Пеги Никълсън
Природни дарове (4)

Четвърта глава

Дейвид Уитикър я отведе мълчаливо под клонестото дърво пред магазина. Без да я пусне, той повдигна периферията на шапката и откри очите й.

— Трябва да спрете!

— Да спра какво? — втренчи се тя във вената, пулсираща на врата му. Същото туптене долавяше и в пръстите, стиснали здраво лакътя й.

— Трябва да прекратите петицията. Две образователни каузи едновременно са твърде много за града. Отклонявате част от привържениците ни точно когато най-много се нуждаем от тях.

— Не искам да попреча на кампанията за новата гимназия, господин Уитикър — с разтреперан глас каза Кели. — Дъщеря ми учи в местното училище и най-малко бих желала да ви навредя.

— Но точно това правите! Внасяте разцепление сред хората, които милеят за образованието. Всички единодушно трябва да подкрепят финансовия заем, а не да се разделят на две. Тези, които не дават пет пари за образованието, ще ни сочат с пръст и ще ви използват като пример, че се пилеят пари за несериозни хрумвания. Така ще имат повод да гласуват против.

Сигурно би го слушала по-внимателно, ако пръстите му не изгаряха ръката й. Нима си въобразяваше, че може да я държи, сякаш бе заловил крадец? Той ли ще й нарежда какво да прави?

— Здравословната храна е нещо сериозно, господин Уитикър! Досега съм събрала шейсет и един подписа — вметна тя и се сепна от рязкото мръдване на пръстите му. Кожата й пламна.

— Шейсет… — Той тихо изруга и погледна към магазина. Джейн връчваше списъка на следващата жена. Уитикър се обърна отново към Кели и продължи с по-спокоен тон. — Може би сте права, че е необходима известна промяна в училищното меню.

Тържествуващата й усмивка застина при поредното помръдване на ръката му, но нямаше как да се дръпне точно сега, когато й засвидетелстваше известно разбиране.

— Факт е обаче, че преднамерено или не, вас ви използват — продължи той. — Повярвайте ми! В политиката го наричаме отвличане на вниманието.

Как да повярва на човек, който смята да си напълни джобовете от строежа на новото училище?

— Никой не ме използва. Предложението е мое.

— Да, но те са доволни от него. Не познавате политиката в Уест Дартмът. Играта тук е груба и те са готови на всичко за постигане на целта си. — Кели вдигна вежди. Не вярваше в заговори или в страшните и безлични „те“. — Ще ви насърчават, докато провалите кампанията ми, а след това ще гласуват и против вас — настояваше Уитикър.

— Е, какво предлагате? Да се откажем и да се приберем?

— Не. — Той сякаш не забеляза иронията й. — Да се съюзим! Да сключим сделка.

— Каква сделка?

— Ще подкрепя каузата ви, ако вие подкрепяте моята — отвърна той с усмивка, с която би могъл да продаде сняг на ескимосите.

— Какво се крие зад всичко това? — рече тя, сепната от неочакваното обаяние на усмивката му.

— Няма нищо скрито — засегна се Дейвид, — но не можем да осъществим едновременно двата проекта. Затова тази година…

— Няма да се споразумеем, Уитикър — поклати глава Кели.

— Трябва да отстъпите! Децата чакат новото училище от четири години.

— Безспорно децата са най-важни, но те ядат нездравословна храна още от първи клас. Кое е по-важно? Да имат здраво сърце или нова сграда? Освен това — продължи тя, без да му даде възможност да отговори, — не съм съгласна, че каузите си противоречат. Избирателите могат да одобрят и двете. Вегетарианската храна е много по-евтина и с течение на времето ще ви спести средства. Така че — дръпна ръката си тя, — ще продължа подписката си.

— Ще я продължите на друго място — тросна се Дейвид.

— Какво?

— Прочетете договора, Бучърд. Всякакви петиции, плакати и други политически прояви трябва да се съгласуват с ръководството на комплекса. Не е необходимо да ходите до канцеларията. Отговорът е отрицателен.

— Но… Хо… — Тя свали шапката и изумено се втренчи в него. — Къде се намирате, Уитикър? В Китай? В България? Или в Русия по времето на Сталин?

— Съкрати свободолюбивата си реч — скръсти ръце той.

Искаше й се да го цапардоса или да тропне възмутено с крак. Вместо това запокити шапката си, която се удари в най-ниския клон, отскочи и Дейвид ловко я улови. Кели бе започнала да почервенява от гняв, а той сякаш всеки момент щеше да избухне в смях.

— Чудесно, Уитикър. — Тя грабна шапката си, връчена й най-учтиво. — Прави каквото щеш. А знаеш ли аз какво ще сторя?

— Какво?

— Ще обясня на всички желаещи, че не могат да се подпишат, защото Дейвид Уитикър иска да им запуши устата.

— Хей, почакай малко — намръщи се той.

— Освен това, довечера ще напиша писмо до „Дартмът Дейли“ или не, ще дам обява на цяла страница, че си против свободата на словото в Уест Дартмът. Доволен ли си?

— Не — едва чуто промълви той.

На свой ред Кели сподави усмивката си. Не ви се нрави нали, господин Политик, сякаш казваха очите й.

— Не е необходимо, Бучърд — добави сковано Дейвид. — Щом толкова държиш, продължавай и забрави думите ми. Но запомни: петицията нищо няма да промени. Настоятелството определя бюджета и, без да обръща внимание на подобни щури идеи, ще се пребори за училището. Набий си го в главата и размисли!

Никой досега не я бе ядосвал толкова много. Вероятно я смяташе за смахната, но бе по-добре да си луд, отколкото ограничен, твърдоглав, непоносим, лицемерен…

— Знаеш ли — смекчи тона си той, — като почервенееш, луничките ти изчезват.

Тогава трябваше да се навърта по-често около него! Така щеше напълно да се отърве от тях. От подигравката лицето й пламна още повече.

— Извинете… — До тях застана жена с две пазарски чанти, пълни догоре с диетични храни.

— Охо! — някак си успя да се усмихне Кели. — Вие сте изкупили стоката ми!

— Почти — засмя се жената. — Исках само да ви благодаря, че сте открили такъв чудесен магазин. Разбрах за него от петицията. Прекрасна идея! Ще се обадя на сестра си, за да се подпише и тя.

— Чудесно! Позвънете и на приятелите си. — Тя хвърли поглед към Уитикър, за да се убеди, че ги чува и язвително му се усмихна. Злорадството бе чуждо на природата й, но в случая се чувстваше безсилна да го преодолее.

— Ах, красива хитрушо! — Той я изгледа ледено и посочи претъпкания магазин. — Каква по-добра реклама от това да застанеш начело на свещения кръстоносен поход! Пет пари не давате за храната на децата, интересувате се само от звъна на монетите!

— Не — възрази Кели. — Искам да кажа, радвам се, че идват да пазаруват, но никога не съм…

— Правилно — продължи Дейвид. — Това е безплатна реклама, която засяга само няколко хиляди деца. Дребна работа! Е, радвай се, Червенокоске! — Той бързо се отдалечи.

— Не е вярно — прошепна тя. — Не съм и помислила да… — Тя се обърна към витрината. Кой знае защо, оживлението в претъпкания с купувачи магазин вече не я радваше.

 

 

— Колко подписи събра? — попита я майка й, седмица по-късно.

Хелън Бучърд следеше събитията от Аризона, където работеше като готвачка и учител по йога в един от здравните центрове. В него попадна първо като клиент, когато с Кели вече бяха свалили около двайсет килограма. Мястото я възхити и веднага след лечебния курс тя подаде документи за работа.

— Сто и четиринайсет — отвърна Кели.

— Никак не е лошо!

— Но не е достатъчно, за да се стресне училищното настоятелство. — Тя погледна Суки, свита на дивана и погълната от току-що взетата от библиотеката „Черна красавица“. — Сякаш изнесох проповед на църковния хор. Миналата седмица всички запалени вегетарианци дотичаха да се подпишат, после темпото спадна. Ще изчакам още няколко дни и вероятно ще изпратя петицията по пощата. — Нямаше куража да се изправи на събранието под снизходителния поглед на Уитикър. — След обявата търговията ми потръгна. Преди пусках редовно реклами, но едва петицията привлече клиенти.

— Чудесно!

— Да, но се чувствам гузна. Не искам да го смятат за номер. — Кели събра току-що измитите картофи, нареди ги на дъската за рязане и взе ножа. — Дали да не подаря част от печалбата си за новото училище?

— Да не си луда! — извика Хелън. — Ще бъде цяло щастие, ако се задържиш. Повечето магазини се провалят още през първата година. Точно сега трябва да си твърда.

Хелън имаше опит. След смъртта на съпруга си бе отворила малък павилион за пържена риба в крайбрежното градче, северно от Бостън, където живееха. Кели обикновено й помагаше след училище. Похапваха риба с картофи и печени миди, но работата не бе никак лесна. Печалбата бе минимална.

— Права си. — Кели започна да реже картофите.

— Какво ще правиш, ако петицията не успее? — попита Хелън.

Кели погледна купчината пред себе си и остави ножа. Защо всички се надяваха на нея? Само преди час Лийлънд Хауърд й зададе същия въпрос.

— Не зная — призна тя.

— Трябва да измислиш нещо — настоя майка й. — Тръпки ме побиват, като си спомня как се тъпчехме. Ако не бяхме спрели, сега нямаше да съм жива.

— Така е — съгласи се Кели. Взе едно яйце от кутията, чукна го и отдели жълтъка.

— Може би се нагърбваш с непосилна задача. Вместо да се захващаш с целия град, по-добре да започнеш с едно училище.

— Училището на Суки?

— Разбира се. Защо не привлечеш на своя страна директора? Или готвачите? Убеди ги колко лесно могат да променят менюто, колко е вкусна храната и колко средства ще спестят, ако ограничат месото.

— Добра идея! — възкликна Кели, докато пъхаше тефлоновата тава във фурната.

 

 

Във вторник тя се запъти към училището на Суки. Бе си уговорила среща с директора, господин Татъл.

Очакваше да види учтив възрастен джентълмен, който усмихнато наблюдава учениците през дебелите стъкла на очилата си. Когато секретарката я въведе в просторния кабинет, Кели реши, че е станала някаква грешка. Зад разхвърляното бюро се бе разположил мускулест треньор.

Предположенията й се потвърждаваха от златната купа, оформена като топка за ръгби, с която бе затиснал папките пред себе си. Освен това имаше дебел врат, мускулести рамене и широк гръден кош, който времето и житейските удоволствия бяха превърнали в полегат склон към сто и двайсет сантиметровата му талия. На стената зад него бяха окачени снимки на по-младоликия вариант на същия мъж, сред ухилените физиономии на гимназиалния отбор.

— Господин Татъл? — попита Кели с надеждата, че греши.

— Госпожа… — Татъл хвърли поглед към някакъв лист сред купчината документи. — Госпожа Бучърд, нали? Седнете, седнете. С какво мога да ви бъда полезен?

Щеше да бъде по-трудно, отколкото предполагаше.

— Ами, чудех се… — Прекъсна я рязко почукване и вратата мигновено се отвори.

— Бил, секретарката ти вероятно е отскочила за кафе и аз… — Дейвид Уитикър се сепна при вида на седналата пред бюрото Кели. — Вие? — отбеляза сухо.

— Познаваш ли госпожа Бучърд? — сърдечно попита Татъл.

— Да, срещали сме се, но едва я познах без шапка.

Шегата не й допадна. С голямо усилие на волята бе оставила шапката си в колата.

— Отбих се само да взема сметките за учебниците, ако са готови. Ще дойда по-късно.

— Хей, почакай! — извика Татъл. — Имам няколко въпроса към теб. С госпожа Бучърд ще свършим за две-три минути, нали?

— Няма да отнеме много време — мрачно се съгласи тя. Само това й липсваше! Да го убеждава пред Уитикър.

Дейвид обаче се обърна с гръб, щом тя започна заекващо да произнася старателно подготвената си реч. Бръкнал в джобовете си, той се загледа в снимките на стената. Но гърбът му я разсейваше не по-малко от лицето. За разлика от бившия треньор, Уитикър бе строен, с добре сложено атлетично тяло и широки рамене. Изпита желание да го докосне…

Ужасена от мислите си, тя се сепна и откри, че се е оплела и непрекъснато повтаря:

— … пържени картофи… пържени картофи…

— Какво имате против пържените картофи? — учудено се намръщи Татъл. — Аз много ги обичам.

Уитикър се извъртя, сякаш искаше да види нещо в отсрещния ъгъл и Кели забеляза широката му усмивка. Лицето й пламна.

— Да, господин Татъл, но изпържени, те вече не са зеленчуци. Все едно да приемем, че кетчупът е зеленчук.

— А нима не е? Кетчупът се прави от домати, така че какво да го наречем? Животно? Минерал? — засмя се на собственото си остроумие той. — А пържените картофи се правят от картофи или не съм познал?

— Да, но знаете ли колко мазнини съдържат? — попита тя с чувството, че тъпче на едно място. За всичко бе виновен Уитикър, който сега разглеждаше тавана, но вдървената му поза й подсказваше, че едва сдържа смеха си.

— Нямам понятие — усмихна се незаинтересовано Татъл.

— Прекалено много! — тросна се тя. — Освен това веднъж седмично сервират пица с пипер и кашкавал.

— Само веднъж ли? Аз ям пица през ден.

— Да, личи си — съгласи се разсеяно тя, докато трескаво се чудеше как да го убеди. Думите й увиснаха във въздуха и сякаш отекнаха в настъпилата тишина.

— Личи ли си? Хм, какво искате да кажете? — Усмивката изчезна от лицето му и той вирна брадичка, сякаш гледаше съдия, отсъдил погрешно наказателен удар.

— Не исках да кажа… Имах предвид… — Кели търсеше деликатен начин за отстъпление, но без да иска прикова очи в огромния му търбух.

Татъл проследи погледа й и възмутено се втренчи в нея.

— Това ли имате предвид? — плесна се той по корема, предизвиквайки силно мъртво вълнение. — Всичко тук е само мускули, госпожо. Ударете ме с бейзболна бухалка и тя ще отскочи. Не ми ли вярвате?

— Ами аз… — безпомощно поклати глава Кели. Не умееше да се преструва и имаше чувството, че е попаднала в някакъв кошмар.

Уитикър вече надничаше, ухилен до уши, през рамото на Бил.

— Не ми вярвате! — скочи на крака Татъл и направи опит да прибере корема си, който се дръпна на сантиметър и отново се отпусна. Бил го изгледа намръщено и се удари в гърдите. — Хайде, опитайте!

— Господин Татъл, убедена съм, че сте в отлична форма за човек, който е на месо и картофи, но въпросът е друг — заекна Кели. — Дори господин Уитикър, който изглежда толкова… Толкова стегнат, може да има проблеми със сърцето, ако не следи мазнините.

— Значи Уитикър е стегнат, а аз не съм? — изрева Татъл и се втренчи в Дейвид, който невинно разпери ръце. Директорът се обърна рязко към нея.

— Нищо подобно не съм казала! — отчаяно извика Кели. — Не правя индивидуални преценки, а просто искам да огледам кухнята в училището и да поговоря с готвачите за промени…

— За диета от боб или спанак, в които, вие, маниаците, сте влюбени. Шегувате се, госпожо! Голямата Берти ще ви изяде с парцалите, ако стъпите в кухнята й, а след това ще се разправи и с мен. Да не съм луд!

— Но става дума за доброто на децата — настоя Кели.

— Зависи от гледната точка, нали?

— Ще ви докажа с факти и цифри, че не е въпрос на лично мнение. Ако анализираме съдържанието на мазнини, според препоръките на Здравната асоциация…

— Дейв, ти как мислиш? — обърна й гръб Татъл.

Уитикър изведнъж стана сериозен. Само очите му все още искряха. Изгледа първо директора, после Кели.

— Мисля, че това е твоето училище, Бил — лицемерно отвърна той, без да сваля очи от нея. — Тук ти решаваш.

— Точно така! — енергично кимна Татъл. — Аз решавам и ето какво ще ви кажа, госпожо… Как ви беше името? Бутче? Ама че име за любител на зеле!

— Бучърд — процеди тя през зъби.

— Добре. Та ето какво, госпожо Бучърд. Имам много по-важни проблеми за решаване от това дали кетчупът е зеленчук, или не. Цялото училище ми е на главата. Благодаря за идеята, но тя е неприложима за Уест Дартмът. Покажете на едно дете стръкче зеле или друга ваша трева и то панически ще избяга. Щом не ви харесва как готви Берти, давайте на детето си храна от къщи. Какво ще кажете? — пристъпи напред той.

— Всичко е наред с моето дете, но… — промълви Кели, докато Татъл я избутваше от кабинета. Успя да зърне за последен път Уитикър. За нейно учудване, той не се усмихваше.

— Добре. Проблемът е решен. Давайте на детето си зеле, а останалите ще ядат пица — затръшна вратата той.

Кели стисна зъби, като едва се сдържаше да не ритне вратата.

А Уитикър въобще не й помогна. Стоеше си с ръце в джобовете, докато Татъл я унижаваше.

Всичко зависеше от нея. Трябваше да се бори!

— И сама ще се справя! — внезапно реши Кели. — И никой, особено пък Дейвид Уитикър, не може да ме спре!