Пеги Никълсън
Природни дарове (8)

Осма глава

Слънчевите лъчи се процеждаха през напъпилите клони, някъде пееше птица. Пътеката бе кална и нашарена със следи от детски обувки. Токът й внезапно хлътна и тя едва не падна. Дейвид намали темпото и отново я хвана за лакътя.

В далечината две зорки свраки предупредително грачеха. Тя чуваше само лекото му дишане и силните удари на сърцето си. Тишината я потискаше.

— Далече ли е?

— Не, за съжаление. Обикновено бягахме в междучасието, но ако учителката ни видеше, директорът тръгваше да ни гони. Колко пъти са ме връщали за ухото! — огледа се усмихнато той. — Сега дърветата не ми изглеждат толкова високи, а като дете мислех, че гората е непроходима.

Кели имаше същото усещане. Дърветата наоколо сякаш неспокойно спяха, протягайки клони към завръщащата се слънчева топлина. Още няколко дни и щяха да се събудят. Пролетта щеше да пристигне като свежа зелена експлозия. Екзалтирана листна феерия.

— Виж! — Дейвид хвана едно клонче и го наведе към нея.

— Колко са нежни! — засмя се Кели и погали сребристите топчета на върбата. Да можеше като дърветата да прогони ледените зимни кошмари и да се събуди под нежните милувки на слънцето. — Зимата беше дълга.

— Да. — Той стисна по-здраво ръката й.

Кели ахна изненадано, когато пътеката внезапно зави. Пред тях се разкри пенливо поточе, широко два-три метра и дълбоко до колене. Образуваше малко блестящо езерце и пак се шмугваше в храсталака. Тревистият бряг отсреща бе увенчан с масивна скала, чиято лъскава повърхност бе на тераси, за радост на малките момчета.

— Разбирам защо сте идвали тук.

— Наричахме го „Волния поток“. Хм, няколко камъка липсват. — Дейвид огледа пътечката през езерото. — Или са ги преместили, за да затруднят момичетата.

— Ха! Днес трудно могат да ни спрат. — Кели разпери ръце и стъпи на пръсти върху мъхестия камък.

— Хм, да — съгласи се той зад нея. — Интересно, присъствието на момичета вече не ме дразни.

Шегата му я накара да се усмихне. В този момент един камък поддаде и тя уплашено извика.

— Спокойно! — задържи я за рамото Дейвид.

— Благодаря! — Кели застана неподвижно. Слънцето блестеше в пясъчното дъно на искрящия поток. Заобиколена от течното злато, тя усети някакъв трепет, сякаш Дейвид бе докоснал в нея невидима струна.

— Трябваше да те пренеса — дрезгаво рече той.

Сърцето й лудо заби при мисълта да се озове в ръцете му. Обърна глава и се стресна от допира на пръстите му. Хвана ги леко и се освободи от тях, като премина сама по камъните.

— Нямаше нужда — каза тя вече на брега.

— Виждам. — Дейвид скочи чевръсто до нея и попита с многозначителна усмивка. — На тревата или на камъка?

Тревистият бряг изглеждаше прекалено… мек и равен.

— На скалата — реши тя, но когато стигнаха пред двуметровия камък разбра, че е сгрешила. С тясната пола и токчетата не можеше да стигне до първото стъпало.

— Тук е сухо и топло — одобрително рече Дейвид.

— Размислих… — въздъхна тя, но вече бе късно.

Той я хвана здраво през кръста, вдигна я нагоре и я постави на около метър над земята. Кели усети, че несъзнателно се е вкопчила в силните му ръце.

— Можеше ли някой преди двайсет и пет години да предположи, че ще помогна на момиче да се качи на скалната крепост? — подсмихна се Дейвид.

Той се върна обратно за кутията с обеда и Кели въздъхна облекчено. Всъщност Дейвид не бе виновен за вълненията й. Просто беше пролет. Облегната на топлия камък, тя подви крака и приглади полата си.

Дейвид донесе кутията, остави я на ръба и с лекота се настани до нея. Извади две чинии и й подаде едната.

Кели предпочете да се съсредоточи в храната, въпреки че трите мазни порции пиле, купчинката преварен боб и студеното пюре не я съблазняваха много. Определи франзелата като най-малкото зло и я изяде без масло. Не можеше да отрече вкусовите й качества. Кората й бе хрупкава, а отвътре бе мека и пухкава. Признаваше готварските способности на Берти Хигинс, но не и избора й на рецепти.

— Няма ли да опиташ пилето? — погледна я Дейвид.

— Не. — Кели учудено забеляза, че той вече привършва с обяда. Имаше апетита на малко момче и същото живо любопитство. Очите му проследиха полета на сойката, стрелнаха се към самолета над тях и съсредоточено се спряха на нея. Остави чинията си и посегна към месото в нейната.

— Хайде, яж! — поднесе го към устните й. — Как можеш да говориш за храната, без дори да си я опитала?

— Мога да я преценя и с поглед.

— Не е достатъчно, госпожо Бучърд! — Бутчето докосна устните й. — Няма да се отнеса сериозно към предложенията ти, ако не вкусиш ястието, което критикуваш.

Кели внимателно отхапа малко парченце.

— Доволен ли си?

— Аха! — Той отново й поднесе месото. — Изяж го цялото!

Кели го изгледа намръщено и посегна да го вземе, но той бързо се дръпна. Вместо пилето, тя хвана ръката му. Двамата заедно вдигнаха бутчето, тя припряно отхапа по-голямо парче и бързо го пусна. За да не мисли за топлата му гъвкава длан, Кели притисна ръка в камъка.

— Така е по-добре — доволно каза Дейвид. — Вкусно е, нали?

— Мазнината може да е вкусна, но не е полезна — сви рамене тя. С въздишка отхапа още едно парче от месото в ръката му.

— Малко е мазничко — призна Дейвид. — Страхувам се, че нямаме салфетки, мътните да го вземат. — С върха на пръстите си той бавно очерта устните й. Ръката му леко потрепваше. Дали изпитваше същите чувства?

— Недей! — затаи дъх Кели и извърна глава.

— Защо?

— Защото… — Не можа да измисли убедителна причина, особено пък в негово присъствие. Чувстваше се напрегната.

Трепна, когато той докосна ръката й.

— Откога… си разведена?

— От шест месеца, но не ми се говори за това.

— Добре — съгласи се безропотно Дейвид. Леки като перце, пръстите му проследиха очертанията на ръката й. — За какво искаш да говорим?

Въобще не й се говореше. Искаше да слезе и да побегне.

— Винаги говорим само за храна — заяде се леко той. — Защо си толкова упорита? Да не си израснала на строга зърнено-бобена диета?

— Как ти хрумна! — Неусетно тя му разказа за майка си и за годините, прекарани заедно в павилиончето за риба. След това най-неочаквано продължи със спомените си като срамежлива бузеста ученичка.

— Разбирам. На тази възраст не е лесно да се чувстваш изолиран. Изпитах го сам през последните години в гимназията.

Дали имаше предвид скандала, свързан с баща му? Погледна го въпросително, но Дейвид не продължи. Вместо това протегна ръка и освободи непокорните й къдрици от шнолата.

— Сега вече си ти — пошегува се той. — Сутринта в училището едва те познах.

Нима искаше да каже, че не може да бъде делова и практична? Омръзна й да я смятат за смахната фанатичка само защото имаше достатъчно разум да яде черен вместо бял хляб.

— Късно е вече. Трябва да побързам за магазина — каза тя, без да има представа за часа. Провеси крака и събори едната си обувка. — По дяволите!

— Аз ще я взема. — Дейвид стъпи долу, бързо събра остатъците от обеда и взе обувката й.

— Благодаря — посегна тя, но той не обърна внимание на жеста й. Топлите му пръсти обхванаха глезена й, обвиха се около него като нежни окови и леко го стиснаха. Усещането се предаде нагоре по крака й, сякаш сигнална ракета оставяше огнена следа след себе си. — Ще си получа ли обувката? — Почувства, че се стопява, сякаш кожата й се бе сляла с неговата. Сигурно се бе изчервила като морков.

— Разбира се — постави я той на крака й.

— Сега би ли се дръпнал?

— Имам по-добра идея. — Дейвид обви ръка около кръста й и я вдигна.

— Пусни ме, Дейвид!

— Минутка само — насочи се към реката той.

— Не! Веднага! — Вече бе стъпил на първия камък и под краката им имаше само вода.

— Сега ли? — засмя се предизвикателно.

Дяволите да го вземат! Тя опита да сподави гнева си. Долавяше тихите отчетливи удари на сърцето му — там, където гърдите им се допираха.

— Е? — прошепна насмешливо Дейвид.

— Изнудвач! — Ръката й бе на врата му, но пръстите сякаш не й се подчиняваха. Въпреки възмущението й, те искаха да докоснат косата, раменете, ухото му. Стисна юмруци и заби нокти в дланта си.

— Хей, аз съм твой покорен слуга, а ти ме обиждаш. Може би наистина трябва да те пусна. — Дейвид започва бавно да се навежда, но спря, когато Кели инстинктивно се вкопчи в него. — Не? — прошепна той.

— Не — студено се съгласи тя.

— Добре. — Тя не чу, а по-скоро усети думите му.

Дейвид я пренесе без никакво усилие. Сякаш плуваха над златистата вода, а сърцата им пригласяха на ромолящия поток. Толкова лесно бе да се отпусне в силните му ръце, но последния път, когато се бе доверила…

Страхът покълна в нея като черно цвете. Прехапала устни, тя си наложи да не се съпротивлява. Щеше по-бързо да се освободи от него, ако просто изчака да стигнат до брега. Но беше трудно! Мъчително трудно, защото част от нея копнееше да затвори очи и да облегне глава на рамото му. Въздъхна облекчено, когато отново стъпи на крака.

— Благодаря — измърмори, сякаш някой непознат й бе отворил вратата, и се втурна по пътеката. Дейвид я настигна, хвана ръката й и бавно сплете пръсти с нейните.

Допирът бе твърде интимен, сякаш тялото му обвиваше нейното. Кели се обърна и го погледна.

— Дейвид, не искам да ме носят на ръце! Не искам да ми държат ръката! — Тя се усмихна умолително. — Не искам, не разбираш ли?

— Добре — процеди бавно той, пусна я и въздъхна дълбоко. — Мога да те разбера, но не си ли забелязала, че най-хубавите неща идват точно когато най-малко ги очакваш? Денят е мрачен и дъждовен и изведнъж — хоп! — пред теб засиява дъгата.

— Може би — уклончиво отвърна Кели. Забави крачка, макар че й се искаше да побегне. — Ще напиша препоръките си към госпожа Хигинс, но се боя, че няма да има полза — прехвърли се тя на темата, в която се чувстваше сигурна.

— Защо? — изсумтя нетърпеливо той, сякаш не му се говореше за това.

Кели обаче продължи, без да обръща глава.

— Кой ще я накара да ги приложи на практика? Може би ти? Лора Котръл е права, че си безсилен. Ако поиска, Берти може да я побърка от миене на чинии. И едва ли ще я принудиш да използва обезмаслено мляко или по-малко мазнина против волята й. Тя е господарка на кухнята и ще възстанови старите си навици веднага щом престанеш да я наблюдаваш.

— Май си права! — съгласи се Дейвид.

— Пак сме там, откъдето тръгнахме — настоя тя, стресната от допира на рамото му. — Менюто трябва основно да се преработи и е необходима външна намеса. Защо не наемеш консултант до края на годината? Той ще състави нови рецепти и госпожа Хигинс ще трябва да ги спазва.

Бяха на завоя преди училището. Дейвид я хвана за ръката и я обърна към себе си.

— Не може! — остро я изгледа той. — Колко пъти да повтарям, че нямаме средства! Боя се също, че така ще отблъснем голяма част от избирателите точно сега, когато имаме най-много нужда от тях. Не трябва да пилеем пари за маловажни проблеми.

— Проблемът е сериозен! Факт е, че храната на госпожа Хигинс е вредна за децата.

— Данъкоплатците няма да те разберат, Кели. Повечето са израснали с храната на Берти и изглеждат достатъчно здрави. Аз самият не съм убеден, макар че имаш известно право. Пилето беше чудесно. Може би преувеличаваш все пак? — въздъхна той, сякаш за да разсее натрупалото се напрежение.

Нима? Как да прецени, когато нервите й бяха опънати от допира на ръката му? Нападаше го инстинктивно, за да увеличи дистанцията помежду им — сега това бе по-важно. Имаше нужда от пространство, за да диша свободно, за да бъде самата тя. Едва бе започнала да намира себе си, да следва собствените си цели. Не искаше този мъж с нежни ръце и остър поглед да застане на пътя й.

— Не, не преувеличавам! — извика Кели и дръпна ръката си. — Щом не се отнасяш сериозно към твърденията ми, ще се наложи да действам по друг начин.

— Какво искаш да кажеш? — присви очи той.

— Вчера отклоних интервюто на Елиът Фрийлинг, защото се надявах, че ще ми помогнеш. Но вероятно ще трябва да му се обадя. След като видях кухнята на госпожа Хигинс, разполагам и с повече факти. Можем да размърдаме града с някоя и друга статия.

— Не съм уредил посещението, за да го използваш срещу нас!

— Не, ти искаше само да ме успокоиш, нали? Отстрани ме от Фрийлинг с намерението да ме залъжеш, защото предложенията ми явно няма да доведат до нищо.

— Така ли мислиш? — горчиво попита той.

Вярваше ли наистина, че е толкова безскрупулен? Имаше достатъчно ум, за да я води за носа, но дали това бе целта му? Кели прехапа устни.

— Чудесно! — отсече Дейвид, когато тя замълча. — Значи изяснихме позициите си. Говори с Фрийлинг и прави каквото знаеш! — Той закрачи към училището.

Кели остана неподвижна, загледана в широкия му гръб и усети как напрежението бавно я напуска.

— Добре — въздъхна тя и почувства някаква празнота.

Кой знае защо решението не й донесе желаното облекчение.