Пени Джордан
Лъжовни игри (8)

Осма глава

Дойде утрото, а Люк не пристигна. Днес Наташа трябваше да напусне имението и да се върне вкъщи. Казваше си, че се радва, задето Люк не се е появил да подложи на изпитание волята й, но дълбоко в себе си знаеше, че се самозалъгва.

Все още я смайваше силата на това остро и мъчително плътско желание, но постепенно започна да го приема като факт, дори реши тайно да го изпробва.

Тръгна из къщата и крадешком наблюдаваше работниците, но независимо от обилието мъжки мускулести тела, независимо от пламенните погледи, които й хвърлиха не един чифт мъжки очи, никакъв трепет не смути душата й, никакво еротично възприятие не прониза тялото. Нямаше го болезненото парещо желание, което й вдъхна Люк. Не знаеше дали това я успокои, или разочарова.

Беше късно следобед, когато най-после се качи в колата и потегли към вкъщи. С неохота си признаваше, че преднамерено е отлагала тръгването в случай, че Люк се появи.

Глупачка, ругаеше се мислено. Здравият разум подсказва, че леля й греши. Люк няма никакво намерение да я търси. От къде на къде? Дори при нейната неопитност можа да забележи, че той не е от мъжете, на които им липсва женска компания. Защо ще си прави труда да преследва именно нея?

Пристигнала у дома, Наташа с учудване узна, че леля й отсъства.

— Не мога да я разбера — оплака се майка й. — Откакто се запозна с този… с този човек, тя коренно се промени. Никога не е искала да ходи някъде, а сега… Ами ние направо не я виждаме. Попитах я колко време ще отсъства, а тя ми отвърна, че не знае точно, че Лео имал работа в Ню Йорк, а оттам вероятно ще отидат до Швейцария.

— Престани да мърмориш, скъпа — обади се баща й. — Защо се тревожиш? Хелън е достатъчно възрастна, за да знае какво прави. Лично аз много се радвам, че отново проявява интерес към живота.

— Но тя си има интереси! Занимава се с градината — отбеляза малко заядливо майка й.

Наташа сподави съчувствената си въздишка. Подозираше, че на майка й липсват подобни близки отношения — едновременно дружески и емоционални — каквито бяха възникнали между Лео и Хелън.

— Лео е много добър човек — успокои я Наташа. — Призна ми, че е влюбен в Хелън.

— Е, предполагам, тя заслужава малко щастие. Достатъчно дълго живя сама — съгласи се по-умиротворено майка й, но Наташа забеляза как леко потръпна и хвърли поглед към мъжа си. — Ако между двамата се установи постоянна връзка, Хелън ще ми липсва.

— На мен също — отвърна Наташа, после реши да разведри този малко тъжен разговор. — Зная обаче на кого няма да му е особено мъчно… на госпожа Темпълком. Завижда на леля за градината.

— О, да, добре, че ми напомни, Наташа! Тук идва да пита за теб братовчедът на Ричард — много красив млад човек.

— Да, зная — каза равнодушно Наташа.

Постара се гласът й да прозвучи колкото може по-спокойно, но срещна погледа на баща си и разбра, че съвсем не го е заблудила. Обезпокоена от опасната насока на разговора, тя се обърна към баща си и каза припряно:

— Ако имаш малко свободно време, бих искала да прегледаме мострите, на които се спря Лео за спалните в имението. Ще използваме платове от нашето предприятие, но за останалите помещения ще са ми нужни и някои други десени, които трябва специално да подбера по мотив и по багри. На Лео ще направим отстъпка в цената за нашата стока, която вече е в производство. Обясних му, че специалната поръчка ще струва по-скъпо.

Наташа продължи да говори с баща си, разказа му, че там, където е възможно, са запазени автентични детайли от обзавеждането, другаде са се наложили промени, като преградни стени, гардероби, нови облицовки и тапицерии.

— Този човек… Лео… той там ли възнамерява да живее, или…

— О, да, запазил си е малко крило от къщата в първоначалния му вид. Много е хубаво — пет спални, три от които имат самостоятелни бани и една прекрасна галерия, където ще окачи колекцията си от картини. Под нея има голяма градина, която е решил да бъде за лично ползване. Затова го свързах с Хелън. Той се оплакваше, че няма кой да го посъветва как да оформи и засади градината. Иска освен това да поднови целия парк в имението. Сега се сещам — обърна се тя към баща си, — ще ми се наложи едно пътуване до Флоренция в близко бъдеще, така че ако ти е нужно нещо оттам… Аз съм уточнила какви тъкани ми трябват за галерията — нещо, което ще е в унисон с картините на Лео, но от друга страна ще е достатъчно богато, за да изпъква на варосаните стени и тавана…

 

 

Наташа прекара десет трескави дни, през които трябваше, преди да се върне в имението, да завърши поетите по-рано поръчки. Това я принуди доста да поработи, да стои до късно вечер, но не се оплакваше.

Усилената дейност й помогна да не мисли за Люк — е, почти да не мисли… Вече беше минала етапа на непрекъснато очакване да чуе гласа му всеки път, щом звъннеше телефонът, да я обзема силно, премесено със страх, вълнение от възможността да го види или разговаря с него.

Повтаряше си, че е по-добре, дето не опитва да се свърже с нея, че най-разумно е напълно да го изхвърли от ума и живота си. Казваше си също, че ще дойде време, когато ще обърне поглед назад и ще се чуди на собствената си глупост и на това, как едва не е попаднала в неприятна и унизителна ситуация, накърняваща достойнството й.

Ала въпреки тези убедителни доводи, Наташа избягваше вечерните разходки в градината и не можеше да се отърве от безсънието. Все още трепваше при всеки телефонен звън и почукване на вратата.

В четвъртък следобед тя си стегна багажа, като реши да тръгне за имението малко по-рано, за да избегне натовареното движение в началото на почивните дни. Прогнозата за времето бе добра, което значеше, че пътищата ще са претоварени. Не й се щеше да попадне в колона от нетърпеливи и затова крайно безразсъдни шофьори.

Пристигна в „Стоунлавъл“ точно когато икономката се готвеше да заминава. Запъхтяна и разгорещена, жената се суетеше от бързане и явно не искаше да я бавят.

— О, между другото — обърна се към Наташа, след като се качи в чакащото я такси, — настаних ви в същата стая. Надявам се, че нямате нищо против. В хладилника има достатъчно ядене.

Наташа й благодари, влезе и заключи външната врата.

В къщата цареше странна тишина след шумното оживление по време на ремонта. Преддверието все още беше пълно с прахоляк, по който процеждащите се от прозореца над стълбите слънчеви лъчи чертаеха блестящи пътечки.

Първо трябва да разтоваря колата, рече си Наташа, но много повече я примамваше идеята да обиколи на спокойствие празните стаи и да види резултата от преустройството.

На долния етаж работата не беше приключила още, но вече можеше да се долови приликата между направеното и архитектурния проект, който Лео й показа.

Всичко старинно в къщата беше внимателно и детайлно реставрирано, огромните камини, скрити зад вековни „подобрения“, сега бяха раззидани и отново пригодни за използване, стените — почистени от напластените замазки, гипсовите тавани — възстановени.

Заниманието й отне много повече време, отколкото бе очаквала. Бавно минаваше от стая в стая и ги сравняваше мислено със снимките, които Лео й беше показал, направени непосредствено след като купил имението. Постигнатото за сравнително кратко време бе смайващо.

Е, принос за това имат, естествено, и парите, инак е трудно да се наемат опитни майстори. Но парите сами по себе си едва ли щяха да бъдат достатъчни, ако го нямаше неукротимия ентусиазъм на Лео, любовта му към тази къща.

Тя остави въображението си да се развихри, виждайки мислено вече наредените стаи, декорирани с изящните, подбрани от нея тъкани.

Когато приключи обиколката, беше близо осем. Не можеше да повярва, че е прекарала няколко часа, бродейки като омагьосана из къщата, съживявайки духа й с мислената представа за нейното пълно обзавеждане. Крайно време бе да отиде при колата.

Като се връщаше нагоре с багажа, Наташа се почувства необичайно замаяна. Дали от възбудата, че вече вижда убедителни резултати от трудния за изпълнение замисъл на Лео, или от съзнанието, че във възхитителната майсторска работа по възстановяване на къщата немалък принос ще има и тя самата, или пък… просто защото не бе хапвала нищичко цял ден и й прималяваше от глад.

Гладна или не, Наташа не я свърташе на едно място. Беше в някакво особено приповдигнато настроение, за да се заеме с такова прозаично нещо, като готвене. За щастие, икономката беше заредила хладилника предвидливо и щедро — имаше голямо варено пиле, разнообразие от салати, всякакви плодове и зеленчуци. Обещавайки си виновно, че на сутринта ще компенсира мързела, Наташа си направи кафе и дебел сандвич с пиле.

Докато хапваше в кухнята, реши, че това, от което има нужда сега, е една приятна, отморяваща разходка в градината. От утре ще се отдаде изцяло на работата, а тази нощ трябва добре да се наспи. Ако сънува нещо, би искала това да са тъкани и десени, а не Люк Темпълком. Твърде много нейни нощи бе тревожил… и твърде много дни.

Тя се изми набързо и излезе. След топлия ден нощният въздух бе приятно свеж. Леко прохладен, но не мразовит, той се поемаше с пълни гърди и не се налагаше да облече горна дреха върху джинсите и фланелката.

Знаейки, че ще е сама в имението, Наташа беше взела само обикновени дрехи, в които се чувстваше най-удобно, докато работеше — стари износени джинси и широки пуловери. Почти винаги носеше мъжки пуловери, които харесваше заради дължината и удобството им. През зимата горе в мансардата на жилището, която й служеше за кабинет, винаги си беше студено и те й вършеха добра работа, а за лятото бяха също подходящи върху по-лека дреха.

По време на разходката ще може по-подробно да разгледа градината, разположена под галерията, с която леля й искаше да се захване като начало.

Къщата от времето на Чарлз Втори явно бе строена след женитбата на племенницата му Мери с холандец.

Точно през този период в разцвета си е била модата на обширните паркове, прорязани от алеи с жив плет край тях, изкусно подрязани в най-причудливи форми тисови храсти и изящно подредени цветни лехи.

У дома градината им не бе голяма, но, поддържана от леля й с много любов, винаги беше предмет на възхищение. Тук Хелън ще може да покаже своите умения и ще има широк простор за творчество. Какъв късмет имаше тя, че отношенията й с Лео бяха белязани от любов и към него, и към неговия дом, а на всичко отгоре съществуваше чудесна възможност за професионалната й изява.

Кой друг, ако не леля й, заслужава такова щастие? Не е права така да… Какво? Нима завижда на чуждото щастие?

Наташа спря рязко и наведе засрамено глава, макар да нямаше кой да прочете изписаните на лицето й чувства.

Откакто се запозна с Люк Темпълком, й се струваше, че животът й се е преобърнал наопаки. Тя сякаш непрекъснато се сблъскваше със страни от своя характер, за чието съществуване дори не бе подозирала преди. Те я тревожеха и я караха да се чувства крайно неловко.

Нервна и неспокойна, унесла се в нерадостни мисли, Наташа тръгна навътре из парка, следвайки обрасла с трева пътечка, която щеше да я изведе чак в края на имението. Още не й се връщаше.

Когато се прибра, беше станало по-късно, отколкото предполагаше. Наближаваше полунощ, но макар изморена физически, напрежението бе изчезнало, умът й бе свеж и отпочинал.

Наташа се качи горе да се приготви за лягане и да вземе една вана преди това. Тъкмо излизаше от банята, когато видя приближаващите се светлини на фарове долу по алеята.

По-скоро озадачена, отколкото разтревожена, тя се избърса набързо и навлече широк дълъг пуловер. В този час можеше да пристига само Лео, който вероятно бе се върнал ненадейно, а тя бе залостила всички врати отвътре и той нямаше как да влезе.

Изтича бързо по стълбите и се отправи към главния вход. Чу го да пъха ключа в бравата и извика:

— Затворила съм отвътре, Лео. Ей сега ще ти отворя… Имаш късмет, че ме завари. Току-що се връщам от една дълга разходка. Бях в банята, когато видях фаровете.

Усмихвайки се приветливо, тя отвори широко вратата. Лампата в преддверието освети стоящия отпред мъж. Усмивката й моментално се стопи. Гледаше го изумена. Обля я гореща вълна, лицето й пламна.

— Люк… — промълви невярващо. Неволно отстъпи назад, когато той понечи да влезе. Гледаше го с широко отворени очи, все още не на себе си от изненада. — Не трябваше да идваш тук — прошепна с хрипкав от вълнение глас. — Казах ти, че не искам да те виждам повече. Правиш грешка, ако мислиш…

— Страхувам се, че ти си тази, която греши — отвърна й лаконично. — Не съм дошъл да търся теб.

Този неочакван, изречен небрежно отговор я накара да млъкне, лиши я от способността да разсъждава. Стоеше вцепенена и онемяла.

— Тогава защо… защо си тук? — заекна след цяла вечност.

— Лео ме помоли да намина и да видя онази негова галерия. Иска да го посъветвам как да сложи картините. Сега за първи път ми се удава възможност да дойда.

Наташа го гледаше зашеметена. Почувства как се изчервява от смущение, от яд и… обида. Виждаше, че говори истината. О, защо, защо реши, че идва заради нея? Защо, по дяволите, не си държа езика зад зъбите и не го остави сам да обясни появяването си?

— Лео нищо не ми е казал — наведе тя глава, за да избегне погледа му.

— Е, сигурно не го е сметнал за важно. Предполагам, всички все още спят на горния етаж?

Наташа поклати глава.

— Няма никой, освен мен — каза смутено.

— О, да, Лео наистина спомена, че тук ще бъде само дизайнерът, когото е наел. Глупаво от моя страна, може би, но съвсем не свързах дизайнера с теб.

Наташа отново пламна. Какво по-ясно напомняне за идиотското й безумно предположение, че е дошъл да търси нея!

— Късно е — каза рязко. — Точно се канех да си лягам.

— Личи си — измърмори той и спря поглед върху ясно очертаващите се под пуловера й гърди.

За свой ужас, Наташа като наяве си спомни усещането от неговите милувки, нежното докосване на ръцете му, устните…

Тя дълбоко и на пресекулки си пое дъх. Не се ли показа вече достатъчно голяма глупачка тази вечер, та сега затвърдява впечатлението? Само това липсва, Люк да разбере какви чувства предизвиква у нея!

— Взех те за Лео — сопна се, сякаш се отбраняваше от незададен въпрос.

Стори й се, че нещо изведнъж се промени. Лицето му се изопна, очите загубиха подигравателния си пренебрежителен израз, погледът му я прониза и стомахът й болезнено се сви.

— Тъй ли? Съжалявам в такъв случай, че те разочаровах.

— Действително — отвърна тя, обърна се и тръгна, без да му даде възможност да каже още нещо. Надяваше се, напускайки полесражението, да изглежда по-самоуверена, отколкото се чувстваше.

Люк тук… Не можеше да повярва! Това бе по-лошо от среднощните й кошмари и по-хубаво от дневните блянове. Люк е тук, повтаряше си, разкъсвана от противоречиви чувства. С Люк ще спят под един покрив… Колко ли дълго възнамерява да остане?

 

 

За голяма нейна изненада, въпреки твърдата убеденост, че присъствието на Люк под един и същ покрив с нея означава още една неспокойна нощ, Наташа спа изключително добре. Дори се успа. Събудиха я ярките лъчи на слънцето, нахлуващо през прозореца.

В къщата беше тихо и пусто, сякаш нямаше друг, освен нея, сякаш Люк си бе отишъл нощес.

Тази мисъл й причини остра болка и тя се ядоса. Ако си е отишъл, трябва да чувства облекчение, а не разочарование.

Наташа слезе в кухнята и видя бележка на масата, която гласеше: „Работя в галерията. Навярно ще можеш да отделиш време, за да ми покажеш образците, които Лео каза, че си избрала за завеси“.

Съвсем естествено е, разбира се, да иска да ги види. Трябва да се убеди доколко са подходящи и дали няма напълно да развалят атмосферата, да отвличат погледа от картините.

Да, така е, но професионалната й гордост се разбунтува, задето той си оставяше правото да отхвърли нейното мнение, ако сметне за необходимо.

Между другото Наташа се почуди кога ли е станал и е успял вече да започне. На нея самата не й бяха чужди дългите часове упорита работа, при това от ранни зори. Сигурно си е помислил, че тя има навика да се излежава до обед. Гордостта й отново възнегодува. Не се поддаде на първоначалния подтик да се откаже от закуската. Предстоеше й усилена работа, което значеше, че така или иначе ще пропусне обеда. Винаги ставаше така — захванеше ли се с работа, не позволяваше нищо да я отвлича и разсейва.

Направи си кафе и извади от хладилника един грейпфрут. Горещото кафе я ободри. После, без сама да знае защо, но и без да се задълбочава за причината, взе поднос и наля от кафето в две чаши. Отправи се към галерията, като първо се отби в кабинета на Лео, за да вземе мострите, които бе оставила там предната вечер.

Когато отвори вратата на галерията, видя Люк да стои с ръце на хълбоците, свъсил вежди и заобиколен от полуразопаковани сандъци.

Хвърли й бегъл поглед при влизането, от който стомахът й се сви. Тя изрече колкото можа по-спокойно:

— Помислих, че може да ти се пие кафе. Донесох образците и щом имаш готовност да ги разгледаш…

Някои от картините бяха извадени от сандъците и тя им хвърли любопитен поглед, докато слагаше подноса на земята.

Люк я наблюдаваше изпод вежди, после се обади:

— Ако се чудиш колко струват, мога да те уверя, че Лео добре си е вложил парите.

Наташа се слиса колкото от забележката, толкова и от хапливия й тон. Забравила за решението си да бъде предпазлива и нащрек с него, тя се извърна и отговори не по-малко заядливо:

— Защо трябва и в най-малка степен да ме интересува материалната им стойност? Просто съм любопитна какво представляват. Естествено е от професионална гледна точка да…

Млъкна, като видя как той ехидно изкриви устни.

— Професионална! Ти за професионалист ли се смяташ? — присмя й се грубо. — Принудила си последния си любовник да ти позволи да си играеш на декорация с новата му придобивка и в резултат на това считаш себе си за професионалист!

Наташа загуби дар слово от изумление. Гледаше го втрещено, със зяпнала уста. Усетила по едно време колко идиотски изглежда, тя стисна устни и процеди:

— За твое сведение, Лео не ми е любовник, а дори и да беше… дори и да беше… не се нуждая… няма нужда да спя с клиентите си, за да ми дадат работа. А колкото до това, дали съм професионалист… — Тя вирна глава и го изгледа яростно. — Да, може и да нямам съответната диплома, а освен това обикновено не взимам такива големи поръчки. Не съм дизайнер и никога не съм претендирала да бъда. Но аз действително имам понятие от тъкани, особено от тези, които Лео иска за къщата си. Затова и се свърза първо с мен. Ако ти обаче със своя богат опит и знания в тази област мислиш, че по-добра работа би му свършила някоя модерна и претенциозна дизайнерска фирма за вътрешно обзавеждане, то, несъмнено, така можеш и да му кажеш. В момента обаче не ме вълнуват личните ти предубедени възгледи за моите професионални умения, а само мнението ти за образците, които съм избрала за галерията.

Наташа не му даде възможност да я прекъсне. Продължи да говори разпалено, водена от гняв и… да, и от болка, разбира се, от разкъсваща, незаслужена болка.

През цялото време знаеше, че той я презира, нещо повече, подозираше, че я желае… Но смяташе, че питае това обидно неуважение към нея като към жена, а не… като към човек.

Какво знаеше той за нейните умения?

Наташа изстреля последния въпрос войнствено и предизвикателно. Беше останала без дъх. Стоеше пред Люк с гневно блеснали очи и не помнеше някога да е била по-ядосана.

— Видях снимки и статия за къщата на Джейк Пендрагън в едно списание — каза той сухо. — Който е писал статията, е бил благоразумен и само отбелязва, че вътрешното оформление е направено от близък приятел на господин Пендрагън, но не е трудно да се сметне колко прави две и две.

— Прави пет! — процеди Наташа. — Не съм обзавеждала къщата на Джейк, нито пък имам любовни отношения с Лео. Ако искаш да знаеш…

— Докажи го — прекъсна я той тихо, толкова тихо, че за миг тя помисли, че не го е разбрала. Той обаче повтори: — Докажи го, като дойдеш с мен на вечеря.

Да отидат на вечеря заедно? Какво, за бога, би доказало това? Няма какво да му доказва — абсолютно нищо.

Не, заблуждавам се, помисли Наташа, видяла ехидното му изражение в очакване тя да откаже на поканата. Наистина трябва да му докажа нещо. Да му дам да разбере, че професионалните ми умения са достойни за признание и похвала. Да видя как насмешката изчезва от погледа му, как на нейно място идва… какво? Уважение! Ето какво.

Предизвиква я да му докаже. Тя, естествено, е достатъчно зряла, достатъчно разумна, за да не се ръководи от празни емоции и да не се поддава на влиянието им.

Чу се да отговаря колебливо:

— Добре, ще дойда, но само ако престанеш да се държиш така, сякаш се каня да накача из къщата стотици метри пъстра басма и натруфени финтифлюшки. По-добре разгледай мострите, които съм избрала — ако не съвсем безпристрастно, то поне дотолкова, доколкото това ти е възможно. Разбирам, че не ти харесвам, че…

„Мислиш най-лошото за мен“, щеше да каже, но той я изпревари:

— Че те желая. Това е! Неприятно, нали? И за двама ни. Само не се преструвай, че не ме желаеш точно толкова, колкото и аз теб. Не смееш да се приближиш на повече от пет метра до мен и аз се чувствам по същия начин. Най-простото решение е да правим секс тук, сега, и да приключим с цялата история. И двамата добре знаем, че след като ни е нападнало това желание и ни създава затруднения, трябва да му се отдадем и то ще умре така бързо, както е лумнало. Но ти, разбира се, съвсем по женски не можеш открито да погледнеш нещата в очите. Желаеш ме нетърпимо, както и аз теб, но…

Наташа за пореден път го гледаше слисана. Пребледня силно, после бавно възвърна цвета си.

— Не е вярно! — каза, пламнала от обида и унижение. — Причината, поради която не те пускам близо до себе си, е, че… не искам никой да нахлува в личното ми жизнено пространство…

— Лъжеш — рече спокойно Люк. — Но прави каквото знаеш. Ще ти кажа само едно — ако мислиш, че като се правиш на свенлива и недостъпна, ще ме накараш да тичам след теб, много се мамиш. Не играя такива игрички.

— Да, сигурна съм в това — отвърна Наташа. Внезапно леден студ бе сковал душата й. — Ти имаш своя игра със собствени правила, нали, Люк? Но ето, че аз не искам да я играя! — После, почувствала се смъртно уморена, нещастна, смазана от безразсъдната глупост да си въобразява и вярва, че под жестокостта и цинизма се таят истински чувства и желания, тя каза с треперещ глас: — Не мога да променя мнението ти за мен, Люк. Даже не искам. Но ще ти кажа следното. Няма значение какво ще си помислиш — ти не ме познаваш. Да, желая те. Да, искам да се любя с теб. Подбирам нарочно тези думи не поради някаква глупава, лъжлива емоционалност, с която да прикрия физическото желание, а защото така си представям интимната близост между двама души.

— Опитваш се да ми обясниш, че ако те бях излъгал и ти бях казал, че те обичам, ако бях забулил плътското си желание с хубави, нищо незначещи думи, тогава щеше да спиш с мен, така ли?

— Не — отвърна твърдо и откровено Наташа. — Аз зная, че не ме обичаш и признавам, че това не ме спира да те желая. Но ти говориш за това свое желание като за нещо, срещу което негодуваш — някаква слабост, която презираш. Може би съм наивна и глупава, може би се лъжа, но мисля, че дори когато не съществува любов между двама души, така както я описват поетите и писателите, има все пак нежност, внимание, взаимно уважение, радост и истинско отдаване… истински стремеж да доставиш удоволствие. Но, разбира се, в този случай е необходимо хората да са зрели, да са способни да видят своите и чуждите недостатъци, да ги съзнават и да могат да живеят с тях, да приемат със съчувствие и снизхождение слабостите на другите. А ние двамата знаем, Люк, че ти не разбираш така нещата — още от времето, когато си бил дете и си намразил майка си, задето те е изоставила, без да разбираш силата, която е движела постъпката й. Искал си единствено да я накажеш и непрекъснато да я наказваш, не си вниквал в нищо, бил си напълно неспособен да виждаш по-далеч от собствените си нужди и желания.

Наташа си пое дълбоко дъх, приближи се и му тикна папката с мострите, без да си даде труд да види дали ще я поеме, или ще я остави да падне.

— Ето, това са десените, които смятам за най-подходящи за галерията, съобразно картините и рамките им. Специално съм се опитала да ги подбера като изящен фон, а не като натрапчиво привличащи вниманието. Ако не ги одобряваш, предполагам, ще повдигнеш въпроса пред Лео. А сега оттам да си гледам работата.

Тя се отправи към вратата, като се молеше мислено да не припадне. Беше в шок. Явно затова се държа по този начин, затова му наговори всичко това. Но то бе самата истина, така както тя я виждаше.

Ала сърцето й не остана безчувствено, когато зърна за миг нетърпима болка в очите му при обвинението, че все още мрази майка си, че я ненавижда, задето го е изоставила и наказва целия женски род с презрението си. Той е умен и интелигентен мъж. Със сигурност съзнава своето раздвоение и уязвимост. Нямаше нужда тя му ги изтъква.