Меган Чанс
Портретът (10)

Глава десета

Бяха изминали два дни, откакто не бе ходила в ателието. Два дни, откакто бе получила бележката чрез пратеник, когото виждаше за първи път. Един-единствен ред, надраскан върху парче хартия, откъснато от скицник, с уверен и почти неразгадаем почерк.

„Няма да имаме часове до следващото съобщение.

Дж. У.“

Това бе всичко. Никакви обяснения, никакви извинения, а когато Томас беше отишъл в ателието да попита, никой не бе отговорил на чукането му.

Всичко това й напомняше разказа на Питър за миналата пролет. Питаше се дали Уитакър не седи в ателието си, заслушан в призивите на нейния кръстник, изгубен сред собствените си видения. Тази мисъл я смущаваше и безпокоеше. Все по-натрапчиво я преследваше желанието да отиде при него, ако не за друго, то поне за да се увери, че е добре. Не трябваше обаче да се поддава на този импулс. Не познаваше Уитакър достатъчно добре, за да му се натрапва и още по-важно, не знаеше каква щеше да бъде реакцията му на евентуално нейно посещение, нито пък какво щеше да изпита тя самата, когато го види отново.

Имоджин погледна към скицата, окачена над умивалника в стаята й. Хартията все още изглеждаше измачкана въпреки всеотдайните й усилия да приглади гънките с надеждата да разкрие тайните, скрити в тях, с надеждата, че тя ще й обясни всичко. Мислеше, че рисунката щеше да обясни, защо той й обръщаше толкова голямо внимание, какво искаше всъщност от нея. Вместо това скицата предизвика повече въпроси, отколкото отговори.

Портретът, който бе вдигнала от пода, беше на жена, която не познаваше, жена, чиято прилика с нея се ограничаваше до роклята и прическата. Колкото до останалото… останалото бе някой, когото Имоджин не бе виждала никога досега, когото не познаваше.

Жената на тази картина изглеждаше деликатна и красива. Беше полуобърната към художника и в профила й имаше нещо възвишено, нещо умиротворяващо и уверено в изражението й, уравновесеност и грация в позата й. Тя беше прекрасна и поразителна, почти… чувствена. Тя беше всичко, което Имоджин не беше. И въпреки това не можеше да отдели погледа си от нея; питаше се кого всъщност бе нарисувал Уитакър и защо след това бе захвърлил гневно творението си, сякаш в него имаше нещо грозно, нещо скверно. Тогава бе помислила, че причината е в нея самата, в това, че бе неподходящ модел и той не виждаше в нея нищо, което да си заслужава да бъде нарисувано. Скицата обаче беше толкова красива, че сега вече се чудеше дали лошото му настроение изобщо имаше нещо общо с нея.

Имоджин въздъхна и извърна поглед. Приближи се до прозореца и се загледа към парка. Искаше й се тя да е жената от картината — жена, изпълнена с тайнственост и грация, жена, която можеше да го заинтригува, да го предизвика. Този стремеж я ужаси. Джонас Уитакър не беше мъжа за нея; безсмислено бе да изпитва желание или копнеж. Безполезно бе да жадува за него. Въпреки разсъжденията си обаче, не можеше да се пребори с тези чувства, а знаеше колко са опасни.

Подпря глава на прозореца; усети едновременно хладното стъкло върху челото си и безизходно отчаяние. Тя не беше от типа жени, които биха привлекли Уитакър, никога нямаше да бъде сред тях и тази мисъл я изпълни с усещане за загуба, толкова силно, че беше почти непоносимо.

Толкова непоносимо, както и вероятността да не го види никога повече.

— Имоджин?

Гласът на Катрин се чу от коридора. През последните дни нейната кръстница бе грижлива и внимателна с нея, но този път Имоджин не искаше това. Не искаше да се занимава с бродерии и да пие чай. Искаше да мисли, да преодолее объркването си. Този път желаеше самотата, която бе нейния живот в Нашвил.

Катрин обаче й желаеше доброто, бе сигурна в това; Имоджин въздъхна и се обърна с гръб към прозореца.

— Влез.

Вратата се открехна и кръстницата й надникна през пролуката.

— О, Имоджин, ти си тук. — В тона й усети огромно облекчение. — Не ме ли чу като те виках?

Младата жена смръщи вежди.

— Не, нищо не съм чула.

— Ами… — Катрин влезе в стаята и протегна къс хартия към нея. — Това пристигна току-що за теб. Мисля, че с важно.

Имоджин се взря в бележката в ръката й; видът й я изпълни със странен ужас. Странен, тъй като знаеше, че е заради Джонас Уитакър, макар да нямаше причина да мисли така — не беше откъснат от скицник лист, както предишния път. Листът беше солиден, с цвят на слонова кост и говореше за пари и елегантност, коренно различен от другото послание. Толкова различен, помисли си младата жена; абсурдно бе да смята, че може да има нещо общо с Уитакър. Въпреки това дъхът й секна, когато се втурна към своята кръстница, а пръстите й трепереха, като пое бележката от ръката й.

Катрин се намръщи, кафявите й очи потъмняха от тревога.

— Имоджин, всичко наред ли е? Това… очакваше ли го?

Кръщелницата й поклати глава. Хартията бе дебела и плътна. Разгъна я бавно. Част от съзнанието й отбеляза факта, че тънкият калиграфски почерк й е непознат. Гърдите й се стегнаха тревожно. Вестите сигурно не бяха добри. Той вероятно я уведомяваше, че повече няма да я обучава. А може би положението бе още по-лошо, може би я известяваха за ненавременната му смърт или… или…

В ушите й прозвучаха отново думите на Питър. „Лудостта ме очаква, Рико. Да се предам ли в ръцете й?“

Затвори за момент очи, опитвайки се да прогони тази мисъл, преди да разгъне последната свивка и да прочете съобщението. Както и предишния път, то бе лаконично и семпло: „Джонас Уитакър моли за честта да ви види незабавно.“

Нямаше подпис.

Имоджин почувства внезапна луда радост, съпроводена с неудобство. Устата й пресъхна от силните емоции.

— Кой го донесе?

— Чака долу — отвърна Катрин. — Настоя да те изчака. — После потупа нежно, успокоително дланта на кръщелницата си. — Скъпа, всичко наред ли е?

— Той иска да ме види.

— Кой?

— Мистър Уитакър.

Въпросите засипваха ума й като лавина. Той искаше да я види незабавно, а тя нямаше представа защо, все още не можеше да предположи какво иска от нея. Не й се вярваше, че става въпрос за урок. Беше късно, почти време за вечеря.

— Е, слава богу — обади се Катрин. — Значи утре най-после отиваш отново в ателието, така ли?

Младата жена й подаде безмълвно бележката. Катрин я прочете набързо и я върна, като се намръщи още повече.

— Не може да предлага сериозно това — рече тя. — Сигурно иска да каже да отидеш утре.

— Пише „незабавно“.

— Да, но…

— Може би трябва да поговоря с човека, който я е донесъл.

Кръстницата й посочи към стълбището.

— Той е в салона — рече тя.

Имоджин си наложи да слезе с грация и достойнство. Въпреки това не го направи достатъчно бавно, макар да й се стори, че измина цяла вечност, преди да види кой я очакваше.

Фредерик Чайлдс. Младата жена се поколеба. Той беше последния, когото бе очаквала да види, а ето че стоеше така, сякаш се бе родил тук, и оглеждаше безгрижно окачената на стената гравюра върху дърво. Дългата му руса коса падаше по раменете върху прекрасното му синьо палто. „Същият като Николас — помисли си тя. — Чувства се удобно във всякаква ситуация.“

Устните му незабавно се разтеглиха в усмивка, очите му светнаха.

— Мис Имоджин — поклони се леко той. — Щастлив съм да ви видя отново.

— Мистър Чайлдс. — Тя не отвърна на усмивката му. Протегна напред бележката. — Вие ли я донесохте?

— Да — отговори той и тръгна към нея. В този момент се спря и погледът му се плъзна покрай нея. — Pardon — рече самоуверено той. — Не разбрах, че на стълбите има още една красива дама.

Имоджин се обърна, за да види застаналата зад гърба й Катрин. Беше забравила за нея. Разсеяно ги запозна.

Чайлдс ги ослепи отново с омайната си усмивка.

— Слушал съм много за вас, мисис Гозни. Вие и вашият съпруг се ползвате с много добро име сред артистичните среди.

— О, вие художник ли сте?

И тя отправи питащ поглед към своята кръщелница.

— Той е приятел на мистър Уитакър — обясни младата жена; усети нетърпение в гласа си. — Мистър Чайлдс, това съобщение…

— А, да, съобщението. — Усмивката му остана същата, доброто настроение в гласа му не помръкна, но в очите му Имоджин забеляза нещо особено, някакво изражение, което не можа да разчете. — Дойдох да ви придружа до ателието.

Катрин се намръщи.

— Вече е време за вечеря. Той сигурно няма предвид…

— О, точно това има предвид.

— Знам, че дневното разписание на хората на изкуството е по-особено — продължи търпеливо тя. — Но тази работа вероятно може да почака до утре.

Чайлдс поклати глава.

— Простете, мисис Гозни — възпротиви се твърдо, макар и все така учтиво, той. — Но работата не може да чака.

Погледна отново към Имоджин и усмивката му стана по-сърдечна, изражението му се смекчи. Тази трансформация го направи дори още по-прекрасен отпреди, ако подобно нещо изобщо беше възможно. Тя добави нежност, която бе по-реална от светския му чар и много по-въздействаща.

— Мис Имоджин — рече тихо той, — Джонас иска да ви види. Моля ви, елате!

На нея също й се искаше. Господи, как само й се искаше, но подобно лудо желание беше опасно. „Кажи не.“ Тя отвори уста.

Тогава погледна Чайлдс, погледна го истински, и отказът замръзна на устните й. Видя настойчивостта в погледа му — настоятелност, завоалирана в усмивка и привидно безгрижие, и това я накара да се сети отново за Уитакър: сам в ателието си, загледан през прозореца, докато другите блъскат по вратата. Всичките й резерви рухнаха, пометени от силата на тревогата и състраданието. Не можеше да става въпрос — разбира се, че щеше да отиде.

Младата жена смачка хартията в ръката си.

— Добре тогава — рече тя. — Отивам за пелерината си.

Катрин смръщи чело още повече.

— Не знам…

Чайлдс я погледна.

— Обещавам, че ще се погрижа за нейната безопасност, madame. Имате думата ми, че няма да й се случи нищо лошо.

Мисис Гозни се поколеба.

— Може би, ако беше ден — рече най-после тя. — Но през нощта… — Не довърши мисълта си; огледа съсредоточено кръщелницата си, след което кимна. — Поне ми позволете да ви дам нашата карета. Хенри ще те чака там…

— Непременно. — Тонът на Чайлдс бе любезен, лишен от всякакви емоции, но на Имоджин й се стори, че забеляза в погледа му облекчение, придружено с известно нетърпение, когато се обърна към нея. — В такъв случай ще тръгваме ли, мис Имоджин?

Тя кимна и забърза към гардероба от другата страна на стълбището. Грабна пелерината, хвърли за момент поглед върху роклята си; щеше й се да е облечена с нещо по-хубаво от тази лилава дреха на по-тъмнолилави линии и волани без никаква украса. Прогони веднага тази абсурдна мисъл. Уитакър не я викаше заради вида й. Съмняваше се, че изобщо щеше да забележи какво носи.

Закопча пелерината, грабна шапката си и се спусна към изхода.

Чайлдс я погледна и се усмихна.

— А, ето я — рече той.

Сините му очи блеснаха, когато ги насочи отново към Катрин. Пое дланта й в ръката си и се поклони.

— Беше истинско удоволствие да поговоря с вас, мисис Гозни.

— За мен също — отвърна Катрин. Гласът й бе леко задъхан, както винаги, когато се забавляваше. — Тази вечер ще поговоря с Томас за вашата комисионна.

— Madame, много сте мила. Ще чакам да ми се обадите. — Пусна с усмивка ръката на своята домакиня, изправи се и отметна с красиво и грациозно движение назад косите си, преди да се обърне към Имоджин и да й подаде ръка. — Cherie?

Младата жена кимна и пое предложената десница; в бързината дори я сграбчи малко грубичко. Фредерик повдигна едната си вежда. Тя се усмихна неуверено и поотпусна хватката си, усетила топлината му изпод ръкавицата и дебелото палто, подушила силния му одеколон. Когато вратата на главния вход се затвори след тях и студеният влажен есенен въздух погали бузите и разпиля косите й, Чайлдс се обърна усмихнат към нея.

— Не се страхувай, cherie — прошепна той. — Изглеждаш така, сякаш току-що си поверила душата си на дявола за съхранение. Уверявам те, че не съм толкова опасен.

Тя го изгледа изненадано.

— Не съм уплашена — отвърна тя. — Трябва ли да бъда?

Младият мъж примигна и Имоджин разбра, че бе очаквал остроумна, духовита забележка. Тя отклони поглед смутена, почувства се глупава и за кой ли път пожела да беше опитна във флирта, както покойната си сестра, да знаеше поне нещичко за това, как може да се омае един мъж. Почти очакваше Чайлдс да я изостави тук, на стълбата, и да се откаже от предложението си да я придружи. Той обаче само се изсмя и я поведе към чакащата карета.

— Не знам — рече той. — Може би трябва.

Думите му само увеличиха още повече усещането й, че всичко, което ставаше, бе странно. Ръката на Чайлдс обаче й подейства успокояващо и когато се озова във файтона, Имоджин откри, че му вярва, макар почти да не го познаваше.

— Много мило, че правиш това, cherie — заяви той, като я погледна сериозно.

Гласът му бе тих и равен, но в думите му имаше особен подсмисъл, същият, който бе доловила, когато я помоли да тръгне с него. Отново се сети за историята на Питър и усети тревожно пробождане в гърдите.

— Какво не е наред с Уитакър? — изтърси тя.

— Не наред ли?

Младият мъж погледна през прозореца и облегна лакът на тесния перваз, подпря брадичка с ръката си. Тя не виждаше нищо, освен завесата на косите му и част от профила му.

— Нещата никога не са „не наред“ с Джонас. Те са само повече или по-малко нормални.

Нещо в гласа му привлече вниманието й — може би тъга, а може би просто сарказъм.

Имоджин смръщи вежди.

— Не разбирам.

Той се изсмя и се обърна към нея; на лицето му видя горчива усмивка.

— Не, не виждам как би могла да разбереш — отговори той и този път не извърна поглед, а се взря замислено в нея.

Младата жена се изчерви. Имаше чувството, че той търси нещо, че очаква да открие нещо в лицето й, а когато заговори отново, не бе сигурна дали го е намерил.

— А, но ти си толкова невинна — промълви той така тихо, сякаш говореше на себе си. — Чудя се защо е избрал теб?

Въпросът му я сепна.

— Избрал мен ли? — Гласът й прозвуча рязко, остро. — Какво искаш да кажеш?

Погледът му се задържа върху й още малко, след това той се усмихна — леко, със самоирония — и се обърна.

— Нищо — повдигна рамене младият мъж. — Познавам Джонас отдавна. Може би дори прекалено отдавна. Не знаеш някои неща за него…

— Знам, че е луд — прекъсна го тя, внезапно решила да му покаже, че не е чак толкова наивна, колкото я мисли.

Той се засмя.

— Луд ли? Кой ти каза това?

— Питър Макбрайд.

— А, Питър. Добронамереният, заможен Питър. — Чайлдс насочи пронизващия си поглед към нея. — Какво друго ти каза?

Имоджин облиза устни; чувстваше се така, сякаш бе казала нещо глупаво, сякаш не бе разбрала правилно нещо, макар да не знаеше какво.

— Разказа ми за миналата пролет.

Чайлдс подпря безмълвно глава върху меката стена на каретата. Тишината изпълни файтона до такава степен, че главата на младата жена започна да бучи.

Екипажът намали скоростта. Имоджин надникна през прозореца — пред тях се бе изправила познатата сграда на Десета улица. Тревогата стегна гърдите й толкова силно, че изведнъж й стана трудно да диша. Надвеси се напред, извърна се към Чайлдс и почти несъзнателно го докосна по ръката, за да привлече вниманието му.

— Моля те — промълви тя, изненадана от настойчивостта в гласа си. — Моля те, кажи ми, днес пак ли е в такова състояние?

Изражението на младия мъж бе толкова мрачно и питащо, че я порази.

— Ако ти кажа, че е — произнесе бавно той, — ще избягаш ли?

Думите й бяха познати. Чу в съзнанието си дълбокия глас на Джонас Уитакър. „Какво искате от мен, мис Картър? Защо не си отидете, защо не избягате…?“

Без да откъсва очи от Чайлдс, тя поклати глава.

— Не. Не, няма да избягам.

Файтонът спря. Чу как колелата цопнаха в калта и подобното на стон скърцане на пружините. Фредерик Чайлдс се изправи и се пресегна към дръжката на вратата. Отвори я и слезе, след което протегна ръка да й помогне. Младата жена подпря обвитата си в ръкавица длан в неговата.

— Е? — попита неуверено тя. — Той наистина ли…?

Спътникът й погледна към сградата, към горния етаж, където залязващата слънчева светлина се отразяваше в прозорците на ателието на Джонас Уитакър. Имоджин усети, че стисна ръката й по-силно.

— Мисля, че ще ти се стори променен.

И без да каже нищо повече, я поведе нагоре по стълбите.