Меган Чанс
Портретът (13)

Глава тринайсета

Опита се да каже нещо, например „не бягам“ или поне едно „здравей“. Само че изведнъж думите й се сториха ненужни, излишни. Проследи го безмълвно с поглед, докато се приближаваше към нея, тайнствен мъж от света на сенките и царството на мечтите, мъж, който съществуваше много по-реално в нейното въображение, отколкото в действителността.

Лека усмивка докосна устните му, когато спря пред нея.

— Изглеждаш уплашена — рече той, а гласът му беше нисък и чувствен, и леко развеселен. — Уплашена ли си?

— Не.

Това беше истина. Той не я плашеше. Никога не я бе плашил. Изпълваше я с усещане за някакво обещание и единственото й опасение бе, че може да не го оправдае.

Усмивката му стана по-широка. Младият мъж коленичи пред нея, остави свещта и взе ръката й в своята, като я обгърна с дългите си елегантни пръсти.

— Искам да ти покажа света, Джини — прошепна той. — А, какво препускане само ще бъде… Ще дойдеш ли с мен?

В тона му усети трескава настойчивост и разбра, че той се страхува, да не би да му откаже. Като че ли можеше да му откаже нещо. Думите му я караха да потръпва; те бяха като ехо на онези, които й бе казал по-рано същата вечер — сякаш увиснало във въздуха обещание, което събуждаше силен копнеж у нея. Цялата й несигурност, всичките й въпроси се стопиха; вече нямаше значение защо й обръща такова внимание или какво иска от нея. Беше достатъчно, че й обръща внимание. Никой досега не я бе искал заради нея самата. Дори Николас. Особено пък Николас.

Погледна Уитакър право в очите, които бяха останали в полусянка.

— Да — промълви тя. — Разбира се, че ще дойда с теб.

Младият мъж се засмя — кратко, въодушевено. Изправи се и я дръпна след себе си. Поведе я към вестибюла, като остави свещта да си гори в коридора. Крачеше забързано. Имоджин се спъна в полите си и се вкопчи в ръката му за подкрепа. Той обаче забави крачка едва когато стигнаха до главния вход, където ги очакваше Чайлдс с нейната пелерина и цилиндъра на Джонас в ръце.

— Значи все пак я намери — рече той, когато се приближиха до него. — Побързай, cherie, преди Тримейн да ни е открил. Той си пада по нашия бляскав приятел.

В отговор Уитакър само се засмя. Пусна ръката й, за да поеме шапката си от Рико. В това време тя се бореше с пелерината си и едва успя да я закопчее, преди да я помъкнат през вратата и навън, в ясната леденостудена нощ.

Когато стигнаха подножието на стълбите, Уитакър спря рязко; цялото му тяло настръхна, докато се взираше към небето.

— Иисусе! — промълви той. — Погледни натам!

Младата жена проследи погледа му. Нощта беше красива, облаците, докарали дъжда, си бяха отишли, небето бе чисто и тъмносиньо, осеяно с хиляди звезди, които проблясваха като парченца лед в мразовития въздух. Имоджин се сви, за да се предпази от внезапния полъх на вятъра, и видя как дъхът й се разнесе подобно на дим в мрака.

— Какво трябва да търся? — попита тихо тя.

— Боговете — отвърна Джонас и преди да успее да го попита какво има предвид, той се засмя, сграбчи отново дланта й и препусна с големи крачки към каретата, която бе спрял Чайлдс. — По-бързо — призова Уитакър. — Нощта си отива.

Рико го изгледа загадъчно.

— Имаме часове пред нас — рече той и се отдръпна, за да й направи място да се качи.

Когато младата жена се намести, той се настани срещу нея и се отпусна с привичната си ленива грация.

— Може би ще искаш да предложиш нещо за хапване на мис Картър, mon ami — каза Рико, когато Уитакър седна до нея. — Предполагам, че умира от глад, тъй като я взехме, преди да успее да вечеря.

Чайлдс още не беше свършил, когато Имоджин си даде сметка, че е напълно прав. Беше забравила за вечерята, но сега, тъй като изпитото вино не се отразяваше добре на стомаха й, започваше да усеща все още слабите, но увеличаващи се спазми на глада.

Джонас премигна, сякаш думите на приятеля му го бяха объркали.

— Ядене ли? — повтори механично той.

Прониза с поглед Имоджин, сякаш се надяваше с него да задоволи глада й.

— Нямаме време за спиране — рече той; в гласа му се долавяха леко обвинителни нотки, сякаш я укоряваше, че се нуждае от нещо толкова прозаично, като храната.

— Всичко е наред — побърза да каже младата жена; не искаше да го ядосва, а и се страхуваше да не я остави, ако признае, че е гладна. — Нищо не ми е нужно, наистина.

— Не му угаждай, cherie — рече сухо Чайлдс.

— Нищо подобно не правя — възпротиви се Имоджин. — Наистина не съм гладна.

Рико не й повярва, съзнаваше това, но той не каза нищо повече по въпроса. Каретата потегли. Друсането я хвърли към Уитакър; той обхвана ръката й и я притегли към себе си. Не я пусна дори когато файтонът се залюля и беше очевидно, че не може да се задържи с изкуствената си ръка.

Младата жена се чудеше защо просто не я оставеше. Щеше да бъде толкова по-лесно за него. Но се радваше, че не го правеше, дори когато видя как забива токове в пода на каретата, за да не налети отгоре й на завоите, дори когато пръстите му се впиха в дланта й. А когато се приведе към нея и попита: „Как ти се стори нашето парти, Джини?“, тя изпита странното усещане, че той действително се интересува от отговора й, че мнението й има значение.

Имоджин се поколеба, като се стараеше да намери верните думи, нещо, което щеше да заслужи уважението му. Погледът му обаче бе прекалено нов и необичаен за нея, за да може да се концентрира. Най-после успя да отвърне само:

— Приятелите ви са много интересни.

Чайлдс изсумтя от своя ъгъл.

Джонас се разсмя.

— Приятели ли? О, не, скъпа Джини, не бих казал, че са ни приятели. В тази стая имаше повече усойници, отколкото в цяла Южна Америка, готов съм да се хвана на бас. — Погледна я и в очите му се отразиха светлините, край които минаваха. — Някои от тях обаче са блестящи. Философията им е интересна, макар подобно нещо да не може да се каже за морала им. Тези хора могат както да създадат богове, така и да ги унищожат, скъпа. А тази вечер ние се превърнахме в богове.

Младата жена го изгледа объркано.

— Богове ли?

Тъй като той не обясни нищо повече, тя обърна питащия си поглед към Рико; Чайлдс повдигна рамене, но не направи опит да отговори. Изражението му обаче бе странно замислено. Наблюдаваше Уитакър внимателно и това й действаше обезпокояващо.

Нямаше време да открие защо. След минута каретата спря; когато надникна навън, Имоджин видя, че се намираха пред ателиетата. Прониза я силно разочарование. Прекалено бързо бяха стигнали. Уитакър я бе накарал да мисли, че я води някъде другаде, на някое специално място и тя желаеше подобно развитие на нещата, как само го желаеше. Сега обаче ставаше ясно, че краят на нощта бе дошъл. Гърлото й се стегна; опита се да не покаже разочарованието си, когато излязоха от файтона.

Младата жена махна към каретата на Томас, която все още чакаше зад завоя.

— Вече трябва да си тръгвам — заяви учтиво, но неохотно тя. — Трябва да…

Джонас се завъртя така бързо, че я накара да заекне.

— Толкова скоро ли забрави обещанието си, Джини? — попита той. — Или в крайна сметка все пак наистина си уплашена?

— Не — отвърна тя. — Не, аз…

— Тогава отпрати твоя човек.

— В пълна безопасност сте, мис Имоджин — обади се провлечено Рико, като погледна към приятеля си. — Макар, може би, да не изглежда точно така.

Облекчението, което я заля, помете всичко друго.

— Рико, кажи му да се прибира, моля те. Ще изпратим Джини по-късно.

Чайлдс се усмихна криво.

— Сигурен съм, че той ще се зарадва много.

Уитакър не му обърна внимание. Вместо това помъкна младата жена към стълбите и главния вход.

— Побързай, губим време! — рече той, притиснал леко китката й с ръката си.

Отвори вратата и почти нахлу през нея, като че ли без да вижда струпаните в огромното помещение на галерията хора. Забърза към стълбището в задната част на коридора, сякаш останалите художници и техните гости изобщо не съществуваха.

Имоджин се огледа през рамо за Чайлдс. Когато го зърна да влиза, вече бяха стигнали стълбите. Успя само да го види как последва един човек към някаква друга стая, преди Джонас да я задърпа по стълбите с такава скорост, че едва успяваше да си поеме въздух. Нямаше време да се притеснява, че всъщност Рико я бе оставил сама с приятеля си. Озоваха се горе, преди да разбере какво става. Струваше й се, че изобщо не се докосва до пода, когато Уитакър я помъкна към ателието си.

Пусна я само колкото да отключи и да я бутне вътре. След това отново я сграбчи за ръката и я задърпа към покритата със завеса врата в другия край на ателието си.

Неговата спалня.

Имоджин настръхна. Спомни си думите му: „Искам да ти покажа света, Джини… Ах, какво препускане само ще бъде…“ Изведнъж се сети как я бе притискал през всичките тези дни, как я бе галила ръката му, сети се за желанието, което я обхващаше; изпълни я страх, от който гърлото й се стегна и устата й пресъхна.

Той я стисна още по-силно за ръката и се обърна, за да я дари с чувствена усмивка.

— Не ми казвай, че сега вече се страхуваш — рече тихо той с характерния си нисък, неустоим глас. — Не и сега.

Младата жена го изгледа, неспособна да говори. Сърцето й препускаше. Усещаше някакво странно нетърпение.

— Ела! — рече той.

Тя не можа да се възпротиви дори в страха си. Джонас дръпна на една страна завесите и влезе вътре. Тя видя леглото с колони в единия ъгъл, изпомачкано и неоправено, с увиснал до пода овехтял юрган, изпоцапаните с боя дрехи, захвърлени на купчина. Преди да се осъзнае, той вече я дърпаше нататък, през вратичката, скрита наполовина от леглото, нагоре по някакви тесни, мръсни стълби.

— К-къде отиваме? — заекна Имоджин, като се препъваше след него.

— На покрива — отвърна той.

Спря в горния край на стълбата, където пътят му бе препречен от една разнебитена врата, и пусна ръката й.

— Пристигнахме — обяви с видимо задоволство младият мъж.

Издърпа резето и отвори. През отвора незабавно нахлу студен въздух.

— Оттук се виждат цели светове, Джини. Ела да им се насладиш заедно с мен.

И изчезна зад вратата.

 

 

Стори й се, че измина цяла вечност, преди да го настигне. Той стоеше току до входа, махнал цилиндъра си, за да почувства мразовития вятър в косите си, да усети как нощта се допира до кожата му и го приветства. Съблече редингота, разхлаби копринената вратовръзка, разтвори ризата си, за да позволи на ледения въздух да погали гърдите му. Господи, колко красив изглеждаше светът оттук! Спусна се към края на покрива и се взря в триетажните постройки под тях, към златистите сияния на газените фенери, които рисуваха странни фигури върху конете и каретите, прелитащи като тъмни сенки в мрака. Силуетите се удължаваха пред очите му, истински калейдоскоп от звуци и движение. Ах, да, наистина беше много красиво.

Беше дотолкова обсебен от гледката, че не чу Имоджин да излиза на покрива, а я усети едва когато застана непосредствено зад него.

— Какво гледаш? — попита тихо тя.

Джонас се обърна с лице към нея. Луната бе в своята четвърт, но нощта беше достатъчно светла, за да види лицето й. Забеляза начина, по който го гледаше, тъмния блясък в очите й, начина, по който бяха разтворени устните й; всичко това приличаше прекалено много на собствените му видения за куртизанката.

Младата жена се усмихна леко и отмести поглед встрани.

— Прекрасна нощ.

Движенията й бяха толкова деликатни, толкова крехки. Вгледан в профила й, той се опиваше от вида й, от линията на челюстта, от правия й къс нос, от извивката на брадичката. Наблюдаваше играта на сенките по лицето й; всяко движение привличаше вниманието му към нещо друго, към някоя светлинка по кожата й, към устата, към очите. Забеляза как лунната светлина се отразява в шапката й. Иисусе, тази шапка. Тя бе най-грозното нещо около нея, най-грозното в цялата вечер. Уитакър сграбчи панделките, за да ги развърже, и не се смути от внезапното й трепване, когато свали шапката от главата й. Чу изненаданото й възклицание, когато я захвърли от покрива.

В следващия миг тя се превърна само в една сянка в мрака. Вятърът я залюля и я понесе към улицата, където изплаши един впрегнат кон; той изцвили и отстъпи назад. Викът на кочияша отекна в нощта, юздите издрънчаха, когато ги опъна рязко, за да възпре животното.

Младият мъж погледна отново към Имоджин. Ръката й оправи няколко кичурчета, отделили се от кока й, който заплашваше да се разпадне всеки момент. Тя опита да го стегне, като намести фибите.

— Пусни си косите! — рече той.

Отново сподавено възклицание. Ръката й замръзна във въздуха, очите й го погледнаха внимателно.

— Пусни си косите! — повтори Джонас.

Имоджин все още се колебаеше. След това облиза устни и отмести поглед. Започна бавно да вади една по една фибите от косите си, като с всяко движение освобождаваше по малко, докато накрая шепата й се напълни с фиби, а косите паднаха върху раменете й, прави и тежки, с играещи си в тях сребристи и златисти отблясъци.

— Питах се как ли изглеждат — промълви той.

Младата жена се усмихна странно.

— Защо?

— Защо ли? Ах, защо?

Уитакър се засмя при вида на обърканото й изражение, на изпълнената с копнеж тъга, едновременно очарователна и невинна. Малкият молец се превръщаше в красива пеперуда пред очите му и той искаше още, много още. Сграбчи я за ръката и я помъкна към един от дебелите комини, седна до него и дръпна и нея да седне.

Подпря глава на тухлите и се вгледа в небето, в хилядите, в милионите звезди. Те започнаха да се хвърлят една към друга пред очите му, да падат, да образуват светли линии, които му напомняха за светлините на газените лампи, препускащи покрай прозорчетата на каретата. Внезапно през ума му мина идеята, че те бяха улични лампи, че всички светлини в Ню Йорк се носеха в нощта, обречени да се сблъскат.

— Джини — рече той. — Разкажи ми какво знаеш за света.

— Какво знам ли? — младата жена се изсмя пренебрежително. — Страхувам се, че знам съвсем малко.

— О? И какво е то?

— Аз… — сведе поглед и започна да навива около пръста си плата на роклята. — Не съм ходила на много места.

Гласът й беше тих, толкова тих, че Уитакър трябваше да се напряга, за да го чува. Той отново погледна към звездите.

— Има пътуване и пътуване — рече той. — Да ти кажа ли аз нещо за света? Истината за него? Един човек пътува до стотици места. Познава африканските пейзажи и венецианските канали, Пантеона и египетските пирамиди. И на всяко място разпъва своята палатка, пие чай и нарежда на слугите да изгладят дрехите му. Друг човек живее в Нашвил. Той изостава назад и наблюдава тълпата, знае как звучи гласът на всеки от хората и как да разчита лицата, познава уханието на парфюма на всяка жена. Кажи ми, скъпа, кой от двамата знае повече за света?

— Но единият познава само Нашвил — възпротиви се тя.

Джонас долови объркването в гласа й и още нещо, възклицание на тревога или… изненада; а може би всичко бе плод на фантазията му.

— Не поставяй рамки пред ума си — каза той. — Виж нещата в тяхната цялост, в тяхната сложност. Да познаваш света, означава да разбираш онова, което виждаш. Приложи го в изкуството си и целият живот е пред теб — самият Господ. — Погледна към звездите, към уличните лампи. — Свят от газени лампи.

— Газени лампи ли? Аз… съжалявам. Не съм… толкова мъдра… като твоите приятели. Страхувам се, че не разбирам.

Усети смущението й, мъчителното неудовлетворение в признанието й и те сложиха край на виденията му, изтриха красотата на звездите. Тя се мислеше за нещо по-малко от онези глупаци, които нарече негови приятели, от онези усойници в салона. Дъхът му секна от тази мисъл, сърцето го заболя, прииска му се да й каже колко греши, колко повърхностни и скучни бяха те в действителност. Прииска му се да й покаже…

Ах, да, да й покаже.

Бързо протегна ръка назад, грабна редингота, който бе захвърлил преди малко, бръкна във вътрешния джоб и извади малкия скицник, който носеше винаги, и един молив. После се обърна към нея и се усмихна на обърканата й физиономия.

— Нека ти покажа какво мисля за моите „приятели“ — рече Уитакър и отвори скицника на една празна страница.

— Да започнем с Ан, какво ще кажеш?

Младата жена го погледна озадачено и се усмихна несигурно.

— Не разбирам…

— А аз пък подозирам, че разбираш много добре, Джини. Кажи ми например какво е мнението ти за Ан Уебстър.

— Аз почти не я познавам.

— Не е нужно да я познаваш, за да я разбереш. — С тези думи допря молива върху хартията. — Опиши ми я.

— Но…

— Опиши я!

— Добре… — Имоджин се загледа замислено в мрака, преди да насочи очи към него. — Не знам. — Повдигна рамене. — Много е красива.

Джонас се приведе напред със смях и докосна бузата й с върха на молива.

— Толкова удобни думи, Джини. Думи, които не значат нищо. Нека ти покажа какво мисля аз.

Този талант притежаваше от малък, но напоследък го използваше рядко. Започна да рисува бързо, нахвърли само няколко линии, но когато свърши, на хартията пред него стоеше Ан Уебстър, закръглените й бузи бяха прекалено кръгли, подобните й на кошута очи бяха прекалено широко отворени и немигащи, късият й нос бе загатнат от почти незабележима резка. С широк жест младият художник подаде скицника на Джини; тя го пое, погледна творбата му и се засмя.

— Карикатура — обяви тя. Уитакър чу изненадата в гласа й, възхищението й. — О, колко смешна си я направил.

— Тя си е смешна — отвърна той; смехът й го бе изпълнил със задоволство. — Всички те са такива.

Грабна скицника от ръцете й и нарисува друго — този път това бе Дейвис Тримейн.

Младата жена се усмихна широко, когато го видя.

— Прекалено си мил към него — отбеляза тя, като посочи към рядката брадичка, към огромните, подобни на бръмбари очи зад абсурдно малките очилца. — Много по-надут е, отколкото си го показал, не мислиш ли? — Изгледа го дяволито и преправи глас. — „… Да, разбира се, мис Картър. Превъзходна скулптура за онези, които са прекалено мързеливи, за да тълкуват както трябва голямото изкуство.“

Имитира го така съвършено, че Джонас се засмя на глас; но тялото му се разля удоволствие, което нарасна още повече, когато тя се присъедини към смеха му. Очите й светеха в тъмнината. Заслуша се в смеха й — тих в началото, после по-уверен, по-дрезгав, по-щастлив… и внезапно я видя с яснота, която го изуми. Гледаше я и виждаше отново жената, която бе позирала за класа му. Сигурната в себе си красавица, която бе вдигнала високо брадичка и бе свалила роклята си.

И в този момент осъзна колко невярно я бе преценил. Беше мислил, че тя е неговата богиня, неговата куртизанка, но тя беше толкова повече от това, мили Боже, толкова много повече. В нея имаше още нещо. Нещо, което никога досега не си бе позволил да види, нещо, което караше душата му да ридае от копнеж. Почтеност. Сила. Сигурност.

Сигурност…

Тази мисъл го ужаси; беше толкова чиста, толкова успокоителна. Сигурност. Иисусе, кога за последен път бе помислил нещо подобно за някого? Изобщо, подобно нещо беше ли му се случвало някога?

Смехът му секна изведнъж, усети, че трепери. Тогава нейният смях започна да заглъхва бавно и съвсем замря; видя внезапно изписалото се по лицето й смущение, когато се обърна да го погледне.

— Джонас? — промълви питащо тя.

А после се усмихна отново по характерния си несигурен начин, изпълнен с измамно колебание. Усмивката не беше толкова красива като смеха й, но въпреки това го хипнотизира. Същият бе ефектът и от лекото докосване на пръстите й, от неуверената ласка.

— Нарисувай ми някой друг — помоли тя. — Покажи ми какви са според теб.

Само той си знаеше с цената на какви усилия успя да проговори:

— Наистина ли искаш?

— Да. — Младата жена се усмихна и в гласа й долови облекчение. — Да.

Той обаче вече не беше сигурен в истината. Бе изгубил — или спечелил — нещо, не знаеше кое от двете бе вярно. Беше объркан, когато я погледна, объркан от онова, което виждаше в нея, от действителността, която бе в странно съгласие с фантазиите му. Коя беше тя? Коя бе всъщност?

Джонас остави встрани скицника и се приведе напред — искаше да се увери, много му се искаше да я погледне и да види само жената от своите фантазии. Тя се бе взряла в него, набърчила съсредоточено чело, и той осъзна, че се опитваше да го прецени. Представяше си въртящите се в мозъка й колелца и бурмички, неуморното търсене на отговори. Тя беше любознателна, пълна с живот и отворена. Тук нямаше никакво лицемерие. Просто какавидата се отваряше малко по малко и скритата в нея пеперуда показваше част от блестящите си цветове. Цветове, различни от онези, които бе очаквал. Цветове, които го изкушаваха и мамеха, които го накараха да се наведе към нея.

Тя бе като мраморна статуя, която оживява под артистичната му ръка, Галатея на Пигмалион. Искаше да я докосне, да се любят тук, на твърдия покрив, осветени единствено от звездите и луната над тях. Искаше да я чуе да стене, да види чувственото осъзнаване в невинните й очи, отпразнуването на интимността.

Но най-вече искаше безопасността, която му даряваше присъствието й. Спасението, което чувстваше неясно. Искаше нейната сила, защото нямаше своя собствена…

— Желаеш истината — прошепна младият мъж, като докосна косата й и остави тежките кичури да се разсипят върху пръстите му.

Усети я как настръхва и после се отпуска, когато отдръпна ръка — почти недоловимо отпускане — и отново я докосна. Допря върховете на пръстите си до устата й, почувства леката топла подутина на устните, влажността на дъха й.

— Нека да ти покажа какво знам за това — промълви Джонас. — Устата ти може да бъде видяна по стотици начини. Рико ще забележи в нея светлосенките; Байрон Сойер ще види цвета; друг художник сигурно ще види линията. Сто истини и всичките са верни. Няма автентични истини, скъпа, само автентичен начин на виждане. Всеки един от нас ще нарисува устните ти по различен начин, но никой няма да успее да предаде пълната им същност. — Спря да говори за миг, чу ускореното й дишане и видя парата от дъха й в студения нощен въздух. — Има само един начин да се открие цялата истина.

— Какъв е той?

Гласът й бе сподавен. И го накара да изтръпне.

Уитакър се усмихна, повдигна брадичката й с длан и се приближи.

— Опитай го сама — отвърна той.

И я целуна.

Иисусе, колко нежна беше, толкова нежна и топла. Само докосването до устните й бе достатъчно да го възбуди. Както и тихата еротика на колебанието й. Беше очаквал от нея да се отдръпне, затова я притисна по-силно; обзе го чувство на безсилие поради липсата на мощ в изкуствената ръка, от нейната безполезност. В същия момент обаче осъзна, че тя не се дърпа назад, че не протестира с девически преструвки и треперещи длани, както бе очаквал.

Но и не отвръщаше на целувката му. Стоеше неподвижна до него. Джонас отметна назад глава, погледна я в очите и видя в тях несигурност и копнеж. Копнеж. Това почти го довърши. Внезапно я видя в различни цветове, яркосини и розови, които се излъчваха от кожата й, играеха с лунната светлина и падаха върху косите й, пречупени във всички цветове на дъгата. Ах, Господи, неговата пеперуда…

— Ето така — промълви той, приведе се и отново се сля с устните й, като ги очертаваше с език.

Пусна брадичката и сграбчи ръката й, повдигна я до рамото си и почувства главозамайващо облекчение, когато пръстите й докоснаха колебливо косите му. Този допир го възпламени и той усили натиска на целувката си, като я принуди да разтвори уста — искаше топлината й, вкуса й — на вино и на сън, и на сладка, влажна топлина. Тя нямаше нищо общо с онова, което си бе представял, и в същото време бе точно това. Така великолепна и опияняваща, както бе искал, по-всеотдайна, отколкото бе очаквал. Разкопча една от петелките на пелерината й, провря длан между тежките гънки на вълнения плат, усети твърдия корсет под атлазената рокля, ризницата, която не му позволяваше да докосне ребрата й, да обхване гърдите й. О, Боже, как осуетяваше намеренията му тази защитна какавида, също като куртизанката и също толкова незавършена.

А той искаше всичко, искаше да улови душата й, да я притисне в тялото си и да я усети да се гърчи до него, да знае, че я е притежавал както никой друг. Истината за нея, нейната същност, щеше да бъде негова тази нощ, така както бяха вече мислите й.

Той прекъсна целувката и се отдръпна. Имоджин отвори бавно очи, като опиянена, а след това примигна, отмести поглед и се засмя тихо, нервно, конвулсивно. Допря ръка до подутите си устни.

— Предполагам… предполагам, че мислиш…

— Ела с мен.

Младият мъж едва чу думите й. Скочи на крака и я дръпна до себе си. Усети вибрациите в тялото си. Те го изгаряха, изтощаваха го и той искаше да удовлетвори желанието си веднага, да усети как силата на нейната душа милва неговата, да поеме в дробовете си нейния дъх и да се обвие с косите й. Иисусе, не можеше да чака нито миг повече.

Чу стъпките й зад себе си, чу запъхтяното й дишане, но не забави крачка, като стискаше все така здраво ръката й. Премина през вратата, заслиза по стълбите. Тя се спъна и политна върху него; усетил тялото й притиснато в своето, той едва се сдържа да не се обърне и да я сграбчи, да я обладае направо тук, на стълбището. Въпреки това изчака, докато стигнаха долната площадка на тесните стълби, изчака, докато се озоваха в спалнята му; едва тогава я притисна с гръб към стената и я обгърна с тялото си.

— Кажи, че ме желаеш, Джини.

Искаше, изгаряше от желание да я чуе да произнася тези думи. Вгледа се в очите й — очи, които внезапно започнаха да изглеждат безкрайно дълбоки, безкрайно тъмни. Очи, които криеха тайните на света. Очи, в които бе неговото спасение. „Искам да знам как бих се чувствала на ваше място“, беше казала веднъж тя и Джонас си помисли, че сега щеше да й покаже как се чувства, щеше да й покаже опиянението от оргазма, вълнуващото умиротворение на преситата.

Имоджин се поколеба. Измина секунда, измина втора и Уитакър помисли, че ще полудее, че ще разкъса дрехите й и ще я обладае без нейно съгласие, без да се съобразява с нея. Но не можеше да го направи. Искаше думите. Имаше нужда от тях.

Чу болката в гласа си.

— Моля те! Кажи ми!

Дишането й беше учестено. Младата жена преглътна и отмести поглед; Джонас видя смутеното стискане на челюстите й, нерешителността й. Тогава тя насочи очи отново към него и в тях той прочете „да“ — отговора, който желаеше. Отговорът, без който, осъзна внезапно това, не би могъл да живее.

Тя отвори уста да говори.

— Аз…

— Ето къде си бил значи, mon ami.

Беше гласът на Чайлдс. Шеговит и безгрижен, леко развеселен, но все едно, че заля с леденостудена вода Джонас. Той издаде подобен на недоволно ръмжене звук, пусна любимата си и се завъртя към приятеля си, който се бе облегнал на рамката на вратата с димяща купичка в ръка.

— Иисусе, Рико…

— Изглеждаш великолепно с пуснати коси, cherie — рече Чайлдс, без да обръща внимание на Джонас, и влезе в стаята. После протегна купичката към Джини и се усмихна. — Искаш ли да хапнеш нещо за вечеря?