Меган Чанс
Портретът (8)

Глава осма

— Днес ще изучаваме женския гръб.

Уитакър се приближи към подиума, където седеше Кларис, и дългите му елегантни пръсти заразкопчаваха тясната зелена рокля на модела. Бавно започна да спуска атлазената материя по раменете на младата жена и да разголва гърба й.

Правеше го съблазнително, бавно, пръстите му се плъзгаха по кожата й. Толкова осезателно и многозначително, че Имоджин потръпна; косъмчетата на тила й настръхнаха. Много добре си представяше усещането на тези докосвания. Прекалено добре.

Тя преглътна и фокусира вниманието си върху гърба на Кларис, като се опитваше да прогони тази мисъл, да забрави вчерашния ден и начина, по който я бе докосвал. Очевидно случката не означаваше нищо за него; тази сутрин я бе посрещнал с пламнал поглед, който й напомни как й бе наредил да си върви предишния ден, напомни й за убийствения гняв в потъмнелите му очи.

Така бе по-добре. Не желаеше той да се допира отново до нея. От това само й ставаше по-трудно да се съсредоточава, разсейваше я по пътя към истинската й цел. Въпреки това продължаваше да се пита, с какво го бе разгневила и как да го успокои. Докато не минеше ядът му, тя не можеше да се надява да бъде учителя, който искаше да има. И най-вероятно събитията отпреди два дни нямаше да се повторят.

Тази мисъл й подейства потискащо. Младата жена обаче стисна още по-здраво въглена и се приведе напред, когато Уитакър започна да говори; надяваше се, че може би все някак си щеше да успее да открие магията, да стигне сама до нея.

— А сега гледайте внимателно — рече Джонас и прокара пръсти по лопатката на Кларис. — Виждате ли колко гладки са мускулите? Засега се концентрирайте само върху рамото. След малко ще минем към гръбнака.

Той отстъпи встрани и Имоджин се взря в гърба на модела; искаше й се да разбира по-добре човешката анатомия, така, както я бе разбирала Хлое. Помнеше как сестра й и баща й се ровеха из медицинските учебници и с часове скицираха, в опити да изобразят правилно една-единствена линия. Младата жена присви очи, опитвайки се да види през погледа на Хлое, стараейки се да следва извивките на мускулите.

Доближи въглена до хартията, нарисува горния край на рамото и вдигна очи — в същия миг, в който Уитакър слезе от подиума. Той гледаше право към нея. Имоджин замръзна, смаяна от горчивината и гнева в погледа му.

— Мис Картър — рече той, а тонът му бе пълен с прикрита заплаха. Очите му просветнаха, когато посочи с показалец към нея. — Елате с мен за момент, ако обичате.

Не можа да потисне изблика на радост при това предложение, независимо от какво бе предизвикано. Ликуването й бе толкова силно, че тя скочи на крака и събори статива с ръка. Джонас вече крачеше към другия край на ателието, към прозорците. Тя забърза след него, без да обръща внимание на смръщената физиономия, с която я проследи Кларис.

Приближи се до масата, върху която лежаха грундираните от нея платна, и спря на няколко крачки от него.

Учителят й се обърна с лице към нея.

— Време е за друг индивидуален урок, мис Картър — заяви той.

И избута встрани платната. Те се сгромолясаха върху пода. Имоджин положи усилия да не трепне.

Джонас придърпа стъклена плоча и къса шпакла към себе си.

— Предполагам, че не знаете нищо за стриването на боите — заяви той, като извади бурканче с ленено масло и друго — с лак. После вдигна очи към нея със самодоволно изражение. — Е, днес е време да научите. Приближете се.

Имоджин се поколеба. Съзнанието й се изпълни с неканени спомени от предишния ден: усещането от допира на косите му в бузата й, притискането на тялото му в нейното.

Младият мъж се усмихна студено.

— Е?

Ученичката му прогони натрапчивите картини. Каза си, че не трябва да обръща внимание на докосванията му, че може да контролира своите страсти, и изпълни поканата му. Приближи се достатъчно близо, за да го чувства до себе си, макар да нямаха физически контакт. Достатъчно близо, за да усеща топлината му и трепета на въздуха, когато се движеше.

— Някои цветове трябва да се стриват повече от други — рече той с нисък, неустоим глас. — Освен това някои трябва да бъдат и промивани. Ултрамаринът е един от тях. — Младият мъж вдигна едно бурканче. На дъното се виждаше фин ултрамаринов прашец, остатък от течност, изпарила се отдавна. — Този цвят вече е промиван, първо в гореща, а след това и в студена вода.

И той наклони бурканчето над стъклената плоча. Потупа го няколко пъти с другата си ръка; Имоджин чу кухия звук от удара на изкуствения пръст по керамичния съд.

— Това е чист цвят — обясни той; дъхът му раздвижи яркосините частици. След това вдигна шишенцето с масло и изсипа няколко капки върху стъклото. — Мазнината трябва да се добавя постепенно, по малко.

Остави встрани шишето и взе шпаклата. С бързи, сръчни движения смеси двете съставки — разстилаше ги върху гладката повърхност и ги събираше отново. Внимателно добавяше капка по капка ленено масло и малко от лака, като продължаваше да ги бърка с такива точни и ритмични движения, че неговата ученичка изпадна в транс. Наливане, разнасяне, събиране. Наливане, разнасяне, събиране. Колко красиво го правеше, колко грациозно. Всичко изглеждаше толкова лесно и премерено; струваше й се невероятно, че се справя само с една ръка.

Внезапно той изправи гръбнак. Имоджин усети допира на дървената му ръка в полите си, почувства го да се приближава, макар видимо да се бе отдалечил.

— А сега опитайте вие — прошепна Джонас; топлият му дъх погали ухото й и косъмчетата на слепоочията й настръхнаха.

Въздухът се изпълни с напрежение. Усети натиска му в бедрото си и въпреки решението си да не се впечатлява от неговото докосване, по гръбнака й премина тръпка. Имоджин се мъчеше с всички сили да запази контрол над своите реакции, да запази равномерно дишането си, да не позволи на кожата си да се сгорещи. Отстъпи една-единствена крачка, но това бе достатъчно да намали напрежението във въздуха и да уравновеси дишането й.

Посегна към шпаклата и маслото, като мислеше, че той ще й ги подаде и ще се отдалечи. Вместо това Уитакър се приближи още повече и пръстите му останаха за миг върху нейните, когато постави бурканчето в дланта й.

Младата жена стисна зъби и се постара да не обръща внимание на близостта му. Ръцете й обаче трепереха леко, когато наливаше маслото. Капчиците се пръснаха по стъклото и останаха безцветни. Бяха прекалено много. Припряно добави още боя; опита да се справи, преди да му е дала възможност да я смъмри, като се проклинаше наум, че не можеше да свърши както трябва дори тази проста работа. Очакваше го да каже нещо, чакаше избухването на гнева му.

Вместо това той застана зад нея и се вгледа през рамото й. А гласът му прозвуча нисък и изкусителен в ухото й.

— По-бавно — промълви той. — По-бавно, това е начинът.

Тогава ръцете му внезапно се озоваха от двете й страни, а той самият — зад гърба й. Здравата му длан стисна китката й и я поведе нежно: напред-назад, напред-назад, разнасяне-събиране, разнасяне-събиране.

Имоджин се взираше в лъскавата боя, в изцапаните пръсти около китката си. Бяха дълги и добре оформени, елегантни. Избелели петънца — алено, ултрамарин и неаполитанско жълто — подчертаваха гънките над кокалчетата му, структурата на кожата. Внезапно се почувства омаяна от играта на сухожилията на ръката му, хипнотизирана от ритмичното движение, от лекия натиск на пръстите му, от топлината на тялото му, която усещаше в гърба си. Ритъмът обаче й въздействаше най-силно и толкова хипнотично, че когато Джонас пусна китката й, тя продължи да движи шпаклата по стъклото. Доставяше й удоволствие начинът, по който се оформяше боята, по който се сгъстяваше, както и лепкавият влажен звук. Тази дейност я погълна до такава степен, че почти забрави за присъствието на Уитакър.

Докато не усети пръстите му върху бузата си. Магията се развали толкова рязко, че младата жена подскочи. Той обаче я придържаше здраво към себе си, така че тя не можеше да помръдне или да се отдръпне.

— Скъпа — прошепна той; гласът му беше нисък и съблазнителен и същевременно — натежал от омраза, а пръстите му галеха бузата й възможно най-деликатно. — Снощи имах посещение от кръстника ви. Той каза ли ви?

Думите му, гласът му, докосването му я объркаха. Тя поклати глава неразбиращо.

— Запазил го е в тайна от вас? Тц-тц-тц! — Косата му танцуваше по врата й. — Искаше да ми каже нещо. И какво, мислите, бе то, мис Картър? А?

Имоджин усети една невероятно краткотрайна целувка в ухото си, по-скоро — леко, горещо докосване на устните му.

— Не… не знам — прошепна тя.

— Помоли ме да се отнасям нежно с вас — промълви той. Направи й впечатление леката ирония в гласа му, присмехът. — Забравих да го попитам, точно колко нежно. Вие може би знаете. — Влажният му дъх пареше кожата й, устните галеха шията й. — Така достатъчно нежно ли е, скъпа?

„Боже, о, Боже.“ Беше замаяна, трепереща и възбудена. Отчаяно помисли за Хлое, но дори това не й помогна да намери някакъв изход от създалата се ситуация. „Раздвижи се — каза си тя. — Отдалечи се от него.“ Тя обаче не беше способна да помръдне, не можеше да стори нищо, освен да стои трепереща в обятията му, хипнотизирана от докосването, което не трябваше да желае, прелъстена от слова, от които секваха и дъхът, и волята й.

— Какво искате от мен, мис Имоджин Картър, ммм? — попита отново Джонас.

Усещаше през полите си бедрата му, притиснати в задните й части. Гласът му бе по-тих от шепот, пръстите му си играеха със свободните кичурчета по шията й, галеха челюстта й.

— Питам се, защо не избягахте досега? Защо…

— Свали си ръцете от нея, кучи син такъв! — изпищя Кларис.

Уитакър трепна, ръцете му се отпуснаха и Имоджин отскочи от него, като едва не стъпи в боята и в бързината удари хълбока си в масата. Беше забравила всички и всичко, освен Уитакър. А сега лицата на другите изпълваха полезрението й, замръзнали от любопитство и ужас. Младата жена пламна; чувстваше се унизена до болка. Те ги бяха наблюдавали. Без съмнение бяха видели как се бе облегнала в него, бяха видели колко лесно се бе оставила да я убеди, колко просто бе да я прелъсти човек. Господи, кой знае какво си мислеха за нея сега!

Опита се да срещне очите на Питър, да обясни с изражение, ако не с думи, но той не я поглеждаше. Почувства се самотна и изоставена, докато внезапно не осъзна, че не гледаха към нея. Всички се взираха в Уитакър.

Намръщи се и вдигна очи към него. Лицето му беше толкова сурово, студено и безизразно, сякаш бе изсечено от мрамор. Очевидно вече бе забравил за нея. Беше се вторачил в Кларис така, сякаш всички останали бяха изчезнали.

Кларис скочи на крака; кожата й бе станала на петна, а очите й горяха от справедлив гняв. Прекоси ателието и застана пред младия художник.

— Как смееш да я докосваш така? — изсъска тя.

Вдигна ръка да го зашлеви.

Той я хвана с лекота.

— Не прави сцени, Кларис — заяви спокойно Джонас. — Или ще ме ядосаш.

Тя се отскубна от него.

— Хич не ми пука! Ако искам, ще направя и сцена! — После хвърли такъв унищожителен поглед към Имоджин, че тя отстъпи назад, като се подпря опипом в масата, за да не падне. — Трябва да ме мислиш за малоумна, щом правиш по този начин любов с момичето пред очите ми! Да не би да предполагаше, че няма да те видя?

— Честно казано, не ми пука кой знае колко — заяви Уитакър и се усмихна студено.

— Е, аз пък няма да се примиря с това положение — рече заплашително Кларис. — Отърви се от нея или си отивам.

— Не ми казвай какво да правя, Кларис.

Гласът на художника звучеше меко, прекалено меко и толкова заплашително, че сърцето на Имоджин спря.

Кларис обаче сякаш не забелязваше.

— Казах ти, че няма да се примиря с това положение — повтори тя.

Младият мъж повдигна рамене.

— Щом не ти харесва, винаги можеш да си тръгнеш — отвърна безгрижно той. — Всъщност, дори предпочитам да го направиш. Веднага. И не се връщай.

На Кларис й бе нужна само една секунда, за да осъзнае смисъла на думите му. Тя пребледня. Кожата й доби нездрав жълтеникав цвят, който подчерта сенките под очите й и бръчките около устата. След това изражението й стана непроницаемо, очите й се присвиха.

— Кучи син! — изсъска тя и се извъртя на токовете си с гръб към него. — Вървете по дяволите и ти, и твоята уличница!

Ругатните й се носеха из въздуха, когато откачи наметалото си от закачалката и отвори широко вратата.

А след това я затръшна.

Настана тишина.

Тогава изведнъж започна трескава дейност. Тобаяс грабна непохватно кутията си с бои, Даниъл внезапно се омая от своята палитра, а Питър започна да рисува като полудял, макар моделът да си беше отишъл.

Имоджин стоеше неподвижно, изумена и невярваща. Тя бе причината за всичко това; замаяното й съзнание не можеше да се примири с тази мисъл. Тя — незначителната Имоджин Картър, бе причината за този пристъп на ревност. Беше невероятно и — странно ласкаещо. Колкото непознато да бе това чувство, то бе доста вълнуващо, почти главозамайващо. И я изпълваше с любопитство. Тя беше никой и въпреки това бе накарала Кларис да изпита ревност, а Джонас Уитакър се бе притиснал в нея, бе я целунал по ухото, бе я галил по шията. Беше я любил, точно както бе казала Кларис, и сега младата жена се питаше защо, какво бяха видели в нея двамата, какво бе видял той в нея. Внезапно самият въпрос я плени: Какво бе видял в нея Уитакър?

Някой се изкашля в другия край на стаята. След това се чу потрепващият глас на Даниъл.

— Сър, ще… да продължаваме ли? Или да си… тръгваме?

Учителят му бавно се обърна с лице към него.

— Да си тръгвате ли? — попита той и Имоджин чу отново иронията в гласа му, лекото презрение. — А, да, това е въпросът, нали така?

Обърна се към нея и тя се почувства неловко от острия му, замислен поглед и леката му усмивчица. Въпреки това не отмести очи, а това като че ли го накара да се усмихне по-широко.

— Мис Картър — рече Джонас, като разтегна сричките на името й така, че то прозвуча почти като ласка. — Изглежда, сега ще трябва да си търсим модел.

Предложението беше тук, в гласа му, смайващо и измамно. Не можеше да повярва, казваше си да не му вярва. Не искаше да бъде модел за него. Той обаче се приближи към нея и тя забеляза въпроса в очите му, видя го още по-ясно, когато спря до нея, достатъчно близо, за да усети топлината на тялото му и миризмата на терпентин и маслени бои, която се носеше от него, примесена с остатъци от ухание на дим. Осъзна, че се е вторачила в гърдите му, в разкопчаната яка на ризата му. Потръпна, когато забеляза тъмните къдрави косъмчета, които започваха там и изчезваха под памучната тъкан. Косъмчета, каквито Николас нямаше.

Усети отново пристъп на желание, свиване в корема, откъдето чрез кръвта, по цялото й тяло се разнесе топлина чак до върховете на пръстите й. Разбра, че той умишлено се стараеше да я накара да се почувства по този начин, че всеки негов жест и дума имаха за цел да я прелъстят, че въпросът му в този миг бе комплимент, предназначен да я манипулира — неискрено и пресметнато ласкателство. Младата жена отново се запита какво искаше той от нея, кого виждаше, когато я погледнеше. Тези въпроси внезапно й се сториха по-важни откогато и да било досега, изключително важни. Това беше Джонас Уитакър, красив, великолепен художник. Човек, когото желаеше да разбере и от когото искаше да научи толкова неща. Тя беше само една неопитна ученичка, жена, която не би могла да го съблазни, жена, която той най-вероятно никога не би пожелал. Защо тогава бе цялото това внимание? Защо?

Гърлото й бе пресъхнало. Имоджин трябваше да положи усилия, за да запази дишането си равномерно, когато учителят й протегна ръка, обхвана брадичката й и я повдигна, като я принуди да го погледне право в очите.

— И така, какво ще правим, мис Картър? — Пръстите му галеха кожата й, гласът му звучеше меко и приласкаващо. — Другите чакат да им покажа женски гръб.

— Имоджин, Джини…

Това бе гласът на Питър, изпълнен с протест. Стори й се, че се носи от мили разстояние.

Уитакър се усмихна.

— Джини? — повтори той, а след това изрече името отново, сякаш го изпробваше, сякаш го докосваше с език, усещаше вкуса му и това му доставяше удоволствие.

Надвеси се така, че тя почувства дъха му върху устните си.

— Джини, скъпа, ще ни позирате ли днес?

Ето го въпроса, който се носеше из въздуха. Сега обаче, когато чу да го изрича се сепна. Кой знае защо, бе очаквала думите да отекнат из цялото помещение като гръмка и нецензурна декларация, така че да възвърнат разсъдъка й, да я отърват и да оставят емоциите и уважението й непокътнати.

Вместо това словата бяха произнесени тихо, истинско забранено изкушение, пълно с комплименти. Вместо това те я ласкаеха, звучаха до кожата й, танцуваха край нея. „Джини, скъпа, ще ни позирате ли днес?“ Нейните собствени въпроси отстъпваха пред тяхната сила и я оставяха слаба, поласкана и изпълнена с любопитство. „Защо аз? Какво иска от мен той? Как ме вижда?“

Господи, искаше да разбере, толкова много й се искаше да разбере, че не можеше да мисли за нищо друго. Благоприличието бе изгубило своето значение, нищо друго не бе важно, освен възможността да научи нещо повече за него, да отговори на тези въпроси. О, как само й се искаше да узнае отговорите! Нищо в живота си не бе желала толкова силно.

Имоджин си пое дълбоко въздух и погледна Джонас право в очите.

— Иисусе Христе!

Това бе дрезгав шепот, изпълнен с изумление. Той отпусна ръка така рязко, сякаш го беше изгорила. И отстъпи назад.

— Ще позирам — отвърна тя, без да отделя погледа си от неговия. — Ще позирам за другите… ако вие също ме рисувате.

Той я съзерцаваше. Младата жена забеляза сериозното му изражение, изпълнените с подозрение въпроси и помисли, че ще й откаже, но той само кимна и рече:

— Искате да ви нарисувам?

— Моля ви.

Уитакър я изгледа, без да мигне, като я преценяваше. Най-после кимна отново и на лицето му пак се появи онази усмивчица, в която прозираше презрение.

— Добре тогава — отвърна той.

Имоджин поклати глава, като опитваше да се пребори с вълнението, което я обсебваше, с тръпките в корема си. Пое си дълбоко въздух, за да се успокои и протегна ръка към врата си, към копчетата отзад.

— Ще трябва да ми помогнете — рече тя.

Сама се изненада от спокойния си, лишен от всякакви емоции тон.

И без да чака одобрението му, се обърна с гръб към него. Стори й се, че мина цяла вечност, преди да усети пръстите му по копчетата, с които той се справи бързо и сръчно. Якичката й се разхлаби, хладният въздух в стаята погали тила й. Платът се разтваряше все по-надолу по гърба й. Чувстваше лекото докосване на пръстите му по тънката материя на единствената й защита, долната риза, докато развързваше връзките.

Щом стигна до кръста й, Джонас спря и се отдръпна назад. Стори й се, че дишането му стана по-напрегнато, когато тя се запъти към стола, на който до неотдавна бе седяла Кларис. Разстоянието беше голямо; Имоджин придържаше с две ръце предницата на роклята пред гърдите си, като мислеше за Кларис и за начина, но който тази жена им бе предложила голотата си без никакви скрупули, за увереността, с която се бе движила. Имоджин се чувстваше безтегловна, безплътна, съзнаваше всяко свое движение, без да го усеща. „Сякаш съм някой друг — помисли си тя. — Някой непознат…“

Тогава забеляза прикованите в нея погледи: объркването на Питър, смущението на Даниъл и невъзмутимия поглед на Тобаяс. В реакцията им имаше нещо възбуждащо, нещо коварно и упадъчно. Те я съзерцаваха така, както мъжете не я бяха гледали никога досега. Внезапно разбра какво бяха изпитвали Кларис и Хлое. Имоджин почувства силата на движенията си, почувства тялото си както никога досега — поклащането на бедрата, мятащите се около бузите й коси, шията. Прониза я непреодолимо вълнение, лицето й пламна, кожата й настръхна.

Чувстваше се… жива.

Сетивата й бяха възпламенени, кръвта препускаше във вените й. Качи се върху подиума, като спря за момент очи върху мъжете, преди да се обърне с гръб към тях, да затвори очи и да смъкне надолу ръкавите на роклята и презрамките на долната риза. Усети студения въздух по голите си рамене, почувства и горещината от погледите им. Изпълни я задоволство, непозната и замайваща увереност, която нарасна още повече, когато Уитакър взе статив и нещата за скициране и се присъедини към своите студенти. Той щеше да я рисува. Щеше да я нарисува, а после тя по скицата му щеше да разбере какво виждаше той, когато я погледнеше. Най-после днес щеше да види през неговия поглед.

Тази мисъл я омагьоса. Можеше да си представи какво бе изпитвала Хлое, заобиколена от своите обожатели, които изпълваха гостната. За момент на Имоджин й се стори, че в тялото й проникна духът на сестра й. Тя изправи рамене и глава, чувствайки се за първи път в живота си като жена, която заслужава внимание.

Чу скърцането на въглените и зачака.