Пеги Никълсън
Природни дарове (13)

Тринадесета глава

Напоследък Кели бе много заета, но през следващата седмица графикът й надмина всичко досега. Все пак, макар и изтощителни, дните й носеха вътрешно удовлетворение.

В училище вегетарианските блюда постепенно се вместваха в менюто. В петък сервираха зеленчукова пица, а в понеделник — картофени кюфтета. Децата не само не мърмореха, а дори облизваха пръстите си. Радваше се, че въобще не почувстваха ограничаването на месото и мазнините. Все пак здравословната храна не биваше да се налага със сила. Природен дар, тя трябваше да се превърне в необходимост като дишането.

След работата в стола и магазина, тя съчетаваше грижите за Суки с безпокойството за Дейвид, който бавно се възстановяваше. Треската му премина на третия ден, но го остави изтощен и със силно главоболие. Всяка вечер със Суки се разхождаха до къщата му. Макар и болен, той бе приятен събеседник. Свикнаха да разговарят и да пият чай на терасата докато слънцето се скрие и зайците излязат на ливадата.

Дори да изпитваше други чувства, Дейвид не го показваше. Освободена от притесненията си, Кели се чувстваше чудесно. Откри, че се вълнува всеки път щом го зърне.

— Значи във вторник си побеснял от статията на Елиът против новото училище? — усмихна се тя. — Да знаеш само Берти как се нахвърли отгоре му! Толкова бе ядосана, че направо го сграбчи за яката и го разтърси.

— Браво на нея! — Дейвид бутна нагоре шапката и откри лицето й. — И какво му каза?

За момент Кели онемя от острия му поглед, но се застави да продължи.

— Попита го защо не направи нещо полезно, вместо само да руши. Догодина по-големият й внук ще бъде гимназист и тя е бясна, че ще трябва да учи на две смени.

— Правилно! — съгласи се Дейвид. — А какво каза Фрийлинг?

— Почти нищо, но май се засегна. Ако искаш да знаеш, той е много мил с нея. Почти всеки ден си намира повод да мине.

— Не се учудвам, тя е страхотна жена! — каза сериозно Дейвид. Посегна отново към шапката й и този път я свали. — Като теб — добави тихо.

Вече твърде много ценеше приятелството му и не искаше да рискува.

— Шегите с моя ръст са опасни, приятелю! — Тя го тупна закачливо по гърба. — Сукумс, трябва да тръгваме.

Когато погледна назад, той все още стоеше на вратата и замислено пошляпваше със забравената й шапка по крака си.

 

 

След като бе нахокан, Елиът се появи в стола едва след седмица и доведе със себе си някакъв непознат.

— Може ли да си платим по един обед? — обърна се той към Берти и хлътналите му бузи порозовяха под строгия й поглед.

— Щом настоявате — сви рамене готвачката.

Наострила уши, Кели едва сдържа усмивката си. Елиът бе избрал възможно най-подходящия ден. Менюто бе съставено изцяло от Берти — задушен боб с домати, жито и ръжени хлебчета, зеленчукова салата и мляко с банан за десерт. Кели въздъхна с облекчение. Ако Берти започнеше редовно да готви подобни ястия, мисията й бе приключена. Можеше да се върне към собствените си занемарени задължения, а Суки щеше да се храни в стола, както всички деца.

— Чудесно… — пристъпваше Елиът. — Чудесно! Знаеш ли, онзи ден сутринта те видях на улицата.

— Така ли? — Берти леко се изчерви.

— Ами да — оправи вратовръзката си той, сякаш го стягаше. — Променила ли си прическата си, Берта?

Тя полагаше повече грижи за косата си, но Кели бе сигурна, че не тази промяна имаше предвид Елиът. Берти спазваше строго указанията й и бе отслабнала с два килограма. Изражението й бе одухотворено и излъчваше надежда. Вероятно и заради постоянното внимание на Елиът.

— Е, и какво, ако съм я променила? — изсумтя Берти. Въпреки демонстративното си пренебрежение, тя грижливо напълни чиниите им.

 

 

— И добави репички в боба на Елиът — съобщи Кели на майка си при поредния им телефонен разговор.

— Няма да усети кога ще започне да сервира закуската в леглото му — засмя се Хелън. — А твоят ухажор…

— Вече ти казах, че сме само приятели, мамо! — възнегодува Кели. — Все така упорито се занимава с новата гимназия. Дори даде обява на половин страница, призовавайки хората да гласуват за нея след две седмици.

— Хвърлил е доста пари за обявата — отбеляза Хелън.

— Ако му възложат строителството, ще си ги върне.

— Наистина ли мислиш, че е като Лари?

— Не зная. Когато съм с него, ми се струва, че не е способен да извърши подлост, но остана ли сама си спомням за нечестния му баща. Проектът му е напълно готов, а детето му не учи в града, за да е оправдана подобна настойчивост.

— Е, най-сигурният начин да разбереш, е като изчакаш. Събранието е само след две седмици. Ако заемът бъде одобрен, вероятно незабавно ще се организира търг.

— За добро или за лошо, след сключването на договора всичко ще се изясни.

— И щом се убедиш, че не е като Лари, незабавно го грабни! — посъветва я майка й.

— Няма да стане — въздъхна уморено Кели. — Разбери, мамо, ние сме само приятели.

Едва след запознанството си с Дейвид, бе започнала да цени приятелството.

 

 

— Видя ли това? — Седмица по-късно той я посрещна, размахвайки някакво списание. Беше я поканил на вечеря и, макар и колебливо, тя прие. Напоследък отново забелязваше пламъчетата в очите му, които я притесняваха. Тази вечер обаче той имаше нужда от приятел. В осем училищното настоятелство щеше да представи бюджета пред градския съвет. Без активната подкрепа на съвета, след седмица избирателите сигурно щяха да отхвърлят заема за строителството.

— Не. Какво е? — Взе го от ръцете му и видя, че е неделната притурка на „Бостън Глоуб“. Дейвид я бе отворил на статията „Училищната храна: здравословна или опасна?“. Най-отпред видя себе си, Берти и Лора, раздаващи храна на учениците. — Кой ни е снимал? — ахна тя.

— Авторът на статията. Експерт на „Глоуб“ по ресторантите.

— Човекът, когото Елиът доведе! Но кога е направил снимката? Сигурно Фрийлинг е искал да докаже на Берти, че може да бъде полезен. Боже мой, сравнява храната ни с тази на най-добрите вегетариански ресторанти в Бостън!

— Има и ласкави думи за теб. — Дейвид отмести един кичур, паднал на очите й.

— Да — съгласи се тя, без да вдигне поглед. Авторът оценяваше усилията й, споменаваше за магазина, но Кели се радваше, че основният акцент бе върху храната и необходимостта от подобряване на училищното меню.

По нататък статията сравняваше нейната опитна програма с обичайното меню в съседния училищен район. Описваше се и здравословната храна в някакво частно училище, където парите явно не бяха проблем.

— Но това е дъщерята на Лийлънд! — На снимката се виждаше Стефани Хауърд редом с машината за изстуден айран. Кели поклати изумено глава. — И пише, че столът им се ръководи от опитен специалист. Имат фантастичен щанд за салати, могат да избират всеки ден между месни, рибни или постни блюда.

— Да, но ако вложат част от парите си в обществените училища, децата няма да вадят ронещата се мазилка от чиниите си — изръмжа Дейвид.

Докато Кели разглеждаше статията, той сервира на терасата.

— Менюто е доста банално. Исках да приготвя нещо по-специално, но с Елън Мей цял ден скърпвахме бюджета.

— Всичко е чудесно — увери го Кели, когато видя варените скариди, топлата франзела, прясната салата и… — Шампанско! — възкликна тя.

— Защо не? Вече е пролет и имам приятна компания — Дейвид изстреля тапата, напълни чашите и вдигна своята. — За най-упоритата млада жена! — цитира статията той.

— За… — Реши да вдигне тост за новото училище, но в последния момент се отказа.

— За началото — предложи той.

Не знаеше за какво начало говори, но кимна и отпи. Дъхът й секна и тя ахна възхитено. Шампанското бе като лунна светлина, която нежно я прониза.

Докато вечеряха, усещаше топлата и безгрижна атмосфера, създадена помежду им през последните няколко седмици. Познаваме се толкова добре, без да знаем нищо един за друг, помисли си. Тя бе бронирала сърцето си, а Дейвид не й довери своите най-съкровени и болезнени тайни. Понякога обаче ги виждаше стаени в очите му — като тази вечер например.

— За какво мислиш? — усмихна се на сериозното й изражение той.

Тя само поклати глава. Бяха постигнали съвършен баланс между приятелство и независимост. Всяко задълбочаване щеше само да подкопае връзката им. Мислех, че си чудесен приятел и не искам да те загубя, четеше се в погледа й.

— Тогава аз ще споделя моите мисли — посегна към ръката й той.

От седмици не я бе докосвал така нежно. Топлите му пръсти бавно обхванаха нейните и Кели усети, че я обзема паника.

— Искаше да бъдем само приятели — дрезгаво започна Дейвид — и тези няколко седмици аз спазвах условието. Беше хубаво, много хубаво, но твоето приятелство ми даде да разбера, колко много те харесвам. Макар понякога да прекаляваш със зърнените храни — шеговито вметна той, след което отново стана сериозен. — Но приятелството не е достатъчно за мен, Кели, а струва ми се, и за теб. Искам нещо повече, искам да те обичам. — Той стисна ръката й, когато тя опита да се дръпне. После я пусна, но очите му задържаха погледа й. — Затова искам да ме освободиш от условието. Искам да те ухажвам. Ще бъда много търпелив, ако е необходимо, но моята цел е да бъдем заедно. Всичко друго ще бъде фалшиво.

Макар че бе изпила само една чаша, сега съжаляваше. Мислите й се лутаха, а искаше да бъдат точни и ясни.

— Не мога, Дейвид! Не съм готова.

— Все още ли го обичаш? — навъси се той. — Струва ми се, не заслужава.

— Не, причината не е в Лари! — извика тя, стана и се облегна на парапета. Нямаше как да му каже, че има ред други причини, повечето свързани с неговата честност. Усмихна се колебливо и опита да се пошегува. — Няма да се получи! Ти си месоядно, а аз просветено тревопасно животно.

— Ако е необходимо ще ям и трева — присъедини се към шегата й Дейвид и докосна ръката й на парапета. — Това не е проблем, Кели. Може да намерим и нещо средно, като скаридите например. Или и двамата ще готвим. В хладилника ми има място и за тофу, и за плешка. Все ми е едно какви бисквити обичаш сутрин, маслени или не, щом закусваш в моето легло.

— Не е толкова просто, Дейвид. — Тя полека издърпа ръката си и поклати глава, чудейки се как да му обясни. — За пръв път в живота си се чувствам зряла. Може би звучи глупаво, но сякаш в мен нещо разцъфна. Правя невероятни неща: отворих магазин, издържам себе си и Суки, имам приятели, накарах настоятелството да вземе необходимите мерки… — Тя се засмя колебливо. — Нима не разбираш? Бракът ми бе като затвор. Страхувам се.

— Че ако се омъжиш за мен, отново ще попаднеш в клетка — засмя се недоверчиво Дейвид. — Смяташ ли, че съм способен на подобно нещо?

Кой знае? Преди се страхуваше, но сега? Оказа се по-силна, отколкото сама предполагаше, а той бе по-добър и твърде уверен в себе си, за да иска да я обезличи като Лари.

— Не — отвърна Кели. — Сигурна съм, че не си.

— Е, тогава какъв е проблемът? — настоя той и отново посегна към ръката й.

Проблемът всъщност бе, че не искаше, не можеше да го обича, докато изпитваше и най-малкото съмнение в честността му. Отмести смутено поглед встрани и в настъпващия здрач забеляза две зайчета, почти допрели носове на полянката. Към това ли се стремеше и Дейвид? Как да го упрекне, когато тя самата искаше същото.

— Дейвид, не настоявай за сериозна връзка! Просто не мога! Все още не съм готова. — Трябваше да почака. След две седмици щеше да узнае истината. Обхвана я паника при вида на мрачното му лице. — Н-но ако искаш, можем да се срещаме просто така — колебливо продължи тя. За да съхрани приятелството им, бе готова на всичко. Мисълта да го загуба й се стори непоносима. Така щеше да спечели време, да разбере мотивите му за новото училище и да реши дали може да ги приеме.

— Какво искаш да кажеш? — Лицето му се изкриви, сякаш бе глътнал нещо кисело.

— Без ангажименти — уточни тя.

— Не, благодаря! — дръпна ръката си той и добави огорчено: — Вече имах подобно предложение. Повярвай ми, винаги се появяват някакви ангажименти.

— Но при нас няма да е така! — обидено настоя Кели. — Няма да бъде сериозно обвързване.

— А аз ти казвам, че не желая несериозни приключения — изръмжа Дейвид. — Няма да ти позволя да си играеш с чувствата ми. Не искам повърхностна любов. Говоря напълно сериозно и ако не можеш да разбереш… Тогава нека всичко върви по дяволите.

Той рязко се обърна, бързо слезе по стълбите и се отправи към реката, пъхнал дълбоко ръце в джобовете си. Изплашени, зайците се шмугнаха в храсталака.

Кели остана неподвижно, със замъглени от сълзи очи. От една страна, искаше да се хвърли в прегръдките му, да го помоли да й прости, да му обещае всичко, което пожелае, за да останат приятели. От друга, както винаги, страхът я възпираше. Накрая въздъхна и отнесе чиниите в кухнята.

Когато се върна на терасата, Дейвид се бе върнал — чужд и далечен като луната грейнала в тъмното небе.

— Извинявай, че избухнах — студено каза той. — Благодаря за предложението, но не искам несериозна любовна авантюра. Така че да приключим с въпроса.

Тя кимна съкрушено. Осъзна, че с тази победа бе загубила всичко. Вероятно приятелството им нямаше да продължи дълго. Никой не получи това, което искаше.

— Закъсняваме за събранието — погледна часовника си Дейвид. — Може би е по-добре да вземем двете коли, в случай, че се забавя.

Те се отправиха поотделно към гимназията, където той се качи на сцената при училищното настоятелство, редом със заелия централното място градски съвет, а Кели седна сред публиката и скръсти ръце, за да потисне прерязващата я болка.

Със същия успех можеше да се намира и в Тимбукту. Смътно долавяше, че градският съвет обсъжда важни финансови проблеми, но мислите й се въртяха около собствените й думи и действия. Дейвид също гледаше мрачно и разсеяно от сцената.

Когато най-сетне се съсредоточи, разбра, че след двучасови дебати градският съвет е приел училищния бюджет за следващата година. Тя развълнувано си пое дъх. Оставаше само въпросът за новата гимназия. Градският съвет трябваше да подкрепи молбата на настоятелството за строителния заем, за да може проектът със сигурност да бъде одобрен от избирателите. Ако обаче съветът се противопоставеше, най-вероятно предложението щеше да бъде отхвърлено на общото събрание през следващата седмица.

— Ключът е в ръцете на Лийлънд — беше й казал Дейвид по време на вечерята. Председателят на градския съвет бе против новото училище. — Ако реши, че повечето избиратели одобряват проекта, той ще се постарае да излезе начело и да ги поведе. Обзалагам се, че какъвто й да е изборът му, целият градски съвет ще го последва.

Тя хвърли поглед към Лийлънд и откри, че я гледа с лъчезарна усмивка.

— Преди да се прехвърлим на заема за новата гимназия — каза той по микрофона, — искам да отдадем дължимото признание на една изключителна личност. Предполагам, всички сте чували, че госпожа Бучърд доброволно се зае да подобри менюто в основното училище. — Лийлънд изчака одобрителният шепот да утихне и продължи: — Абонатите на „Бостън Глоуб“ подробно са запознати… — Той започна да изброява ласкавите отзиви, които Кели бе извоювала за града и отбеляза, че учениците, учителите и дори готвачите са възхитени от нейните нововъведения. — С нейна помощ през следващата година госпожа Хигинс ще усъвършенства менюто на всички училища в района. И така, госпожо Бучърд, бихте ли станали, за да ви изкажем най-искрената си благодарност за добре свършената работа.

Нямаше как да се измъкне. Тя стана, изчерви се като домат сред сърдечните приветствия на публиката, после се смъкна обратно на стола. Страхуваше се да вдигне очи към Дейвид.

— Смятам, че всички трябва да се поучим от примера на Кели Бучърд — продължи председателят на съвета. — Тя ни показа, че градът се нуждае от висок доброволчески дух и настойчивост за постигане на резултати с минимални средства. Кели е доказателство, че проблемите могат да се решават и без да се пилеят пари за тях! — Гласът му се извиси: — И така, призовавам настоятелството да разгледа въпроса за новото училище по начина, по който Кели Бучърд реши проблема с храната. Граждани на Дартмът, ние не се нуждаем от нова луксозна сграда! На нас ни трябват учители и администратори с твърдостта, волята и въображението на Кели Бучърд! Хора, които ще запретнат ръкави и ще разрешат проблема, без да разорят града. Затова ви призовавам през следващата седмица да гласувате против заема. И въпреки че не съм говорил с колегите си от градския съвет, аз съм сигурен…

Кели вече не го слушаше, а гледаше Дейвид, вцепенена от ужас. Той се оказа напълно прав! Отначало Лийлънд я бе използвал за отвличане на вниманието, а сега я използваше като доказателство, че новото училище въобще не е необходимо. Това не можеше да се нарече открита борба, а по-скоро удар в гърба! Дейвид никога нямаше да й прости! Главата й бучеше и тя въобще не чу единодушното мнение на съвета, че е против заема. Мислите й се въртяха само около думите на Дейвид: „Той те използва, Кели!“. Виждаше единствено каменното му лице, което загатваше, че здраво стиска зъби.

След като градският съвет гласува, Дейвид поиска думата.

— От името на училищното настоятелство — едва сдържаше гнева си той — бих искал само да изразя нашата надежда, че гражданите на Уест Дартмът ще проявят малко повече разум и загриженост за своите деца. Вече четири години отчаяно се нуждаем от ново училище. Преди да излезете оттук, ви приканвам да огледате сградата, за да се уверите сами. И ви призовавам, моля ви, да гласувате по съвест. — Той сведе глава, после отново вдигна поглед. — Цели две години се занимавах активно с проекта за новата гимназия. Не е много, в сравнение с усилията на повечето членове на настоятелството, но за съжаление повече не мога да търпя отношението, срещу което трябва да се борим в този град. Затова си подавам оставката. Благодаря ви и дано децата ви имат късмет. — Той напусна сцената и се скри зад кулисите.

Кели седеше онемяла сред развълнуваната аудитория. О, Дейвид, вината е само моя, помисли си тя и скочи на крака.

Когато изхвърча от сградата, видя светлините на пикапа, които осветяваха паркинга. Пътят обаче минаваше непосредствено до училището и тя изскочи на шосето с разперени ръце. Спирачките изскърцаха и колата се закова пред нея.

— Махни се от пътя! — извика Дейвид.

— Дейвид, моля те! — Тя изтича до прозореца. — О, моля те!

— Кели, сега не ми се говори. Дръпни се!

— Извинявай, Дейвид! Ти беше прав от самото начало. Аз сгреших и много съжалявам!

— Вече няма значение. Нито за децата, нито за нас.

Ужасната категоричност на последните му думи отприщи сълзите й. Той беше прав, но все пак…

— Какво толкова е станало? — изхлипа тя. — Каузата е справедлива, разбира се, но защо я взимаш толкова присърце? Не можеш ли да се откъснеш от нея? Толкова ли държиш на тази сделка?

— Сделка ли? — изгледа я втренчено той. — За какво говориш?

— Нали вече си проектирал проклетата сграда! Ако някога бъде одобрена, ще я построиш, нали?

— Да не смяташ, че се боря, за да ми възложат договора? — Гласът му ядно изплющя. — Това е незаконно или най-малкото неморално! Не сте ли чували за противоречие на интересите, госпожо Бучърд?

Тя бе направила ужасна грешка. Изумлението, изписано на лицето му, бе достатъчно красноречиво.

— Н-но нали си подготвил чертежите. Защо ще…

— За да намаля разходите, ето защо! Проектирах я безплатно, за да не се плаща на архитект. А и никой не би го сторил по-добре от мен.

— О, Дейвид!

— И освен това мислех, надявах се, да убедя Съншайн да дойде при мен. Но как да го сторя, когато няма свястна гимназия, а не одобрявам частните училища? — Той замислено поклати глава. — Така мислиш от самото начало, нали? — засмя се кисело. — И ти като всички смяташ, че крушата не пада по-далече от дървото. Не зная защо въобще поисках да се върна в този град. Трябва да съм пълен идиот, щом реших да опитам.

— Дейвид — хвана го тя за ръката. — Толкова съжалявам! Беше глупаво да си мисля, че можеш… Вероятно, защото бившият ми съпруг би го сторил.

— Така ли? Дано някой ден се научиш да различаваш мошениците от почтените хора.

Той дръпна ръката си и запали мотора. Щом се убеди, че тя не стои на пътя му, натисна газта и изчезна зад дърветата.

Не й оставаше друго, освен да се прибере и да си поплаче. Не можа обаче да стигне до вкъщи. Наложи се да спре още по средата на пътя, защото сълзите й напираха. След това се насочи към неговия дом. Не знаеше какво да му каже, но не искаше да остави нещата така.

Къщата бе тъмна и пикапът го нямаше. Сигурно се разхожда край реката, за да уталожи гнева си, предположи тя. Нямаше време да го търси. Бавачката я очакваше в единайсет, а вече минаваше дванайсет часа.

Когато се прибра, Лиза дремеше на дивана. Щом чу хлопването на вратата, момичето седна и разтърка очи.

— Обади се някакъв мъж — измънка. — Забравих му името. Поръча да ти предам, че се връща в Калифорния.

— Само това ли? — почти я разтърси Кели. — Нещо друго?

— Друго не си спомням — измърмори Лиза и сънено се огледа за чантата си.