Меган Чанс
Портретът (2)

Глава втора

Събуди се от стигащия до слуха му шепот, от мърморенето, което се чуваше през тънките стени, разделящи спалнята му от ателието, от приглушените движения, от които завесата на входа на стаята се полюляваше леко. Джонас погледна джобния си часовник, който висеше на украсената с дърворезба колона на леглото му, и изпъшка наум, когато видя часа. Девет и десет. Боже, беше се успал.

Уморено се повдигна на лакът. Скърцането на леглото му подейства като удар с чук по главата. Закри очи с длан, като се опитваше да си спомни какво точно се бе случило предишната нощ и дали пулсиращата болка в слепоочията не се дължеше на него. Не беше пил чак толкова много, беше почти сигурен, но все пак може би се лъжеше. Бе престанал да обръща внимание на виното в мига, в който в помещението беше влязла малката актриса.

Не чак толкова малка, поправи се той, спомнил си щедрите прелести на Кларис. Беше отишъл да търси нещо, което да върне вдъхновението му, и единственото, което бе открил, се намираше между едрите гърди на една червенокоса жена с определен интерес към художниците и изпълнена с любопитство към изкуствените ръце.

Джонас изпъшка отново, седнал в леглото и сграбчи полираната си дървена ръка от нощната масичка. Кларис просто не можеше да отдели очи от нея; оглеждаше извитите, неподвижни пръсти и кожените каишки, които висяха от протритата от носене възглавничка за китката. Той се запита цинично, какви ли мисли се бяха въртели из похотливото й мозъче и почти веднага осъзна, че всъщност вече знаеше. Тя не беше по-различна от останалите. Откакто преди четири години бе изгубил ръката си, младият мъж бе изумен от откритието, колко много жени намираха това положение за… интригуващо.

„Интригуващо — помисли си подигравателно той, като гледаше встрани, докато прикрепяше дървената длан към китката си, закопчаваше кожените каишки и слагаше мека ръкавица от ярешка кожа върху неподвижните пръсти с лекота, резултат от дългата практика. — Като че ли всичко това е само една преструвка.“

Ударите в главата му се усилиха при тази мисъл.

Младият мъж си пое дълбоко въздух и се изправи на крака. Трябваше да отмени днешните занимания. Чувстваше се изтощен и все още не се бе освободил от раздразнителността и тревогата; надеждата му, че една нощ с Кларис ще го отърве от тях, се бе оказала напразна.

Нищо не се беше получило. Притесненията продължаваха да избуяват дълбоко в него и изчакваха търпеливо подходящ момент, за да изскочат на повърхността.

Джонас вдигна от пода изпоцапаните с боя панталони и ги обу. Гласовете на учениците му бяха станали по-силни, чу, че се тревожат и се чудят дали да не го събудят или пък дали няма да се повтори случката от миналата пролет…

Той прогони този спомен от съзнанието си, дръпна грубо една риза от колоната до леглото и я навлече, без да я закопчава. Отметна завесата и се отправи забързано към обляното в светлина ателие.

— Боже! — Прикри с длан очите си и потрепна от болката, която ярката светлина породи в главата му. — Прекалено е светло тук. — Опита се да привикне със слънцето, да различи фигурите пред себе си. — Макбрайд, напомни ми да попитам онова копеле Тейт за някакви заве…

Спря насред изречението. Между Питър Макбрайд и Тобаяс Харингтън стоеше жена, която не бе виждал никога досега. Беше ниска и — като се изключат обемните дипли на полата й — с деликатен вид, със светлокестенява коса, опъната назад в свободен възел по начин, за който не можеше да се каже, че е модерен. Кожата й изглеждаше невъзможно бледа на фона на светлорозовата рокля.

Имоджин Картър.

Обхвана го раздразнение и едва сега си даде сметка, че всъщност не бе очаквал да я види тук; беше се надявал, че срещата им отпреди два дни е била достатъчна, за да я уплаши и да не се появи повече пред него.

Той й се усмихна хладно.

— А, мис Картър — произнесе бавно младият мъж. — Приятно ми е да видя, че сте толкова пъргава.

Тя не отклони поглед, макар бузите й да порозовяха едва забележимо, когато Джонас започна бавно да закопчава ризата върху голите си гърди.

— Казахте точно в девет — отвърна Имоджин.

— Точно така — кимна художникът, като се наслаждаваше на видимото й смущение. — Жалко, че ме сварихте неподготвен. Нямах търпение да ви запозная с останалите. — И той посочи към тримата студенти, застанали неловко до нея. — Но, доколкото виждам, вие, джентълмени, вече сте се запознали с нашата новачка.

Питър Макбрайд пристъпи напред. Движението на слабата му източена фигура се получи непохватно.

— Ами, да, сър, ние…

— Добре. Тогава да не се бавим, а да се захващаме с работа.

Никой не помръдна, просто стояха и го гледаха с неописуема тревога — с изключение на мис Картър, която го гледаше така, сякаш очакваше той да направи някакво голямо разкритие.

Това го раздразни. Момичето бе дяволски наивно. Някое училище по изобразително изкуство би трябвало да избие идеализма от навлажнения й поглед, преди дори да бе помислила да идва при него.

Даниъл Пейдж направи крачка напред и прокара нервно длан през въгленовочерните си коси.

— Ъъъ… сър… — започна колебливо той.

— Какво има?

— Урокът, сър. Какво… какво ще рисуваме тази сутрин?

Джонас се вторачи неразбиращо в него. Какво да рисуват тази сутрин ли? По дяволите, нямаше и понятие. Огледа стаята, като търсеше нещо подходящо и същевременно се опитваше да си спомни дали бе мислил по този въпрос, макар да знаеше, че дори не се бе сетил. Беше прекалено обсебен от портрета на куртизанката, по-точно от недоволството си във връзка с него, прекалено отдаден на усилията да изкопчи вдъхновение от платното, което мълчеше подигравателно насреща му.

Мислите за празното платно събудиха отново гнева му, силен и трептящ. Той погледна Имоджин Картър и се запита, колко време щеше да му бъде нужно, за да я накара да изскочи от ателието още днес, като същевременно се чудеше дали да не им даде да рисуват някоя от статуетките в колекцията си. Може би резбата върху слонова кост изобразяваща „Реещи се във въздуха пеперуди“, или пък едрогърдата южноамериканска богиня на плодородието със закръглен корем. Как ли щеше да реагира на това? Идеята беше привлекателна, но Джонас се отказа от нея. Беше прекалено лесно; не можеше да не признае, че част от него очакваше с нетърпение играта — някаква дребнава, садистична част, която изискваше справедливо наказание за нахалството на Гозни и желаеше да види как бузите й поруменяват от смущение, а лицето й помръква още при първата остра критика. Не, искаше по-голямо предизвикателство, нещо не толкова очевидно. Нещо много тънко, че да няма как да хукне да се оплаква на Гозни от него.

Погледът му светна, когато попадна върху вазата с изсъхнали червени далии край вратата. Спомни си смътно, че Мари ги беше оставила последния път, когато бе идвала да позира — преди около седмица, достатъчно време, за да увехнат. Бяха порядъчно безлични, а и така или иначе, не разполагаше с нищо по-подходящо. Младият мъж прекоси стаята с няколко големи крачки, грабна вазата и я стовари в средата на масата. По очуканата й повърхност изпопадаха листчета.

— Това — заяви троснато той. — Рисувайте това.

Никой не попита нищо. Никога не му задаваха въпроси.

Тримата младежи разположиха триножниците си и започнаха да подготвят палитрите, като работеха с икономични движения, едновременно грациозни и експедитивни.

Едва тогава забеляза, че мис Картър стои неподвижно, смръщила вежди и загледана съсредоточено в действията на останалите.

— Мис Картър — рече тихо Джонас.

Имоджин се обърна с плаха усмивка на лицето.

— Не съм сигурна как да започна — отвърна тя. — Страхувам се, че нямам триножник.

О, знаменито! Превъзходно! Художникът чу трепването на учениците си така ясно, сякаш беше изречено; усмихна се студено и тръгна към нея, като спря само на крачка, достатъчно близко, за да я накара да отстъпи. Забеляза тревожни искрици в погледа й.

— Нямате триножник — повтори той.

Усмивката й потрепна. Тя поклати глава.

— Не, сър, нямам.

— А платно?

Тя се засмя тихо и сведе очи към кутията в ръцете си.

— Ние работехме главно върху хартия…

— Имате ли платно? — настоя той.

Този път от усмивката й не остана следа. Погледна го; пръстите й стиснаха по-силно кутията, погледът й стана непроницаем.

— Не, сър.

Джонас трябваше да положи усилия, за да запази спокойствие.

— Нямате триножник. Нямате платно. Кажете ми, мис Картър, какво възнамерявате да правите тази сутрин? Да гледате ли?

Мълчание. Брадичката й потрепна. Младата жена бе забила поглед в ръцете си.

Джонас се изпълни с подозрение, по-скоро — с мрачна сигурност. Тя бе даже по-неопитна, отколкото бе мислил. Внезапно разбра, че никога в живота си не се бе докосвала до платно, че боите в кутията й са абсолютно неподходящи за маслена живопис. За момент се запита мрачно дали изобщо може да рисува.

— Грундирали ли сте някога канаваца, мис Картър?

Тя поклати глава.

— Не, сър.

— И никога не сте стривали бои.

— Не, сър.

— Правили ли сте някога кехлибарена лакова замазка?

Младата жена облиза устни, а когато заговори, гласът й бе толкова тих, че той трябваше да напрегне слух, за да я чуе.

— Никога, сър.

— Господ да ми е на помощ.

Джонас се извъртя рязко на пети. При това внезапно движение останалите студенти изведнъж се оживиха, протегнаха вратове и започнаха да съзерцават далиите така, сякаш те ненадейно бяха затанцували пред очите им. Без да им обръща внимание, художникът закрачи към Тобаяс Харингтън. С пъргав жест на единствената си ръка, нещо, което бе развил до съвършенство през последните години, той разгъна един статив, грабна грундирано платно от подпряната до стената купчина и го стовари на мястото му така яростно, че триножникът се залюля.

— Ето — заяви той, като посочи към него, без да се старае да прикрие иронията в гласа си. — Мис Картър, защо не ми покажете дали изобщо можете да правите нещо? Може пък да имаме късмета да видим, че рисуването ви е напреднало дотолкова, че сте минали стадия на неподвижните фигури.

Тя отметна глава и Джонас застина в очакване; ученичката му да избухне в плач, да увеси нос. Тя обаче само си пое дълбоко въздух и кимна — кратко, отривисто — а на лицето й се изобрази решимост, каквато не бе очаквал да види, твърдост, която не желаеше. Внезапно разбра, че тя няма да избяга, че ще остане пред платното и ще се опита да го впечатли с майсторството си, вероятно на ниво, което той бе надминал още на десетгодишна възраст.

Разбра всичко това и когато Имоджин изправи рамене и тръгна към него, той не помръдна, а остана да я изчака, като се опитваше да прикрие разочарованието и изненадата си, че в нея все пак имаше известна устойчивост.

Чудеше се дали тя имаше представа, дали Гозни й беше казал доколко обвързан с обещанието си да я учи бе той, Джонас. Имаше прекалено голяма решимост в начина, по който мина покрай него, в начина, по който се настани на табуретката и пое подадения въглен. По всичко личеше, че вижда и приема риска. Тази жена искаше да успее, осъзна ненадейно той и се запита каква беше причината.

Застана зад нея и впи смръщено поглед в бялата канаваца. Не можеше да отрече, че не е лишена от сила. Макар все още да не знаеше точно колко.

Скоро обаче щеше да открие. Съвсем скоро.

Кръстоса ръце пред гърдите си и се приведе напред, като дишаше във врата й; изпита задоволство, когато тя настръхна и се отмести.

— И така, мис Картър — прошепна бавно той и дъхът му накара къдриците край ухото й да затанцуват. — Нарисувайте ми една далия.

 

 

Джонас Уитакър не я хареса, това бе повече от очевидно. Имоджин се облегна на меката седалка на затворения файтон и се загледа мрачно през прозореца към отминаващите тухлени къщи по Уошингтън скуеър. Неприязънта му я бе изненадала. Знаеше, че понякога хората оставаха разочаровани от нея при първата им среща; онези, които познаваха Хлое и баща й, очакваха цялото семейство Картър да притежава подобно на тяхното обаяние. На Имоджин й бяха добре познати погледите, начина, по който радостта от запознанството се изпаряваше още с произнасянето на първото й тихо „Здравейте“; затова се обръщаше към баща си или Хлое да продължат разговора, в който никога не я включваха и никога нямаше да я включат.

Беше свикнала да ги наблюдава, да желае да бъде онова, което искаха от нея, да може да ги забавлява с усмивка или с думи. До смъртта на сестра й, тя беше тази, която оставаше винаги незабележима, на втори план, забравена, докато разговорът се въртеше около семейство Картър.

— Олив е толкова сладък и непременно трябва да се запознаете със Самюъл… а Хлое… ах, скъпата Хлое…

Вярно, бе свикнала да не й обръщат внимание, да я отминават, но никога преди не бе събуждала неприязън, поне не такава, не толкова… силна.

Повтаряше си, че само си въобразява, че онова, което бе забелязала в очите му, не може да е било презрение. Знаеше много добре обаче, че не бърка — бе го видяла във всеки негов жест, във всеки поглед, беше го чула във всяка дума, която й бе казал.

Нямаше представа как бе предизвикала неприязънта му, нито пък какво да прави. Не можеше да си тръгне; прилошаваше й само при тази мисъл. Спомни си думите на баща си, преди да тръгне от Нашвил, привичното му пренебрежение.

— Каква по-добра възможност да се отървеш от тези рисунки с водни и млечни бои, а, дъще? Уитакър е точно това, което ти трябва, струва ми се. Нещо, което да ти даде малко закалка, да влее малко стомана в гръбнака ти.

Дори сега, след време, думите му я нараняваха. Имоджин се постара да не мисли за тях, а за вчерашния ден и за гордостта, която си представяше да сияе върху лицето му. Знаеше прекрасно какво щеше да види, ако прекратеше уроците и се върнеше у дома сега. Разочарование. Гняв. Прекалено много бе заложила, за да си позволи да се провали. Това бе единственият й шанс да се издигне в очите на баща си, в собствените си очи.

Единственият й шанс да компенсира факта, че бе надживяла Хлое.

Младата жена преглътна и извърна поглед от прозореца; затвори очи, обзета от мъчителните спомени: сестра й, която се извива от болки, неутешимостта на баща им, докосването на ръката на Николас…

Не, нямаше да се прибере победена в Нашвил, независимо какво изпитваше към нея Джонас Уитакър. Може и да не я харесваше, но не можеше да я изгони, не и преди да е научила онова, за което бе дошла.

Не и докато не изпълни даденото на сестра си обещание.

Решимостта я изпълни със сила и когато каретата стигна до северния край на Уошингтън парк и спря пред готическите колони на дома на Гозни, Имоджин вече се чувстваше по-добре, по-уравновесена. Затова когато Томас я посрещна на вратата, тя му се усмихна успокоително.

— Ще дойдеш да пием заедно чай, нали? — посочи към кабинета си той. — Точно се готвех за това, когато чух файтона. Нямам търпение да науча как мина денят.

Младата жена усети, че усмивката й изневерява, и събра сили да излъже, че всичко е било чудесно. От самото начало кръстникът й се бе възпротивил на тази идея. Беше се заел да й помогне, само защото баща й бе настоял, а тя бе заявила, че действително желае това. Томас обаче искрено се тревожеше за нея, знаеше това, и ако разбереше, че Джонас се е държал зле с нея, веднага щеше да сложи край на уроците и да я изпрати у дома. Имоджин преглътна и окачи пелерината и шапката на закачалката до входа. Не можеше да рискува да каже на Томас истината за Уитакър. Не още.

— Разбира се — прошепна тя и последва кръстника си към огромната портална врата, която водеше към неговото „светилище“.

Имоджин се настани в един от дълбоките бургундскочервени столове около камината от розов мрамор.

— Е, какво стана днес? — попита привидно безгрижно Томас.

Тя обаче забеляза безпокойството в тъмносините му очи, докато й наливаше чаша горещ, ухаещ чай.

Имоджин търсеше отчаяно какво да каже, така че да сложи край на притесненията му, да го успокои, че сутринта бе минала добре, без това да бъде пълна лъжа. Пое чашата и сведе поглед към нея; разклати светлата златиста течност, чийто аромат започна да се издига нагоре.

— Рисувахме далии.

— Далии?

— Червени.

— Ясно. — Томас стискаше своята чаша с дългите си, красиви пръсти. — Червени далии. Колко интересно.

Имоджин кимна. Усещаше напрежението в гърба си, между лопатките, на лицето си.

— Той е прекрасен учител.

Кръстникът й я погледна за миг и тя остана с впечатлението, че не бе казала каквото трябва. Той не отвърна и между тях се възцари мълчание, изпълнено с напрежение. Най-после младата жена се запита дали не е по-добре да измисли някакво извинение, за да излезе от стаята.

Преди да изпълни намерението си обаче, Томас наруши тишината.

— Имоджин — произнесе бавно той и си пое дълбоко въздух, стиснал толкова силно чашата в ръката си, че кръщелницата му се притесни да не я счупи.

Имаше чувството, че ще сподели нещо, което му причинява мъка, но той само повтори онова, което вече й бе казвал и преди.

— Имоджин, аз… просто искам да знаеш, че съм тук до теб, скъпа. Ако имаш някакви проблеми, от какъвто и да е род, с Уитакър…

— Не, разбира се, не. Какво би могъл да направи той?

Говореше бързо, прекалено бързо. Усетила изучаващия поглед на кръстника си, младата жена се опита да го убеди, че е напълно безгрижна, макар да не се чувстваше така.

— Нищо не е сторил. Абсолютно нищо.

Наложи си да изговори хладнокръвно тези думи. Томас винаги успяваше да надникне през обвивката й, още от времето, когато бе съвсем малка и той идваше на посещение веднъж на всеки няколко месеца и й носеше някоя специална книга или кукла, като казваше:

— На едно болно момиченце му е нужна причина, основание, за да оздравее, нали, миличкото ми?

Сякаш знаеше, че дори собствените й родители никога нямаха време да влязат в болничната й стая, че той бе единствения й приятел.

Имоджин сведе поглед и се взря в тънките листенца, които плуваха към дъното на чашата й; надяваше се, че ще й повярва, че няма да види колко се страхуваше тя от евентуален неуспех и от това, да не загуби окончателно и интереса на баща си по начина, по който вече бе загубила интереса на майка си.

Погледна към кръстника си и се усмихна насила.

— Днешният ден мина добре, много добре. Томас, наистина. Сигурна съм, че ще науча много от мистър Уитакър.

Гозни смръщи вежди.

— Сигурна си, така ли?

— Сигурна съм. — Тя кимна и отпи от чая си, опита да не се задави, когато горещата течност изгори езика й, ощави гърлото й. — Не… не би трябвало да се тревожиш толкова за мен.

— О, скъпа моя. — Томас се наклони напред, постави длан върху коляното си, а очите му бяха нежни и мили и й носеха утеха, както бяха правили преди толкова много години, когато седеше до болничното й легло и й четеше приказки. — Ако не се притеснявам аз, кой ще го стори, а? Кой?

Младата жена се насили да се пребори с мъката, която й причиниха думите му.