Меган Чанс
Портретът (26)

Глава двайсет и шеста

Беше решила да се облече според случая. Трябваха й няколко часа, за да огледа гардероба си и да се откаже една след друга от роклите си. Притежаваше цяла дъга от пастелни нюанси, но когато допираше подред дрехите до тялото си и се оглеждаше в огледалото, си даваше сметка, че Джонас бе имал право. Пастелните цветове не й отиваха. Те бяха за блондинки със сини очи. Това бяха цветовете на Хлое, не нейните.

Но нямаше нищо друго. Най-накрая отиде при Катрин. Тя на свой ред прерови целия си гардероб и се спря на една рокля, която вече й бе малка, но беше точно по мерките на нейната кръщелница. Имаше я от три години, така че вече бе леко демоде, но Имоджин бе готова да се примири с това, тъй като й подхождаше прекрасно. Беше семпла и красива, с отворен корсаж от бронзово кадифе и пола с волани от брокат в същия нюанс. Когато я облече, цветовете затоплиха кожата й, придадоха блясък на косите й, направиха очите й мистериозно златисто кафяви.

Изглеждаше ако не красива, поне привлекателна в тази рокля. Имоджин се погрижи за останалата част на своя тоалет. Забоде два златни гребена в косите си, постави златни филигранни обици, които се полюшваха край бузите й. Искаше да бъде красива. Искаше нещо, което да й помогне да бъде силна, тъй като малкото кураж, който бе показала пред баща си вчера, се бе изпарил. Знаеше, че това се дължи на Джонас, на факта, че скоро щеше да го види и че не бе сигурна в себе си. Страхуваше се да не изгуби напълно достойнството и самоуважението си. Страхуваше се да не започне да го моли да я вземе обратно.

Повтаряше си, че има поне сто основателни причини да стои по-далеч от него. Той бе толкова луд, колкото казваха. Нямаше да издържи с него. Мястото й не беше сред неговото обкръжение. Това бяха причините, все практични, да го напусне. Всяка една от тях бе достатъчна сама по себе си. Дори само една-единствена стигаше, за да запази достойнството си.

Имоджин затвори очи и стисна клепачи. Чу входната врата долу да се отваря и по суетнята във вестибюла разбра, че бе дошъл моментът да тръгват. Време беше да се смеси с тълпата в галерията, да се преструва на безгрижна и уверена, когато сърцето й се пръскаше. Не знаеше дали ще може да го погледне отново. Не знаеше дали ще преживее съжалението в погледа му — или още по-лошо, безразличието. Чудеше се дали изобщо ще може да си тръгне, след като го види веднъж.

Запъти се бавно към вратата. Ръцете й трепереха. Наложи си да се успокои, преди да натисне дръжката и да излезе в коридора. Те я очакваха в подножието на стълбите: баща й, Томас и Катрин. Видя как обърнаха тревожните си погледи към нея — с изключение на баща й, който я изгледа с презрение и след това се обърна встрани. Интересно, но този път не я заболя от това. А винаги преди й бе причинявало мъка.

— Изглеждаш прекрасно, скъпа моя — каза Томас.

Имоджин успя да се усмихне.

Самюъл й държеше пелерината. Тя слезе по стълбата и я пое от ръцете му. Облече я, закопча стегнато вълнената яка около врата си, завърза панделките на шапката и сложи ръкавиците. Движенията й бяха механични и макар да чуваше приказките на другите, се чувстваше прекалено незаинтересувана, за да отговаря.

Навън бе толкова студено, че дъхът й секна. Снегът бе спрял, но небето бе все така покрито с тежки облаци, улиците — заледени. По-добре беше да си остане у дома. Прииска й се баща й и Томас да погледнат към пътя и да решат същото, но не би. Хенри вече ги очакваше на ъгъла с каретата.

— Днес няма да е лесно да се пътува — предупреди той, докато отваряше вратата. — Ще трябва да се движим бавно.

Гозни се усмихна и се отмести встрани, за да помогне на Катрин да се качи.

— Чудесно — обърна се към кочияша той. — Не бързаме за никъде.

Имоджин се настани до своята кръстница; бе посрещнала с облекчение думите на Томас. Не бързаха за никъде. Разполагаше с достатъчно време, за да подреди мислите си. Много време, за да реши точно как щеше да го поздрави, когато го видеше отново. Спокойно. Хладно. С почти незабележимо високомерие. „О, здравей, Джонас. Колко мило да се видим пак. Познаваш ли баща…“

Мили Боже. Баща й. Погледна към него с ъгълчето на окото си, отбеляза сериозното му изражение, тънките устни под мустаците му. Беше забравила какви бяха причините на баща й да отидат там. Беше забравила желанието му за отплата, бележките му за Джонас.

Отпусна се върху седалката, затвори очи — искаше й се да се слее с кожената облегалка. Това щеше да бъде истински кошмар. Слушаше плъзгането на колелата по замръзналите улици; искаше й се да заседнат в някой коловоз или пък конете да се спънат… каквото и да е, само да не пристигнат в галерията на Националната академия.

Нищо подобно не се случи и не след дълго каретата спря пред сградата, в която се помещаваше най-доброто художествено училище в Ню Йорк.

— Тази вечер е претъпкано — отбеляза Гозни, загледан през прозореца. — Макар че, струва ми се, винаги е било така.

Имаше право. Годишните изложби на Националната художествена академия бяха истинско събитие. Навсякъде се тълпяха хора, които заприщваха коридорите, висяха по стълбите, засенчваха осветените прозорци по фасадата. Трябваше да изчакат реда си, а щом излязоха извън каретата, се присъединиха към посетителите, които се свиваха на студа. Мина доста време, преди да влязат, а вятърът направи чакането дори още по-неприятно. Щом се озоваха вътре обаче, на Имоджин й се прииска да си бяха останали навън.

Естествено и преди бе ходила на изложби. Семейството й посещаваше всяко подобно събитие в Нашвил. Баща й особено обичаше изложбите. Използваше ги, за да общува със своите съседи и да влиза в дълги и сложни разговори за „изкуството“ и неговите „стойности“. На Имоджин обаче й се струваше, че тази изложба го вълнува особено много, и то по съвсем различни причини. Самюъл изглеждаше изпълнен с очакване. Готов за бой.

Сърцето й се сви. Отдели се от баща си, последва Томас и Катрин нагоре по тесните стълби, които водеха към първата от шестте галерии. Това бе обширно помещение с високи стени и прозорци на покрива, които даваха простор и възможност на светлината да влиза свободно през деня. Но колкото и широка да бе залата, хората я бяха изпълнили и задушливият мирис на многобройните газови лампи се смесваше с миризмата на парфюми, влажна вълна и затоплени тела. Дишаше се трудно, думите едва се чуваха през общото развълнувано жужене на разговорите. Стълпотворението бе толкова голямо, че ги принуждаваше да се движат с общата маса, да обикалят бавно край окачените по стените картини, да се задържат мъчително дълго пред всяка една от тях.

Имоджин оглеждаше помещението — искаше й се да го зърне и в същото време се страхуваше от това. Не знаеше дали да изпитва облекчение или разочарование, задето вижда само тилове, украсени с пера шапки и обемни пелерини. Осъзна, че щеше да се натъкне на него ненадейно, без да може да се подготви предварително, да се овладее. Имаше прекалено много хора, за да успее да види по-надалече дори от следващата картина.

— Къде е той? — попита нетърпеливо зад нея баща й. — Покажи ми къде е.

Томас направи опит да се усмихне.

— Спокойствие, Самюъл. Ще стигнем и до него, когато му дойде времето. — Посочи към големия пейзаж, който заемаше внушителна част от стената, ограден от двете страни с по-малки платна с подобни сцени. — Какво мислиш за това? Смятам, че създателят им е обещаващ млад художник.

Картър хвърли бегъл поглед натам.

— Чудесно, ако ти харесват подобни неща.

Сграбчи дъщеря си за ръката и я дръпна плътно до себе си, сякаш се страхуваше да не избяга. Приведе се и прошепна в ухото й:

— Не искам глупости от твоя страна, дъще, чуваш ли? Когато видиш Уитакър ми го покажи. И остави аз да се погрижа след това.

Тя го изгледа, дръпна се и отвърна сподавено:

— Разбира се, татко.

Движеха се от платно на платно, следвайки тълпата от едната галерия в другата, а след това — и в третата. Долавяше разсеяно разговорите наоколо: „О, Джефри, много ми харесва! Какви цветове… Луминизмът е очевиден от всяко докосване на четката, любов моя. Запомни ми думите, този човек ще стигне далече… Не го виждам. Просто не разбирам за какво е цялото това вълнение…“ Гласовете ехтяха в главата й, удряха я като с чукове. Картините се размиваха пред погледа й, преливаха се една в друга — смесица от цветове и стилове, не по-малко объркваща от чувствата, които изпълваха сърцето й. Нетърпение, страх… Не знаеше какво би трябвало да изпитва, страхуваше се от онова, което щеше да види в очите на Джонас, когато го срещне най-после. Опъна яката на пелерината си — изведнъж й бе станало прекалено топло. Разкопча я, но дори това не й помогна. Дробовете й се бяха стегнали, гърлото — подуло. Не можеше да се отърве от въпроса, който не й даваше мира. „Къде е той? Къде е той?“

— Прекрасно е — отбеляза Катрин, като спря пред натюрморт с праскови и грозде. — О, Имоджин, гледай! Това е твоят приятел, мистър Чайлдс.

Името сепна младата жена. Не бе очаквала да го чуе. Вече й се струваше, че то принадлежи на далечното минало. Имоджин се вгледа в картината, сърцето й запрепуска. Мислеше, че се е върнал в Париж. Очевидно бе грешала.

Кръстницата й сграбчи ръката на съпруга си.

— Той донесе вкъщи съобщението преди няколко седмици, скъпи. Още тогава помислих, че бих могла да му поръчам нещо…

Думите на Катрин увиснаха във въздуха, смесиха се с морето от гласове. Младата жена се заоглежда тревожно, нервно, опитвайки се да види през главите и телата, които я заобикаляха. Рико не се отдалечаваше никога от Джонас. Чудно къде се бе изгубил Чайлдс, къде беше сега. Дали се грижеше за приятеля си? Дали някой…

— Мили Боже, това е тя. Джералд, виж, това е тя.

Прошепнатите думи прозвучаха почти в ухото й. Имоджин се намръщи и вдигна поглед, за да срещне присвитите очи на някаква непозната, облечена с копринен тоалет в блед прасковен цвят.

Жената съзерцаваше именно нея, но когато срещна погледа й, поруменя и се обърна, като дръпна смаяния си съпруг нататък в навалицата.

„Колко странно.“ Имоджин потърси с очи Катрин, но те двамата с Томас все още разглеждаха творението на Чайлдс; баща й бе близо до тях. Младата жена отстъпи нетърпеливо крачка назад, но тълпата правеше опитите й да се придвижи почти невъзможни. Изтегли се още назад и в този момент забеляза някакъв мъж с висок цилиндър, който се бе втренчил в нея. Той повдигна шапката си в знак на поздрав и се усмихна, както й се стори, смущаващо. Не само приятелски, а… прекалено приятелски.

Смаяна, тя извърна очи. Когато погледна отново натам, той бе изчезнал, но се бе събрала друга група. Някаква жена я наблюдаваше проницателно, след което сръга съседката си и прошепна нещо в ухото й. Другата вдигна на свой ред очи и фините й черти се изопнаха. Тя се обърна към своята приятелка и заговори възмутено нещо. Макар думите й да не се чуваха, те очевидно не бяха ласкави. След това двете отминаха нататък.

Имоджин погледна несъзнателно към роклята си. Корсажът й бе закопчан плътно до врата — не можеше да се каже, че има непристоен вид. Нито пък бе облечена по последния вик на модата. Намести шапката си. Само няколко косъма се бяха изплъзнали от кока й, нищо повече.

Смутена, тя се приближи до спътниците си.

— Катрин — рече тихо младата жена. — Имам ли нещо на лицето?

Кръстницата й обърна гръб на картината.

— Не — отвърна тя. — Изглеждаш прекрасно.

— Хората буквално ме зяпат.

Баща й се намръщи.

— Въобразяваш си.

— Не, аз…

— Нервна ли си? — Изсумтя доволно и я хвана за ръката, като хвърли поглед към Томас. — Да вървим тогава, а? После можем да се върнем пак тук, ако искате.

Дръпна я за лакътя. Имоджин оглеждаше лицата, край които минаваха. Искаше да се убеди, че погледите, които й отправяха, бяха само във въображението й, както бе заявил баща й. Шепотът със сигурност не бе по неин адрес, не можеше да бъде. Въпреки това бузите й пламнаха. Хвана се по-силно за ръката на баща си, чувствайки се все по-изумена с всяка следваща стъпка.

Първо чу подхилванията. Нервен, смутен смях. Скандализирани, недоизказани слова. Приглушени разговори с леко истеричен привкус. Всичко това се носеше някъде пред тях. Без да поглежда, разбра за какво става дума — беше посещавала достатъчно изложби.

Насочи очи към баща си, който повдигна вежди и се усмихна.

— А, напред има нещо скандално — отбеляза той; очевидно бе направил същите умозаключения като дъщеря си. — Интересно какво е то този път? Кой художник?

Сърцето на Имоджин заби учестено. „Кой художник?“ Навсякъде около нея се носеше шепот. Чуваше всичко, всяка дума звучеше прекалено силно, прекалено отчетливо: „Шокиращо! Коя е тя? Как се осмелява този човек? Скъпа моя, това е неприлично. Нали така?“

Разбра за кого става дума още преди да стигнат до него, преди тълпата да се раздели и пред тях да се изпречи огромно платно с нарисувана женска фигура върху него. Почти не погледна картината. Очите й се насочиха, сякаш привлечен от магнит, към мъжа до нея.

Джонас.

Беше се облегнал нехайно на някакъв малък натюрморт, рамото му се допираше до рамката и изкривяваше картината под такъв ъгъл, че фазанът изглеждаше готов да се търкулне от масата. Тъмната му коса беше пусната свободно като предизвикателство към модните тенденции и изглеждаше въгленово черна на фона на синьото му сако. Говореше на Рико, който стоеше до него. Русите му коси създаваха прекрасен контраст с тъмните цветове на Уитакър. Младата жена се сети за първия път, когато го бе видяла. Тогава бе изпълнен с живот, истинско тъмно слънце, мистериозен мъж, който я плашеше. Сега вече не бе толкова загадъчен и изобщо не се страхуваше, но жизнеността бе пак тук; тя се излъчваше толкова силно от него, че Имоджин се запита, защо всички съзерцаваха платното, а не неговия създател. Та той бе безкрайно по-изумителен!

— Мили Боже! — дрезгавият шепот на Самюъл прозвуча в самото й ухо. — Мили Боже, какво, по дяволите, си направила?

Стресната, тя откъсна очи от Джонас. Баща й се бе вторачил в картината пред тях, лицето му бе изопнато, ноздрите — присвити. Погледна към портрета.

Сърцето й спря да бие. От гърлото й се откъсна сподавено възклицание. От платното пред нея струеше деликатна светлина, всички нюанси на бялото, с изключение на фона, който бе тъмен и сенчест, почти черен. Това бе облегнала се на купчина бели възглавници жена, бледата й кожа трептеше от живот; контурите на голото й тяло изглеждаха неясни и същевременно, кой знае как — по-определени с помощта на полупрозрачния бял шал. Тя бе истинска загадка от форми: малки гърди, закръглени бедра, сянка, загатваща тъмен триъгълник в долната част на корема. Косата й беше златисто кестенява и падаше свободно върху раменете, отделни кичури се виеха около бузите й. Това бе наистина шокиращ портрет. Бе прекалено жив, прекалено еротичен, прекалено красив. Но не тези неща бяха изненадващи. Онова, което шокираше, беше нещо друго, нещо далеч по-първично.

Това беше нейният портрет.

 

 

Стори й се, че земята се разтваря под краката й. Това беше тя и колкото и да се опитваше да го отрече, нямаше как да го стори. Това бе нейното лице, нейните очи, втренчени безстрастно в тълпата, това бе нейната брадичка. И бенчицата под устата също бе нейната. Мили Боже, това бе наистина тя! С изключение на едно. Жената на картината бе красива и съблазнителна. Тя бе всичко, което не беше Имоджин, всичко, което винаги бе желала да бъде. Трептяща от живот. Екзотична. Чувствена.

Пръстите на Самюъл се впиха в ръката й. Чу го да говори, чу гнева в гласа му. Но не съзнаваше почти нищо. Не можеше да откъсне очи от картината, докато от транса й не я извади гласът на Джонас, извисил се над ликуващия шепот на тълпата.

— Джини.

Това бе всичко — само името й. Тя вдигна очи, погледите им се срещнаха и неговите очи й се сториха непоносимо ярки, непоносимо зелени. Лицето му се изопна. Младият мъж се вкопчи в лакътя на Рико, сякаш черпеше сили от него. Но не помръдна. Просто се взираше в нея. Стори й се, че чертите му са по-фини отпреди, изпънати от нещо, някаква емоция… отчаяние?

— Джонас — прошепна тя.

Пристъпи към него, но баща й я държеше здраво и я дръпна назад. Обърна се към Самюъл.

— Пусни ме! — рече Имоджин, като опита да се измъкне. — Татко, моля те…

Думите замряха, когато видя изражението му. Беше пребледнял от гняв, кафявите му очи искряха ядосано. Пръстите му се впиха още по-силно в ръката й, толкова силно, че тя извика.

— Луда ли си? — попита шепнешком той, като я разтърси толкова грубо, че главата й се отметна назад. — Какво си мислила, че правиш, когато си му позирала така? Не ти ли беше достатъчно, че почерни доброто ми име, като спа с него, ами трябваше и да го афишираш?

Край тях се чуха сподавени възклицания, хихикане. Имоджин преглътна с усилие. Хвана любопитния поглед на някаква жена и се обърна, като се стараеше да говори тихо.

— Татко, не — опита се да го успокои тя. — Ти не разбираш. Моля те, нека поговорим за това някъде другаде.

— По дяволите, сега ще говорим, веднага! — Раздруса я отново, а гласът му се издигна дотолкова, че сега се обърнаха дори онези, които се намираха на няколко метра от тях. — Изглежда, не си имала нищо против насоченото към теб внимание, когато си позирала за това… за тази мръсотия! Искала си да покажеш своята голота на света. Тогава нека бъде така! Нека те също да го чуят!

Дръпна я така рязко и грубо, че тя падна. Изтърси се болезнено на пода, удари лакътя си в коляното на някакъв мъж. Поразена, смаяна, опита да се изправи, да сграбчи ръката на баща си.

— Татко, моля те…

Той я блъсна и я повали отново.

— Махай се от очите ми! Ти не си по-добра от която и да било уличница и не си ми дъщеря!

Събитията се развиха така светкавично, че Имоджин ги видя като през мъгла. Чу някакви проклятия, някакво: „Дявол да ви вземе, това е достатъчно!“ После видя как някой — Джонас — се спусна към баща й, чу удар на юмрук върху челюст, последван от силен болезнен вик. Дъхът й секна. В следващия миг Джонас се обърна към нея, погледна я и извика:

— Измъкни я оттук!

Някакви ръце я повдигнаха на крака, обвиха я, обгърнаха я. Стори й се, че видя Рико сред тълпата и Томас, стори й се, че чу звуци от боричкане, но всичко бе толкова объркано. Виеше й се свят, усещаше вкус на кръв в устата си — устната й се бе цепнала при падането. Опита да си проправи път, но тълпата не я пускаше, полудяла от желание да види сбиването. Чу бягащи стъпки. Обърна се и видя облечени в черно мъже, спуснали се към мястото на спречкването.

— Джонас! — извика Имоджин и се опита да се приближи. — Джонас!

Той обаче не я чуваше. Никой не я чу. Не можеше да се приближи достатъчно, не можеше да види нищо. Отчаяно започна да си проправя път сред множеството. Озова се между двама мъже и успя да зърне Рико, вкопчил се в някого. Русите коси бяха паднали върху лицето му, на едната му скула имаше червена резка.

— Рико! — изкрещя тя. — Джонас!

Тогава чу неговия глас, дрезгав, отчаян вик.

— Отведи я оттук! Дявол да го вземе, казах ти да я отведеш оттук!

Внезапно я обхванаха ръце, задърпаха я назад.

— Не! — Младата жена се съпротивляваше, бореше се, за да я оставят тук, да се добере до Джонас, да възпре баща си. — Не!

Те обаче бяха по-силни от нея. А гласът, умореният, тревожен глас, бе също по-силен.

— Всичко е наред, Имоджин. Имоджин, моля те, скъпа моя! Ела с мен!

Това бе Томас. Томас, който изглеждаше съсипан, смазан, обезсърчен.

— Властите ще се намесят. Не можем да направим нищо. Ела с мен.

Не искаше да го последва. Опита се да остане. Но сега вече се разкрещя и тълпата. Мъжете в черно си проправиха пъргаво път и започнаха да успокояват развълнуваното множество. Кръстникът й бе прав. Не можеха да направят нищо. Абсолютно нищо.

Погледна отново към Гозни, забеляза Катрин току зад него; лицето й бе озарено от нежност и симпатия. И в ума си отново чу отчаяните думи на Джонас: „Отведи я оттук!“

Предаде се и остави Томас и Катрин да я изведат от галерията и фоайето, навън, в студената зимна нощ. А когато кръстникът й помогна на двете да се качат в каретата и каза на кочияша да кара у тях, младата жена не се възпротиви. Подпря глава на рамото на Катрин. В ушите й все още звучаха виковете на тълпата, докато файтонът ги отнасяше нататък, през заледените улици на Ню Йорк.