Пеги Никълсън
Природни дарове (2)

Втора глава

В магазина Кели нямаше нужда от шапка за кураж. На следващата сутрин, застанала зад касата, тя огледа помещението с голямо задоволство. След неописуеми едномесечни усилия нейният диетичен магазин „Природни дарове“ се оформяше според очакванията й.

Рафтовете бяха препълнени с ярки кутии зърнени храни, шишета с кетчуп, доматен сос или искрящ плодов оцет, бурканчета със соева каша, настъргани рожкови и овесени ядки. Сандъчета с ориз и орехи привличаха окото, а из въздуха се носеше приятното ухание на купищата сапуни от глицерин, невен или лайка. Най-отгоре висяха кошници с папрат и подправки, сякаш за да напомнят, че всичко в магазина е от растения. Малкият вентилатор на тавана игриво поклащаше наредените бронзови звънчета, които весело пееха. Щандът за салати беше готов и вече работеше, а жена от града щеше да я снабдява с различни видове домашно приготвен хляб.

Не й оставаше друго, освен да чака клиентите. Кели хвърли поглед през еркерните прозорци към ярко осветения търговски център на Уест Дартмът. Мястото беше добро, но градът досега не бе разполагал с диетичен магазин, както бе установил бившият й съпруг. Щеше да мине доста време, преди хората да оценят придобивката.

— Дали ястието е така вкусно, както е описано? — попита единствената й клиентка — възрастна жена. Бавно приближи до касата, пусна рецептата на щанда и подреди покупките до нея.

Кели вдигна картичката, на която бе изобразен фирменият й знак — разцъфнало жълто глухарче — и прочете надписа.

— О, да, пикантна юфка с фъстъчен сос. Едно от любимите ми ястия.

Рецептите бяха нейна идея. От двайсетгодишна ги измисляше или избираше от любимите си готварски книги. След раждането на Суки, когато престана да работи в бостънския диетичен магазин, собственост на съпруга й, Кели обичаше да прекарва времето си в кухнята, за да запълни часовете, докато бебето спеше. И тогава й хрумна, че клиентите на Лари ще купуват по-охотно непознатата стока, ако знаят как да я използват.

След развода, ръководена от същата идея, пренесе рецептите и в своя магазин. Малки прозрачни кутийки висяха на полиците. Във всяка имаше наредени описания за приготовлението на продуктите от рафта. Сменяше рецептите всяка седмица.

Кели огледа покупките, поставени на щанда.

— За приготовлението на ястието ще имате нужда и от малко пресен джинджифил. Имате ли вкъщи?

— Ами, имам малко изсушен и си помислих… — погледна я виновно жената.

Кели се усмихна и поклати глава.

— Пресният джинджифил е незаменим. — Тя пристъпи към близката полица и избра от кошницата малко кафеникаво коренче. — Искате ли да ви дам да опитате? Просто го обелете и нарежете на ситно. Цялата ви кухня ще заухае приятно, а вкусът… — Тя целуна пръстите си.

Жената се отдалечи усмихната и Кели скръсти доволно ръце.

Готова бе да се обзаложи, че пак ще дойде. Лари й се изсмя, когато му съобщи, че възнамерява да открие собствен магазин. Според него тя щеше да фалира за по-малко от година. Но Кели нямаше друг изход. Трябваше да се справи!

Изведнъж осъзна, че се люшка между радост и безпокойство. От шест месеца чувствата й бяха станали неуправляеми — за секунди скачаше от възторг към разочарование и обратно. Само преди седмица майка й, която четеше някаква книга за разведени я увери, че смяната на настроенията е напълно нормална. Не че Елен Бучърд някога се бе развеждала — любимият й съпруг и баща на Кели бе починал преди петнайсет години. Тя обаче твърдо вярваше, че отговорът на всеки житейски проблем е скрит между кориците на някой наръчник. При мисълта за непрестанните майчини напътствия Кели се усмихна и вдигна поглед към новодошлата клиентка, която създаваше впечатление, че различава джинджифил от сен-сен. Беше облечена с фланелка на цветя и протрити джинси, а дебелата й плитка стигаше почти до кръста. Тя се насочи право към рафта с водораслите.

Кели я изгледа със завист. Лари винаги бе харесвал права коса — намираше я за „по-елегантна“, според един от любимите му изрази. Години наред Кели бе изправяла своята, макар че апаратът твърде много я изсушаваше. Тя рязко тръсна глава, за да пропъди мислите за мъжа, комуто напразно се бе опитвала да угоди, и посегна към косата си. От шест месеца не бе ходила на фризьор и тя отново се бе накъдрила. Откакто подряза краищата й, растеше бързо и на дължина би трябвало да е до раменете, ако не стърчеше упорито нагоре като проскубана лъвска грива. Лари би припаднал, ако можеше да я види.

Не трябваше да мисли за него! Всичко бе минало. Край! Не би се върнала обратно, дори да можеше. За да се разсее, тя посегна към шнолите, които бе наредила до касата за по-импулсивните клиенти. Бяха украсени с чудесен букет от копринени цветя, над които на тънки жички се рееха пластмасови колибри. Вчера се бе разсмяла от сърце, когато младият художник ги извади от кутийките. Веднага поръча цяла дузина. Събра бухналата си коса и я защипа с шнолата.

— Страхотно — ухили се клиентката, докато оставяше покупките на щанда.

— Нали? — С рязко движение Кели накара птиците да затанцуват и маркира на касата цената на диетичното тофу. Сумата щеше добре да допълни днешния й оборот. Жената се бе запасила сякаш подготвяше вечеря за Далай Лама и всичките му монаси.

— Хей, та аз ви познавам! — възкликна новодошлата. — Нали снощи вие ги скастрихте за училищните обеди? От години исках да кажа нещо подобно, но все не можех да събера смелост.

— Аз самата не зная как го сторих — призна Кели, — но ако сме две, няма да е толкова трудно. Доста хора се разтревожиха, макар да не им беше ясно какво точно искат. Може би ако излезем на следващото събрание с конкретни предложения…

— Нищо няма да се промени — поклати глава клиентката, докато ровеше в дамската си чанта. — Както сама казахте, сякаш сме в мрачното Средновековие. Сандвичи, сандвичи и пак сандвичи.

— Казах само, че в училищния стол готвят като в мрачното…

— О, по дяволите! Забравила съм си портмонето — прекъсна я жената. Тя вдигна поглед и нервно се засмя. — Снощи плащах на пощальона и…

— Не се безпокойте, и на мен често ми се случва — сковано се усмихна Кели, като потисна първоначалния си порив да й предложи да вземе покупките и после да плати. Така не се прави търговия. Особено, когато Суки зависи от нея.

— Ще върна всичко на мястото му. — Клиентката се изчерви от притеснение.

— О, не се тревожете! Искате ли да ги отделя?

Оказа се обаче, че щяла да отсъства няколко дни. Като продължи да се извинява, тя изскочи от магазина.

— Е, по дяволите! — измърмори Кели и започва да прибира.

— По дяволите ли? — На вратата бе застанала Виктория Ферейра, собственичка на луксозния козметичен салон, разположен до магазина.

— Бях на границата на успеха, но претърпях поражение — обясни Кели и вдигна покупките като доказателство. — Клиентът си забравил портмонето.

— Често го правят — съгласи се Виктория. — Преди месец една хлапачка каза същото точно когато слагах лак на прическата й, отнела ми цял час.

— И ти какво направи? — Кели невинаги одобряваше методите й, но трябваше да признае, че обикновено бяха ефикасни. Въпреки невероятната конкуренция, Виктория преуспяваше вече цели десет години.

— Хванах ножиците и заявих, че ще острижа малката й главица, ако тутакси не позвъни вкъщи да й донесат пари.

— И какво стана? — засмя се Кели и си представи как размахва застрашително някоя тиква срещу задлъжнелия си клиент.

— У тях нямаше никой — призна Виктория. — Започнах да се боя, че ще се наложи да я офъкам, но приятелчето й се разтича и някой от тайфата нехранимайковци му даде пари.

Кели се разсмя и заобиколи приятелката си, за да огледа прическата й. Очевидно сутринта Виктория бе имала време. Отстрани бе оставила снежнобял кичур в контраст с черните къдрици, а косата на челото бе оформена вълнообразно.

— Добре ти стои — каза накрая Кели. — Аз бих изглеждала като цунами. Хората щяха да се спасяват с писъци.

— Ти правиш впечатление и без прическа — увери я Виктория. — Ех, да имах твоята коса или твоя ръст…

— Веднага ти го отстъпвам! — намръщи се Кели.

Ръстът й бе носил само неприятности. С ореола от яркочервена коса тя стърчеше над всичките си съученици, а искаше да се смеси с останалите момичета и да изчезне. Вярно, първоначално Лари бе привлечен от ръста й, но по-късно започна да се дразни. След първата година от брака им тя напълно изостави токчетата, но и това не помогна.

— Трябва да прибера продуктите. Ще ме заместиш ли за малко? — Виктория непрекъснато й втълпяваше да не оставя касата без надзор. Кели смяташе, че не е необходимо, но…

— Разбира се. Ще си гризна и малко храна за зайчета, ако може.

— Естествено — измърмори Кели, като натрупа пакетите върху кутията за пици, пригодена за поднос и се отправи към полиците. Бяха си изработили разменна система. Виктория подстригваше нея и дъщеря й, а в замяна получаваше безплатно салати винаги, когато поискаше. Докато подреждаше продуктите, дочу гласа на приятелката си:

— О, здравейте! Какво ще желаете, моля?

— Благодаря. Само ще разгледам — отвърна й плътен мъжки глас и Кели се усмихна доволно.

Да гледат! Утре ще купят. Тя заобиколи рафта и едва не се блъсна в Дейвид Уитикър.

— Вие? — Дежурната му усмивка се стопи.

— Ами… — бе най-доброто, което успя да изрече Кели.

Тя машинално вдигна кутията като щит и килограм тофу, две торби ориз и всички останали пакети се стовариха на пода. Оризът се пръсна около краката им като пясък.

Уитикър се взря в разпилените зърна, после вдигна поглед.

— Не предполагах, че ще ви намеря тук. — Той събра здравите пакети, проучи съдържанието им и направи гримаса. — Поне практикувате това, което проповядвате. — Намръщи се при вида на тофуто и го постави най-отгоре на кутията.

Очите им бяха почти на едно ниво — неговите, може би с няколко сантиметра по-нагоре. Значи бе висок колкото Лари — още една причина да не го харесва. Ако след години, може би стотина, реши да допусне някой мъж до себе си, той трябва да бъде достатъчно висок, за да не се притеснява от ръста й.

Макар че Уитикър едва ли се чувстваше притеснен. Може би защото бе едър и широкоплещест, а до него тя изглеждаше стройна и нежна. Кели се втренчи в ръката му, която поставяше торбата с ориза обратно на подноса. Сравнена с нейната, китката му бе поне два пъти по-дебела.

— Само пред аудитория ли говорите? — шеговито вметна той.

Иронията му я жилна.

— Не, разбира се. — Тя кимна към пакета в ръцете му. — Може ли да си взема водораслите?

— Нима боклукът в плика са водорасли? — сбърчи орловия си нос Уитикър, докато ги разглеждаше. — Изглеждат доста мухлясали. Виждал съм и по-качествен пеницилин върху някоя престояла консерва.

Кели потисна желанието си да му каже, че той самият е мухлясал. Едва ли щеше да се засегне. Представи си го да се тъпче самодоволно с месни консерви, типично по мъжки, с бутилка бира в ръка.

Освен ако не е женен. Мисълта се появи някак внезапно и Кели несъзнателно погледна ръката му. Нямаше халка. Отмествайки очи, разбра, че Дейвид е проследил погледа й.

Усмивката му не стана по-груба или язвителна, както очакваше. Беше по-скоро… кисела. Сякаш го бе разобличила в провал, който не беше от значение за него.

Или тя просто си въобразяваше? Щом го погледна, киселото му изражение мигновено се стопи, а с него изчезна и раздразнението й.

— Белият прах е вид плесен, който подобрява храносмилането. Среща се само при най-висококачествените сортове кафяви водорасли.

Дейвид искрено се разсмя и очите му проблеснаха.

— Наистина ли мислите, че децата ще предпочетат водорасли пред мазни хамбургери или скара, госпожо Бучърд?

— Вкусът е въпрос на възпитание. И колкото по-скоро децата свикнат със здравословната храна, толкова по-добре.

— Вкусът си е вкус — настоя той. — Нормалните деца никога няма да ядат подобен буламач.

— Зная — наежи се Кели. — Не искам в училището да се започне направо с водорасли. Добрият готвач обаче може да направи чудеса от боб и жито. А тофуто поема аромата на продуктите, добавени в него. Може да се смеси с всяко блюдо и съдържанието на белтъчини…

— Добре, разбирам. — Уитикър обаче ни най-малко нямаше вид на човек, който разбира. — Но снощи ясно подчертах, че тази година няма място за превземки. От четири години Уест Дартмът отчаяно се нуждае от нова гимназия.

— Съгласна съм и подкрепям проекта, но…

— Съжалявам, че бях груб, госпожо Бучърд, но изглежда вие не съзнавате какво сторихте — не отстъпваше Уитикър. — Настоятелството се нуждаеше от единомислие — да разтревожи и приобщи родителите. Затова организирахме срещата. И изведнъж се появихте вие и подлудихте всички с вашите сладки сънища за бобено-зърнената утопия, която този град, тъй или иначе, никога няма да възприеме.

Пак започваше да се държи грубо. Без микрофона и аудиторията, наблюдаваща унизителната сцена, тя не се чувстваше толкова засегната, но загуби всякакъв кураж. Нещо в нея инстинктивно пожела да отстъпи, както винаги бе отстъпвала на Лари: „Да, скъпи, както искаш. Щом е важно за теб, значи е важно и за мен.“

Кели обаче решително се противопостави на стария рефлекс. Неимоверните усилия, които бе полагала по време на брака, я бяха измъчили. Цели девет години упорито се бе старала да бъде елегантната, одухотворена жена, за която Лари мечтаеше, и накрая се бе провалила. Той така и не разбра, че любимите й занимания — цветята, градината, готвенето, децата, всички дребни удоволствия — не бяха безсмислена загуба на време, а жизнените корени, на които се крепеше нейната индивидуалност.

Когато се разделиха, тя се почувства двойно предадена — веднъж от него и втори път от самата себе си. Тогава се закле да не отстъпва повече от принципите си. А ето че мъжът срещу нея грубо се опитваше да й наложи кое е важно и кое не. Кели изправи гордо глава и го погледна в очите.

— Здравословното хранене не е каприз — заяви тя. — Диетичната кухня е важна част от разумния начин на живот. Последните проучвания в Луизиана показват, че всяко трето дете има сърдечни смущения. Ето до какво води типичното американско хранене — скъсява живота на децата ни и…

— Предпочитам кратко щастие със сандвичи и кюфтета, пред стогодишен тормоз с подобни боклуци! — посочи той кутията в ръцете й. — Оризова пица с тофу! Не, благодаря! По-скоро бих умрял, отколкото да хапна подобно нещо или да принуждавам бедните деца да го ядат. Никога ли не сте чували, че храната трябва да е вкусна? Тя не е само гориво за поддържане на живота. Храната, както и сексът, трябва да доставят удоволствие. Готвенето е изкуство.

Значи не е чак толкова див. Тя енергично поклати глава срещу обвинението, че здравословната храна задължително е безвкусна. Щом обръщаше внимание на начина на приготвяне на ястията, имаше шанс да се разберат.

— Господин Уитик…

— Какво е това? — втренчи се той в косата й и учудено вдигна вежди. Протегна ръка и перна колибрите, които затрептяха над цветята. Стиснатите му устни трепнаха и се извиха нагоре. Като бутна повторно птиците, Дейвид продължи през смях: — Снощи бяхте с доста странна шапка, но това — поклати глава той. — Струва ми се, че сте се объркали, Бучърд. Тук не е Калифорния, където е пълно с хора като вас.

— Какви сме ние? — студено попита тя, досещайки се, че не й прави комплимент и за да не му даде възможност да докосне отново птиците, рязко се отдръпна.

— Хора, лудо и страстно увлечени — Уитикър погледна лавиците — по ръжено брашно и козе мляко на прах. Пфу! Какви боклуци! — Широките му рамене потръпнаха от отвращение. Завъртя се на пети и гласът му прогърмя: — Боже, има ли нещо за ядене в този магазин? — Пристъпи и взе една кутия. — Вафли с чесън. Нима някой ги яде?

— В момента сте сред храните за животни! — озъби му се тя.

— Нима хората измъчват и домашните си любимци с подобни неща? И какво прави бедният месояден Шаро, когато огладнее? Гризва стръкче ревен ли? Кой умопобъркан садист е открил подобен магазин… — Думите заглъхнаха, когато Кели се потупа по гърдите. — Вие? Това е…

— Моят магазин — довърши тя.

— Мислех, че пазарувате…

Тя поклати глава, без да се смущава от шнолата.

— Магазинът е мой, господин Уитикър, и след като го намирате за толкова отвратителен…

— Вижте, може би се увлякох… Исках само…

— Неее — с удоволствие провлече тя, — казахте това, което мислите и аз оценявам искреността ви. — Хвана ръката му и го поведе към изхода. Усетила стегнатите мускули под мекото кадифено сако, тя смутено се отдръпна. — За съжаление, подобен начин на мислене води до наднормено тегло и лошо здраве, замърсяване на почвата с отровни торове и пестициди. Хората като вас колят малките телета…

— Не съм заклал нито едно теле — възрази Уитикър и се обърна, но тя го улови за ръкава и продължи да го води.

— Но ядете телешко, нали? И вероятно не подозирате колко растителни белтъчини се изразходват за килограм месо — продължи да го тегли тя покрай зяпналата Виктория.

— Колко? — попита той и хвана пръстите й, за да се освободи.

— Десет килограма — отвърна Кели и погледна изненадано ръката му, обхванала нейната. Бяха стигнали до вратата и тя завърши: — С всичкото зърното, използвано за угояване на добитъка, може да се нахрани целият свят и да няма гладни. Ето какви са налудничавите идеи в този магазин, но тъй като не сте съгласен, бих ви препоръчала бистрото под нас.

— След вашата лекция ще имам нужда от двойна пържола, за да се възстановя — съгласи се той. Смръщените му вежди се превърнаха в тъмна неравна дъга. Очите му бяха ледени.

— Добре, наслаждавайте се! — усмихна се тя най-любезно. Искаше й се да ликува, да се поздрави и да изиграе танца на победата. Наистина бе устояла на самоуверената му грубост! Само преди шест месеца не би го сторила и затова сега бе толкова доволна.

Уитикър я стрелна с поглед.

— Благодаря — каза той и пусна ръката й. После посегна и перна колибрите, които бясно се разлюляха. — Ще се постарая!

Добре се владее, призна Кели, впила свиреп поглед в гърба му. Все пак в този рунд тя водеше по точки. Едва ли ще посмее пак да се подиграва с нея или магазина й.

— Ти току-що изхвърли Дейвид Уитикър — приближи се Виктория.

— Да. Познаваш ли го? — разсеяно отвърна Кели, като все още го следеше с поглед и видя една жена да се обръща след него.

— Аха — измърмори дрезгаво Виктория, също загледана в широкия му гръб. — И ти би трябвало да го познаваш. Нали той е собственика.