Пеги Никълсън
Природни дарове (6)

Шеста глава

Беше ужасно!

Свита на задната седалка, Кели стискаше смешната си шапка и се утешаваше с мисълта, че би могло да бъде и по-лошо. Поне не й сложиха белезници.

Преглъщайки сълзите си, тя погледна през предпазната решетка към дебелия врат на шофьора.

— В какво ме обвинявате? — попита за трети път, като се дразнеше от треперещия си глас.

— Почакайте да говорим с шефа, госпожо Бучърд — с досада я изгледа мършавият му колега и отново се обърна напред.

Впил свиреп поглед в нея, Татъл бе изкрещял за някакво криминално престъпление. Тя закри лицето си с длани. Досега дори не я бяха глобявали. Ех, защо се захвана с тази работа!

На светофара се смъкна на седалката, така че се виждаха само очите й. Дано не я забележи някой познат! Ами ако Суки узнае? О, само не Суки!

— Господине, дъщеря ми! Трябва да я прибера в пет и половина. Дали ще бъда все още…

Полицаят пред нея сви рамене и тя отчаяно избухна в сълзи. Не можеха да я отделят от Суки. Дали пък не можеха?

В участъка не й провървя. Дежурната телефонистка съобщи, че началникът е на автопроизшествието край търговския център и изгледа с любопитство Кели. Полицаите се намръщиха и тя наведе виновно глава. Явно предпочитаха катастрофата пред нейния случай.

— Извинете, може ли да се обадя по телефона? — попита тя, макар да нямаше на кого да позвъни… При тази мисъл очите й се насълзиха. Кой можеше да зареже всичко и да й се притече на помощ? Никой, освен майка й, която бе чак във Финикс. Кели си я представи как хваща първия самолет и пристига с гръм и трясък. Усмихна се безпомощно и сви рамене. — Може ли да телефонирам?

Дежурната погледна въпросително пазачите й, а те неловко се размърдаха. Очевидно бяха неподготвени за подобен въпрос.

— Само един разговор — реши полицаят отляво и посочи монетния автомат, когато тя се насочи към служебния телефон.

— Забравила съм си портмонето в колата — едва пророни Кели.

Шофьорът изсумтя и извъртя очи. Мършавият полицай бръкна в джоба си и извади монета.

— Благодаря — прошепна тя и с треперещи пръсти набра номера. Лийлънд Хауърд бе най-подходящ в случая.

Него обаче го нямаше, както любезно й съобщи телефонният му секретар. Като удари ядно по стената, Кели се опита да оформи ясна молба, описвайки накратко неприятния следобед. Машината я прекъсна по средата.

— О, не! — изстена тя.

Заведоха я в малка стаичка без прозорци и с два стола до олющена дървена маса. Кели с отвращение се сви в ъгъла. Облегна се на стената, затвори очи и зачака.

Искаше да си представи някое слънчево място с много цветя и трева, по която да тича Суки. Мислите й обаче блуждаеха в тъмнина от дълбоко отчаяние. Повече от всякога й се искаше да усети прегръдката на силни топли ръце. Искаше…

Бравата щракна и вратата рязко се отвори. Твърде потисната, за да реагира, Кели бавно обърна глава. Пред нея стоеше Дейвид Уитикър. Примигна насреща му с натежали от сълзи лепкави клепачи.

— Хей, добре ли си? — клекна той пред нея и хвана ръцете й. Топлите му пръсти се плъзнаха към дланите й.

Това бе прекалено. Прекалено близко до нейното желание. Изненадата, че помощта идва от най-неочакваното място, бе последната капка. Чашата преля и очите й плувнаха в сълзи.

— Не съвсем — измъчено се усмихна тя. — Искам да кажа, чувствала съм се и по-добре…

На лицето му бавно се появи усмивка, също като пламъка на разгаряща се свещ.

— Виждам — стисна ръката й той. — Хайде да тръгваме!

— Ще ме измъкнеш ли? — попита недоверчиво Кели. Вместо да злорадства, Уитикър й се притичваше на помощ. — Защо?

— Някак не свързвам образа ти с това място — бавно каза Дейвид и се изправи, без да пуска ръцете й. — Готова ли си?

Кели забеляза, че е обут в износени джинси, изцапани на коленете с кал.

— Бях в градината, когато Бил Татъл ми позвъни — отвърна той на въпросителния й поглед.

И бе дотичал, без дори да се преоблече! Гърлото й се сви.

— Под гаранция ли ме пускат? — попита тя, докато вървяха по коридора.

— Ами! Бил оттегли обвиненията си — ускори крачка Дейвид.

Явно той бе повлиял на директора. Но защо? Когато влязоха при дежурния, Кели се стресна от втренчените погледи на половин дузина полицаи. Към нея се насочи слаб посивял мъж с омачкано сако, който чакаше, облегнат на стената.

— Госпожа Бучърд? Аз съм Елиът Фрийлинг от „Дартмът Дейли“…

— Не сега, Елиът. Нека се успокои — прекъсна го Уитикър и му препречи пътя. Сложи ръка на рамото й и я избута към вратата. — На госпожа Бучърд й стига за днес.

— Само един-два въпроса! — настоя Фрийлинг.

— Съжалявам.

— Ще ви се обадя, госпожо Бучърд — извика журналистът и вдигна писалката си за сбогом.

Уитикър тихо изруга и я насочи към пикапа. Отвори вратата и тя се стресна при вида на смешната си шапка, поставена на седалката. Дейвид й помогна да се качи и се настани до нея.

— Кой беше този човек? — запита тя.

— Фрийлинг е редактор в „Дартмът Дейли“. Но не мисля, че ти трябва по-голяма известност от тази, която вече успя да си осигуриш.

— Най-малко се нуждая от известност. — Но не се стърпя и добави: — Въпреки че ти сигурно си на друго мнение.

— Отказах се от теорията си. Никой не би изтърпял толкова неприятности, само за да рекламира магазина си.

Слава богу! Най-сетне беше разбрал.

— Върнах се на първоначалното си мнение. — Той я погледна усмихнато. Предугаждайки присъдата му, Кели вдигна предизвикателно глава. — Ти си гръмогласно оръдие със смешна шапка. Добродушна ядрена ракета. Не съвсем безопасна. И страшно досадна.

Нямаше как да му възрази, особено след случилото се.

— Добре, хайде, подигравай се.

— Не днес, Кели — докосна ръката й той, без да отклони поглед от пътя.

Тя прие с облекчение временното примирие и затвори очи. Внезапно осъзна, че бяха преминали на „ти“ и пламна от смущение.

Пикапът рязко зави и Кели стреснато отвори очи.

— Къде отиваме? — попита изплашено.

— Вкъщи.

Трябваше й време, за да се досети, че става дума за собствената й къща. За миг си представи стара къща отвъд реката с градинка, в която през пролетта зайците танцуват.

— Не искам да се прибирам. Колата ми е зад училището. — Тръпки я побиха при спомена за унизителната сцена.

— Добре. — Той даде мигач и обърна.

— Благодаря — тихо каза Кели. — Всъщност, благодаря ви за всичко.

— Благодаря ти, Дейвид — също така тихо я поправи той. Устните му дяволито се изкривиха, когато тя го изгледа стреснато. — И не казвай, че не се познаваме добре. Ако при всяка твоя стъпка ще трябва да те измъквам от ареста.

— Не продължавай!

— Добре — миролюбиво се съгласи той.

Останалата част от пътя изминаха в мълчание. Преди да завият зад училището, Кели колебливо посегна към шапката си. Дейвид тихо се засмя.

— По-добре я остави. Вземи слънчевите ми очила, ако искаш…

— Не, благодаря. — Значи се бе досетил защо носи шапка. Толкова по-зле, помисли тя, но забрави за всичко, щом спряха пред входа.

Оказа се, че Татъл се е обадил да вдигнат колата й. Щяха да й я върнат едва на сутринта.

— Как ще прибера Суки? — промълви Кели с разтреперан глас.

— Хей, по-спокойно — изгаси мотора Дейвид и повдигна брадичката й. — Няма проблеми. Само ми кажи адреса.

Удивително! Как можеше да й подейства едно докосване! Тя бързо премигна, за да спре сълзите си. А може би причината бе в необикновено светлите му очи. Широките му черни зеници приличаха на мишени, заобиколени от синкава ивица. Кели трепна, когато пръстите му леко докоснаха устните й. Сърцето й бясно биеше и тя загуби представа за времето. Секундите й се сториха часове.

— Уилкис Деъри Роуд, номер двайсет и три.

— Чудесно! — Гласът му прозвуча някак странно, но днес всичко бе необичайно. Най-голямото й желание бе да се скрие по-скоро вкъщи.

Дейвид остана да я чака пред дома на Сюзън. Тя въздъхна с облекчение, когато Суки вдигна поглед от мозайката и я посрещна с обичайния си радостен писък. Очевидно не подозираше за неволите на майка си. Кели коленичи и силно я прегърна, допряла буза до разкошната й коса.

— О, Сукумс! — Нямаше да си прости, ако я беше изплашила.

— Има ли нещо, мамо? — вдигна учудено вежди Суки и се изтръгна от ръцете й.

— Всичко е наред, скъпа. Просто денят бе уморителен — усмихна се измъчено тя.

Излязоха от къщата, хванати за ръце. Дъщеря й описваше как е прекарала деня, но изведнъж притихна, когато Дейвид слезе от пикапа и заобиколи да им отвори вратата.

— Къде е нашата кола? — попита я Суки.

— Паркирах неправилно и са я прибрали — бързо обясни майка й. — Ето защо господин Уитикър ще ни закара.

— Можеш да ме наричаш Дейвид — вметна той, когато детето погледна нагоре към седалката. — Да ти помогна ли?

— Аз ще я вдигна — настоя Кели, но Дейвид вече бе протегнал ръце и дъщеря й безропотно се отпусна в тях.

— Хайде нагоре, голямото ми момиче! И вземи пиленцата! — Сложи я на седалката и постави шапката в скута й. Суки помилва кокошката и веднага се сгуши в майка си, която се настани до нея.

Известно време пътуваха мълчаливо. Вечно бъбривата Суки се смущаваше от непознати, а Кели бе смазана от умора. Дейвид пръв наруши мълчанието.

— Мога ли да ви поканя на пица, Кели? Едва ли ти се готви днес.

Въпреки огромната си благодарност, тя никога нямаше да седне на една маса с човек от настоятелството, за да си говорят празни приказки.

— Не, благодаря, Дейвид. — Искаше само да се прибере, да хапне набързо и да се шмугне в леглото, за да забрави всички неприятности. Ореховата пита в хладилника бе много по-вкусна, от каквото и да е месо.

— Мама не се чувства добре — обясни Суки. — Днес е имала тежък ден.

— Да, наистина — съгласи се Дейвид. — Дай ми съвет. Какво правиш, когато майка ти не се чувства добре?

Кели го стрелна възмутено. Говореше така, сякаш тя се намираше отзад в каросерията, а не до него. Отгоре на всичко двамата със Суки си размениха съучастнически погледи.

— Ами, аз я прегръщам. Ето така! — Детето плъзна малките си ръчички около нея и здраво я стисна.

— Идеята не е лоша — усмихна се Дейвид. — Какво друго я ободрява?

Суки се намръщи, но после засия.

— Излизаме и дълго се разхождаме.

— Днес сигурно е много изморена — възрази той. — Освен това май е пропуснала обяда.

— Често ми се случва — тросна се Кели. — И ако обичате, вие двамата…

— Добре, тогава ще вечеряме! — реши Суки. — А после ще напълним ваната, ще наредим наоколо свещи и ще пуснем хубава музика.

— Това ли обича най-много? — тихо попита Дейвид и кимна одобрително. — Звучи доста привлекателно.

Кели усети, че се изчервява. Суки бе открехнала завесата на нейния интимен свят.

— Е, вече уточнихте вечерната ми програма — измънка тя. Дъщеря й обаче бе права. Идеята за ваната бе добра.

Когато пристигнаха, Кели събра цялата си останала енергия, смъкна се от колата, свали Суки и й връчи ключовете.

— Бягай, скъпа. Идвам веднага.

Детето махна на Дейвид и заподскача към къщи, а Кели мина от неговата страна. Как да изрази благодарността си за днешната подкрепа? Думите бяха безсилни. Може би с жест на внимание? Но между тях зееше пропаст.

— Благодаря. — Тя се ужаси колко изкуствено прозвучаха думите й.

— Няма защо — тихо отвърна той.

Очите му сякаш прехвърляха мост между тях, мост от топлина, който я плашеше, но въпреки силното си желание, не бе в състояние да го отхвърли. Не искаше да се обвързва с Дейвид.

— Благодаря ти — повтори тя и се обърна.

С първите крачки й стана по-лесно да увеличи разстоянието помежду им. Изкачи забързано стъпалата и неволно спря. Колата му освети бавно двора и избръмча в далечината, после всичко отново потъна в мрак. Кели въздъхна дълбоко и влезе.

Тъкмо привършваха вечерята, когато някой позвъни на вратата. Тя огледа дългата си бяла хавлия и направи гримаса. Само гости й липсваха. Чувстваше се изнервена и нямаше търпение да се потопи във ваната. Стегна колана на кръста си и се отправи бавно да отвори.

На площадката стоеше Дейвид с бяла пазарска чанта в ръка.

— Извинявай за безпокойството, но имам нещо за теб — връчи й чантата той, вперил поглед в хавлията й. — Май идвам точно навреме.

Какво ли носеше? Кели погледна учудено чантата. Отгоре се виждаше фирменият знак на най-луксозния магазин в центъра, но тя не искаше никакви подаръци. Вече се чувстваше твърде задължена, а благодарността й връзваше здраво ръцете. Сякаш ги оплиташе невидима мрежа от чувства, подобна на сребърните паяжини, които привечер блестяха в двора.

— Какво е това — започна тя и с облекчение чу, че някой се изкачва по стълбите. След малко на площадката се появи Лийлънд Хауърд. Забелязал Дейвид, той се стъписа.

— Кели, току-що прослушах телефонния секретар. Нима те арестуваха?

— Не съвсем — намеси се Дейвид и описа накратко събитията.

Кели усети, че лицето й пламна. Трябваше да я остави сама да обясни. Сбитият му разказ пропускаше причината за нейните действия и те изглеждаха още по-смешни.

Нямаше обаче защо да се безпокои. Хазяинът я бе изцяло на нейна страна.

— Безобразие! — избухна той. — Да се насъска полицията срещу една майка! Татъл няма никакво чувство за мярка. Ще се наложи да отговаря пред градския съвет. Действията му в случая са възмутителни!

— Вече се извиних на Кели — сухо каза Дейвид. — Що се отнася до Татъл, не се безпокой — настоятелството ще разговаря с него.

— Да не се безпокоя? Когато разтревожена майка е заплашвана и малтретирана, само защото е проявила загриженост — наежи се Лийлънд.

— Не може да се говори за малтретиране — процеди през зъби Дейвид. — Стана недоразумение, което вече бе изяснено. Въпросът е приключен!

Лицето й се изопна. Бил Татъл определено се бе държал грубо и заплашително, а Дейвид се опитваше да омаловажи неприятния инцидент.

— Не съм сигурен — вметна Лийлънд. — Дори да не се занимаваме с Татъл, няма да отмина случая просто така.

— Добре, недей — скръсти ръце Дейвид. — Между другото, ние с Кели разговаряхме, а ти ни прекъсна.

— О, така ли… — изгледа ги любопитно Лийлънд.

Кели се ядоса на безцеремонността, с която Дейвид го отпращаше и на двусмислените погледи на хазяина й. Тя понечи да възрази, но размисли. Все пак тази вечер не се нуждаеше от компанията на Лийлънд.

— Благодаря ти, че се отби — каза му тя, когато той се отправи към стълбите. — Дано съобщението ми не ти е създало излишни тревоги.

— О, ни най-малко, ни най-малко — запристъпва нервно Лийлънд, сякаш не искаше да ги остави сами. — Трябва да ми разкажеш всичко, когато имаш време.

— Разбира се — отвърна Кели, макар че предпочиташе час по-скоро да забрави поражението си. — Ако искаш, отбий се сутринта на чаша чай.

— Непременно — обеща Лийлънд и демонстративно обърна гръб на Уитикър. — Лека нощ, Кели.

След като го изчака да слезе, Дейвид шумно въздъхна.

— Манипулират те — предупреди я тихо той.

— Лийлънд е прекрасен човек и не искам да спорим за това — възрази раздразнено тя. Вече не знаеше на кого да вярва. Дойде в този град, за да стъпи на крака. Искаше да се посвети на обикновените житейски удоволствия. Вместо това се оказа изложена на кръстосан огън, без дори да знае чия кауза е справедлива. — Вече трябва да ти кажа лека нощ, Дейвид.

Тя посегна към дръжката на вратата, но той хвана ръката й.

— Моментът не е подходящ, но трябва да поговорим. Исках да ти се обадя и по-рано, но бях извън града.

— За какво? — Краката й трепереха от умора. Понечи да се дръпне, но той я задържа.

— За писмото в съботния брой, а сега и днешния инцидент. Обещай ми, че няма да се срещнеш с Елиът Фрийлинг, преди да се видим. Направи ми тази услуга!

Най-сетне всичко застана на мястото си в този ужасен ден. Нямаше защо да си въобразява, че Дейвид бе дотичал, воден от приятелски чувства. Очевидно хората не действаха по подобен начин. Беше й помогнал, за да не пострада кампанията му за новото училище. Още от самото начало се е страхувал от раздвояване на общественото мнение. А имаше ли нещо по-опасно от статията за Кели и нейната кауза в местния всекидневник? Една още по-впечатляваща статия, заради сблъсъка й със закона.

— Ето каква била работата — прошепна тя.

— Какво искаш да кажеш?

— Помогна ми, за да не се обърна към пресата, нали? Може и да си прав, че съм гръмогласно оръдие, но Татъл е като бизон, което не е в твоя полза.

— По дяволите, почакай за секунда! — дръпна вратата Дейвид.

— Не, моля те! — спря го тя. — Не ми се говори повече. Моля те, Дейвид!

— Добре — въздъхна той. — Имаш напълно погрешна представа, но за тази вечер те разбирам. Друг път ще говорим.

— Благодаря. — Тя се дръпна и затвори.

— Изключи телефона, ако не смяташ да разкажеш всичко на Фрийлинг — чу го да вика през вратата.

Кели се вслуша в съвета му. Веднага издърпа розетката и се изолира от целия противен свят. Едва когато пикапът избръмча надолу по улицата, тя осъзна, че чантата е останала у нея. Вътре намери огромна тъмносиня кърпа, две дълги восъчна свещи и ароматен шампоан за вана. Нареди смутено подаръците на масата и откри стара касета с чудесната песен за големите китове.

— Странен човек си ти, Дейвид Уитикър! — измърмори усмихнато тя и се отправи към банята.