Пеги Никълсън
Природни дарове (7)

Седма глава

На другата сутрин тя изпращаше Суки с училищния автобус, когато Дейвид докара колата й.

— Добро утро — поздрави той. — По-добре ли се чувстваш?

— Да. — Ароматният шампоан бе отмил вчерашните й тревоги, а заедно с тях и гнева й към него. Досещаше се за мотивите му да я измъкне от полицията и от ръцете на Фрийлинг, но не можеше да го обвинява, че защитава собствените си интереси. Просто не трябваше да приема любезността му за чиста монета. — Мелодията много ми хареса.

— Така и предполагах. — Гласът му излъчваше онази топлота, която така я привличаше.

— И свещите, и… всичко — добави стеснително тя.

— Радвам се — кратко каза Дейвид и посочи колата. — Ще ме закараш ли до пикапа?

— Разбира се. Само да си взема чантата.

— И междувременно бихме могли да поговорим за Фрийлинг — вметна след малко той, когато излязоха на пътя.

— Необходимо ли е? — въздъхна тя. Явно бе много упорит.

— Мисля, че не си наясно с местните политически машинации и вредата, която можеш да нанесеш на града, но може би с малко обяснения — настоя той.

Кели сви рамене. Нямаше как да се измъкне.

— Преди да замина, градът притежаваше една от най-реномираните гимназии в югоизточен Масачузетс. Когато се върнах, бях поразен, че положението рязко се е влошило. Не се отпускаха необходимите средства за образование и гимназията бе западнала. Основното училище — също. Вследствие на тази немарливост, богатите родители бяха насочили децата си към частните училища, за да получат прилично образование.

Кели се размърда притеснено. Дъщерята на Хауърд също учеше в частно училище, но…

— Така че най-влиятелните хора вече не се интересуват от държавните училища. А след като парите им отиват в частните, защо да плащат по-големи данъци за държавните? Затова такива като Хауърд забъркват подобни каши.

Сигурно бе прав, но защо самият той се безпокоеше? След като е богат и няма жена и деца, би следвало да бъде в групата на Хауърд, ако тя не бе само плод на въображението му.

— Оттук идва основната съпротива срещу новата гимназия. С нас са средно заможните родители, потънали в житейски грижи. През изминалите четири години противниците ни бяха по-добре организирани, но сега създадохме широка коалиция, за да прокараме проекта. След това ти заби клин… Ето защо не искам да говориш с Фрийлинг. Той е на тяхна страна. Изглежда ми някак озлобен, от статиите му лъха горчивина. Моля те само да помислиш, преди да дадеш интервю. От вчера си доста добър обект за статия. Не позволявай да те превърнат в мъченица, освен… — той присви очи — ако не целиш точно това.

— Нашите каузи не си противоречат — въздъхна тя. — Смятам, че грешиш.

— По дяволите, Кели! — стресна я той, като удари по волана. — Нямаме пари за специалист! Но дори да имахме, какво искаш да направим? Да уволним Берти Хигинс? Та нали тя ръководи стола от трийсет години!

Кели се намръщи при споменаването на страховитата майсторка на черпака. Все пак Дейвид имаше известно право. Не можеш да изхвърлиш някого само защото е малко старомоден. Готвачката й напомняше за собствената й майка в техния рибен павилион. Начинът й на готвене бе вреден както за децата, така и за самата нея. Хората трябва да се променят, да възприемат и прилагат новостите. Как иначе ще подобрят света?

— При това положение какво би те направило щастлива? — Гласът му я върна към действителността.

Щастлива! Откога не познаваше това чувство? Дребните удоволствия — готвенето, разходките със Суки, зайчетата, игрите — бяха източник на спокойствие и удовлетворение. Но откога не бе изпитвала онази неудържима радост, която те окриля и повлича както вятърът носи птицата?

— Щастлива ли? — възкликна тя, съсредоточила поглед в профила му. Загложди я тъжна и нелепа мисъл, но тя незабавно я потисна, преди да разцъфне и да разпери ярките си криле.

— Щастлива — повтори Дейвид и се намръщи. — Как да подобрим менюто, без да изразходваме средства?

И как да ми затвориш устата, помисли тъжно Кели. Тя имаше предвид щастието в живота, а той просто предлагаше сделка.

— Не зная. За повечето подобрения трябват пари.

— Нямаме, нали ти казах? Измисли друг начин!

— Добре — намръщи се Кели и направи опит да се съсредоточи. — Освен продуктите, важен е и начинът на тяхното приготвяне — каква мазнина и какво мляко се използва, дали се пече, или пържи. За да зная дали методите й могат безплатно да се подобрят, трябва да видя как готви.

— Лесна работа! — отсече Дейвид. — Стига да искаш, ще те заведа в кухнята.

— Хм… — Не й се искаше да стъпва там. Трябва да е била страшно глупава, за да опита вчерашния номер в стола. Лари винаги я бе обвинявал, че действа, без да мисли, но сега самата тя се колебаеше.

Въпреки унижението не бе постигнала нищо за децата. Продължаваха да се готвят вредни за тях храни. Боеше се да посети кухнята, но ако действително можеше да даде съвет… И ако Дейвид убеди госпожа Хигинс да се вслуша в думите й…

Бяха стигнали пред къщата му. Той леко докосна брадичката й и обърна лицето й към себе си.

— Е? Какво ще кажеш?

— Добре, но… Ако и ти си с мен — въздъхна тя.

— Разбира се, щом искаш — проблеснаха очите му.

— За да ме пазиш от госпожа Хигинс — бързо добави Кели. — Тя ме ужасява.

— Аха — помръкна леко той. — Всички се страхуват от нея, но ако я опознаеш, ще разбереш, че има златно сърце.

— Сигурно — съгласи се Кели, но съвсем не бе уверена. — Добре, кога ще отидем?

— Утре — незабавно реши Дейвид.

 

 

На другата сутрин, прекрачвайки прага на училището, Кели хвърли поглед на отражението си в стъклената врата. Беше облякла най-строгия си костюм — светлокафяво памучно сако и права пола, в съчетание с тревистозелена копринена блуза и високи обувки. Косата й бе прибрана в кок и, за голямо нейно съжаление, не носеше шапка. Нека само Татъл се опита да възрази срещу тоалета й!

Във фоайето забеляза Дейвид, застанал до витрината със спортните трофеи. Като я видя, той учудено вдигна вежди и на лицето му се появи одобрителна усмивка.

— Чудесно! — Светлите му очи внимателно я огледаха. — Внушително. Сериозно, но не прекалено строго. Компетентно, но не прекалено агресивно. — Устните му лукаво се разтегнаха. — И без пиленца.

Тя направи шеговита гримаса и се насочи към кабинета на директора, но Дейвид я хвана за ръката.

— Бил каза, че не иска извинения. Днес е ядосан и по-добре да го оставим на мира.

— Защо се сърди? — попита тя, докато вървяха по коридора.

— Берти изпадна в истерия, когато й съобщи, че ще имаш свободен достъп до кухнята й, а после нахълта Лийлънд и се разкрещя. Предполагам, най-голямото желание на Татъл е никога да не те е виждал.

— О, боже! — Кели бе решила на всяка цена да се помири с Бил, но дали не бе закъсняла?

— Ще го преживее. — Дейвид я изгледа отново от глава до пети и възхитено поклати глава. — Това се казва маскировка! Сякаш си друга жена.

Сигурно имаше предвид, че не я вижда в обичайното й трескаво състояние. Откъде ли бе придобил непоносимост към нестандартното поведение? Сигурно от Калифорния, реши тя, когато влязоха в стола.

Помещението бе празно и тихо. Лампите не светеха, така че единственото ярко петно бе дългият шубер към кухнята. Дейвид й намигна, дръпна я да влезе и тихо прошепна:

— Кураж, скъпа!

Мина й през ум, че той се забавлява и щеше да издърпа ръката си, ако Берти не ги наблюдаваше от другия край на кухнята. Сред провесените тенджери и тигани готвачката й заприлича на разярен носорог, надничащ от храсталака. Кели пое дълбоко въздух и пристъпи напред.

— Госпожо Хигинс — протегна ръка тя, — много се радвам, че ме поканихте във вашата кухня.

Хлътналите сини очи на Берти Хигинс се облещиха. По носа и бузите й избиха червени петна.

Ръката на Кели увисна във въздуха и предварително подготвеното извинение се изпари от главата й.

— Така ли? — рече Берти. — Тогава ме оставете да приготвя обеда и не ми пречете! — Тя профуча край нея, надяна готварските си ръкавици и отвори стъклената врата на голямата фурна.

Кели хрисимо я последва и надзърна над рамото й. Вътре, наредени в тави, цвърчаха порции пилета. Всяко парче бе потънало в локвичка мазнина и силно лъщеше.

— Точно това имах предвид — спокойно отбеляза тя, когато Дейвид застана до нея. Срещайки свирепия поглед на госпожа Хигинс, Кели добави: — Предполагам, купувате пилетата готови, а тук само ги затопляте?

Готвачката кимна величествено.

— Без да отстраните кожата, нали?

Последва неразбираем жест, след което госпожа Хигинс се понесе към другия край на стаята.

— Подобна храна е вредна за сърцето — заяви категорично Кели. — Пилешката кожа е богата на мазнини, а когато се пържи разкъсана, количеството им се удвоява.

— Какво трябва да се направи? — попита Дейвид.

— Не трябва да се пържи. И е по-добре да се обели. Но се съмнявам, че се продават без кожа, а не е по силите на един човек да обработи триста порции. Бих се отказала от рецептата, за да я заменя с пуйка или нещо постно.

— Постно! — изсумтя готвачката зад нея. Отвори вратата на внушителната парна камера и посочи към тавата с воднистозелените бобени шушулки, които плуваха на мазната повърхност. — Децата не обичат зеленчуци. Вижте само какво остава в чиниите им. Обзалагам се, че ако им давате постно, те по-скоро ще умрат от глад, вместо да ядат.

— Има известно право — обади се Дейвид. — Спомням си как с един приятел в трети клас събрахме всичкия останал боб на нашата маса. Успяхме да подредим двуметрова мозайка от бобени таралежчета под бобени елхи, върху бобена трева, преди да ни заведат при директора.

Кели си представи какъв светлоок немирник е бил в трети клас и неволно се усмихна. Обърна се, точно когато Берти пъхаше тавата с картофеното пюре във фурната.

— Пюрето е полуфабрикат, нали? — попита тя, но готвачката само изсумтя. Кели не сваляше учтивата маска от лицето си. — Имате ли нещо против да попитам какво добавяте към сместа?

— Да — отвърна готвачката и изтри невероятно малките си ръце в мръсната престилка.

— Хайде, Берти — провлечено се обади Дейвид с полузаплашителен, полушеговит тон.

— Я не ми ръмжи, Дейвид Уитикър! Спомням си, когато едва стигаше до масата и искаше да пуснеш онази жаба в супата.

— Всъщност беше попова лъжичка — уточни Дейвид. Ушите му почервеняха, а ръцете му припряно се мушнаха в джобовете. — И все пак, какво слагаш в пюрето? — настоя той.

— И най-големият глупак би се сетил сам: малко масло, сол, черен пипер и пълномаслено мляко, за да стане по-сочно. Предполагам обаче, че префърцунената дама ще открие и тук нещо нередно, нали така? — Тя се втурна да вади пилетата.

В отсрещния ъгъл друг готвач изваждаше тавите с блатовете от сладкарската пещ, а помощникът му пренасяше купите с бял плодов крем от огромния хладилник. Напрежението в кухнята растеше. Стрелките на огромния черен часовник сочеха единайсет и петнайсет. Скоро щеше да се появи първата смяна.

— Наистина не го приготвя правилно — извика Кели в ухото на Дейвид, за да преодолее шума от вентилаторите. — Трябва да използва обезмаслено мляко, а щом дава сос на децата, по-добре изобщо да не слага масло. — Тя изгледа неодобрително купата с мазния тъмнокафяв сос. — По-добре да се откаже от пюрето и да приготви само печени картофи. Трябва просто да се нарежат, да се поръсят с малко зехтин, червен пипер или чубрица и да се изпекат. Децата ги обичат, а в тях почти няма мазнини.

Кели го хвана за ръкава и го помъкна към шубера, където един от помощниците подреждаше подноси с бели франзели.

— Ето още нещо, което бих променила. В ръжените хлебчета има повече витамини и белтъчини. И отново масло! — кимна тя към жълтите кубчета до франзелите. — Излишна мазнина. По-добре да се сложи мед или конфитюр. Макар и вредна за зъбите, захарта е по-здравословна от маслото.

— А какво би сторила ти? — поинтересува се Дейвид, като докосна леко пръстите й, които все още стискаха ръкава му.

Кели се дръпна като опарена и за момент мислите й се разбъркаха. Трябваше да положи усилия, за да се съсредоточи отново върху въпроса за храната.

— Щях да сервирам ръжен хляб или питка със сирене. Можех да капна малко мед или мармалад върху сиренето.

Приближиха се към русата жена, която режеше сладкишите.

— Още мазнини — каза тя през рамо. — Не зная рецептата, но сигурно има много яйца, пълномаслено мляко, бяло брашно, а глазурата и тестото са приготвени с мас. Права ли съм?

— Берти ми нареди да не разговарям с вас — измърмори блондинката и крадешком хвърли поглед към госпожа Хигинс, която ги наблюдаваше свирепо от другия край на кухнята.

— За бога, госпожо Котръл! — изръмжа Дейвид. — Ако имате някакви неприятности, можете да ми съобщите веднага.

— Да, но вие няма да сте тук в понеделник, когато разпределя задачите за седмицата — с неочаквана за самата нея смелост, реагира жената. — Може цяла година да мия чинии.

— Само кимнете, ако има мас в рецептата — предложи Кели.

Жената кимна и сведе глава, стресната от вика на Берти:

— Какво се мотаеш, Лора? Децата са вече тук.

Кели се извърна и видя първите класове да влизат в стола заедно с учителите.

— Искаш ли да погледнем отвън? — дръпна тя Дейвид за ръкава и се втурна напред.

Той тръгна след нея. Спря пред хладилната витрина с млякото, откъдето всяко дете си взимаше по едно пликче.

— Могат да избират между пълномаслено, нискокалорично и шоколадово мляко — отбеляза тя, когато Дейвид се приближи. — Децата над две години обаче трябва да пият само нискокалорично мляко. Тъй като обикновено предпочитат какаово, бих проверила дали не се продава обезмаслено.

Огледа бавно помещението.

— Госпожа Хигинс е права. Не са изяли боба — опита се отново да надвиха шумотевицата, като се приближи плътно до ухото му. — Не ги обвинявам! Разварен и без витамини, той е доста безвкусен. По-добре за минутка да се задуши без масло и да се предложи като студена салата с ориз или картофи.

Пред нея спря малко момиченце.

— Това е кокошата госпожа! — обяви гръмко детето. — Нали ви казах! Познах я по косата.

— Здравей! — изчерви се Кели, а Дейвид се разсмя.

— Носиш ли ни още сладки? — настойчиво попита детето.

— Не, днес не съм донесла. — Очевидно малката ги бе харесала и тя изгледа победоносно Дейвид.

Някой я хвана за ръката и Кели видя познатото й луничаво момченце.

— Вие ли сте майката на Суки? — тихо рече то.

— Да, миличък. Познаваш ли я?

— Та кой не познава Суки! В междучасието ми даде дъвка и още си я пазя — довери й момчето.

За тези думи Кели бе готова да му даде цяла кутия с дъвки. Цялата сияеше, когато то се отдалечи тичешком.

— Запомни това момче — засмя се Дейвид и дъхът му опари ухото й. — След осем години непрекъснато ще виси на вратата ви. Както и всички момчета в града.

— Мислиш ли? — Едно бе да вярваш, че дъщеря ти е божествено хубава, друго — да го чуеш от някой непознат. Въпреки че Дейвид май не влизаше вече в тази категория. Тя срещна погледа му и бързо отмести очи. Защо, по дяволите, се чувстваше така уязвима?

— Сигурен съм, кокоша госпожо — увери я той. — Суки е страхотна като майка си.

Не знаеше как да реагира на неговия комплимент. Погледна встрани и едва не подскочи от допира на ръката му.

— Разгледа ли всичко? — Тя кимна, без да откъсва очи от картината на отсрещната стена. — Добре, защото от толкова приказки за храна, страшно изгладнях. Мога ли да те поканя на обяд?

— Много… съм заета — измънка Кели, като търсеше някакво извинение. Всъщност време имаше, защото Джейн се бе съгласила да изкара две смени, но нямаше желание да го прекара в компанията на Дейвид Уитикър.

— Все пак трябва да хапнеш нещо! Нека бъде малка закуска, ако предпочиташ.

Не предпочиташе, защото стомахът й се свиваше от глад.

— Знаеш ли какво? Защо не ядем тук? Така сам ще се убедиш в думите ми — предложи тя.

— Нямах това предвид — трепна Дейвид.

— Все пак трябва да опиташ храната на децата!

— Добре — намръщи се той, — ще говоря с госпожа Хигинс.

Кели въздъхна с облекчение и нервно скръсти ръце. Слава богу, успя да се справи. Спокойно можеше да седне на една маса с него при тази детска глъчка, която нямаше да им даде възможност да говорят.

Биенето на звънеца я стресна. Децата се втурнаха да оставят и подредят приборите си, после се наредиха до вратата в очакване на учителите. След няколко минути забеляза господин Пийбоди, начело на група деца. Златистата главица на Суки се открояваше в края на нестройната колона.

Кели събра смелост и се насочи към учителя. Докато го поздравяваше и се извиняваше за вчерашната си настойчивост, Суки я видя и за нейна радост, веднага се приближи.

— Какво правиш тук, мамо?

— После ще ти обясня, скъпа.

— Изглеждаш чудесно — заяви Суки, като огледа костюма й.

Колко голямо значение имаше одобрението на собственото й дете! Кели би искала да я прегърне, но дъщеря й не позволяваше подобни нежности на публично място.

— Благодаря ти, Сукумс. Как мина днешният ден?

— Имам отличен по писане, а Керъл ме покани на рожден ден!

— Чудесно, скъпа. — Изпита гордост, когато Суки заподскача към масата с малките си приятелки.

— Хайде — подкани я Дейвид, — обедът е готов.

— Вътре ли ще ядем? — ужаси се тя, когато се отправиха към вратата на кухнята. Трудно би изтърпяла насмешливия му поглед, но ако трябва да дегустира менюто на госпожа Хигинс под втренчения й взор, сигурно ще получи инфаркт.

— Не съвсем. — На полицата, до задния вход на столовата, бе поставена картонена кутия. Той я грабна и отвори стъклената врата пред нея. — Накарах Берти да ни увие малко храна за пикник. От врявата ме заболя главата.

Мисълта да се разхожда насаме с Дейвид Уитикър я хвърли в паника. Изгледа го ужасено, но вече бе твърде късно. Той я изведе през задната врата към приятната топлина на яркия пролетен ден.

— Искам да ти покажа мястото, където бягахме от училище — небрежно вметна Дейвид, като хвана ръката й и я поведе по пътеката, която се губеше в гората зад училището.