Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Portrait, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,2 (× 24гласа)

Информация

Сканиране
Bobych(2009 г.)
Разпознаване и начална корекция
zaples(2013 г.)
Допълнителна корекция и форматиране
in82qh(2103 г.)

Издание:

Меган Чанс. Портретът

ИК „Бард“, София, 1997

Американска. Първо издание.

Редактор: Мая Бъчварова

История

  1. —Добавяне

Глава четиринайсета

Имоджин го следеше с поглед. Дългите му коси се носеха след него, движенията му бяха неспокойни, буйни. Думите бликаха като водопад, звуците бълбукаха и се изопачаваха, сякаш не можеше да предаде достатъчно бързо мислите си, и макар да правеше паузи от време на време, да поставяше длан върху масата, да се навеждаше, за да кимне на нея или на Чайлдс, за да подчертае смисъла на казаното, мигът минаваше така бързо, че в крайна сметка тя неминуемо се питаше дали наистина бе спирал или просто си бе въобразила.

Не можеше да го разбере. Сведе поглед към полуизяденото си говеждо по бургундски, внезапно загубила апетит. Стомахът й се гърчеше, повдигаше й се от миризмата на вино и говеждо.

Не можеше да разбере и себе си.

Мислеше си къде беше преди по-малко от час, притисната в тялото на Джонас Уитакър, сплела пръсти в косите му, сляла устата си с неговата. Мислеше за това, как едва не му се бе отдала, как бе искала да го направи, бе искала страстта му, силата му, бе искала да я докосва навсякъде. Той я беше омагьосал като някой хипнотизатор и тя бе готова да произнесе желаните от него думи „Желая те“, макар да знаеше, че тогава нямаше да има обратен път, нямаше да има възможност за бягство, нямаше да има помилване.

Фарсът обаче бе приключил там, където бе започнал. На всичкото отгоре не беше сигурна какво чувства, не можеше да не мисли къде щеше да бъде сега, ако Чайлдс не ги бе прекъснал, ако не бе изпълнил обещанието си и не я бе предпазил от нея самата. В съзнанието й се блъскаха еротични, възбуждащи картини. Лежеше в обятията на Уитакър. Докосваше го. Прегръщаше го. Целуваше го.

А после какво?

Какво после?

Въпросът се забиваше в нея, напомняше й неща, за които не искаше да се сеща. Внезапно спомените я заляха — образи от един минал миг в живота й, за който се опитваше да не мисли, толкова болезнен беше той. Видя отново как утринното слънце нахлу през прозореца. Ветрецът подухваше муселинените завеси, когато мъжът до нея се отдръпна и скочи от леглото. Видя го как трепна, когато я погледна, видя съжалението, помрачило прекрасните му сини очи. Чу гласа му, натежал от самообвинения, гневен, изпълнен с отвращение, което и досега не бе сигурна дали не беше насочено към нея. „Имоджин, съжалявам. Господи, никога няма да разбереш, колко съжалявам…“

Младата жена стисна зъби, прогони спомените. Погледна към Уитакър, който продължаваше да крачи и да говори неуморно, и усети същия копнеж, който някога бе изпитвала към Николас, същата надежда, че интимността някак си ще я дари с частица от него, ще й даде възможност да го разбере — нещо, което не можеше да направи сама. И че щеше да преобрази обикновената Имоджин Картър и да я превърне в бляскаво и талантливо същество. Като Хлое.

Да, всичко се повтаряше и Имоджин вече знаеше как щеше да завърши — също като с Николас. Джонас бе изпълнен с такава енергия, бе толкова великолепен, човек с гениалност, надминаваща всичко, което бе виждала досега. Мъж, който не се нуждаеше от жена като нея. Такъв мъж би си доставил удоволствие с нея, тъй като имаше възможност да го стори, щеше да я използва, докато му омръзне.

А след това щеше да я изостави.

Тази мисъл прониза сърцето й и й причини остра, отчайваща болка. Спомни си как се бе чувствала, когато си бе отишъл Николас, спомни си мъката, която не я напусна месеци и години след това. Дори тогава бе съзнавала, че това не може да продължи, че той никога нямаше да остане с нея, че не можеше да го задържи. Повтаряше си, че това няма значение.

Но имаше. А мъката бе много по-голяма, отколкото искаше. Боже, все още я болеше.

Понякога се питаше дали щеше да я боли до края на живота й.

„Няма да можеш да преживееш отново това. — Подигравателният глас не я оставяше на мира, преследваше я неуморно. — Няма да го преживееш.“

Не, наистина нямаше да може, знаеше го. Трябваше да си тръгне веднага. Трябваше да избяга далеч от него, без да се обръща. Защото бе съвсем близо до унищожението — усещането, мирисът му й бяха прекалено познати. То беше тук, очакваше я, изкушаваше я…

— … нали, Джини?

Младата жена подскочи, мислите й се пръснаха като разсипан живак от гласа на Уитакър. Той я гледаше нетърпеливо. Обърна се към Чайлдс, преди Имоджин да успее да каже каквото и да било, и продължи да говори, сякаш никога не й бе задавал въпрос.

— Успокояваш се с безсмислени баналности — заяви, ръкомахайки, той. — Чух те, Рико, и ти казвам, че това са само празни приказки. Ти казваш: „Господ в своята мъдрост има цел, аз имам цел, това е предопределено да стане…“ Господ няма причини. Той седи на трона си и играе на шах с всеки от нас — един матира, на друг взема само някоя незначителна пешка. И защо е всичко това? Ще ти кажа защо. Защото Той няма равен Нему. Няма приятели, няма любими. Колко ли трябва да завижда на хората, които имат с кого да разговарят, имат кой да ги разбере. Нищо чудно, че хората го дразнят. Нищо чудно, че ни измъчва. — Усмихна се топло, многозначително на Имоджин, която се изчерви. — Господ не може да се люби. Не може да има партньор.

— И преди съм слушал това, mon ami — ухили се Чайлдс, изпи останалото вино в чашата си и спря само колкото да я напълни отново. — А как тогава тази история ще обясни големите човешки творения? Защо например един завистлив Бог би позволил изкуството да оцелее? И не би ли могъл Господ да оцени Да Винчи?

— Да Винчи е Бог.

— Наистина, Джонас, отиваш прекалено далеч…

— Не, Рико, помисли само. Господ ни е създал; това не означава ли, че във всеки един от нас има по малко от Него? Божествена частица, начин да се съпротивляваме срещу дявола…

— Ето че сега пък стигнахме до спора дали ако има Бог, може да има и Сатана.

— Разбира се, че може. Изкушението е дяволът. Как иначе би нарекъл желанието си да измъчваш Ан Уебстър по начина, по който го правиш?

Чайлдс се усмихна и повдигна едната си вежда. После погледна към Имоджин и намигна.

— Аха, значи аз съм личният дявол на Ан, така ли? Колко привлекателно.

Младата жена се разсмя.

Уитакър се извъртя с лице към нея.

— Като Джини — посочи я той. — От нея се излъчва божественост. Тя е пеперуда с лице на богиня, слязла на земята… — Спря и се намръщи. — Може би в това е тайната. Да. Да, точно така трябва да е… Разбира се, Афродита е била толкова богиня, колкото и развратница… като Господ.

Фредерик набърчи чело.

— За какво, по дяволите, става дума?

Джонас се засмя, постави длан върху масата и се приведе напред.

— За сътворяването, Рико, не разбираш ли? Сътворяването идва от злото, от изкушението. От този зелен мрак.

Имоджин се мъчеше да разгадае за какво става дума. „Зелен мрак“ ли? А той ги гледаше така, сякаш трябваше да знаят за какво говори. Тя го наблюдаваше напрегнато, като че ли се надяваше да прозре смисъла на думите му по неговото изражение.

После облиза устни.

— Разбира се — рече тя, като търсеше да каже нещо, каквото и да било, тъй като страшно й се искаше да участва в разговора, макар да не успяваше да го следи. Нещо, което да го утеши. — Разбира се, че трябва да идва от злото.

Изпита огромно облекчение, когато погледът му се проясни. Той й се усмихна — странно, загадъчно — и накара сърцето й да затупка учестено, а по тялото й да преминат тръпки.

— Ето, виждам цветовете ти, Джини — рече тихо той.

„Виждам цветовете ти.“ Звучеше като комплимент, но не беше сигурна, нямаше представа какво искаше да каже с тези думи. Но те нямаха значение. Той я гледаше така, сякаш мястото й бе тук, в тази стая, в този разговор. Сякаш нейните коментари бяха важни, сякаш тя бе някоя изключителна личност.

Предупредителното гласче в мозъка й се обади отново: „Няма да можеш да го преживееш.“ И тя внезапно си даде сметка, че това вече не я интересуваше. Защото на покрива той я бе погледнал и тя се бе видяла отразена в очите му и в тях изглеждаше красива. Защото сега я караше да се чувства така, сякаш мястото й беше тук. Помагаше й да разбере неща, които винаги бе искала да разбере. Можеше да научи толкова много от него, толкова много, и макар да знаеше, че щеше да й причини мъка, да знаеше, че няма да му бъде нужна вечно, тази мъка щеше да бъде ниска цена, ако в замяна щеше да получи страстта му и малкото знания, които решеше да сподели с нея. Беше готова да направи всякаква жертва, ако я помолеше. Господи, щеше да го направи сто пъти, ако трябва.

Щом взе решение, усети как тежестта пада от раменете й. Усмихна му се, а ответната му усмивка я накара да се почувства затоплена и обичана. Уитакър се обърна към Рико.

— Виждаш ли я? — попита той. — Погледни лицето й и ми кажи дали виждаш.

Чайлдс си пое дълбоко въздух и се облегна назад в стола си. После бавно вдигна очи към нея.

— Какво да видя, Джонас?

— Афродита.

Чайлдс се изсмя. Погледът му се изпълни с топлота.

— Това, което виждам, е една много изморена мис Имоджин. Може би трябва да те изпратим до дома ти, cherie? Кръстницата ти ще ни се ядоса много.

— Не — отвърна тя и с изненада чу отчаянието в гласа си. — Не, моля… Искам да остана още малко.

— Но…

— Но аз бих искала да остана.

Грабна чашата си, изпи последната останала глътка и му я подаде, за да я напълни.

— Не, не, не трябва да тръгва — засмя се леко Уитакър. И след това го повтори, този път напевно, като подчертаваше ритъма. — Не, не, не трябва да тръгва. Не, не, не трябва да тръгва.

Чайлдс се поколеба. Младата жена забеляза тревогата му, видя как замислеността му премина в примирение. Той въздъхна и наля още вино в чашата й.

— Моите пълномощия свършват дотук — рече сухо той. — Е, добре, мисля, че нощта все още не е напреднала много.

— Прекалено е рано, за да се спи — съгласи се с приятеля си Джонас.

Взе чашата си от масата, изпи съдържанието й на един дъх и я напълни отново.

— Разполагаме още с няколко часа, през които да танцуваме с духовете, но след това те ще трябва да си отидат. И несъмнено ще отведат Джини със себе си. Кажи ми, Рико, мислиш ли, че ангелите на Караваджо са просто проявление на духовете? Религиозни видения? Чувал съм подобни твърдения, но в лицата от неговите картини има толкова зло; това говори, че по-скоро са свързани със земните дела, с човека. А може би се дължи просто на използваните модели? Крадци и уличници… Както знаеш, Миле все повтаряше, че у селяните имало някаква божественост…

 

 

Събуди се от светлината. Тя нахлу в съзнанието й, божествени лъчи, галещи клепачите й. Това бе слабата утринна светлина.

Имоджин отвори очи, примигна и за момент не можа да се ориентира къде се намира, когато видя прозорците без пердета. Но след като забеляза полупразната винена чаша пред себе си и проснатия на близкия стол Рико Чайлдс, дълбоко заспал, тя си спомни за изминалата нощ и моментално бе обхваната от паника. Мили боже, беше станало сутрин! Сутрин, а тя бе все още тук, в ателието, все още с Джонас Уитакър и Чайлдс.

Само след секунда бе напълно будна и се опитваше непохватно да се изправи от фотьойла, в който бе заспала. Последното, което си спомняше, бе вкусът на тъмночервеното вино и спорът на Чайлдс и Уитакър за Рембранд. Не си спомняше кога бе заспала, нито пък дали бе мислила да си тръгва.

Младата жена скочи на крака. Стомахът й се сви от тревога — кой знае колко притеснени бяха Томас и Катрин, какво си бяха помислили, когато не се бе прибрала. О, боже, какво ли си мислеха…

Пое си дълбоко въздух и огледа неспокойно стаята за Джонас. Рико похъркваше тихо на стола си, но от приятеля му нямаше и помен. Нямаше кога да го търси или чака. Трябваше да се прибира.

Имоджин грабна пелерината си и се отправи възможно най-безшумно към вратата. Слезе почти бежешком по стълбите, а в главата й се рояха стотина извинения. Паниката й нарасна още повече, когато излезе от сградата и осъзна напълно колко бе закъсняла. Паника, която премина в чувство на вина, когато видя чакащия файтон. Уитакър бе казал на Чайлдс да отпрати каретата на Томас, но тя все още бе тук. И я чакаше.

Младата жена потрепна, спусна се към вратичката и я отвори. Хенри се бе свил в неудобна поза на седалката. Той се събуди в същия миг, седна с пъшкане и примигна насреща й.

— О, извинете, мис. Не… не съм искал да заспивам.

На Имоджин й призля.

— Не ставай смешен, Хенри — рече тя. — Толкова съжалявам. Мислех, че са те изпратили у дома. Не знаех, че си прекарал тук цялата нощ.

Кочияшът потърка очи.

— Аз се прибрах — обясни той и се намръщи. — Мистър Томас ме изпрати обратно преди час. Каза, че трябва да ви върна у дома.

Сърцето на младата жена като че ли спря да бие.

— Разбирам — промълви едва чуто тя и се отмести, за да направи място на кочияша да слезе. След това влезе в каретата и седна неподвижно, с изпънат гръбнак.

Стори й се, че само след минути стигнаха Уошингтън скуеър и къщата на кръстника й. Файтонът спря и когато Хенри отвори вратата и й помогна да слезе, устата й бе така пресъхнала, че не можеше да преглътне. Положи усилия да запази спокойствие и влезе в къщата. Спря във вестибюла, затвори очи и си пое дълбоко въздух, като се мъчеше да намери сили и някакво обяснение.

— Джини.

Гласът на Томас прозвуча, преди да се е подготвила. Имоджин отвори очи. Видя кръстника си, застанал на прага на своя кабинет с разчорлени коси, сякаш бе прокарвал многократно пръсти през тях, и с тъмни кръгове под очите.

Младата жена се почувства виновна, обзе я разкаяние.

— О, Томас — избърбори тя. — Съжалявам. Не исках да тревожа нито теб, нито Катрин. Просто…

Думите й секнаха, когато видя уморения му жест.

— Яла ли си? — попита той.

Стомахът й се сви.

— Не съм гладна.

Той кимна.

— Тогава може би ще ми отделиш малко време, за да поговорим?

Колко спокоен беше само, колко равно и разсъдливо звучеше гласът му. Това я обърка; бе очаквала да й чете конско, да се разгневи — нещо, което бе заслужила напълно. Но всъщност тя никога не бе виждала Томас истински ядосан, никога през всичките години, откакто го познаваше.

Почувства се още по-зле. Предпочиташе да я беше наругал. Или да я бе наказал. Но разочарованието, което се излъчваше от него, това странно обезверяване, можеше да понесе по-трудно.

Имоджин опита да преглътне буцата в гърлото си.

— Разбира се — отвърна тя, свали пелерината си и я закачи зад стълбите, преди да го последва в кабинета.

Страхът й се увеличи, когато той затвори внимателно вратата зад нея; чувството на вина стегна гърдите й като в менгеме, докато го наблюдаваше как се приближава тежко до един стол.

Изчака я да се настани срещу него, да оправи нервно полите си, да вдигне брадичка и да го погледне. И въздъхна.

— Баща ти ми е добър приятел вече повече от трийсет години — започна той. — Питам се, дали можеш да си представиш какво означава това? Питам се, дали разбираш какво доверие ми е оказал? Ти сега си единственото му дете, Имоджин. Би бил неутешим, ако аз позволя да ти се случи нещо.

Младата жена опита да си представи как баща й ще бъде съсипан от мъка по нея. Но това бе невъзможно. Успяваше да визуализира единствено гняв. Да, и разочарование. Но печал? Не. Хлое бе тази, за която беше страдал баща й. И все още продължаваше да страда. Имоджин сведе очи към дланите си.

— Трябва да призная, че не разбирам какво се случи тази нощ — продължи Томас. — Ти винаги си била толкова уравновесена.

Кръщелницата му преглътна, вдигна очи и срещна погледа му.

— Съжалявам, Томас.

Той се намръщи.

— Не съм сигурен, че това е достатъчно, Имоджин. Ако се окаже, че си прекарала вечерта… нощта… с Уитакър, репутацията ти ще бъде провалена. Съмнявам се, че бих могъл да сторя нещо, за да я спася.

— Репутацията ми не ме интересува.

— Може би.

Възрастният мъж изглеждаше замислен. Колебаеше се и тя видя въпроса в очите му, разбра, че водеше вътрешна борба дали да го зададе.

Реши да му спести това.

— Нищо не се е случило, Томас — рече тя. — Заведоха ме на един прием, това е всичко, а после се върнахме в ателието и… и разговаряхме. А след това съм заспала — на един стол.

Той издаде някакъв тих звук, изсмя се кратко и саркастично.

— И Уитакър не те е пипнал?

Имоджин се чудеше как да му отговори. Чувстваше се неудобно от лъжата, която знаеше, че иска да чуе, от безопасния отговор, от: „Той беше олицетворение на безупречния джентълмен.“ Не можеше обаче да го излъже така. Освен това искаше да поговори с някого за Джонас, искаше да проумее какво се бе случило тази нощ, искаше да разбере себе си. А откакто се помнеше, винаги бе разговаряла откровено с Томас… единствено с него, с никой друг.

Обаче се страхуваше, че ако му каже истината, ще й забрани да се вижда с Уитакър, а това също не можеше да понесе. Поне засега.

Затова каза само:

— Чувствам се… особено… когато съм с него.

Дебелите бели вежди на кръстника й се събраха смръщено.

— Особено ли?

Младата жена се приведе напред, думите започнаха да излизат една през друга в устрема си да обяснят.

— Не съм сигурна как да го опиша, но той като че ли се е… се е променил. За една нощ. И преди беше изключително талантлив, бляскав, но сега е като… като падаща звезда. И аз го интересувам, Томас. Аз, не Хлое или който и да било друг. Иска да ме научи на много неща и, Томас… Томас, аз искам да ги науча. Искам да науча всичко, което пожелае да ми покаже.

— Много неща ли? Какви неща иска да те научи, Имоджин? Хм?

Младата жена се изчерви и сведе поглед към дланите си.

— Говоря за изкуството — рече тихо тя.

— О, скъпа, сигурен съм, че имаш това предвид.

Томас въздъхна. Приведе се напред и взе ръцете й в своите.

— Но ти сигурно си чувала за репутацията на Уитакър. Не искам да бъда неделикатен, скъпа моя, но Джонас винаги си е падал по дамите. И връзките му никога не продължават дълго.

— Мислиш, че ще ме прелъсти и ще ме изостави ли? — попита глухо тя.

Кръстникът й не отделяше поглед от нея.

— Мисля, че ще опита, ако вече не го е направил.

Имоджин се отдръпна.

— Съжалявам — продължи безизразно той. — Но трябва да призная, че не знам на какво да вярвам. Само преди месец ти никога не би направила подобно нещо. Никога не би изчезнала за цяла нощ, щеше да помислиш за репутацията си и за нашата тревога. Не ми остава друго, освен да се питам до каква степен тази промяна се дължи на Уитакър.

— Казах ти…

— Помня какво ми каза. — Възрастният мъж си пое дълбоко въздух. — Иска ми се да те помоля да не се виждаш известно време с Джонас, но виждам колко са важни за теб тези уроци. Затова засега само ще те предупредя — като твой настойник, като твой приятел. Джонас е човек на изкуството; той живее в по-друг свят от твоя и моя. Ще те съсипе, без да се замисли. Разбираш ли ме, Имоджин? Твоето бъдеще не го интересува. Ти не си от жените, които могат да му се изплъзнат невредими.

— Не съм като Хлое, това ли имаш предвид? — попита горчиво тя.

Томас я погледна спокойно.

— Това не е недостатък, скъпа моя — рече тихо той.

Думите му я изненадаха. Те прогониха гнева й и я изпълниха с тъга, която стигна до дълбините на сърцето й. Единственото, което можеше да направи, бе да му даде отговора, който знаеше, че иска да чуе, обещанието, което се надяваше да получи.

— Ще размисля над всичко, което каза — изрече бавно тя. — Съжалявам, че ти причиних това.

Погледите им се срещнаха и тя остана с впечатление, че не бе успяла да го заблуди ни най-малко. Кръстникът й заговори отново.

— Смятай, че си извинена, скъпа. Просто искам да те предпазя.

Макар думите му да бяха внимателно подбрани, възможно най-неутрални, Имоджин усети неизказаната заплаха, скрита зад тях.

„Просто искам да те предпазя“ — бе казал той.

Ами ако тя самата не желаеше да бъде предпазвана?