Пени Джордан
Лъжовни игри (10)

Десета глава

Кога желанието надделя състраданието, Наташа не разбра. В един момент прегръдката им изглеждаше лишена от пламъка на страстта, а в следващия…

Люк я притисна така плътно до себе си, като че искаше да я накара да усети всеки туптящ нерв на тялото си. Ръцете му нетърпеливо се плъзнаха по гърба й. През цялото това време устните му не се откъсваха от нейните — жадни, възбуждащи, подхранващи горещото непреодолимо чувство, избухнало от усещането на плътта му.

Внезапното съзнание за това, което върши, я порази и Наташа опита да се откъсне от мъжа, да избегне опасната му близост, но Люк зарови пръсти в косата й, а с другата ръка обгърна раменете и при всяко движение да се откопчи тя само по-ясно усещаше възбудата му. Тялото й неволно откликна. Толкова дълго бе копняла за тази близост, беше се хранила със спомени и сънища, които сега избледняха и се стопиха от острите усещания на действителността.

Вече нямаше нужда Люк да я удържа със сила. Под парещите му страстни устни, нежно и чувствено хапещи нейните, желанието й стана непреодолимо. Тя тихо простена и поривисто се притисна до него, отворила отзивчиво устни така, както знаеше, че вече е отворила сърцето си и… ще отвори, несъмнено тялото си. Тази й сигурност я накара да потръпне, но не от страх, а от мисълта колко е обвързана с него, колко обречена се чувства… И колко безнадеждна е била вярата, че ако не признава истината, ще й бъде по-лесно да го пропъди от живота и сърцето си. Сякаш би могла да се подготви по някакъв начин за времето, когато той вече няма да я иска, когато за него тя ще бъде просто още едно тяло — пожелано и забравено.

Обича го… винаги ще го обича. А той само я желае. Това би трябвало да я спре. Но тези мисли, блуждаещи в замаяния й от страст разсъдък, минаваха и изчезваха, неспособни да потушат непреодолимия копнеж да се отдаде на опиянението, което той й доставяше, въпреки съзнанието, че тази страст е безплодна, че рано или късно ще се сблъска с истината и с болката си.

Нима е възможно така лесно да захвърли гордостта и самоуважението си, своите нравствени принципи и устои, питаше се вяло. Но способността й да мисли, да разсъждава, да прави каквото и да е било, освен да усеща, изчезна безследно, когато Люк плъзна ръце под блузата й и обхвана гърдите й.

Тя чуваше нечие учестено дишане, премесено с тихи, издаващи неовладяно желание звуци, и смътно съзнаваше, че това е проява на собствената й възбуда. Цялото й внимание, цялото й същество бе отдадено на удоволствието от докосванията на Люк. Отвръщаше му със страстни, почти неистови целувки.

Като насън усети, че той съблече блузата й и откопча сутиена. Не знаеше, че сама го бе помолила за това, докато не чу дрезгавия му шепот:

— Така… по-добре ли е? Това ли искаше, Таша?

Гласът му бе плътен и потрепващ, тя самата тръпнеше в нетърпеливо очакване.

Той я целуваше по шията, а ръцете му галеха голите й гърди. Младата жена със стон се притисна към него. Нададе лек вик на удоволствие, когато той захапа нежно рамото й. Извиваше се в ръцете му и мълчаливо го приканваше да продължи ласките, пак и пак, докато тялото й пламна от възбуда.

Нямаше воля, нямаше мисъл, никакви други желания, освен това, което той пораждаше у нея, и когато я повдигна от земята, извивайки гърба й назад така, че да достигне с уста гърдите й, тя не можа да чуе вика си на наслада, на остро, мъчително желание.

Но Люк го чу. Устните му ставаха все по-алчни, даряваха плътта й с невероятно, почти нетърпимо удоволствие.

Едва мъжът откъсна устни от втвърденото зърно на гърдата й, тя дойде на себе си и замаяно усети как той бавно я пуска на земята. Когато пръстите й докоснаха пода, Наташа едва стоеше права, толкова омаломощена се чувстваше.

Трепереше от главата до петите и стискаше зъби от неовладяно желание. Това я порази.

— Отвън толкова хладна и уравновесена, а отвътре прелестна и страстна — прошепна Люк в ухото й. — Ако не знаех, бих помислил, че никой никога не те е докосвал по този начин.

Той протегна ръка и погали зърното на гърдата й, сякаш не можеше да устои на предизвикателната му съблазън.

— Толкова си мека, толкова нежна. Нямам търпение да видя как ще откликнеш, когато те вкуся тук…

Ръката му бавно се плъзна по бедрото й. Лекото докосване предизвика такъв взрив в тялото й, че Наташа не можеше да повярва на това, което става с нея. Думите му… действията… намеренията… всичко това се стовари върху й, зашемети я, плътта й откликваше така неудържимо, че всичките й защитни сили рухнаха.

Представата за устните му, целуващи я на най-съкровени места, се превърна в изтънчено мъчение, в обещание за неизпитвана наслада. Наташа чувстваше, че прималява от обзелото я желание.

— Желая те, Таша!

Думите проехтяха в съзнанието й, усилиха болезненото напрежение, завладяло тялото й.

— Позволи ми да те занеса в леглото. Ти знаеш колко ще ни е хубаво, нали? И двамата сме възрастни хора. Опитни. Знаем го.

Внезапно Наташа застина. Дрезгаво изречените думи бавно си пробиха път през замъгленото й от възбуда съзнание.

Той си мисли, че за нея, както и за него, това няма да е нищо повече от още едно мимолетно преживяване, а вината, че мисли така, е нейна.

Трябва да му каже. Длъжна бе да му каже. Страхът я сграбчи като с нокти, когато разбра, че твърде дълго е отлагала обясненията. Нямаше да му се понрави едва сега да открие, че тя е все още девствена. Не бе в настроение да слуша някакви незрели излияния за боязън и неопитност. Но ако не го възпре, ако му позволи да продължи…

Наташа въздъхна. Нямаше друг изход. Отдръпна се и каза хрипкаво:

— Люк, не мога. Съжалявам.

За момент той просто се втренчи в нея. Отначало видя недоверие в погледа му, после очите му потъмняха от гняв. Тя неволно отстъпи назад и закри с ръце голите си гърди. Внезапно осъзна, че отново са противници, а не жадуващи един за друг мъж и жена.

— Имаш предвид, че не искаш — поправи я той жлъчно. — А не че не можеш. Наказваш ли ме, Наташа? Глупаво от моя страна, но си мислех, че си над подобен вид игрички. Все пак трябваше да се досетя, да проумея, че в крайна сметка въпреки нежното ти съчувствие, ти не си по-различна от останалите представителки на твоя пол. О, не се безпокой! В пълна безопасност си — каза, наблюдавайки ехидно как тя продължава да отстъпва назад. — Нямам намерение да те насилвам, ако това си мислиш… или желаеш — добави с непростима жестокост. — Не бих го направил, дори и да ми се искаше — каза безмилостно. — Странно, колко лесно може и най-силното желание да умре… или да бъде унищожено.

Той излезе и затвори след себе си вратата, оставяйки младата жена сама, обзета от отчаяние.

Наташа гледаше като вцепенена. Погледът й попадна на смачканото парче плат, протегна механично ръка и вдигна блузата, бавно проумяваше какво беше се случило. И как приключи.

Каза си, че така е по-добре… че болката ще е по-слаба, по-търпима, но изтерзаното й тяло отказваше да приеме този лек, който му се предлагаше.

 

 

Късно през нощта Наташа се събуди. Неспокойният й сън бе нарушен от шума на мотор. Но едва сутринта, когато стана и слезе долу, тя откри, че колата на Люк я няма и разбра какво е означавал среднощният звук.

Люк си беше заминал.

Още по-добре, опита да убеди себе си. При така стеклите се обстоятелства едва ли би могла хладнокръвно и невъзмутимо да се изправи лице в лице с него. Даже в негово отсъствие кожата й гореше от спомена за това, което я бе накарал да изпита… Как открито и невъздържано, как самоунищожително бе откликнала на ласките му. Има пълното право да й се сърди, помисли печално Наташа. Не трябваше да допуска нещата да отидат толкова далеч. Трябваше да му каже, да го спре…

Слабостта й обаче не оправдава неговото отношение, неговата присъда над всички жени. Постъпката на майка му, последвана от самоубийството на баща му, е била мъчително преживяване за момчето, което е било на прага на своята мъжка зрялост. Но с настъпването на тази зрялост е трябвало, несъмнено, да дойде и разбирането, че не всички жени са еднакви, че хората са отделни личности… Освен ако… освен ако просто му е било по-лесно да изличи това съзнание, да си каже, че всички жени са като майка му и по този начин да си изгради защита срещу бъдещи страдания, да се предпази от уязвимостта, която се поражда у човек, когато обича някого.

Наташа чувстваше, че макар Люк да не го бе казал, той е обичал майка си и затова е приел така болезнено измяната й. Не беше трудно да се разбере как е реагирало едно чувствително момче, как си е казало, че всички жени са еднакви, а мъжът ще продължава да мисли същото, защото тази вяра го кара да се чувства в безопасност, сигурен и недосегаем.

 

 

Леля й и Лео се завърнаха, докато Наташа още работеше в къщата. И двамата бяха така очебийно сияещи от щастие, че тя не се учуди, когато Лео обяви гордо, че Хелън се е съгласила да се омъжи за него.

— Разбира се, той се жени за мен само за да си набави евтин градинар плюс иконом — пошегува се Хелън, но погледът й напълно опровергаваше подобно твърдение.

Това, че и двамата бяха дълбоко и искрено влюбени един в друг, бе съвсем очевидно и макар Наташа да се радваше за тях, в същото време с ужас разбра, че очите й се замъгляват от сълзи на завист.

Лео настояваше да отворят бутилка шампанско и да вдигнат тост за техния годеж. Въпреки че Наташа се стараеше да сподели тяхното радостно вълнение, при първия удал се случай, побърза да избяга в стаята си.

Колко егоистично от нейна страна да позволи собствените й чувства да помрачат чуждата радост. Надяваше се само никой от тях да не е забелязал колко й беше трудно да сподели възторга им, да се присъедини към веселото настроение, макар истински да бе трогната и развълнувана.

Не след дълго леля й почука на вратата и я повика. Наташа стана да отвори.

— Какво има? — попита Хелън без заобикалки. — Или сама да се досетя? Лео току-що ми каза, че Люк Темпълком е бил тук в събота и неделя. Мила моя, нямах представа за това. Ако знаех… Лео мисли, че Люк си е тръгнал някак набързо. Изглежда са се разбрали да окачи картините в галерията, но той само ги е разопаковал. Лео предполага, че са го извикали в Лондон по неотложна работа. Спомена, че на Люк било възложено да нарисува портрет на член от кралското семейство.

— Замина си нощес — отрони Наташа и, неспособна да сдържа повече мъката си, разказа всичко — за любовта си към Люк, за презрението и омразата, които той питае към жените въобще, това, че я мисли за опитна в сексуалните отношения и склонна да приеме една безплодна, лишена от стойност, нищо незначеща връзка.

— Дори ако бях такава, за каквато ме мисли, това нямаше да промени нещата. Нямаше да го искам при тези условия. Не можех да…

Тя потръпна, знаейки колко лесно би могла да се предаде — не на Люк, а на собственото си желание, на своята любов.

— Това е една пагубна любов — каза горчиво. Искаше да разкрие цялото си отчаяние, да покаже, че е виновна за заминаването на Люк не по-малко от самия него, да не скрива своята роля в това, което се случи.

— Вината беше моя. Аз допуснах той да си помисли… да смята, че…

— Наташа, той е опитен мъж — отбеляза кротко леля й. — Сигурно е разбрал… станало му е ясно…

— Не — едва изрече Наташа.

Не можеше да произнесе тази последна истина, да разкрие, че нейните действия, нейния отклик не бяха на жена, която е сексуално непосветена или колебаеща се.

— Мила моя, толкова ми е мъчно. Ако има нещо, с което да ти помогна…

— Няма — отвърна Наташа и силно прехапа устни. — Просто трябва да свикна да живея с това. Никой не ме е карал да се влюбвам в него — каза с болка, — най-малкото той самият. Знаех от самото начало какво точно иска от мен. Казах си, че мога да се справя с положението. Дори си мислех, че съм откровена със себе си. Но не беше така. Сега разбирам, че дълбоко в себе си съм таяла някаква детинска надежда да стане чудо. Знаеш, нещо от този тип — поглежда ме и всичко се променя… Разбира, че не само ме желае, но и ме обича.

Чу леля й да въздиша и добави с ожесточение:

— Да, зная! Смешно и глупаво е! Особено като се има предвид колко съм се гордяла със своята разсъдливост и здрав разум, със способността да владея чувствата си.

— Всички сме уязвими, когато обичаме — отвърна леля й. — И мъжете, както и жените. Струва ми се, че твоят Люк се плаши до смърт да не би да се влюби.

Нейният Люк! Сърцето й сви болезнено. Де да беше така!

— Твърде лесно е да бъде оправдан, да се каже, че щом майка му го е изоставила, това му позволява да се държи по този начин — сякаш още е дете, а не зрял мъж.

— Съгласна съм и за да бъда напълно откровена с теб, скъпа… Дори той да признае, че не си му безразлична, не бих искала да те видя обвързана с него.

— Няма такава вероятност — отвърна мрачно Наташа. — Той сигурно вече е успял да забрави за моето съществуване. В края на краищата, защо трябва да си спомня?

Леля й въздъхна отново, изправи се и я потупа съчувствено по ръката.

— Ако има нещо, което двамата с Лео бихме могли да направим…

— Нищо, освен да ми простите, че съм такава глупава егоистка. Много се радвам за вашия годеж. Кога смятате да бъде сватбата?

— През декември. Няма защо да чакаме дълго, но искаме всичко покрай къщата да е приключило дотогава. Лео настоява за истинска сватба, както я нарича, а аз трябва да призная, че бих желала да се омъжа в същата църква, където дадох първата си клетва на чичо ти. Нещо като затваряне на кръга, ако разбираш какво искам да кажа. А освен това майка ти никога няма да ми прости, ако решим да направим малка тиха церемония. Тя и Лео доста си приличат в това отношение — харесват известна пищност и тържественост.

Наташа се засмя.

— Ема знае ли вече?

— Не… Довечера смятам да й се обадя и да й съобщя новината. Надявам се работата на Ричард в новата енория да не му попречи да присъстват на церемонията. Затова именно избрахме първата седмица на декември.

— Е, след като Лео възнамерява да открие хотела на Коледа, както ми беше споменал, най-добре е да се стягам за Флоренция, за да поръчам нужните ни платове. — Наташа се усмихна малко пресилено и каза колебливо: — Ако искаш да хвърлиш един поглед на мострите, на които съм се спряла…

— О, мили боже, не! — възкликна леля й. — Това е твое поле на дейност, Таша, не мое. Зная, че каквото и да си избрала, ще бъде добро. Лео е възхитен от теб. Много си го впечатлила.

— Имах голям късмет да получа такава чудесна поръчка — каза Наташа, но лицето й помръкна, като си спомни подхвърлените й от Люк обвинения. Странно, че я бяха наранили така силно, че оставиха такъв дълбок белег в душата й. Би трябвало досега да е претръпнала към болката, но всеки път, когато се сещаше, нещо я прерязваше и сърцето й се свиваше мъчително.

 

 

След две седмици тя замина за Флоренция, без да има вест от Люк. Не че беше очаквала. Нито пък се бе надявала. Дори в най-съкровените си мисли не признаваше колко много се надява всъщност. И колко глупаво е това от нейна страна.

Потегли за Флоренция не само с подробните бележки, които си бе водила относно необходимите за къщата тъкани, но също и с множество поръчки и заръки от баща си.

Знаеше, че по време на престоя си там ще бъде претрупана с работа и разчиташе по някакъв начин заетостта да се окаже вълшебен лек, от който така отчаяно се нуждаеше, за да престане да мисли за Люк, да спре да копнее и бленува за него.

Преди заминаването, майка й отбеляза неодобрително:

— Скъпа, много си отслабнала. Направо изглеждаш мършава. Нали, Хелън?

Над главата й, Наташа се спогледа безмълвно с леля си.

— Предполагам, защото работи много напоследък — вметна Хелън, избавяйки я находчиво от необходимостта да измисля обяснение. После насочи мисълта на сестра си в друга посока: — Надявам се да греша, но ми се струва, че Ема се кани да ме направи баба. Имаше някакъв подобен намек в последното й писмо.

— Сигурно няма да е толкова скоро — чу Наташа възражението на майка си. — Мисля, че имаха намерение да изчакат. Поне Ричард така подметна.

— Ричард може и да е подметнал, но Ема, очевидно, мисли друго. За кога и… какво има да чакат?

Ема ще има дете! Не просто дете, а дете от мъжа, когото обича. Силна болка стегна гърдите на Наташа. Не беше завист, а безнадеждност, неосъществим копнеж по нещо, което никога няма да се сбъдне. Ами ако не беше възпряла Люк… ако беше склонила… Сега може би щеше да носи неговото дете. Щеше да има дете, което да обича, щом като не може да има мъжа. Наистина щеше да го обича. Добре, и какво ще покаже с това на Люк? Че не е бил прав по отношение на нея? И с каква цел? Наистина ли е толкова глупава и себелюбива, такава егоистка, че би заченала дете, което никога няма да познае обичта и грижите на своя баща? Наистина ли е стигнала толкова далеч по стръмния, измамен път на самозаблудата?

 

 

Самолетът се приземи на летището във Флоренция, а Наташа продължаваше да мисли за Люк. Но кога ли не бе мислила за него напоследък? Беше станало нещо като натрапчива идея, нещо, от което беше неспособна да се отърве, а и се съмняваше дали наистина иска да се отърве.

Във Флоренция я посрещнаха топло. Нейните знания и вещина в работата бяха признати и уважавани.

Тя беше, в края на краищата, от рода Лейси, а в този град, където опитът и уменията се предаваха от поколение на поколение, тази приемственост се тачеше и ценеше.

Всеки ден я канеха на обед или вечеря в дома на някой от познатите й, посрещаха я радушно и се отнасяха към нея като към близък човек от семейството.

Беше хубава, млада и само малко тъжна — нещо, на което всички италианци отвръщаха със страстта и състраданието на тяхната средиземноморска натура.

Беше на гости у стар познат на баща си, когато й попадна списанието. Лежеше полуотворено на канапето. Взе го и първото нещо, което видя, бе лицето на Люк, вторачено в нейното. Изтърва списанието като опарена. Пребледня силно, после пламна. Погледът й се замъгли от вълнение.

Домакинята — майка на четири подрастващи дъщери и един обожаван, разглезен син, забеляза всичко и тактично отведе гостенката си настрани от останалите под предлог да й покаже новите пердета, които сама бе ушила.

Наташа й беше благодарна и положи усилия да се овладее, да изглежда естествена и спокойна, но когато си тръгваше, се чу да пита смутено дали може да вземе списанието за известно време. Избягваше да срещне изпълнените със съчувствие очи на домакинята.

В хотелската стая тя изчете на един дъх статията. Погълна я жадно, като да беше спасяващ живота еликсир.

В нея се превъзнасяше таланта на Люк като портретист, загатваше се, че ще се ползва с покровителството на кралското семейство и му се задаваше въпроса какво го е накарало да премине от рисуването на пейзажи към портрети.

Всичко е въпрос на развитие, беше отговорил Люк. Въпрос на отклик на вътрешната потребност за усъвършенстване.

От хвалебствения тон на статията Наташа се досети, че нейната авторка навярно е била впечатлена от Люк. А коя ли жена не би се поддала на притегателната му сила?

Прекара отвратителна вечер, представяйки си безспир как Люк и новата му поклонничка се любят — правят секс, както той, без съмнение, би се изразил.

Наташа остана във Флоренция близо месец. Работеше усилено, успя да завърши всичките си поръчки предсрочно и откри нови източници за доставки. Всичко това би трябвало да я радва, но тя само горчиво си мислеше, че ако емоционалният й живот се оказа пълен провал, то поне в работата й върви повече.

Върна се вкъщи през един студен, ветровит ден. Чакаше я съобщение от Лео с молбата, ако й е възможно да отиде до имението, защото първите завеси от доставките на баща й са вече готови, предстои поставянето им и той иска тя да надзирава нещата.

Преди тази новина би я развълнувала, но сега само се учуди колко бързо минава времето. Нима за последен път е видяла Люк преди шест седмици? Споменът бе толкова ярък, сякаш е било вчера.

Люк… Люк… Люк… О, господи, защо не може да престане да мисли за него, да копнее за него, да го обича?

Защо не може да направи най-разумното нещо, единственото правилно нещо и да го изтрие от паметта си, да забрави, че някога изобщо го е познавала?

Защото е глупачка, ето защо, повтаряше си на път за имението. Научи от майка си, че леля й и Лео са там, тъй като той следи как върви работата в неговото крило, а Хелън се занимава с насажденията и новото оформление на парка.

Отдъхна си с облекчение като разбра, че няма да е сама в къщата. Нямаше никакво желание да попадне в капана на денонощните си блянове за Люк — нещо, което положително би се случило, ако край нея няма никой.

Леля й никога не бе изглеждала по-добре. Двете седнаха на чаша чай и Наташа слушаше въодушевения й разказ за това, което бе успяла да постигне.

При пристигането я настаниха в предишната й стая, тъй като спалните за гости в частното крило на Лео не бяха още готови за обитаване. Този път Наташа се стараеше да не нарушава със собствените си чувства и преживявания сияйното настроение на леля си и витаещата наоколо атмосфера на щастие. Хелън възторжено й описваше какво е направила и колко бързо напредват нещата с градината.

По пътя Наташа се беше намръзнала от студа и влагата и очакваше лошото време да е попречило на заниманията на леля й. Оказа се обаче, че нищо не може да сломи неуморния дух на Хелън.

— Веднъж само да спре да вали — ако изобщо спре — каза й тя, — и ще те разведа наоколо да разгледаш.

— А междувременно аз ще ви разведа из къщата — съобщи застаналият на вратата Лео.

Следвайки ги от стая в стая, Наташа добре разбираше гордостта и радостта му от направеното. Оставаше още малко до пълния завършек — най-вече зависещото от нея.

Дъхът й секна, когато Лео настоя да й покаже галерията. Не й се искаше да пристъпва прага й, но щом влязоха, тя се насили да не мисли, че е била тук с Люк, разговаряла е с него, спорила е… Сега всичко изглеждаше съвсем различно.

— Значи Люк пак е идвал — промълви едва чуто.

Не можеше да не се възхити на резултата. Сякаш изведнъж се беше озовала в седемнайсети век. Макар да знаеше, че по-голяма част от картините са от викторианския период и са копие на картини от епохата на Елизабет и Стюартите, не бе трудно човек да повярва, че са истински творения от онова време.

Бяха окачени по такъв начин, че да наподобяват старинния вид на галериите от времето на Стюартите. Места, където дамите от фамилията влизат, когато дните са дъждовни, бъбрят и се наслаждават на буйната зеленина и изобилието от цветя под прозорците.

— Да, беше тук миналата седмица — потвърди Лео. — Той всъщност… — внезапно млъкна, мярнал навярно предупредителния поглед на Хелън.

— Прекрасно е — каза тя искрено. — А когато пристигнат платовете за завесите и тапицерията… Е, единственото, което мога да кажа, е, че остава само да си поръчате костюмите от кралския двор.

Наташа зададе някои въпроси относно картините, които действително я интересуваха, и научи, че Лео ги е събирал дълго, далеч преди да купи имението.

С героични усилия успяваше да не спомене името на Люк, да попита или предизвика някаква забележка за него.

Прекараха вечерта в обсъждане на предстоящата сватба. Наташа доста рано се извини и се оттегли, като обясни, че е много уморена, което си беше самата истина.

Горе в стаята тя си каза, че се радва, задето Люк е приключил работата си и няма опасност да се върне отново и да се срещнат… Но от това на сърцето й не олекна, мисълта не я накара да се чувства по-малко нещастна.