Пеги Никълсън
Природни дарове (10)

Десета глава

След събранието Кели бе заобиколена от внушителна група родители, които искаха да я поздравят, и единодушно заявиха, че мерките са крайно наложителни. Не всички жители на града обаче споделяха мнението й. Голяма част от присъстващите я отминаха с безучастни или учудени погледи. Добре, ще се наложи да ги убедя, мислеше тя, докато се сбогуваше с последния от привържениците си.

— Ще изпием ли по едно кафе? — приближи Дейвид, пъхнал небрежно ръце в джобовете си.

Сърцето й лудо заби. Проклета работа! Как можеше да я вълнува мъж, на когото нямаше доверие?

— Боя се, че нямам време. Обещах на бавачката да се върна преди единайсет.

— Трябва да обсъдим подробностите.

— Какво има за обсъждане? Ти си абсолютен диктатор. Мобилизира ме за шест седмици, без дори да ме попиташ. Не си ли помисли, че имам магазин? Дори сега нямам време за Суки, а ще трябва да съставям рецепти, да ги изпробвам, да определям качествата и съставките им.

— Ще се заемеш ли? — прекъсна я Дейвид.

— Д-да — съгласи се тя. Да го вземат мътните! Можеше поне да я остави да си помърмори, преди да приеме.

— Чудесно! Знаех си — усмихна се той.

Очевидно не за първи път рискуваше.

— Ами ако бях отказала? Щеше да се почувстваш глупаво, нали?

— Да. И може би щеше да загубиш уважението ми.

Кели зяпна. Никой досега не й бе говорил за уважение. Може би защото Лари бе с десет години по-възрастен и се отнасяше снизходително и дори пренебрежително към нея. Мисълта, че Дейвид я уважава, я зашемети.

— Старият Касиди ще ни заключи сами, ако веднага не излезем — хвана я той за ръката и кимна към портиера, който ги гледаше намръщено. — Не че имам нещо против…

Прехапала устни, Кели го последва по пътеката. Не очакваше подобна шега след студенината й при потока.

— Кога ще започна? — попита рязко тя.

— В понеделник, ако не възразяваш. Утре ще съобщя на Берти.

— Новината няма да й хареса.

— На мен ли го казваш?! Опитах се да прехвърля задачата на Елън Мей, която тази седмица ръководи настоятелството, но номерът не мина.

— Така ти се пада, щом идеята е твоя — засмя се Кели.

Той леко помръкна и стисна по-силно ръката й. От допира сърцето й отново трепна и тя започна бързо да излага плановете си, свързани с училищното меню. По време на обсъжданията й бяха хрумнали някои идеи.

— С малко помощ от страна на госпожа Хигинс, можем да подготвим рецепти, които децата непременно ще харесат — разпалено заяви Кели, когато спряха пред колата й.

— Сигурна ли си? — разсеяно попита Дейвид и очите му се спряха на устните й.

Незабавно трябваше да си тръгне. Погледът му обаче я хипнотизираше и я караше да се чувства леко замаяна.

— А ти не си ли? — повиши глас тя, за да прогони магията. — Защо тогава ми възложи задачата?

— За да ми се махнеш от главата — спокойно каза той. — Реших, че за шест седмици сама ще се убедиш, че децата в Уест Дартмът предпочитат мазна пица и добрите ти намерения ще се изпарят. Аз ще приключа кампанията за новото училище и всичко ще си дойде на мястото.

В момента обаче тя не се чувстваше на мястото си. Дали заради откровения му цинизъм, дали заради нещо друго. Кели поклати глава и опита да се отдалечи. Недоумяваше кой се бе приближил — Дейвид или…

— Недей — въздъхна тя, когато той се наведе към нея.

— Защо?

— Защото… — Имаше много причини, които забрави заради близостта му. Мислеше, че само ако се притисне към него ще усети ударите на сърцето му. — … се страхувам.

— Мога и сам да се досетя — усмихна се той и постави нежно ръце на раменете й. — Смятах да ти се извиня за случката при потока, а ето че пак се държа така.

— Не е необходимо да се извиняваш.

— И аз така мисля — съгласи се Дейвид и леко докосна устните й. — Нима съм виновен, че си толкова красива.

Втрещена от думите му, Кели не реагира и той мигновено се възползва. Най-после откъсна устни от нейните, вдигна глава и я погледна.

— Красива? Никой досега… — успя да промълви тя.

— Не ти го е казвал ли? — учуди се Дейвид. Изненадата в гласа му бе по-убедителна от всякакъв комплимент. — Ама твоят… — Той рязко млъкна, сякаш мразеше думата.

Не, от Лари рядко се изтръгваше някаква похвала и тя обикновено бе свързана с дрехите и бижутата, купени с парите му, отколкото със самата нея. Спомените обаче бяха без значение, щом за Дейвид бе красива. Изпита истинско удоволствие и когато той отново я целуна, устните й отвърнаха срамежливо и недоверчиво.

— Повярвай! — дрезгаво прошепна Дейвид и повдигна леко брадичката й.

Разумът й се върна така внезапно, както я бе напуснал. Беше лудост да стои насред паркинга, в очакване Дейвид да я целуне. Рязко се извъртя в ръцете му и извади ключовете от дамската си чанта.

— Да, добре. Много мило, но… — замънка, докато нервно отключваше.

Той се засмя тихо зад гърба й, но на нея не й беше до смях. Дръпна рязко вратата и се шмугна в колата. Не пусна газта до първия светофар. След това, докато опипваше устните си, не забеляза кога светна зелено и отзад натиснаха клаксона. Дейвид я харесваше! Това бе ужасно!

 

 

В понеделник, когато влизаше в стола, мислите й за Дейвид бяха изместени от много по-сериозен проблем — как ще съжителства в една кухня с Берти Хигинс. Седнала близо до шубера, готвачката разглеждаше вестник с чаша кафе в ръка. Заприлича й на отровна гъба.

— Добро утро — поздрави нерешително Кели. Берти дори не вдигна глава. — Къде са другите?

— Ще дойдат по-късно — изръмжа госпожа Хигинс.

Вероятно съществуваше някакъв начин за изглаждане на противоречията им, но нищо не й идваше наум. Тя импулсивно взе един стол и седна.

— Госпожо Хигинс, не зная как да ви се извиня. Когато за пръв път нахълтах тук, наистина не бях на себе си. Чудя се дали не бихме могли да започнем отначало? Ако ще работим заедно… — Гласът й секна, когато възрастната жена демонстративно наплюнчи палеца си и обърна страницата. — Разбирам — продължи Кели, след дълго мълчание. — Искам само да добавя, че не съм ви натрапена по мое желание. Сигурно Дейвид ви е обяснил. Зная колко е трудно да делиш своята кухня с непознат човек. Всеки си има своите навици.

Госпожа Хигинс допи кафето си и рязко остави чашата.

— Какво ще готвиш днес? — попита тя и най-сетне вдигна очи.

— Какво да… — стресна се Кели. Един поглед й бе достатъчен да разбере, че Берти не се шегува. — Мисля няколко дни да не готвя, госпожо Хигинс, а да ви помагам в обичайното меню. Имам много въпроси по разпределянето на порциите…

— Уитикър каза, че твоята дума е решаваща, което означава, че ти си шефът. Така че, какво ще готвим днес, шефе?

Кели отвори уста и пак я затвори. Възхищаваше се на тактиката й, макар да се чудеше как да й противодейства. Не знаеше с какви продукти разполага, нито как се включват огромните уреди, нито дори колко порции са необходими. Щеше да се провали, а госпожа Хигинс целеше точно това.

— Съжалявам, но всичко ще объркам — призна чистосърдечно тя. — Вие сте шефът. Аз само ще давам съвети.

— Ами ако твоите съвети не ми харесат? — Госпожа Хигинс ликвидира и последните остатъци от любезност.

— Всъщност съветите не са лично мои — прехапа устни Кели. — Те са резултат от проучванията на лекари и специалисти през последното десетилетие. — Тя прекоси помещението и отвори огромния хладилник отсреща. Взе кутията с маслото, извади едно пакетче и се върна обратно. — Знаете ли колко мазнини поглъща дневно един американец?

Госпожа Хигинс сви рамене, но в очите й проблесна любопитство.

— Ето колко. — Кели постави пакетчето пред нея. — На четирийсет години майка ми получи сърдечен удар от толкова мазнини. — Отмести очи от стреснатото лице на готвачката и погледът й спря на машината за кафе. — Пие ми се кафе.

— Чашите са над мивката — изръмжа Берти.

Кели повече не се обади. Ако госпожа Хигинс възнамеряваше да й прехвърли готвенето, щеше да остане разочарована. Реши да чака докрай, дори в единайсет и половина децата да нахълтат, без да има какво да ядат. Все пак се молеше да не се стига дотам.

Докато стрелката на часовника бавно се отместваше от осем до десет, тя успя да проучи месечното меню, закачено на стената. Реши да го запази, където е възможно, но да замести вредните продукти. Така децата нямаше да почувстват промяната. Можеше да замести месото и част от сиренето в пицата с тофу и вместо пържена, да сервира рибата печена. Ако госпожа Хигинс й позволи.

За момент й се стори, че готвачката е впечатлена, но вероятно се лъжеше. В десет пристигнаха и останалите работници в кухнята и крехкото им примирие бе нарушено. Госпожа Хигинс излезе от склада и задвижи войската си. Тази седмица Лора Котръл отиваше на салатите, а другите двама — съответно на сладкишите и плодовете.

Очевидно главната готвачка бе на месото, защото се засуети около хладилника и заизважда замразените шницели. Кели стисна зъби и я потупа по рамото.

— Аз какво ще правя?

— Каквото искаш.

— Госпожо Хигинс, аз съм тук и можете да ме използвате.

— Чудесно! — Тя измъкна един поднос от шкафа, заедно с чифт гумени ръкавици. Взе от килера грамаден буркан с мед и кутия с малки картонени чашки. — Приготви триста порции!

След пет минути Кели не знаеше да се смее ли, или да плаче. Медът се стичаше по ръцете й на малки златисти капчици не само върху подноса, но и по целия рафт. Миниатюрните чашки залепваха за пръстите й, за капака или една за друга.

— Нямате ли фуния — въздъхна тя.

— О, не съм ли ти дала? — престорено се учуди Берти. — Опитай тази.

Отворът й обаче бе толкова тесен, че медът едва капеше през нея. След двайсетина минути Кели мрачно огледа резултата. Оставаха още двеста и седемдесет порции! Озърна се безпомощно и срещна погледа на Лора Котръл. Жената се огледа страхливо и посочи към коленете й. На долния рафт бяха наредени комплект чисти фунии, една, от които имаше широко гърло и надпис „мед“. Кели я грабна с облекчение.

Когато свърши, госпожа Хигинс я накара да нареже петнайсет килограма лук за утрешната яхния. Цялата в сълзи, Кели успя да се справи до появата на децата.

Все пак си струва, помисли си тя, като ги гледаше как доверчиво поемат мазните шницели. Лесно щеше да замести пържените картофи с печени. А шницелите? Може би с обезкостен котлет от пушена пуйка?

Някой я потупа по рамото.

— Можеш да изчистиш парния казан — с лицемерна учтивост я осведоми госпожа Хигинс.

Кели изгледа готвачката, после мазния столитров казан и се усмихна, сподавяйки въздишката си.

На следващия ден всичко се повтори, дори в още по-лоша форма. Сигурно госпожа Хигинс цяла нощ бе умувала как да я изтощи или подлуди. Очевидно всички в кухнята й съчувстваха, но не смееха и дума да обелят. Кели търкаше казаните, кълцаше планини от лук, миеше напластената мазнина на фурните и упорито мълчеше, а усмивката й все повече гаснеше. Затова ли бе дошла тук? Всъщност Дейвид беше виновен. И къде бе сега да я види, оплескана с мазнина и хлъзгава пяна? От петък напълно бе изчезнал.

Той се появи едва в сряда. Тъкмо се бе изправила да изстиска парцала и го видя облегнат на шубера, смръщил тъмните си вежди.

— Какво правиш? — строго попита той.

Тя издуха един кичур, паднал над очите й и също се намръщи.

— А ти как мислиш?

— Трябва да даваш съвети, а не да вършиш черната работа!

— О, кажи го на Берти — измърмори Кели и се огледа. Подът блестеше от чистота.

— Ще й кажа! — закани се Дейвид. — Къде е тя, по дяволите?

— Отиде си, както всички останали. — Кели остави парцала и се облегна на шубера. Чувстваше се страшно изморена. — Къде беше? — попита тя, сепвайки се от собствените си думи. Какво я засягаше, в края на краищата.

— В Калифорния — отвърна разсеяно Дейвид. — На рожден ден.

Обзе я гняв. Цяла седмица се бе трудила като каторжник, а през това време той се забавляваше. И с кого? Инстинктивно почувства, че рожденикът е от нежния пол.

— Чудесно! Надявам се, че си прекарал добре!

Тя му обърна гръб и рязко се насочи към мивката, но се спъна в кофата. Изпищя и усети как подът се завъртя пред очите й, а кофата се обърна и я заля с мръсната вода. Искаше й се да изреди всички обидни думи на света, но само избухна в сълзи.

— Кели! — Дейвид я хвана за раменете. — Удари ли се?

— О, не, чувствам се отлично. — Тя се надигна. Отпред фланелката й беше мокра. — Никога съм била по-добре.

— О, да, виждам — усмихна се той и й помогна да седне.

По този начин се намокри и отзад. Усети как водата започна да се просмуква.

— Наистина ли си добре? — докосна бузата й той. Другата му ръка също се вдигна и лицето й се озова в грубите му, но приятно топли длани. Пръстите му погалиха бузите, избърсаха сълзите й оправиха мокрите й кичури.

— Да — колебливо отвърна тя. Трябваше да му каже да спре, но беше така… приятно.

— Чудесно — измърмори той и се наведе да целуне върха на мокрото й носле. Когато тя се усмихна, Дейвид докосна устните й.

Огънят в гърдите й започна да се разгаря и я стресна със своята настойчивост. Със сетни сили успя да се отдръпне. Засмените му очи я погледнаха изпитателно, но въпрос не последва.

— Знаеш ли — каза лукаво, след като я огледа, — бих ти дал първа награда в състезанието по мокри фланелки.

Тя смутено сви рамене. Надигна се и взе парцала, за да обере водата. Дейвид се пресегна и го издърпа от ръцете й.

— Пазачът е длъжен да мие пода всеки ден след училище. Берти не ти ли каза? — Кели поклати глава и той заканително изръмжа. — Ще трябва да поговоря с нея!

— Благодаря, но по-добре недей. Само ще объркаш нещата. — Кели се изправи вдървено, погледна часовника си и се отправи към изхода.

— Няма да гледам как те мачка — възрази той и я последва. — Целта ми беше друга.

— О, така ли? — наметна якето си тя. Вечерният хлад й подейства освежаващо след задуха в кухнята. — Нали искаше да се разочаровам за шест седмици?

— Да, но…

— Каузата ми не се омаловажава от това, че Берти се мъчи да я утежни, Дейвид Уитикър — обърна се тя към него и продължи да отстъпва към колата си. — И не я усложнявай още повече с демонстрации пред нея. Сама ще се справя.

Кели се блъсна в калника и подскочи. Бръкна уморено за ключовете си. Дейвид ги взе, отключи и й помогне да се качи.

— Добре, щом искаш — каза тихо той. — Но ако промениш решението си, аз съм изцяло на твое разположение. — Пръстите му докоснаха ръката й и нежно я стиснаха. — Бягай в къщи, вземи си гореща вана и лягай да се наспиш.

— Не забравяй, че имам и магазин — усмихна се кисело тя. — Трябва да освободя помощничката си. Слава богу, че там мога да се преоблека. Няма да се прибера преди седем. — Докато се отдалечаваше, видя, че той остана замислен на паркинга.

„Изцяло на твое разположение“, прозвучаха още веднъж думите му и тя натисна докрай газта. Вече бе закъсняла.