Меган Чанс
Портретът (19)

Глава деветнайсета

На следващата сутрин Джонас се събуди в леглото си; нямаше представа как се бе озовал там. Видя напукания гипс в ателието си и изпита облекчение, че се е събудил; пълен покой, преди да се осъзнае. Тогава споменът — или липсата на такъв — се стовари отгоре му, смаза душата му. Полагаше усилия да си спомни. Обзе го познатият стар страх. „Какво направих? Господи, какво сторих?“

Беше се случило отново. Тази мисъл го изпълни с отчаяние, с толкова силен ужас, че той затрепери. Господи, това се бе случило пак и той не знаеше защо, не знаеше как да не позволява на тези хубави чувства да се изродят и да излязат напълно от неговия контрол, да се обърнат срещу него, да го унищожат. И най-лошото от всичко бе, че не си спомняше, поне не напълно. В съзнанието му плуваха само откъслеци, подобни на части от необясним кошмар, от алкохолна мъгла. Имаше някаква нощ — някъде, — когато двамата с Рико бяха залагали в „Червената къща.“ Да, това го помнеше, поне откъслечно. Но после нямаше нищо. После имаше…

После имаше Джини.

Джонас затвори очи. Сърцето му запрепуска, обхванато от внезапна паника и черно отчаяние. Беше направил нещо на Джини. Иисусе, какво? Какъв непростим грях бе извършил този път? Не можеше да си спомни. Господи, не можеше. В мозъка му имаше черен кладенец; знаеше, че спомените му са там. И спомените, и разсъдъкът; криеха се от него. Преследваха го. Пускаха му примамки.

„Ти си луд — прошепна познатият глас, шепотът, който не го оставяше на мира. — Ти си толкова луд, колкото са казвали винаги…“

Не. Младият мъж се бореше с тази мисъл, наложи си да отметне одеялата, да възпре треперенето си. Изкуствената му ръка се удари в ръба на таблата. Погледна я изненадан, като се питаше, защо не я бе свалил преди лягане, опитвайки за пореден път да си спомни как се бе озовал в леглото. Споменът наистина бе отлетял. На негово място имаше само изтощение и отчаяние. Уморено, с болка във всяка костица, във всеки мускул, той развърза каишките и остави изкуствения крайник да падне върху леглото; чувстваше се прекалено безсилен, за да го вдигне, нито пък го интересуваше дотолкова, че да полага някакви усилия.

Бавно, непохватно Джонас се изправи. Спъна се в завесата на входа и я дръпна на една страна, като премигна от сивата светлина, която нахлуваше през прозорците на ателието. Валеше. Като из ведро. Остана загледан навън за момент. Усещаше влагата да прониква в сърцето му, в душата. Есента си бе отишла. Вече бе зима. Студ, мрак. Предстояха месеци, които бяха в синхрон с неговото настроение: „Не мисли за това.“ Но не можеше да не мисли. Не можеше да попречи на образите да изпълват съзнанието му: голи дървета, заледена кал и безцветни хоризонти. Хората умираха през зимата. Замръзваха до смърт в копторите си и после ги погребваха в твърдата, студена земя. Нищо не ги спасяваше. Нито вярата, нито молитвите. В крайна сметка Господ им се подиграваше.

„Точно както се подигра и с мен.“ Тази мисъл му тежеше, неумолима и безмилостна. Младият мъж се довлече до прозореца, отпусна се на един стол и се загледа в сивотата навън, в дъждовната пелена, която шибаше стъклото. Вятърът носеше мъртви листа, късаше ги от клоните, въртеше ги лудо и накрая ги пускаше на улицата, а дърветата оставаха голи и черни на фона на мокрите каменни постройки. Беше студено. Усещаше го през стъклото. Помисли си, че трябва да запали огън в ателието. Не можеше обаче да намери сили за тази работа, затова продължи да стои тук, замръзнал и треперещ, да наблюдава поройния дъжд и да иска… какво да иска? Да иска да е нормален? Да иска да не е така дяволски самотен?

Да иска Джини да е с него?

Засмя се горчиво. Джини никога вече нямаше да се върне, знаеше това. Беше я прогонил, както другите. Както Рико, който го изоставяше всяка година, за да бъде с приятели в Париж, приятели, които не изискваха толкова много от него, които не го поставяха в неудобно положение, не вдигаха скандали и не го измъчваха. Несъмнено тя изпитваше същото.

Тази мисъл го изпълни с толкова голяма тъга, че му стана непоносимо. Опита да се концентрира върху въртящите се листа, но думите продължаваха да връхлитат съзнанието му и с всяко следващо повторение увеличаваха още повече мъката и нещастието му. „Тя няма да се върне. Тя няма да се върне.“

Гласът стана толкова силен, че не чу приближаващите по коридора стъпки и чукането на вратата. Когато най-после все пак то стигна до съзнанието му — бясно тропане, което удряше като с чук в главата му — не можа да се насили да отговори. Никого не желаеше да вижда. Рико само щеше да го гледа с тъжните си, знаещи всичко очи, а Джини си бе отишла завинаги. И нямаше никой друг. Никой.

Чукането спря. Зачака онзи, който беше от другата страна, да си тръгне, зачака стъпките по скърцащия под. Нищо подобно не се чу. Точно реши, че ги е пропуснал, когато дръжката се наклони и вратата се открехна. „Трябва да е Рико“ — помисли си той, без да се обръща. Никой друг не би се осмелил…

— Ти си буден.

Беше гласът на Джини, напорист и задъхан.

„Не, не може да бъде. Това е лъжа.“ Това не беше тя. Не можеше да бъде тя. Младият мъж се извърна бавно.

Тя настръхна, когато видя лицето му. Разбра, че я бе шокирал. Видя го в очите й, в замръзналата усмивка, в опита да овладее изражението си. Прииска му се да се обиди, но не успя. Тя изглеждаше толкова мокра и сияйна. Дъждовните капки се стичаха по розовата й шапка, от тях пелерината й изглеждаше по-тъмна. Имоджин остави настрани мрежата с продукти, пъргаво махна шапката си, освободи се от горната си дреха, окачи и двете на закачалката край вратата. Беше с бледозелена рокля.

Резедава.

Спомените го връхлетяха изведнъж, неравни части от мозайка, които се наместваха трудно: тялото й, което се извиваше под него, забързаното й дишане, усещането на косите й; сервитьори в бели ризи; карети и викове в някакъв коридор. Картините бяха ужасяващи, унизителни и той ги прогони, прекалено уплашен, за да ги възкресява, прекалено уплашен, за да си ги спомня.

— Исках да се върна, преди да си се събудил — продължи да обяснява тя; изпитваше отчаяна нужда да се потопи в думите. — Съжалявам, че се забавих толкова. Предполагам, че си гладен.

„Господи, какво бе сторил?“ Той поклати глава.

— Не.

— Не? Но ти не си…

— Защо си тук?

Младата жена примигна. Изражението й стана внимателно, Джонас усети в него дори отчаяние и се разгневи на самия себе си. Прииска му се да бъде още по-отвратителен, да я принуди да избяга, тъй като не можеше да се понася, а тя бе толкова съвършена. Толкова красива, невинна и млада. И невероятно силна.

Джонас се обърна отново към прозореца, без да й даде възможност да отговори.

— Върви по дяволите.

Очакваше да си тръгне. Очакваше да чуе хлопването на вратата.

Вместо това чу само гласа й — тих, прекалено тих.

— Не.

„Не.“ Отговорът й го смая. Изненадата увеличи още повече гнева му.

— Решила си да предизвикваш чудовището, така ли? Колко си смела.

Тонът му бе хаплив и саркастичен.

— За такъв ли се мислиш? — попита Имоджин. Гласът й бе много спокоен, много равен. — Чудовище?

— А как иначе би ме нарекла?

— Бих те нарекла гений.

— А, гений. — Изсмя се подигравателно. — Не се заблуждавай, Джини. Гениите не крещят като луди, нито пък изнасилват невинни жени.

Чу сподавеното й възклицание — кратко, изумено.

— Изнасилват ли? Изнасилил си някоя жена?

Този път се обърна да я погледне; бе пребледняла, очите й бяха потъмнели.

— А не съм ли? — попита с горчивина той. — Или ти доброволно си свали дрехите?

Тя стисна устни. Видя извивката на брадичката й и зачака — отново — да побегне. Тя обаче не помръдваше. Затова пък впи поглед в него. Не се страхуваше. Интересно кога го беше научила? Спомените бяха объркани в главата му. Помнеше, че бе крещял името й някъде. Но къде? Отблъсна тази неясна картина. Внезапно вече не му се искаше да разбере. Наистина, ама наистина не искаше да знае.

— Направих го доброволно — заяви твърдо тя. — И не съм млада. Нито пък невинна.

Смехът му приличаше на лай.

— Не, разбира се, че не си.

— На двайсет и шест години съм — вирна брадичка младата жена, все едно, че наистина предизвикваше чудовище. — И не съм… не съм девствена.

— Вече не си. Аз направих нужното.

— И преди това не бях.

— О? — възкликна присмехулно Джонас. — Може би някой те е целунал веднъж, а?

— Толкова ли е трудно да го повярваш?

Уитакър вдигна рамене. Думите й го бяха наранили, но защо, не можеше да разбере. Усети пробождането на раздразнението, но не проумяваше дали причината бе в това, че не разбираше сам себе си, или защото мисълта, че тя се е любила и с друг, му бе омразна. Това го ядоса още повече. Почувства се низък и подъл, но желанието му да я прогони не намаля. Знаеше колко жестоки са думите му още преди да ги изрече, но не му пукаше; искаше да нарани себе си, като я прогони, и да накаже нея, задето му бе позволила да го стори.

— Дали е трудно да се повярва, че си целувала някого? Не. Но бас държа, че друг мъж не е заставал между краката ти преди мен. Не съм виждал подобна невинност, откакто съм навършил тринайсет години.

Имоджин отстъпи крачка назад, сякаш я беше зашлевил. Уитакър зачака да изпита задоволство, но установи с изненада, че се чувства още по-депресиран, още по-тъжен.

Обърна се отново към прозореца, към студената нюйоркска зима, към голотата и си каза, че този път тя ще си тръгне. Щеше да си отиде, защото я бе обидил, защото я бе смазал по същия начин, по който него го бе смазала безнадеждността.

„Върви си — рече наум той. — Върви си, преди да съм те наранил още повече.“ А след това, за да си гарантира успеха, додаде:

— И внимавай, Джини, чудовището има зъби. Казах ти да се омиташ оттук.

Не чу нищо. Нито звук. Нито пък стъпка или въздишка. Беше толкова тихо, че се запита дали всичко това не бе само илюзия, дали тя всъщност изобщо беше тук, дали не си беше въобразил цялата история.

— Казваше се Николас — промълви тихо тя. — Мислех, че го обичам.

— Колко мило — процеди цинично младият мъж.

Имоджин продължи да разказва, сякаш не беше го чула.

— Но той… той обичаше друга.

Пауза. Усети болката й да пърха помежду им, да изпълва въздуха, но си забрани да й обръща внимание. В противен случай щеше да падне на колене и да я моли никога да не го изоставя. И тогава нараненият щеше да бъде той самият. Защото тя щеше да го изостави. Щом осъзнаеше какво бреме е той, щеше да си тръгне, както бяха правили всички преди нея. И донякъде искаше да стане така.

Искаше да си отиде, за да го остави да потъва все по-дълбоко и по-дълбоко в мрака, който го очакваше, така че да не му се налага да полага усилия да го избегне. Ако тя си заминеше, той можеше да се върне в леглото и да остане там, да се потопи в неспокойни сънища и забрава.

— Такъв е животът — обади се Джонас.

Бе възнамерявал да приключи с тази цинична, обидна декларация. Но думите рукнаха сами, въпреки волята му, думи, които не бе искал да казва — и особено на нея.

— Какво искаш — гаранция? Няма такава. Хората заявяват, че те обичат, а след това си тръгват. Казват, че ще останат с теб, каквото и да стане. Но не го правят. — Спря. Болката му стана толкова силна, че изговори края шепнешком. — Никога не го правят.

Отново настъпи мълчание. Толкова тежко и дълго, че думите му сякаш зазвънтяха в него — неспирно, мъчително напомняне. „Никога не го правят.“ Нито майка му и баща му, нито сестра му и брат му Чарлс. Нито пък Рико. Никой.

Тогава я чу да се приближава, усети ръката й върху рамото си. Умиротворяващо, непоколебимо докосване. Толкова спокойно, че му причини болка — физическа болка — макар да му действаше добре, макар да усещаше как силата й прелива в него.

— Аз няма да си тръгна! — рече Имоджин. — Не и докато имаш нужда от мен!

Неизказаните думи плуваха помежду им, извиваха се, така че да не може да ги достигне, засмукани от ужасяващия мрак. „Хората заявяват, че те обичат, а след това си тръгват“ — бе казал той. И сега се питаше дали отговорът й съдържа и първата част на това заявление, дали мисли, че го обича, но се страхува да го изрече. Искаше му се да го бе казала, макар да знаеше, че няма да й повярва. По дяволите, не й вярваше. Никога на никого не вярваше.

Именно заради това не отвърна нищо. Заради това не каза нищо. И все пак настръхна под пръстите й и този жест го издаде. Загледа се през прозореца, като се опитваше да не обръща внимание на допира върху рамото си, на силната, нежна топлина, единствената в този студен, мрачен, дъждовен ден. Иисусе, бе замръзнал до мозъка на костите си. Студен и празен.

И изведнъж се зарадва, че не бе казала: „Обичам те.“ Зарадва се, защото той нямаше да може да й отвърне със същото, защото сърцето му бе натежало и пусто и не знаеше дали изобщо някога отново щеше да изпитва нещо подобно към някого.

Имоджин изчака известно време, а след това се отдръпна; по гърба му пролазиха тръпки. Чу я да се движи и се почувства още по-нещастен от тези приятни звуци. Стори му се, че я чува да си тананика, затвори очи и се заслуша, като ставаше по-неутешим с всеки следващ тон. Тя му напомняше за всички неща, които никога нямаше да има: съпруга, семейство, нормален живот… Господи, нормален живот. Съществуваше ли изобщо такова нещо? Помисли си за хората, които познаваше, за начина, по който говореха. Планираха за две седмици, за година, за пет години напред… Говореха за бъдещето като за нещо гарантирано.

Искаше му се да разбере как го правят. Дори планирането на следващия ден бе свръх неговите способности. Не разбираше как да мисли по този начин, как да планира, а искаше. Как успяваха да не съсипват хората, с които общуват, както и самите себе си? Сведе поглед към ръката си, по-скоро към това, което бе останало от нея, към дебелия розов ръб на белега. Иисусе, как го постигаха? Как го правеше Джини?

— Джини — обади се той.

Гласът беше пресипнал, не приличаше на неговия. Тя обаче спря да се движи в същия миг — разбра го по настъпилата тишина.

— Да?

Опита се да разчете тона й. Напрежение ли бе това, което усети в него? Съчувствие? Не знаеше, не можеше да реши. Въпреки това продължи.

— Джини, кажи ми… кажи ми как планираш деня си.

— Как планирам деня си ли? — Сега определено звучеше объркано. — Не съм сигурна какво искаш да кажеш.

— Имаш ли… имаш ли дневно разписание?

Тя се усмихна развеселено.

— Разписание? Да, мисля, че може да се нарече така.

— И знаеш какво ще правиш всеки ден.

— Да.

Джонас си пое дълбоко въздух и отмести погледа си от нея.

— Как разбираш? Как го правиш?

— Ами… Има неща, които трябва да се свършат. И хора, които те очакват за едно или друго нещо. За вечеря, например. Или някое парти. И в училище. Просто… разни неща.

Тя прекоси стаята. Усети присъствието й зад гърба си. Миг след това младата жена се озова пред него и се облегна на прозореца. Запита се дали не й беше студено. Тогава си даде сметка, че огънят, който беше запалила, бе затоплил ателието. Но все още му беше студено. Смразяващо студено.

Имоджин впи пръсти в перваза и отметна назад коси. Беше ги разпуснала. Те се разпиляха по раменете и гърба й, светло кестеняви кичури се задържаха по атлаза на роклята й.

— Просто разни неща — успя да произнесе Уитакър.

— Да. Неща като… да ходя всеки ден на училище. Винаги. Освен в случаите, когато бях прекалено болна, за да…

— Прекалено болна ли?

— Ами, да, аз… често боледувах. — И изведнъж се впусна да обяснява, сякаш това признание я бе смутило. — Преди смъртта на Хлое щяха да ме пращат в болница. Но после тя умря и… и аз така и не влязох там.

Думата „болница“ предизвика гнева му, макар да не можеше да разбере защо.

— Болница? Каква болница?

— Не си спомням — отвърна тихо тя. — Има ли значение?

Не, не. Разбира се, че нямаше. Поклати глава.

— Продължавай.

— Да продължавам? — Спря да говори, наклонила на една страна глава, сякаш се опитваше да си спомни. — Ами… баща ми си падаше страшно по дневните разписания. Обичаше своите приеми — имахме един-два всяка седмица. Идваха хора от целия щат. Писатели и художници…

Младата жена притвори очи и се усмихна — вероятно на някой скъп спомен.

Това учуди нейния събеседник. Как можеха хората да имат скъпи спомени? Той нямаше такива. Само неща, които предпочиташе да забрави. Отчаяние, объркване и болка. Всичките му спомени бяха такива.

Имоджин отвори очи.

— Веднъж дойде Хайрам Пауърс.

— Ах, да, авторът на скулптурата, която не харесваш — „Гръцка робиня“ — рече той.

— Да. Не лъжех, когато казах на мистър Тримейн, че съм я виждала.

— Не съм и предполагал подобно нещо — отвърна Джонас.

Вечерта в дома на Ан Уебстър се появи в съзнанието му, обвита в мъгла. Струваше му се, че оттогава са изминали сто години. Не беше я планирал — просто бе отишъл и бе очаквал да го приемат с „добре дошъл“. Както и бе станало.

Въздъхна — чувстваше се изстискан.

— Нищо не разбирам от разписания — заяви той. — И никога не съм имал. Не знам какво ще се случи в следващия момент. Някои дни са добри. Други…

Вдигна рамене, като остави изречението да се разтвори във въздуха, за да й позволи сама да си направи изводи. Очакваш изпълненото й със симпатия изражение, съжалението, което едновременно мразеше и желаеше.

— О, Джонас.

Приближи се до него — олицетворение на нежност, съчувствие и лековити слова, които го ужасяваха, измъчваха го. Но не направи опит да се отдръпне, когато тя коленичи пред него, между краката му. Пресегна се, хвана едната му ръка и спря пред другата. Разбра точно в кой миг забеляза чукана, видя изумлението й, бързината, с която се опита да го прикрие.

Смущението му го замая, самоомразата се събуди. Умишлено се вкопчи в нея.

— Шокира ли те? — попита дрезгаво той.

Не беше сигурен какъв отговор желае да чуе, дали предпочита истината или лъжата.

— Да, малко — призна Имоджин. — Просто… просто никога досега не съм я виждала. Бях изненадана.

— Изненадана. — Джонас се засмя горчиво. — Не толкова изненадана, колкото бях аз, когато я отрязаха. Събудих се жив и без ръка. Очаквах да нямам нито една.

Повдигна отново ръка, вгледа се в неестествената й гладкост, в закръгления чукан на китката, ръба от все още розовия белег на мястото на шевовете. След това обърна другата си ръка с дланта нагоре. И там на китката се виждаше друг белег, тънка бяла линия, едва забележима, но съществуваща. Изгледа я нехайно.

— Странно, не мислиш ли, че успях да прережа едната толкова дълбоко, а другата — не?

Тя не разбра веднага какво има предвид. Джонас усети точно в кой момент Имоджин осъзна смисъла на думите му, усети задоволство от сподавеното й възклицание. Най-после бе реагирала така, както му се искаше, както бе очаквал. Отвращение. Ужас. Същата реакция като на баща му. Същия поглед, който бе видял у съквартиранта си в Барбизон, открил го окървавен и в полусъзнание. Уитакър бе изкрещял да го оставят да умре, беше се съпротивлявал, когато опитаха да го отнесат в болницата, беше се борил, докато загубата на кръв не го бе отслабила съвсем и не бе изгубил съзнание.

А когато бе дошъл на себе си, първото, което усети, бе миризмата на обгорена кожа и кръв. И ужас, такъв ужас; мислеше, че никога повече няма да изпита същото.

Но това бе, преди да се прибере у дома.

Това беше преди Блумингдейл.

Погледна самодоволно към Джини. В крайна сметка тя бе като всички други. Отвращението й го доказваше. Като тях тя искаше да го обича, да бъде с него, но само докато откриеше истината. Лесно е да отречеш лудостта, когато означава само интелигентност, блясък и темпераментно поведение. Не е толкова лесно, когато означава да се правиш на Господ.

— След това баща ми ме изпрати в лудницата в Блумингдейл — продължи той; тонът му бе лек и безгрижен, сякаш ставаше дума за разходка в парка. — Знаеше ли го?

Погледна я очаквателно. Тя го съзерцаваше по същия начин, както онези инспектори, хората, които посещаваха заведението на всеки няколко месеца, за да изучават душевноболните, сякаш бяха животни в зоопарка.

— Чух за това — отвърна шепнешком тя.

— Бях там четири месеца — продължи той; искаше му се да я ужаси дотолкова, че да я накара да побегне. — Луд. Казаха ми, че съм побъркан.

— Беше ли?

Джонас я изгледа предизвикателно, предизвикваше я да си тръгне.

— Ти ще кажеш.

Имоджин срещна погледа му. За момент го съзерцава безмълвно и непоколебимо, след това облиза устни и поклати глава, едва забележимо.

— Не можеш да ме накараш да си тръгна, Джонас — рече тихо тя.

Младият мъж се засмя горчиво.

— Не давай обещания, които няма да изпълниш.

Имоджин си пое дълбоко въздух. Видя повдигането и спадането на гръдния й кош, усети топлата й въздишка върху лицето си. Без да промълви, тя стисна ръката му и се изправи. Чу я да се приближава към печката.

— Вечерята скоро ще бъде готова — обяви тя. — Надявам се, че си гладен.

Гласът й прозвуча безгрижно, сякаш нямаше никакви проблеми.

„А може и наистина да няма“ — помисли си Джонас. Може би просто не бе разбрала какво й бе казал току-що, що за човек беше.

Със сърцето си обаче чувстваше, че бе разбрала много добре.

И това го уплаши до смърт.