Пеги Никълсън
Природни дарове (14)

Четиринадесета глава

— Но той ще се върне! — увери я Виктория на другата сутрин, когато Кели се довлече до магазина. — Нали има къща. Макар че би могъл да я продаде и чрез посредник.

Не очакваше точно тези думи. Искаше й се да чуе, че Дейвид ще се върне от Калифорния и ще й даде още един шанс.

— Ще се върне! — повтори Виктория, докато разглеждаше „Бостън Глоуб“. — Хей, статията е страхотна!

Кели погледна снимката на Стефани Хауърд до машината за студен айран. С подобни приспособления децата в основното училище лесно щяха да възприемат здравословната храна. Усети, че тъгата й постепенно преминава в гняв при мисълта за фантастичната сокоизстисквачка, за диетолога и за прекрасния щанд със салати в частното училище. Значи дъщерята на Лийлънд се радваше на всякакви удобства, които можеха да се купят с пари!

Но въпреки това председателят на градския съвет правеше всичко възможно да блокира строителството на така необходимата гимназия. Дейвид с пълно право се ядосваше. Подобна тактика бе скъперническа, цинична и в крайна сметка недалновидна. Отгоре на всичко, Лийлънд бе използвал й Кели за постигане на егоистичната си цел.

— Не, ако мога да му попреча! — стисна зъби тя. Може да е пропуснала своя шанс с Дейвид, но няма да позволи на Лийлънд да провали чрез нея усилията му за прилично училище в Уест Дартмът. Длъжна бе да направи нещо както за него, така и за децата в града. Грешката трябва да бъде поправена. — Щом успях да накарам Берти Хигинс да готви с тофу — измърмори тя, — значи няма нищо невъзможно.

Как обаче да сътвори чудо само за седмица?

 

 

Чудесата изискват време, така че най-напред Кели предложи двойно заплащане на Джейн, за да поеме изцяло магазина. За щастие продавачката охотно прие.

Чудесата се правят от хора. През тази седмица Кели искаше да обиколи всички избиратели на Уест Дартмът, но това не бе по силите й. Нуждаеше се от цял пехотен полк. Все пак притежаваше списък с имена и телефони на сто и осемдесет загрижени родители от нейната петиция. Берти и Лора също предложиха услугите си, когато чуха плана й. Към тях се присъедини и Елън Мей, заедно с дузина доброволци. До вечерта се събраха четирийсет души.

Чудесата се нуждаят от насочване. Това бе лесно! Кели изкопира снимките от статията в „Бостън Глоуб“.

— Показвайте ги навсякъде — нареди тя на армията си, събрала се вечерта пред „Природни дарове“. — Ето в какво училище учи дъщерята на Лийлънд. Защо тогава отказва същите удобства за децата на Уест Дартмът? Избирателите трябва да му кажат да върви по дяволите! Нима децата ни не се нуждаят от престижно образование и подходяща сграда, в която да го получат?

Чудесата се нуждаят от разгласяване.

— Остави на мен! — заяви госпожа Хигинс. — Да не се казвам Берти, ако Елиът не премине на наша страна.

Така и стана. На първа страница в следващия брои, Фрийлинг застана твърдо зад проекта на новата гимназия. Описа и кампанията на Кели. Доведе и инспектор, които огледа училището и описа в унищожителна статия недостатъците на старата сграда. Най-невероятното бе, че редакторът обикаляше избирателите заедно с Берти и се усмихваше.

Чудесата изискват смелост. Елиът уреди двете с Елън Мей да говорят по местната радиостанция. Кели се ужасяваше от микрофона и при мисълта колко много хора ги слушат я заболя корема. Все пак успя да се справи. Нахлупила шапката си до носа, тя отговаряше на въпроси, коментари и дори обиди, които пристигаха по телефона.

— Не беше лошо — сподели тя с Виктория, при която се отби след предаването. Какво ли щеше да каже Дейвид? Може би щеше да му бъде приятно? Изпита невероятна болка и се опита да не мисли за него. Не трябваше да унива, ако искаше чудото да стане.

Чудесата винаги изискват жертви.

— Защо разнасяш снимката на дъщеря ми из целия град? — пристигна бесен хазяинът й на третия ден. — Много добре знаеш мнението ми за новото училище. Само ще плащаме по-високи данъци. Новата сграда е напълно излишна!

Кели предизвикателно вирна брадичка и го погледна в очите.

— Училището е излишно? Не ме карай да се смея, Лийлънд!

— Ще видим кой ще се смее последен! — изръмжа той, като размаха пръст пред лицето й. — Ще те изхвърля оттук, ако не прекратиш веднага безсмислената си кампания! Спри хленчещата агитация или се махай! Избирай!

— Вече избрах. Ще се изнесем в края на месеца. — Лийлънд изтрополи надолу по стълбите, а тя се загледа тъжно в хранилката за птици. После гордо вдигна глава при мисълта, че Дейвид би одобрил твърдостта й, ако въобще го интересуваше.

И най-сетне, след цялото тичане, убеждения, надежди и жертви чудото трябваше да бъде желано. Дали гражданите на Уест Дартмът ще пожелаят да плащат за образованието на своите деца? Вече четири пъти отхвърляха проекта. Дали сега са достатъчно разтревожени, за да го одобрят?

 

 

Елиът преви дългото си тяло на седалката до Берти.

— Залата е претъпкана — каза той и сложи ръка на рамото й.

Дали бяха дошли, да гласуват „за“, или „против“, чудеше се Кели. Изведнъж неудържимо й се прииска Дейвид да е тук до нея и преметнал ръка през рамото й, да сподели нейното напрежение. Берти не подозираше какъв късмет има. А може би знаеше, помисли си Кели, забелязвайки усмивката й. Все някой трябва да е достатъчно умен, за да оцени щастието, което му се предлага.

Събранието бе по-дълго, по-шумно и по-разгорещено от всякога. Преди заема трябваше да се обсъди останалата част от училищния бюджет. Желаещите се изказваха един по един, след това всяка точка се гласуваше.

Най-сетне към полунощ изморената аудитория се раздвижи и из залата се понесе възбуден шепот. Настъпи моментът да се гласува строителният заем. Чудото трябваше да стане, молеше се Кели, докато от името на училищното настоятелство Елън Мей призоваваше избирателите да дадат своя глас.

Последва я Лийлънд Хауърд, който изрази мнението на градския съвет, че старото училище е добро и двойните смени и намалените часове не са пречка за сериозните ученици.

Президентът на учителския синдикат разпалено го опроверга, а един войнствен старик обсипа с хули и двете страни и остави аудиторията в недоумение.

Накрая думата взе Кели. Това бе последният й принос, последното усилие за каузата на Дейвид.

— Н-не става дума за ронещата се мазилка, претъпканите класни стаи, повишените данъци или намалените часове на вашите деца — запъваше се тя, стиснала здраво шапката си в ръце. — Трябва просто да проявите загриженост! — Тя огледа морето от лица. — Става дума за вашите деца и тези на съседите ви. Тъй или иначе те са като едно семейство — целият град сме като едно семейство! И ако искате да се погрижите за вашето семейство, в което аз не се съмнявам, моля ви гласувайте за строителния заем. Благодаря ви. — Тя забърза обратно към мястото си и лицето й пламна от бурните овации, които разтърсиха залата.

Процедурата по гласуването бе обявена и одобрена.

— Всички, които са „за“, да гласуват — подкани арбитърът.

— Приема се! — Гласът на Кели се сля с одобрителните викове.

— Спечелихме! — изкрещя Берти в ухото й, но все пак се вкопчи в ръката на Елиът, когато арбитърът обяви:

— Всички, които са „против“

Противниците бяха почти колкото поддръжниците. Почти, каза си Кели, но дано не са повече. Арбитърът огледа нервно стаята.

— Мисля, че повечето са „за“…

— Не! — изкрещя някой от първите редици, подкрепен от дузина сърдити гласове. — Настоявам гласуването да се повтори!

— Поддържам предложението! Трябва да се преброят гласовете! — извика друг.

— Всички, които одобряват заема за новото училище, моля да станат, за да бъдат преброени — провлече глас арбитърът.

Кели стана, а заедно с нея и две трети от залата. Миг след това избухнаха силни овации.

— Успяхме! Победихме! — извика тя, като сграбчи Берти. В някакъв унес продължи да повтаря думите, докато готвачката прегръщаше Елиът. Всички около тях се смееха, поздравяваха, размахваха ръце и танцуваха.

Изведнъж очите й съзряха единствения човек в залата, който я интересуваше. Дейвид стоеше в другия край на помещението и гледаше към нея, без да се усмихва.

— Дейвид! — ахна тя. Глуха за въпросите на Берти се втурна през тълпата. Заливаха я вълни на радост и страх. Искаше само да го докосне, да чуе гласа му.

Едва след пет минути успя да стигне до него. Хората я тупаха по гърба, жестикулираха оживено, крещяха разни похвали и поздравления. Кели само се усмихваше, кимаше и продължаваше да се провира между телата, които я отделяха от Дейвид.

Срещнаха се на пътеката в края на залата. Лицето му изглеждаше напрегнато, дори сърдито, а ръцете му висяха отстрани, свити в юмруци. Кели се сви уплашено като не чу никакъв поздрав, не видя никаква топлота. Но след последния й отказ, сигурно тя трябваше да направи първата крачка. Със страх и надежда разпери широко ръце и го прегърна.

Както стоеше неподвижно и вдървено, Дейвид бавно вдигна ръце и ги обви около нея. Облекчението, което изпита, заглуши възторга на тълпата и тя чуваше само ударите на сърцето му. Струваше й се, че радостта, която я изпълва, ще я изтръгне от ръцете му и ще я понесе нагоре.

— Здравей, Червенокоске!

— Защо замина? — извика Кели, при поредното затишие.

— Съншайн катастрофира. — Устните му докоснаха ухото й. — Счупена китка и леко сътресение на мозъка — добави бързо, когато тя се дръпна и го изгледа ужасено.

— За предложението са гласували хиляда и дванайсет души — обяви арбитърът и залата отново избухна в аплодисменти.

— Да изчезваме оттук! — предложи Дейвид. Заедно с тях към изхода се насочиха и опонентите им, навъсени от поражението. Последното нещо, което Кели забеляза, бе изкривената физиономия на Лийлънд. След това двамата с Дейвид минаха през вратата и се озоваха в благословената тишина на коридора.

— Значи Съншайн е добре. О, Дейвид, толкова се радвам! А ние победихме! Наистина успяхме!

— Разбрах, че имаш голяма заслуга — усмихна се той и я изведе навън в приятната лунна нощ.

— Малка компенсация, задето така глупаво позволих на Лийлънд да ме използва. Трябваше да те послушам.

— Щеше да бъде най-разумно — отбеляза той и я поведе към пикапа, паркиран близо до претъпкания паркинг.

— И трябваше да ти повярвам! Много съжалявам, Дейвид. Ако се доверявах на разума, очите или сърцето си, щях да знам, че не си способен да извършиш нищо нечестно. Просто защото…

— Зная — докосна той устните й и леко затвори вратата.

Мълчаливо подкара колата по непознат за нея път. Учудена, но готова да го последва навсякъде, тя погледна намръщения му профил. Очевидно нещо го тревожеше.

Когато спряха, Кели откри, че се намират на градския плаж. Докъдето стигаше погледът, брегът се виеше като сребърна лента озарена от ярката луна.

— И аз трябва да ти се извиня. Мислех, че си като Уилоу.

— Майката на Съншайн ли?

— Да. — Той я поведе към брега. Хванати за ръце, те вървяха по извитата линия, където сребристите вълни заливаха тъмния пясък и се оттегляха с тих плясък. — Докато бях в болницата през тази седмица, наблюдавах Уилоу и разбрах колко съм се лъгал. На пръв поглед доста си приличате, но в действителност не е така.

— Каква е тя?

— Уилоу е олицетворение на свободния калифорнийски дух, гордостта на семейство битници. Вегетарианка като теб, но невероятно ексцентрична — кристали, астрология, спиритизъм и бог знае още какво. Това й придаваше известно очарование, докато бяхме в колежа. След като забременя, разбрах, че не желае да се омъжи за мен или за когото и да било. Нямаше намерение да се установи никъде и да се ангажира с нищо друго, освен с поредния си каприз — изсумтя гневно той.

— Била е костелив орех — предположи Кели.

— Може да се каже. Доста време се лъгах, че ще порасне и ще поумнее. Но тя предпочита да има временен любовник и не иска да се обвързва с никого. Накрая го разбрах и се предадох. Оттогава съм като баща в сянка. Приема издръжката ми, срещу която мога да виждам Съншайн, но не можем да се наречем семейство. Не е това, което искам.

— А в какво се различаваме? — тихо попита Кели.

— Тя е пеперуда, която прехвърча от цвят на цвят и никъде не каца за дълго. Мисля, че дори й омръзна да бъде майка. Говори за пътуване до Хаваи или Нова Зеландия. Надявам се, че ако финансирам приключението, ще остави Съншайн да учи при мен в гимназията.

— О, Дейвид. Толкова се радвам за теб! Тогава ще имаш семейство! — Тя се обърна и го прегърна. Най-сетне разбра към какво се бе стремил през цялото време. Но дали не се нуждаеше и от нещо друго, от някой друг? — Все пак по какво се различаваме? — подкани го тя.

— Ти вече си кацнала — пошегува се Дейвид и я притисна към себе си. — А за мен домът също е символ на уют и сигурност.

Значи не сме толкова различни, помисли си тя и се взря в очите му, озарени от лунната светлина. Двамата трепнаха, когато поредната вълна заля краката им. Отдръпнаха се със смях и събуха обувките си. Оставиха ги на пясъка и продължиха.

— От това, което ми предаде бавачката — наруши мълчанието Кели, — реших, че си заминал завинаги и няма да се върнеш.

— Щеше ли да тъгуваш? — сякаш небрежно вметна той. — Та ти имаш толкова много приятели? Един повече или по-малко?

Трудно бе да се повярва, че срамежливата и непохватна Кели можеше да се сприятелява толкова лесно. Но за последните няколко месеца животът й се изпълни с чудесни хора.

— Но не като теб.

— С какво съм по-различен? — Той я притегли към себе си.

С това, че го обичаше! Ето я истината. Тя го обичаше и въпреки всичките си приятели, щеше да се чувства нещастна и самотна без него. От напрежение думите заседнаха на гърлото й и Кели го погледна безпомощно.

Дейвид почака малко и като не получи отговор, я пусна. Черен облак закри луната и ги обгърна хладна тъмнина.

— Трябваше да се върна! — обади се той. — Тук оставих нещо.

— К-какво? — преглътна мъчително тя.

— Теб — приближи се плътно Дейвид и телата им почти се докоснаха, — защото, въпреки всичко, аз смятам да те ухажвам, Кели Бучърд.

Смехът й прозвуча по-скоро като ридание и тя поклати учудено глава. Нима й даваше още един шанс?

— Да, Кели — обгърна раменете й той, — можеш да се отнасяш несериозно, но аз съм по-сериозен от всякога. Искам те до мен, искам те до края на живота си! Обичам те!

Той я взе в обятията си и я целуна. Телата им се притиснаха и сърцата им дадоха радостен обет. Луната изскочи от скривалището си и вълните около краката им блеснаха и зашептяха. Устните им се разделиха и Кели скри лице в рамото му. Докато развълнувано си поемаше дъх, усети как Дейвид зарови пръсти в косата й.

— Знаеш ли — прошепна Кели, — докато те нямаше, доста мислих за ухажването.

— Е? — Той целуна върха на нослето й, после устните й.

— Не може ли да бъде по-кратко? — засмя се тя и отвърна на целувката му.