Пеги Никълсън
Природни дарове (12)

Дванадесета глава

В понеделник всички кухненски работници бяха болни. Заместникът, на когото Берти се обади, също бе повален от грипа.

— Никога не сме били по-зле — призна госпожа Хигинс. — Все пак имаме късмет. Пети клас отива на екскурзия в Ню Бедфорд, което означава деветдесет порции по-малко.

— Ще се справим — окуражи я Кели, макар да се съмняваше.

Най-лошото обаче тепърва предстоеше. В десет часа Татъл им съобщи, че екскурзоводката е вдигнала температура и няма кой да я замести. Пътуването се отлагаше.

— Още деветдесет порции — заекна Берти. — Няма да смогнем.

Кълцаха маруля и домати с бясна скорост, тичаха от кипящите кренвирши към димящия боб и ароматните ореховки в сладкарската пещ, и накрая като по чудо приготвиха триста порции.

Успяха да нахранят всички — от подсмърчащите първокласници, много от които трябваше да си стоят у дома, до нацупените заради провалената екскурзия петокласници. Точно хотдог ли трябваше да сервира, изпъшка Кели, която тъпчеше кренвиршите в белите хлебчета. Чувстваше се като престъпник, докато раздаваше вредните цилиндърчета на невинните деца.

Не й остана обаче никакво време за морални терзания между двете смени, които с грохот се разминаха.

— Кели, трябват ми още ореховки! — избоботи Берти, като остави на плота следващата тава с боб. — И един буркан с горчица, моля те!

Кели направи няколко крачки и едва тогава осъзна, че госпожа Хигинс бе казала „моля“ на най-големия си враг. С недоверчива усмивка тя грабна буркана и отново потъна в суматохата.

Бойната им дружба сякаш избледня щом напрежението спадна. Докато чистеха кухнята, Берти не пророни нито дума. Може би се разболява, добронамерено реши Кели. Тя се изми и развърза престилката.

— Мисля, че свършихме. Трябва да сменя продавачката в магазина.

— Ами… — Берти понечи да каже нещо, но само изръмжа одобрително. Кели й махна за сбогом и изтича навън.

Привечер, вдигайки поглед към поредния клиент, тя съзря пред себе си госпожа Хигинс. Стресна се като я видя облечена в красива рокля, която подчертаваше теменуженосините й очи и приятно контрастираше на розовото й лице. А може би червенината се дължеше на друго?

— Здравей — дрезгаво каза готвачката и се огледа. — Значи това е твоят магазин.

— Да, с удоволствие ще ти го покажа. — Кели не знаеше кой вятър я бе довял, но не трябваше да изпуска възможността.

— Няма нужда — избоботи Берти и почервеня като божур. — Дойдох само да ти кажа, че миналата седмица сложих сол в кифлите ти. Около осем чаши, докато ти взимаше ванилията.

Кели ахна и очите й се разшириха от възмущение. Ето защо децата не ги докоснаха. Нямаше по-нечестен…

— Номерът бе много долен — нещастно продължи Берти, сякаш прочете мислите й. — Не зная защо го сторих.

— Мисля, че разбирам — бавно каза Кели. — Неприятно е да делиш кухнята си с надута личност с перната шапка. Майка ми не даваше дори да й помагам, когато гостувах в санаториума.

— Мислех, че е починала от сърдечен удар.

— О, не, възстанови се, но трябваше изцяло да промени начина си на готвене. За да отслабнем, минахме на диетична храна.

— И ти ли си била дебела? — удиви се Берти.

— И още как! — увери я Кели. — Затова съм толкова запалена. Много добре познавам храната пълна с калории и холестерин, от която имах само неприятности.

Кели срещна погледа й и се стресна. Боже, дано само не приеме думите й за намек! Но преди да измисли някакво извинение, в магазина влезе Фрийлинг.

— Берта! Не съм те виждал от години. — Погледът му се прехвърли на Кели и той направи опит да се усмихне. — Май идвам точно навреме. Как върви твоята кампания?

— Добре — уклончиво отвърна тя. Само това й липсваше! Журналистът можеше да взриви крехкото им примирие.

— А ти, Берта, изглежда… — Той се поколеба и подчерта следващите си думи с жлъчна галантност. — … пращиш от здраве. Какво мислиш за нововъведенията?

Берти Хигинс му хвърли унищожителен поглед.

— Пазя мислите си за тези, които могат да ги оценят. Никога няма да ги споделя със стар съсухрен заядливец, особено ако е толкова глупав да твърди, че нямаме нужда от ново училище. — Той понечи да възрази, но тя размаха заканително пръст. — Мислиш се за много умен, Елиът, но би трябвало да се засрамиш! Ако имаше поне малко разум да се ожениш и да имаш деца, щеше да разбереш, че статията ти е пълен боклук! Смятах да ти се обадя и лично да ти го кажа.

След тези думи, госпожа Хигинс величествено се изнесе от магазина. Кели прехапа устни, за да не се разсмее. Чест и слава на Берти — безспорния победител в този дуел! Фрийлинг трепна като проскубана птица и смутено се усмихна.

— Заслужи си го — строго му каза Кели. — Забележката ти бе неуместно хаплива.

— Сигурно си права. Не зная защо винаги ме засърбява езика, щом я видя. Тя бе най-красивото момиче в класа. — Той погледна след отдавна изчезналата Берта, после сви рамене и извади бележника си. — Е, какви са последните новини?

 

 

На следващата сутрин Кели влезе в стола, несигурна дали да очаква мир, или война. Берти вече пиеше обичайната си чаша кафе. Кели също си наля и придърпа един стол до нея.

— Елиът успя ли да съчини нещо? — изръмжа Берти.

— Зададе няколко въпроса — предпазливо отвърна Кели. — Не зная дали ще пише за нас.

— Сигурно няма — изсумтя готвачката. — Той винаги търси конфликтни ситуации.

Значи според нея нямаме конфликти, обнадежди се Кели.

— Наистина бе груб с теб — отбеляза колебливо тя.

— Не може да ми прости, че не се омъжих за него — усмихна се Берти и заприлича на момичето от спомените на Елиът. — Винаги е бил горд и твърдоглав.

— Предложение ли ти направи? — едва не се задави Кели.

— Да, но беше неразумно. Той бе най-добрия ученик в училището, а аз само ходех по забави и танци. Затова се омъжих за покойния Ралф Хигинс, който също не отваряше книга, и никога не съжалих. Имам пет деца и двама внука, а не си спомням кавга по-дълга от пет минути. Представи си, че бях достатъчно глупава да се омъжа за Елиът. Щяхме да се караме по три пъти на ден.

— Намирам го за доста симпатичен — предпазливо вметна Кели.

— О, той е чудесен, ако има кой да го вкара в релси. Трябва някой да го отрезвява, когато навири нос. Такъв беше и в клас — надут и затворен. Вероятно е бил срамежлив — разсмя се Берти. Тя оправи престилката си и лицето й помръкна. — Все пак подло се заяде. Обикновено казвам, че всяко дете ми е прибавило по пет килограма, но причината е в професията ми. Как се справя майка ти? Не качи ли пак килограмите?

— Не може да се надебелее от вегетарианска храна. Бобът, оризът и зеленчуците насищат, но от тях не се пълнее.

— Така ли? — леко изсумтя Берти и стана. — А може ли да се отслабне?

— Ние успяхме. Освен това всеки ден изминавахме по три-четири километра, в студ и пек. — Кели допи кафето ся и също се изправи. — Най-важното е да не се безпокоиш и дори да не мислиш, че трябва да отслабнеш. Просто спазваш изискванията за здравословна и вкусна храна и се радваш на възможността да се раздвижиш навън. Останалото идва от само себе си.

— И колко време е необходимо? — погледна я скептично Берти.

— Не се притеснявай за времето. Просто се старай да прекараш приятно деня и няма да усетиш как проблемът сам ще се реши.

Берти прекъсна разговора, обръщайки се към стенния часовник.

— Дано днес положението бъде по-нормално. Лора обеща да дойде, а съм извикала и дъщеря си, Емили.

С тези подкрепления сутринта мина гладко, макар че Емили пристигна с деветмесечното си бебе. Детето обаче заспа в количката си, без да се смущава от дрънченето на приборите.

Денят бе добър и за Кели. На обед Берти й възложи да изготви менюто за четвъртък и петък. Отсега нататък щеше да отговаря за десертите, ако можеше да се справи.

— Разбира се! — увери я със светнали очи Кели. Като няма кой да й пречи, децата ще се влюбят в рецептите й.

Заедно с първите ученици, в стола пристигна и дългоносият господин Фрийлинг.

— Може ли да надникна? — подвикна той на Берти, която раздаваше храната.

— Пак ли замисляш някоя пакост? — намръщи се тя, но се сепна от бебешкия плач, който надвика глъчката. — Не, Емили, ти ми трябваш! — добави властно, когато дъщеря й се надигна. Кимна към Елиът и изкомандва: — Вместо да се мотаеш наоколо, по-добре виж какво му става на това бебе.

Кели забеляза паниката, изписана на лицето му, но трябваше да се обърне към надигналия се на пръсти господин Претенциозко, който се мъчеше да намери някой нов недостатък. Можа да вдигне глава едва след като обслужи първата смяна. Журналистът се разхождаше из кухнята, прегърнал доволното бебе с мършавите си ръце. На лицето му бе изписано учудване и гордост, сякаш той пръв бе открил, че бебетата обичат да ги носят.

При следващото й завъртане, Фрийлинг седеше ужасен, а Берти изтриваше някакво мокро петно на ризата му. Като скри усмивката си, Кели събра празните тави. Може би все още имаше надежда за Елиът.

Самата тя бе загубила надежда, че ще забрави Дейвид и ще се почувства нормално. След последната им среща в супермаркета от него нямаше и следа.

От една страна, отказът й да се срещат й се струваше правилен, а от друга, много й се искаше да го чуе. Мина ден, после втори и тя забеляза, че тича към телефона при всяко позвъняване и поглежда с надежда всеки гордо крачещ мъж. В края на третия ден вдигна слушалката и едва не набра номера му. Отказа се в последния момент.

Най-неочаквано получи известие за него от господин Татъл. Както всяка сутрин, той „инспектира“ хладилника им и докато се тъпчеше с вегетарианската пица, останала от вчера, сподели с нея, че „и Дейвид е пипнал проклетия грип.“

Няколко часа по-късно, нарамила пазарска чанта, в която имаше витамин С, билков чай против кашлица и литър от специално приготвеното кисело мляко, Кели се отправи към къщата на Уитикър. Почука на входната му врата и след като не получи отговор, опита и на задната, но резултатът бе същият. Кели я отвори и надникна вътре.

— Дейвид! — Отнякъде долитаха звуци на саксофон. Значи е буден. — Дейвид! — Тя тръгна нагоре по стълбите.

Намери го заспал в леглото, с разтворен върху голите му гърди бележник и писалка в ръка. В кутията на масата бе оставена недокосната пица. Сигурно нямаше апетит.

До кутията, от снимка в сребърна рамка, я гледаше усмихнато красиво момиче. По русата коса и изрязаните бикини, Кели предположи, че е от Калифорния. Стори й се обаче много по-младо от Дейвид. Вероятно снимката бе спомен от колежа. Музиката, която бе чула, идваше от грамофона в ъгъла.

— Дейвид — повтори тя и седна на леглото.

С тревога забеляза, че гърдите му лъщят от пот, а лицето му е зачервено от треската. Макар и небръснат, изглеждаше невероятно млад с разрошената си коса. Постави ръка на челото му и тъмните му ресници се повдигнаха.

— Кели… Какво правиш тук?

— Проверявам температурата ти — строго каза тя. — Къде е термометърът?

— Нямам — хвана ръката й той, постави я на бузата си и отново затвори очи. — Сигурно сънувам.

Най-неочаквано очите й се напълниха със сълзи, но успя да се усмихне. С другата ръка извади термометъра, който носеше в чантата си и го разтърси.

— Пръстите ти са студени — сънено измърмори той.

— Така ти се струва, защото гориш. Какво пишеш?

— Писмо до „Дартмът Дейли“. Елиът не спира атаките си против новото училище, а Лийлънд Хауърд отново е изпратил писмо до редакцията. Някой трябва да им отговори. Хората трябва да чуят и другата страна.

— Нищо ли не си ял? — Той само поклати глава. — Така си и мислех. Измери си температурата, докато се върна.

Когато пристигна с млякото, термометърът показваше трийсет и девет и осем десети. Добре че бе прекалено слаб, за да се съпротивлява на грижите й. Лъжичка по лъжичка тя му даде половината мляко и едва тогава го чу да недоволства:

— Каква е тази смес?

— Студен айран с тофу, банан, покълнало жито, мед и киви.

— Защо не ми даде просто сладолед? — намръщи се Дейвид.

— В него няма толкова белтъчини, витамини и калций. Повярвай, организмът ти се нуждае от тях.

— Да, но иска и нещо друго — трескаво я изгледаха очите му.

Внезапно се озоваха толкова близо един до друг, че изпита желание да погали мъжествените му гърди. Остави купата в ръцете му и стана.

— Как се казва приятелката ти?

— Дъщеря ми — измърмори той с пълна уста. — Съншайн.

— Дъщеря ти! Мислех, че никога не си бил женен.

— Точно така — хладно каза той и налапа пълна лъжица. — Тя живее с майка си в Калифорния — заяви рязко Дейвид, сякаш за него темата бе приключена.

Тя потисна любопитството си и се отдалечи, за да не го притеснява. Кой от тях не бе пожелал да се оженят? Или и двамата не искаха да узаконят връзката си? И кой ли бе измислил слънчевото име на дъщерята? Не смееше да го попита, а очевидно и на него не му се говореше.

— Какво слушаш? — попита, докато се разхождаше из стаята.

— Бил Евънс и ранния Майлс.

Настроението й се развали, като забеляза чертежите, разстлани на огромното бюро. Беше забравила за проекта. Но Дейвид явно постоянно мислеше за него.

Какво от това, рече си тя. Нали са само приятели, честността му не я засяга. Нека сам се погрижи за съвестта си.

— Трябва да побързам за магазина. Млякото е в хладилника, а билковият чай на полицата. Ще се справиш ли сам?

— Вече съм по-добре — увери я той. Горещите му пръсти докоснаха ръката й. — Благодаря ти.

— Няма защо… приятелю — усмихна му се тя за последен път и сърцето й се сви. Дейвид се нуждаеше от грижи. Ако не се страхуваше за здравето на Суки, би го закарала у тях. Щеше да го настани на дивана, докато оздравее. — Оправяй се бързо — въздъхна тя и се отправи към вратата.