетила сковалото го напрежение, тя разбра, че е улучила самия център на гнойната душевна рана, отравяща живота му. Сърцето й ридаеше за него и за всички деца, които, объркани и наранени от сложността на чувствата на възрастните, смятат, че те са виновни за разстройване на отношенията им, поемат върху себе си бремето на вината и отчаянието, мислят, че в тях е причината родителите да ги изоставят.

Самата тя имаше късмет. Бракът на родителите й беше белязан с любов. Притежаваше сигурен спокоен дом, от който Люк е бил лишен.

— Не е твоя вината — повтори, без да обръща внимание на съпротивата, която сякаш се излъчваше от тялото му, без да обръща внимание на неизказаното му желание тя да замълчи. — Каквото и да е накарало майка ти да си отиде, то е било причинено от нейните собствени чувства и желания, Люк. Има жени, за които сексуалната страна на тяхната природа винаги ще бъде водеща… по-важна от сватбените клетви, по-важна от децата им дори. Не можеш да обвиняваш себе си за това, че майка ти е била… че е една от тези жени.

Люк потръпна и отрони глухо:

— А какво трябва да направя? Да приема факта, че не ме обича?

— Да, ако можеш — каза твърдо Наташа. — Заради самия теб.

Той се размърда недоволно, сякаш не бе съгласен с думите й. Гласът му стана по-ясен и рязък.

— Какво се опитваш да направиш, Наташа? — попита с насмешка. — Играеш си на психолог любител ли? Не е необходимо. Не ми казваш нищо повече от това, което вече зная.

Той със сила понечи да се отдръпне от нея и тя за миг загуби равновесие. Залитна към него, но той реагира бързо и успя да я хване през кръста. Гледаше я право в очите и тя не извърна поглед. Сърцето й заби неравномерно.

По някакъв необясним начин тя знаеше, че сега ще я целуне… Знаеше го и не направи нищо, за да го предотврати.

— Наташа…

Произнесе името й бавно и нежно, сякаш го вкусваше. По гърба й запълзяха тръпки. Единствената й мисъл бе, че иска, че копнее за прегръдката му.

Устните му бяха удивително ласкави, без преобладаващата чувственост, позната й от преди.

Беше целувка на нуждата, а не на желанието, с почуда осъзна Наташа. Беше по-скоро предана, отколкото страстна. Чувствайки неговата потребност, болката му, тя отвърна на целувката благородно и любящо, стремейки се да облекчи мъката му, да му върне това, което някога му бе отнела майка му.