Меган Чанс
Портретът (9)

Глава девета

Джонас се взираше с невиждащ поглед в скицата пред себе си, докато рисуваше трескаво. Не разбираше какво се беше случило. Нещо се бе променило, нещо бе отнело контрола от ръцете му, бе накарало кръвта във вените му да кипне, бе го изпълнило със страх, с ужас и с някаква смущаваща еуфория.

Непрекъснато я бе подценявал. Тя обаче никога не бе реагирала според очакванията му. Спомни си днешната сутрин, когато се появи, облечена със синьо-лилавата коприна; тя не й подхождаше както всичко останало, което носеше. С тези дрехи изглеждаше слаба и крехка и той бе позволил това впечатление да го заблуди, макар че не трябваше да му се поддава, макар да знаеше, че в действителност е по-силна.

Сега се проявяваше като два пъти по-голям глупак, тъй като вече не можеше да погледне към същата синкаво лилава коприна, без да се сети как се бе извивала под пръстите му, бавно — копче по копче — и бе разкривала девическата дантела на долната й риза, гладката й кожа с цвят на слонова кост. Не можеше да не си спомня, колко тъмни и мръсни изглеждаха пръстите му на фона на тази бяла плът или пък за луничките по раменете й, или за малките светли косъмчета по врата й, за лекия пух…

Джонас затвори очи за момент. Този път наистина полудяваше. Бе искал да я прогони, да я накара да побегне, а вместо това се бе получило така, че сега той трябваше да бяга. Защото не можеше да отдели очите си от нея. Защото така, както бе застанала с гръб към него, тя бе пленителна и мистериозна — загадка, която трябваше да разреши. Защото, когато тя бе изрекла условията си да позира, той внезапно бе изпитал силно желание да я рисува и не можеше да си обясни защо.

Каза си, че е прекалено деликатна, прекалено бледа, прекалено крехка за неговия вкус. Но слънчевата светлина, която нахлуваше през прозорците, оцвети кожата й, запали светлинки в косите й с цвят на мед, придаде й нежна топлина, ефирна, почти нематериална сила.

Казваше си, че не е хубава, че лицето й е прекалено ъгловато, за да бъде красиво, че брадичката й е прекалено дълга. Но така, както бе седнала, с вдигната под ъгъл спрямо него брадичка, той можеше да забележи деликатната структура на челюстите й, леката изпъкналост на скулите, прекрасната симетрия на чертите на лицето й.

Чувстваше се омагьосан от тези изразителни очи, от гладката й кожа и от уханието й, от странната сила на нейните думи, от тъгата, която бе усетил в тях, от заплахата за близост. „Искам да знам как бих се чувствала на ваше място. Искам да разбера.“

Защо, по дяволите, не беше избягала?

Джонас стисна въглена между пръстите си, изпълнен с все по-нарастващо усещане за безсилие. Вече не знаеше какво още да опита, какво да направи, дори не си спомняше защо бе желал толкова силно тя да си отиде. Какво имаше в нея? Защо му въздействаше по такъв начин? Не си спомняше, кога за последен път някоя жена бе успяла да влезе дотолкова под кожата му…

Линиите върху хартията изведнъж като че ли замръзнаха и започнаха да се оформят пред очите му. Това не бяха отделни черти, нито пък двуизмерна равнина, не бяха просто пространство и светлосенки. Младият мъж погледна скицника пред себе си и видя жената, която бе нарисувал с най-големи подробности. Дъхът му секна. Съзерцаваше фигурата, чувствеността на формите й, спокойния еротизъм. Почувства силен шок и объркване, които стигнаха чак до мозъка на костите му.

Той поклати глава. О, Иисусе, Иисусе Христе, не това. Не толкова лесно. Дни, седмици се бе борил с куртизанката. Никога не се бе получавала с такава лекота. Всяка скица бе борба, всяка линия — поражение.

Кръвта забушува още по-бясно във вените му. Тя бучеше в ушите му, пулсираше в тялото му. Уитакър остави въглена и отстъпи назад, за да не вижда повече творението си; искаше му се да отрече дори неговото съществуване. Тя беше във всичко. Всичко. Не я желаеше тук, не желаеше нито част от нея. Вдигна поглед към седналата върху подиума жена — това не бе жертвата, която бе искал да бъде. Гневът му избухна. Чувстваше се победен така, както победен го бе накарала да се чувства куртизанката. Озлобено издърпа скицата от статива, смачка я и я захвърли върху пода.

— Обличай се! — заяви рязко той.

С мъка успяваше да произнесе думите, но те сякаш отекнаха из стаята, прекалено силни, прекалено груби.

— За Бога, обличай се и си върви! Всички си тръгвайте!

Имоджин подскочи и се изви да го погледне. Джонас видя как погледът й попадна върху листа, който бе захвърлил, видя въпроса в големите й кафяви очи. След това бузите й поруменяха и тя се намръщи, като дръпна нагоре ръкавите на роклята си. В следващия миг Макбрайд беше на крака, устремен към нея, за да й помогне да се облече. Джонас усети погледите на другите също да се насочват към него, да го обхващат като в капан; не му пукаше какво виждат или какво си мислят.

Обърна се и се насочи към платното край прозореца. Пътьом сграбчи палитрата си, твърдо решен да рисува, да зачеркне от съзнанието си младата жена, деликатните извивки на тялото й и крехките черти на лицето й. Беше твърдо решен да рисува куртизанката. И твърдо решен нито да поглежда повече към Имоджин Картър, нито да мисли за нея.

Чу вратата на ателието да се отваря. Младият мъж упорито не отдели очи от платното пред себе си, от пищните форми на куртизанката…

Вратата се затръшна. Уитакър вдигна поглед. Беше Чайлдс. Видът му предизвика едновременно облекчение и раздразнение.

— Какво искаш, Рико?

— Минава дванайсет по обяд, mon ami. — Новодошлият вдигна рамене — небрежно, красиво движение, от което златистите коси се разпиляха по раменете му. — Време е всички момчета и момичета да си ходят по домовете.

Огледа стаята. Джонас усети неприязън, когато Чайлдс насочи усмивката си към мис Картър, която слизаше от подиума, порядъчно изчервена. Роклята вече бе закопчана и отново бе скрила онези гладки, бели рамене и шия.

— А, мис Имоджин — прозвуча обработеният глас на Чайлдс. — Колко се радвам, че ви виждам отново. Аз…

— Остави я на мира, по дяволите!

В първия момент Уитакър не разбра, че думите излязоха от неговата уста. Силата на гнева му го изуми. Забеляза как Рико се обърна към него, повдигнал изненадано едната си руса вежда, видя внезапно появилия се в погледа му интерес.

— Да вървим, Имоджин.

Джонас чу с част от съзнанието си гласа на Макбрайд. Той прозвуча доста силно в неочаквано настъпилата тишина. Забеляза начина, по който неговият ученик хвана ръката на младата жена, как я дръпна към вратата. Тя се поколеба само за миг, достатъчно, за да вдигне смачканата скица, захвърлена от учителя й. Видял колко внимателно пое творението му, като нещо безкрайно ценно, Джонас изгуби и последните остатъци от самоконтрола си.

— Да, Джини, върви, какво чакаш? — възкликна той, като материализира в тези няколко думи всичкия гняв и ирония, които го задушаваха. — Върви по дяволите!

И макар да знаеше, че Чайлдс го наблюдава, макар да знаеше, че всичко това щеше да предизвика въпроси по-късно, Уитакър не можа да отдели погледа си от нея, докато Питър я водеше към изхода. Очакваше да изпита облекчение, когато я види най-после да си тръгва, но единственото, което почувства, бе смущаващо разочарование. И не можеше да стори нищо, докато другите си тръгваха. Когато Тобаяс Харингтън най-после затвори вратата след себе си, Джонас насочи поглед към Рико, който се беше разположил върху стола на модела и сякаш олицетворяваше безгрижието.

Това обаче не заблуди приятеля му. Той забеляза напрегнатия интерес в светлосините очи на своя гост, едва прикритото любопитство.

— Да, да. Какво беше това, mon ami?

Нямаше как да се оправдае. За миг се почуди какво да му каже. Какво обяснение можеше да даде, след като той самият не разбираше какво се бе случило току-що. Сети се за няколко импровизирани в момента извинения, неясни коментари, неубедителни лъжи, но по начина, по който го наблюдаваше Чайлдс, разбра, че няма да се отърве така лесно.

— Е? Ще ми отговориш ли, или ще бъда принуден аз да дам някакво обяснение? Я да видим… знам какво става… влюбил си се лудо в момичето…

— Не ставай смешен — прекъсна го Джонас.

— Pardon, но на мен изобщо не ми се струва смешно. Чух последните ти думи към онова невинно момиче, да не говорим за очарователните нежности по мой адрес. В никакъв случай не звучеше незаинтересовано.

— Думите лесно биват зле интерпретирани.

— Не го удряй на философия пък сега, няма да го понеса — изпъшка Рико и завъртя очи. — Довери се поне малко на моята интелигентност, а? „Остави я на мира, по дяволите!“ Тези думи не могат да се интерпретират по кой знае колко начини.

Уитакър трябваше да положи усилия, за да запази безизразно лицето си.

— Може да съм бил ядосан от нещо.

— Париж може би е в Германия?

— Не ме дразни, Рико.

— Забравяш — заяви с усмивка гостът, — че не можеш да ме заплашваш. Виждал съм те и в много по-лош вид.

— Ти така си мислиш.

— Освен това не мога да се преборя с любопитството си.

— Няма да те обиждам, като ти напомня за капана, в който падат любопитните.

— Или пък просто мога да попитам Кларис. — Чайлдс погледна към паравана; след това се намръщи и огледа стаята. — Къде е тя, между другото? Струва ми се каза, че днес ще ви позира.

Кларис. Джонас бе забравил за нея. Беше я забравил до такава степен, че му бе нужно известно време, докато реагира.

— Кларис — повтори бавно той. — Отиде си.

— Отиде ли си? — Рико смръщи чело още по-силно. — Говориш за нея така, сякаш е умряла.

— За мен е умряла. Приключих с нея.

— Приключил си с нея? Само след една седмица? — Изпитателният поглед на Чайлдс стана още по-настойчив. — Защо ми се струва, че съм пропуснал нещо?

Уитакър се постара думите му да прозвучат нехайно.

— Няма нищо, Рико. Омръзна ми, това е всичко.

— И с коя я замести?

Въпросът се заби с изненадваща острота в Джонас. Беше напълно основателен, тъй като той не оставаше никога без любовница. Онова, което го изуми, бе фактът, че беше забравил напълно за това. Прииска му се да отвърне: „С никоя. Не съм я заменил с никоя.“ Искаше му се да го повярва. Но тогава видя отново как Имоджин Картър, седнала на стола, сваля презрамките на ризата си надолу по раменете си…

Устата на младия мъж пресъхна. Преглътна с усилие, насили се да направи неопределен жест.

— Разбирам.

Добре претегленото недоверие в тона на приятеля му го раздразни. Обърна се с гръб към него, към масата, върху която все още стоеше стъклената плочка с не докрай обработената ултрамаринова боя.

— Не е трудно да си намериш жена. Знаеш го добре.

— Да, разбира се. Колко глупаво от моя страна да подозирам, че не ми казваш цялата истина.

Уитакър трепна.

— Рико…

— Моля те, mon ami, звучиш така измъчено. Ако си решил толкова твърдо да запазиш цялата работа в тайна, просто го кажи и да приключваме.

— Тайна е.

— Дявол да те вземе.

Джонас усети смях в думите му и въздъхна.

— Няма нищо, за което да се тревожиш, Рико.

Настъпи мълчание. След това прозвуча гласът на Чайлдс, тих и мрачен, този път без следа от веселие.

— Наистина ли?

Уитакър затвори очи. Странно как го пронизваше тази загриженост. Направо го съсипваше. Той отвори очи и се вгледа в боята върху стъклената плочка, като си налагаше да се овладее, да измисли някоя приемлива лъжа, някакъв начин да обясни на своя приятел онова, което не можеше да обясни на самия себе си. Как можеше да обясни, че мисълта за любовници внезапно му се бе сторила противна и вулгарна? Че една безцветна, подобна на девица жена внезапно го бе обсебила до такава степен, че не можеше да я прогони от мислите си, не можеше да я забрави?

Не беше в състояние да обясни нищо от това. И знаеше, че ако се опита, Рико само щеше да го погледне с прекалено проницателните си, прекалено сини очи и да види през него така, както бе правил винаги. Именно поради това го мразеше толкова, колкото го и обичаше; затова месеците, които Чайлдс бе прекарал в Париж, бяха истинско облекчение и за двамата.

Неволно си спомни за миналата пролет. Побърза да погребе този спомен в същия миг и си наложи да говори спокойно.

— Няма нищо, Рико. Действително няма нищо.

— Чувал съм тези думи и преди — каза тихо Чайлдс.

Господи, каква мъка му причини мекото изказване на приятеля му, каква болка предизвика споменът. Уитакър си заповяда да го забрави, да се обърне и усмихне, да се преструва, че изобщо нищо не се е променило. Положи усилия гласът му да прозвучи небрежно.

— Кажи, защо дойде днес?

Чайлдс се изсмя — кратко, презрително. Това бе по-скоро отговор на факта, че Джонас пази тайна, отколкото на въпроса му, и той разбра.

Гостът му се ухили криво.

— Добре, любов моя, ще бъда добро момче. Дойдох да те поканя у нас. Снощи забравих — донесъл съм нещо от Париж за теб — нещо от самия дявол. Помислих, че може да ти хареса — още малко дяволия към останалата, с която си пълен, а?

Уитакър не се престори, че не е разбрал. Затвори очи, като си представи меката, сладникава тежест на опиума. А, звучеше добре. Обещаваше блажено спокойствие, главозамайваща забрава.

А той искаше да забрави. Искаше да забрави днешния ден. Искаше да забрави очите й и възбуждащата й плът с цвят на слонова кост, лекотата, с която я бе нарисувал. Искаше да забрави и днешния ден, и миналата нощ, и вчерашния ден, искаше да успокои бясното бучене на кръвта си, което се увеличаваше непрекъснато, откакто го бе погледнала право в очите и бе казала: „Искам да знам как бих се чувствала…“

Джонас поклати леко глава, сякаш за да проясни мислите си.

— Да — рече той. — Да, наистина ще ми хареса.

Чайлдс се поклони едва забележимо.

— Тогава тръгвай с мен. Как беше онова стихотворение? „Ела в моята гостна — казал паякът на мухата“… нещо такова, нали?

Уитакър се усмихна.

— Можеш да ме изкушиш да направя всичко, което си пожелаеш, Рико, но днес няма да споделям с теб никакви тайни, държа да те предупредя.

Приятелят му се засмя. Ателието сякаш запулсира в ритъма на този радостен, приятен звук.

— Вече те предупредих, че не можеш да ме заплашваш — заяви той и се запъти през коридора към своето ателие.

 

 

Беше късно, много по-късно, когато Джонас лежеше върху огромното легло в ъгъла на ателието на Чайлдс; погледът му бе замъглен, тялото — пияно от дима. Съзерцаваше как златните и черни сенки на газената лампа танцуват по стените и по картините на Рико, по огромния парижки куфар, който все още стоеше насред стаята с отворен капак и излагаше на показ многоцветните дрехи на своя собственик — жилетки, утринни жакети и панталони; някои от тях се въргаляха смачкани по пода, други бяха разхвърляни по леглото, трети пък бяха затиснати под краката на Джонас.

„Като кутията на Пандора е“ — помисли си той, загледан в кувертюрата на леглото, чиито златни нишки изглеждаха още по-златни на светлината на лампата. Богатите бургундско червени и зелени тонове сякаш пулсираха, благодарение на наркотика. Жилището на Рико беше значително по-голямо от неговото, но единствената причина за това бе, че приятелят му си падаше по хубавите неща, а той — не. Чайлдс обичаше лукса, меките кадифета, скъпите напитки и прекрасните парфюми. Дори сега мирисът на благовония изпълваше въздуха, примесен със сладникавия, тежък дим на опиума.

Уитакър имаше чувството, че потъва в него. Искаше му се да затвори очи и да остане вечно тук, но усещаше в кръвта си пулсиране, което опиатът все още не бе премахнал; имаше нужда от нещо повече, за да се отърве и от него.

— Още? — достигна до съзнанието му гласът на Чайлдс, апатичен и отчайващо далечен, макар всъщност да бе до него от самото начало.

Седнал на леглото, Рико бе олицетворение на упадъчността: с лула в едната ръка, докато с другата унесено галеше приятеля си по косата, прокарваше пръсти през нея с успокоителен, интимен жест.

Джонас се протегна и взе лулата, напълни дробовете си с изгарящия дим, остави го да се извие около него. „Толкова е коварен“ — помисли си той и затвори очи. Човек никога не знаеше къде ще го отнесе наркотикът; можеше да бъде колкото опасен, толкова и опияняващ.

„Като Имоджин Картър.“ Тази мисъл изплува в съзнанието му бавно, без да го изненада. Не бе съумял да се освободи от образа й нито през дългата вечер, нито сега, в тъмните часове на ранното утро. Помнеше как я бе нарекъл, как я бе нарекъл Питър. „Джини“. Името й подхождаше. Като духа, затворен в бутилката, тя беше истинско вълшебство, изкушение, опиянение. Беше опасна като опиума, щом бе успяла да обсеби така мислите му.

Не можеше да се освободи от нея. Макар да пушеше опиум, за да я забрави, всъщност видението с нейния образ ставаше още по-ясно, виждаше всяка подробност от сутринта. Помнеше колко силно я бе мразил, когато бе влязла в ателието, как бе очаквал с нетърпение възможността да я съкруши, да открие замислите й и да я накара да плати за тях. Помнеше с каква наслада бе изрекъл: „Джини, ще ни позирате ли днес?“, и колко шокиран бе след това, когато малките й, слаби ръце политнаха към, якичката, как се бе парализирал от плавната грация на движенията й. Никога не бе му се струвала толкова уверена, толкова владееща се. И, кой знае как, това също му бе въздействало съблазняващо.

Ох, Джини, Джини, която се бе обърнала с гръб към него, за да доразкопчее роклята й. Джини, която бе свела дългата си бяла шия почти като за жертвоприношение. Уханието на бадем, копринената топла плът, медените кичури на косата й, танцуващи върху кокалчетата на пръстите му, докато я разкопчаваше — едно, две, три, и след това — снежнобяла дантела, луничава кожа и мека нежност.

Тя беше ухаеща загадка, огромно противоречие — тиха и покорна и същевременно с такава невероятна сила. Сила, която се излъчваше и от неговата скица, която се бе предала от нея към ръцете му. Искаше му се да се наслади на това откритие, да мисли за омайващата сигурност в погледа й. Той бе толкова предизвикателен, така неустоим. И го накара сега за първи път да се запита, каква ли би била в леглото. Представи си я: гладката сатенена кожа,] лекия трепет на тялото, учестеното дишане. Видя медените й коси, разпилени по раменете й, запита се как би ги усетила кожата му.

Тази картина едва не го подлуди. Не можеше да я забрави, не можеше да я заличи. Мислеше за нея, чувствайки забързания, трескав порив на желанието, но то бе съвсем различно от онова, което бе изпитвал към Кларис или която и да било друга жена. Това бе нещо повече от обикновено сладострастие; знаеше, че е свързано с погледа в очите на Имоджин Картър. Погледът, който превръщаш малкия кафяв молец в красива пеперуда. Погледът, който бе променил намеренията му, бе запратил надалече причините, поради които искаше да се отърве от нея в началото, неуловим като дима, увиснал край завесите на леглото. Заплахите на Гозни, собствената му неспособност да рисува — всичко това сега му се струваше толкова маловажно, толкова абсурдно банално.

Те нямаха значение — не и след онова, което бе почувствал тази нощ. Тази нощ се бе издигнал на крилете вдъхновението — същото вдъхновение, което му бе отнето само преди няколко седмици от заплахата на нейното присъствие. А сега мислите се тълпяха в главата му, носеха се в призматичния танц на опиата, чисти, неясни и красиви. Стотици, те се въртяха толкова бързо и бясно, че едва успяваше да помисли за една, преди да се зароди друга, дори още по-могъща и непреодолима.

Погледна към ръката си, отпусната безжизнено върху гърдите, и тя като че ли светна от лъскавина. Отдавна, в Барбизон, Жан-Клод Миле бе казал на Джонас, че в кръвта му гори огън, и тази вечер той му бе повярвал. Тази вечер се съмняваше, че съществува нещо, което не би могъл да направи. Всичко отиваше на мястото си. Внезапно видя в най-големи подробности куртизанката, която безуспешно се опитваше да нарисува — неговия шедьовър, неговото piece de resistance^[1], което възнамеряваше да бъде най-велико, неговото върховно жертвоприношение за изложбата на Националната академия. Беше искал да покаже противоречие и желание, беше искал жената да бъде смущаваща, да покаже силата, с която разполагаха жените — онази неуловима и неопределима власт, която управляваше мъжете, независимо дали го признаваха или не. Голотата на куртизанката, нейното презрение, нейната сила щяха да отразяват всичко това… О, Боже, това щеше да бъде най-великото му творение.

Тази сутрин ненадейно бе осъзнал какво му е нужно, онова, което му се бе изплъзвало в продължение на седмици, липсващото парче. Никога не бе успял да види лицето на куртизанката в съзнанието си, но ето, че сега то вече бе там: внимателният поглед, безцветната красота, мекият монохром на кожата й. Джини Картър.

Господи, беше до такава степен блестящ, дяволски блестящ, та сам не можеше да повярва. По-раншната екзалтация все още караше кръвта му да ври, бясната радост, родена от вдъхновението нарастваше, докато изпълни душата му. Чистото великолепие на всичко това го накара да се засмее.

— Хм?

Рико се протегна край него. Джонас отвори очи; приятелят му се бе привел над него със замаяно изражение, а дългите руси коси бяха надвиснали като лъвска грива.

— Джини Картър — промълви Уитакър, като се надигна с усилие на лакът.

Чу гласа си; беше задъхан, забързан, но не можеше да го успокои.

— Тя е куртизанката, Рико. Иисусе, не го ли виждаш? Това лице — то е съвършеното лице за нея. Като пеперуда.

— Като пеперуда? — Чайлдс се облегна назад върху таблата на леглото и затвори очи, усмихвайки се. — Напълно ме обърка, mon ami. Лицето й, казваш, било като пеперуда?

— Тя е смайваща, не виждаш ли? — И младият мъж разтърси ръката на приятеля си, докато го принуди да отвори отново очи. — Ще нарисувам нея.

— О? Мислех, че малката ти одалиска беше гола.

— Да, разбира се.

— И мис Имоджин ще свали дрехите си заради теб? А, трябва наистина да си много умен.

Гласът на Рико звучеше апатично, толкова бавно, че докато стигне края на изречението си, Джонас вече бе забравил началото. Впрочем това нямаше значение. Единственото важно нещо бе голата жена. Уитакър не можеше да мисли за друго, освен за това, че може би щеше да бъде по-добре да я прикрие с някаква прозрачна материя, нещо, което ще придаде различни нюанси на кожата й, люче ди дентро. Да, прекрасно. Шал или нещо подобно. Рико сигурно имаше нещо от този род.

Джонас скочи от леглото, почти без да забелязва протестите на Рико. Приближи се до куфара насред стаята и започна да изхвърля дрехите от него — жилетки, фини ленени ризи и чорапи. По дяволите, тук трябваше да има нещо! Завъртя се на пети, огледа стаята, тежките драперии над леглото, кувертюрите с цвят на черница и възглавниците.

— Какво търсиш?

— Шал — отвърна Уитакър. — Някаква роба…

Забеляза мрежата против комари, захвърлена върху масата в ъгъла на стаята. Фино изтъканата материя проблясваше на светлината на свещите. Спусна се към нея, дръпна я рязко, преобърна няколко шишета, четки и чинийки с боя. Вдигна я така, че светлината да преминава през нея. А, да. Като пашкул на пеперуда — тънка и мека. Тя щеше да добави още един подсмисъл към картината; младият мъж се усмихна и погледна през рамо към Чайлдс, който го съзерцаваше смръщено.

Рико дръпна отново от лулата. Задържа дима за миг в дробовете си и след това го изпусна с въздишка.

— Искаш мис Картър да сложи това ли?

— Да.

— Разбирам — усмихна се той. — Бях прав, нали? Наистина желаеш невинното момиче.

„Невинното момиче.“ Думите се сляха в съзнанието на Джонас. И имаха не по-малка власт, от нея самата. Да, желаеше я. Желаеше я по сто различни начина. Желаеше я толкова силно, че едва се сдържаше да не наеме карета и да препусне към дома на Гозни, за да я отведе със себе си.

Тогава се сети за картината, която го очакваше в ателието. Това бе дори още по-непреодолимо; видението, което гореше в кръвта му бе прекалено възбуждащо, за да отрича повече неговото съществуване или да отлага осъществяването му. Пръстите го сърбяха да започне да рисува. Преметна мрежата против комари през рамо и се отправи към вратата.

Рико се изсмя от леглото, а след това затананика бавно една популярна песничка:

— „Мечтая за Джини със светло кестенявите коси…“

Уитакър се обърна към него — беше усмихнат. Мечта, да. Точно това бе Джини Картър. Тя беше прекрасна мечта, а нощта вибрираше с цветове и живот. Дори Чайлдс, колкото и апатичен да беше, изглеждаше бляскав и красив така, както се бе отпуснал върху възглавницата, с отразяващи се в косите му светлини на свещите.

— Ела с мен — предложи Джонас. — Нощта едва започва.

— А, да. — Рико се надигна с усилие и бавно се отправи към приятеля си. — Нощта наистина едва започва. Къде отиваме? В „Бауъри“? Може би ще открием Кларис, а? Сръднята й към теб сигурно вече е минала.

— Не, не там — отвърна Уитакър, като отвори широко вратата и издърпа Рико в коридора след себе си. — Имаме да вършим по-важна работа.

— О? Каква е тя?

— Ще рисуваме, приятелю — отвърна младият мъж и затвори вратата на ателието, изпълнен с такава възбуда и вдъхновение, че цялото му тяло като че ли изгаряше. — Ще рисуваме шедьовър.