Пеги Никълсън
Природни дарове (5)

Пета глава

— Защо да не дойда? — настоя Суки и долната й устна застрашително затрепери.

— Скъпа, колко пъти ще ме питаш?

— Сериозно те питам! — Суки ритна някакво листо в канавката.

— Аз също! Колко пъти? Три? Четири?

Кели погледна часовника си. Имаха време за още един километър, преди да сменят посоката, за да се приберат по светло.

— Четири — измърмори Суки.

— И какъв беше отговорът? — Кели се загледа в дебелостволия дъб, засенчил улицата пред тях. За вечерната разходка бяха избрали нов маршрут: минаха през квартала, построен от бащата на Дейвид, и прекосиха реката по моста. Сега отминаваха няколко красиви къщи, обрасли с бръшлян.

— Каза, че не мога да дойда, защото събранието ще продължи до късно — намусено я цитира детето.

— И ще ти бъде скучно. Ще се говори само за пари, миличка. Повярвай, с Дарлийн ще ти бъде много по-приятно. — Кели би предпочела и тя да си остане вкъщи, но макар да бяха минали цели два дни от безплодния разговор с господин Татъл, възмущението й не отслабваше. Възнамеряваше да се изкаже довечера и нека само Дейвид се опита да я спре.

— Не — възрази Суки, — с Дарлийн е скучно. Тя непрекъснато говори по телефона с глупавия си приятел.

— Виж! — с облекчение извика майка й. — Зайче. Можеш ли да пипнеш опашката му?

Това беше тяхната игра. Кели можеше да приближи на двайсетина крачки. Рекордът на Суки бе по-скоро два пъти по толкова.

— Мога! — Дъщеря й запристъпва бавно по тревата.

Усмихната, Кели наблюдаваше от тротоара напрегнатите й движения. В този миг иззад ъгъла изръмжа пикап и се насочи към тях. Проклятие! Тя вдигна ръце и направи знак на шофьора да намали. Да мисли каквото си ще. Суки трябва да спечели.

Вместо само да забави, пикапът рязко спря.

— Искате ли нещо? — попита Дейвид Уитикър и свали стъклото.

Само това й липсваше! Сърцето й лудо заби.

— Не знаех, че сте вие. Трябваше само да намалите. Дъщеря ми се промъква към едно зайче. — Тя кимна към Суки.

Уитикър вдигна вежди, после погледът му се върна на Кели.

— Мислех, че сте вегетарианци. Или яхнията от див заек не се брои?

— Да не мислите, че… — Тя млъкна, забелязала широката му усмивка. Явно се шегуваше.

— Е, няма да кажа на горския — увери я той. — Изяжте всички зайци наоколо, с изключение на моите.

— Вие имате зайци?

— Два. И всяка пролет танцуват из двора ми — подсмихна се Дейвид. — Месец след това плъзват множество малки зайчета.

Сякаш огнена лава я изпепели отвътре, щом срещна очите му. Беше студено, но отвътре я изгаряше неясен копнеж…

— Не възнамеряваме да посещаваме двора ви — успокои го Кели и отново се обърна към дъщеря си. Погледът му я докосна като нежна пареща милувка и тя запристъпва нервно. Суки бе само на четирийсет крачки от зайчето. Щеше да постави нов рекорд.

— Може ли да не присъствате на днешното събрание? — рече Уитикър.

Кели го погледна през рамо. Трябваше да се очаква. Топлотата му беше просто примамка. Сега започваха условията.

— Ще обсъждаме проекта за новото училище — продължи той. — Трябва да заинтригуваме и спечелим всички на наша страна. Не бива да се отвличаме…

— Знаете, че не мога — прекъсна го тя.

— По-точно не искате — топлотата в гласа му напълно изчезна.

— Добре, не искам. Довечера ще връча петицията си на училищното настоятелство. — Преди срещата възнамеряваше да раздаде около петстотин екземпляра с анализа на мазнините в три училищни ястия, сравнени с препоръките на Здравната асоциация. Не бе събрала достатъчно подписи, но може би заедно с фактите щяха да направят впечатление.

— Колко души се подписаха? — присви очи Уитикър.

— Достатъчно — каза тя. През седмицата петицията се бе попълнила с няколко инцидентни подписа и наброяваше само сто двайсет и две имена, но защо да му го казва? — Предостатъчно за вниманието на всяко уважаващо себе си настоятелство.

— Ще провалите всичко!

— Не съм съгласна! — Какво ще провали? Надеждите му за ново училище и добра печалба?

— Мисля, че търсите само евтина реклама — нападна я той.

Кели искаше да се защити, но не знаеше как. Затова сви рамене и се обърна към Суки. Дъщеря й бе замръзнала като статуя, а ушите на зайчето тревожно помръдваха.

— Значи имам щастието да сте ми съседи? — внезапно смени темата Уитикър.

— Живеем отвъд реката — подмина иронията му тя. — Наели сме приземния етаж на Лийлънд.

— Аха, трябваше да се досетя!

Какво искаше да каже? Кели понечи да попита, но в този момент дъщеря й изпищя. Свил уши, заекът тичаше към храсталака, сякаш сто хрътки го следваха по петите.

— За малко да го хванеш! — засмя се Кели и тръгна към нея.

— Бях съвсем близо. Виждах как си мърда мустаците.

Кели я хвана за ръце и победоносно я завъртя.

— Още малко и щеше да го почешеш по ухото! Ти си моето невидимо момиче, нали?

Обърна се и откри, че не само заекът е изчезнал.

— Стана студено, скъпа — потрепери Кели, загледана след пикапа. — Хайде, да се връщаме.

 

 

Два часа по-късно тя тичаше по стълбите към гаража. По дяволите! Не можа да тръгне навреме. Дарлийн безгрижно бе закъсняла с цели двайсет минути!

Кели изкара колата на заден и докато завиваше усети, че воланът не й се подчинява.

— О, боже! Не може да бъде.

Оказа се, че може. Предната й гума бе сплескана като мекица. Как така? Нали беше съвсем нова! Кели я ритна и отчаяно се огледа. Да извика такси? Невъзможно! То трябваше да дойде чак от Фол Ривър! Да помоли някой да я закара? Но кой? Хауърд очевидно също бе на събранието.

Сменяй гумата, Кели, каза си тя. Не беше го правила, но едва ли бе толкова сложно. Имаше инструменти и джобно фенерче.

Ако си въобразяваш, че една нищо и никаква гума ще ме спре, Дейвид Уитикър… Тя се сепна от собствените си мисли. Нима допускаше, че би могъл…

— Не, не е възможно — прошепна.

Но защо я попита къде живее, когато разбра твърдото й намерение да присъства на събранието и да се бори?

Не, не можеше да бъде толкова непочтен. Просто бе минала върху пирон. Погледна часовника си и стисна устни. Събранието щеше да започне след десетина минути.

След много усилия успя да вдигне колелото с крика и едва тогава разбра, че първо е трябвало да разхлаби гайките. Сега щом натиснеше гаечния ключ и гумата се завърташе. По дяволите!

— Боби! Ти ли си, Боби? — тихо извика някой. Кели се изправи точно когато бавачката надзърна зад гаража.

— Не, Дарлийн. Аз съм — отвърна тя. — Чакаш ли някого?

— Госпожо Бучърд! Вие… Още ли сте тук? — изписка уплашено момичето.

— Да, Дарлийн. Спуках гума. — Кели остави ключа. — Затова промених намерението си. Ще остана вкъщи. — Нямаше да излиза вече, докато не намери някоя сигурна жена. — Ще ти платя и можеш да си вървиш. — Тя проследи погледа на Дарлийн и в сянката на люляка забеляза нечия върлинеста фигура. — О, чудесно. Ще си имаш и компания.

Докато наблюдаваше отдалечаващите се тийнейджъри, думите на Уитикър отново прозвучаха насмешливо в съзнанието й: „Политиката в този град е мръсна работа“. Е, случайно или нарочно, той спечели този рунд, но в следващия инициативата щеше да бъде нейна.

Като се върна вкъщи, Кели написа писмо до „Дартмът Дейли“, което излезе още на другия ден на първа страница, под заглавие „Вредно ли е училищното меню?“. Но за съжаление статията не донесе очаквания резултат. И Кели реши да действа по-настъпателно.

Във вторник тя паркира колата си зад училището и излезе от нея с шапката, подбрана специално за целта. При тази тежка задача би трябвало да вземе шапката си за кураж, но сега искаше да привлече и очарова децата. Носеше широкопола сламена феерия с голяма червена квачка по средата. Под крилата й надничаха две жълти пиленца. Суки винаги се разсмиваше при вида на сладникавото творение. Кели я намести на главата си и извади плетената кошница от багажника.

Преди да влезе на пръсти през служебния вход, тя огледа съдържанието й със смесени чувства. Приготвянето на шестстотинте плодови курабии й бе отнело две нощи и с тях възнамеряваше да съкруши теорията на господин Татъл, че децата не обичат диетична храна. Майките също ще ги харесат, мислеше Кели. Всъщност тя бе толкова уверена, че във всяко пликче бе поставила и рецептата за приготвянето им, заедно с тревожния анализ на три от училищните храни. Последният лист в пакета бе екземпляр от петицията, която родителите трябваше да подпишат и изпратят на училищното настоятелство. Трябваше само да раздаде пликчетата на децата, за да ги занесат вкъщи.

Тя се промъкна крадешком в стола на училището. Най-напред я порази шумът. Острите гласчета на децата отекваха пронизително между бетонните стени. Кели спря и се огледа.

Цареше невъобразима бъркотия. Столът жужеше като кошер. Децата се въртяха, побутваха, смееха и си разменяха сандвичи и закачки през масите. Учениците на дългата опашка скачаха весело и нетърпеливо, в очакване да получат храната си на шубера. Високият плешив учител в другия край на залата огледа със свиреп поглед хаоса и внезапно извика:

— Тишина! Трета смяна да си получи храната!

Столът моментално утихна. В следващия миг Кели разпозна във властния тиранин кроткия господин Пийбоди — учителят на Суки, с когото се бе запознала на родителската среща. Докато осмисляше метаморфозата, една редица стана и тихо се нареди на опашката. След три секунди децата отново заподскачаха и се закискаха, а шумът нарасна като прииждаща вълна. Свирепото изражение на господин Пийбоди премина в стеснителна усмивка, щом се обърна към колежката си, застанала до него.

В общия хаос Кели оставаше незабелязана. Беше по-добре да раздаде повече пликчета, преди да й се наложи да дава обяснения. Започна от най-близката маса, като се усмихна на шестте момичета край нея.

— Здравейте, деца. Казвам се Кели и нося подарък за вашите майки. Ще им занесете ли тези курабийки? — Тя раздаде шест пакетчета.

— Кокошка ли имате на главата си? — най-сериозно я попита тъмнокосо момиченце.

— Да, и две пиленца. Вижте! — наклони шапката си тя. Децата възторжено изпищяха. — Моля ви, не забравяйте да отнесете курабийките право у дома.

— Какво е това? — подозрително я изгледа слабо луничаво момченце, когато раздаде нови шест пакета на съседната маса.

— Сладки за вкъщи — усмихна се тя на всички момчета от масата, които сочеха шапката й.

С усмивки, обяснения, убеждения и дори кудкудякане, когато я нарекоха „госпожа Кокошката“, Кели почти бе обиколила масите на първия ред, и изведнъж някой я потупа по рамото.

— Извинете, какво правите? — строго запита господин Пийбоди.

— Господин Пийбоди, не ме ли помните? Аз съм Кели Бучърд, майката на Суки — усмихна се ослепително тя и остави кошницата си на първата маса от втория ред. — Запознахме се миналия месец, когато дъщеря ми постъпи в класа ви. Добре, че се сетих, тя тук ли е?

— Има час по рисуване — измърмори той. — Но какво е това?

Кели му връчи един плик.

— Искам децата да го занесат вкъщи на родителите си. Отворете го и всичко ще ви стане ясно.

— Н-но вие… — заекна той, когато тя се обърна към следващата маса.

Децата вече бяха раздали пликовете по целия ред.

— Браво! — засия Кели и потупа малко тъмнокосо момче.

— Не може така да раздавате храна! — възрази учителят, който бе извадил писмото от плика. — Ами ако е отровна или…

— Господин Пийбоди — поклати глава Кели, — хайде, нима не ме познавате? Вие учите дъщеря ми. Допускате ли, че ще дам отрова на нейните приятели? Посред бял ден и пред толкова свидетели! Нали прочетохте от какво са направени? Настъргани моркови, черно брашно, меласа, кисело мляко, канела, сини сливи и капка зехтин. Ако ви е страх от отрова, попитайте какво слагат в тези пасти! — кимна тя към подноса на най-близкото дете. — Те са пълни с вредни мазнини, яйца, холестерин, бяло брашно с ниска хранителна стойност и захар, която също не е полезна за децата.

Кели приближи към следващата маса, където отново показа смешната си шапка и повтори обясненията. През това време господин Пийбоди зае заплашителната си поза и призова поредната смяна да се нареди на опашката. След това отново се затътри след нея.

— Госпожо Бучърд, може би сте права. Всъщност жена ми също избягва холестерина, но все пак… — Той безпомощно погледна учителката, която се бе приближила. — Не може просто така…

— Добре! — Кели взе една курабия и я разчупи на две. — За да сте сигурен, аз ще изям половината, а вие опитайте другата. — Тя лапна парчето и се придвижи към третата редица.

— Това е за мама. Да, това е кокошка, а не петел. Ето пиленцата. — С крайчеца на окото си забеляза, че учителката изхвърча през главния вход.

— Не ги отваряйте! — прогърмя гласът на господин Пийбоди и тя се обърна стреснато. Три момченца виновно гледаха разтворените си пликове, после бързо ги затвориха.

— Точно така! — потвърди Кели. — Не ги яжте тук. Трябва да ги занесете вкъщи!

— Госпожо Бучърд! — почти проплака Пийбоди. — Престанете!

— Господине — потупа го тя по ръката, — разбирам безпокойството ви, но съм отчаяна. Повярвайте ми, въпросът е много важен. Помислете само, почти във всеки магазин има щанд за сладкиши. Вие не се страхувате, че в тях има отрова, нали? Единствената разлика е, че аз не ги продавам, а искам децата да ги занесат вкъщи, преди да ги опитат. Какво лошо има? — Тя пъхна още половин дузина пакетчета в протегнатите ръчички. — А вие опитахте ли ги?

— Взех си малко — поглади той лъскавото си теме. — Много… са вкусни, но не е там въпросът.

— Какво става тук? — попита толкова гръмовит глас, че Кели очакваше да види мъж. Но когато се извърна, пред нея се появи зачервеното лице на невероятно дебела жена. — Искам да зная какво става в моя стол? — настояваше тя, като размахваше дълъг черпак.

— Това е Берти Хигинс — представи я Пийбоди с очевидното желание да й прехвърли отговорността. — Тя е главен готвач.

— И директор на училищните столове в Уест Дартмът — изгледа го смразяващо Берти.

— О, да, разбира се! Точно с нея трябва да говорите — усмихна се широко Пийбоди и нервно заотстъпва.

— Да, вече разговаряхме по телефона. — Кели остави тежката кошница на масата. — Преди месец говорихме за училищното меню, за съдържанието на мазнини и холестерин, помните ли?

— Помня! Още тогава ви казах, че всички са доволни от моята храна.

— Е, не съвсем — настоя Кели и се отдръпна, но кракът й опря в пейка. — При мен са имената на сто и шейсет родители, които не одобряват напълно вашите рецепти, госпожо Хигинс. Те смятат, тоест ние смятаме, че ако обърнете внимание на мазнините…

— Махайте се оттук! — избоботи госпожа Хигинс и размаха черпака над главата й. — Нахълтвате в стола със смешната си шапка и искате да ми нареждате какво да правя! Ей сега ще ви избия тази мисъл от главата! Вън! Махайте се!

Господин Пийбоди изобщо не можеше да се сравнява с това развилняло се торнадо.

— Добре, добре, отивам си. Само да си взема… — Кели се обърна и зяпна от учудване. Кошницата лежеше празна на една страна, а в ръцете на всички деца имаше пликчета. Повечето ги разтваряха, захвърляха петицията, и се тъпчеха с курабии.

— О, не — изохка тя и погледна надолу към малко момченце, което я дърпаше за ръкава.

— Госпожо Кокошко, може ли да получа още една курабийка? Взех си само една и Джени ми отчупи половината.

— Какво им давате? — изкрещя госпожа Хигинс и тупна с черпака детето по рамото. — Защо не ядеш пастата си, млади човече? — посочи подноса му тя.

— Защото… Защото искам курабийка — прошепна момченцето и се завъртя на стола си.

Розовото лице на госпожа Хигинс стана огненочервено в тя се втренчи в Кели.

— Вие, вие… — Не можеше да говори от яд.

Вместо това протегна черпака като меч и се втурна напред.

— Отивам си! — изпищя Кели и заотстъпва, вдигнала кошницата си като щит. — Наистина си отивам!

— Разбира се, че си отиваш, нахалнице с кокоши мозък! — кимна към вратата госпожа Хигинс.

Като погледна назад, Кели видя директора, господин Татъл, който тъкмо връхлиташе в стола, следван по петите от двама униформени полицаи. Зад тях се мъкнеха учителката и любопитният портиер.

— Отиваш право в ареста! — избоботи госпожа Хигинс и се оказа права.