Меган Чанс
Портретът (7)

Глава седма

— Какво те е накарал да рисуваш? — Катрин Гозни се спря изненадана и пюрето от грах падна от вилицата й, увиснала във въздуха. — Гол модел? О, Боже мой…

— Всички художници го правят, любов моя — намеси се спокойно Томас.

— Художниците — да, но не и младите неомъжени жени. — Фините патрициански черти на Катрин се изпънаха от негодувание. — Скъпи, не трябва ли да протестираш? Това е толкова неприлично.

Томас взе думата, преди кръщелницата му да успее да отговори.

— Уитакър е правил и по-неприлични неща от това — рече невъзмутимо той. — Помниш ли миналата пролет, когато…

— Наистина, Томас! — Катрин погледна към Имоджин. — Надали е подходящо да се води подобен разговор по време на вечеря.

— О, за бога. Имоджин е вече жена.

— Майка й ще припадне, ако разбере на какво си е позволил да я учи Уитакър.

— Нямам абсолютно никакъв контрол върху онова, на което я учи Уитакър. — Възрастният мъж отпи от виното си. — Знаеш, че предупредих Самюъл.

— Сигурна съм, че не те е разбрал.

Имоджин гледаше в чинията си, без да участва в разговора. Отново другите я обсъждаха, сякаш тя не беше в стаята, а след днешния ден това й се струваше странно, непознато. След сутринта с Джонас Уитакър тя се чувстваше така, сякаш… предстоеше да й се случи нещо. Да открие нещо ново и зашеметяващо.

— Всичко е наред — обади се тя. — Това всъщност е без значение.

След думите й се възцари тишина.

Томас изглеждаше изненадан, сякаш наистина бе забравил за присъствието й; след това бузите му поруменяха от смущение.

Раменете на Катрин увиснаха под виолетовата коприна на роклята й. Тя въздъхна и чертите й се смекчиха от истинска любов.

— О, скъпа, съжалявам. Не исках да те изключвам от разговора. Страхувам се, че малко се престарах. Просто се притеснявам, че рисуването на голи модели не е най-подходящото занимание за една млада жена.

— Говорим за млада жена, която изучава изобразително изкуство — напомни й Томас. — Имоджин не може да пропилява таланта си в рисуване на цветя и залези. Чувала ли си за художник, който не е опитвал да рисува гол модел в един или друг момент от кариерата си?

— Сигурна съм, че има и такива — отвърна упорито Катрин. — Какво ще кажеш за онези, които правят пейзажи? Как се наричаха? Художниците от Хъдзън вали ли?

— Хъдзън ривър — поправи я с въздишка съпругът й. — Но нашата кръщелница може би не се интересува от разни бомбастични пейзажи.

— Казваш го, само защото не ги харесваш — не се предаваше Катрин. — На нея обаче може би й допадат.

Младата жена въздъхна. Това наистина нямаше значение. Така или иначе й беше трудно да се концентрира върху разговора.

Не можеше да прогони Джонас Уитакър от мислите си. От вчера, когато бе усетила страстната му натура и се бе убедила колко вълнуващо може бъде изкуството, тя нямаше друго желание, освен да изпита отново това, да го вкуси, да го докосне, да го разбере. Разказът на Питър само още повече бе увеличил това обаяние и сега не минаваше и миг, без да мисли за вчерашното си преживяване и да копнее да го усети отново.

Днес също го бе желала, бе отишла в ателието с надеждата, че то ще се повтори, бе се молила той отново да се надвеси над рамото й и да й покаже как да открие отново този художествен поглед. Когато я бе помолил да остане след урока, Имоджин бе решила, че молитвите й са чути. Пръстите й се бяха разтреперили така силно от вълнение, че едвам успяваше да държи въглена. А когато Уитакър се бе надвесил над рамото й и бе започнал да рисува, тя си бе казала: „Да, о, да, позволи ми да го изпитам отново.“

Вместо това бе изпитала нещо съвсем различно.

Вместо това бе почувствала желание.

Гърлото на младата жена се сви при този спомен. Това желание я бе изумило. Неговите милувки, топлината на дъха му върху кожата й, странно настъпателният начин, по който косите му се бяха допрели до бузата й… Такова докосване не бе усещала от доста време; бе опитвала да убеди себе си, че е най-добре да не си спомня, да не го очаква. Това докосване й говореше за несъществуваща близост, а тя пък й припомняше други неща — изпомачкани чаршафи, разпуснати коси и лунна светлина, галеща голата й кожа.

Николас.

Точно заради това се бе отскубнала от Уитакър тази сутрин, затова бе побягнала. Беше й непоносимо да мисли за Николас, да изпитва желание, когато Джонас я докосваше. Знаеше, че той просто я дразни, така както правеха мъжете от бащиното й обкръжение — неискрен и болезнен флирт, чиято цел беше тя. Съзнаваше, че представителите на силния пол нямат подобни интереси към нея. Знаеше го, защото Николас й го беше заявил. Но дори и да не й го беше казал, тя можеше да го види всеки път, когато заекваше при опита си да отвърне нещо с кокетен вид или да се усмихне, беше го виждала в усмивчиците, които говореха по-ясно от всякакви думи; то не бе нищо друго, освен задължение, което трябва да изпълнят или просто проява на състрадание.

Макар да знаеше всичко това, Имоджин бе наблюдавала как същите тези мъже флиртуваха с Хлое, бе виждала широките им усмивки и искрения им смях — и бе пожелала някой да пофлиртува така с нея поне веднъж.

Е, желанието й се беше осъществило, но съвсем не както би искала. Първо с годеника на сестра й, а сега с Джонас Уитакър. И се бе изложила и двата пъти. Днес просто трябваше да се усмихне многозначително на Уитакър, да се отнесе към опита му за флирт като към нещо всекидневно, да реагира така, сякаш й бе казал нещо от рода на: „Надявам се, че днес се чувствате добре.“

Не трябваше да изпитва желание.

Господи, каква глупачка беше само. Този флирт не означаваше нищо за него. Беше нелепо — и опасно — да мисли, че има нещо повече. Мъже като Джонас Уитакър не забелязваха жени като нея, а и не това желаеше тя. Повтаряше си, че иска да проумее блестящия му талант и интелект и да научи от него колкото се може повече за изкуството. Всичко друго бе пълен абсурд.

Повтаряше си всичко това и все пак не успяваше да избие Уитакър от главата си. Вниманието му я бе поласкано. То бе за нея… повече… от това. Зашеметяващо. Подлъгващо. Непреодолимо като таланта му.

Имоджин затвори очи. Слава Богу, че бе постъпил по този начин. Гневът му я бе спасил, бе я освободил от смущението, бе й припомнил истинската й цел…

— … Скъпа, какво ще кажеш?

Гласът на Катрин прекъсна размишленията й. Младата жена погледна неразбиращо.

— Да кажа ли? — попита тя. — За какво?

— За това да учиш някъде другаде. Може би в института „Спинглър“. Разбрах, че били много добри, що се отнася до обучаването на младите жени на основите на изкуството.

Имоджин настръхна. Хвърли поглед към Томас, който я наблюдаваше съсредоточено, с топлота и загриженост, и си наложи да отговори невъзмутимо, да скрие факта, че й бе прилошало от предложението на Катрин.

— Искаш да напусна класа на Джонас Уитакър ли? — попита предпазливо тя.

— Само се притеснявам за твоята репутация — отговори Катрин, като се приведе напред. — Ако се разчуе, че той използва живи модели… е, смятай, че с теб е свършено, Имоджин. Сигурно си даваш сметка за това.

Томас поклати глава.

— Не бъди толкова крайна, Катрин.

— Напълно е възможно — погледна съпруга си тя. — Сигурна съм, че Самюъл просто не е разбрал колко спорна личност е Джонас Уитакър.

— Мисля, че е запознат прекрасно с този факт — отвърна сухо възрастният мъж. После погледна към своята кръщелница. — Но решението зависи от теб, скъпа моя. Ако предпочиташ да учиш някъде другаде, ще уредим този въпрос. Ще обясня положението на баща ти.

Младата жена сведе очи към своята чиния, опитвайки да се съсредоточи върху мислите си, да се пребори с паниката, предизвикана от думите на Томас. Не заради баща си — макар че той никога нямаше да разбере — а защото кръвта й се смразяваше само при мисълта да се откаже от уроците на Уитакър. Не искаше да го напусне точно сега, след като бе разбрала на какво можеше да я научи.

Катрин бутна назад стола си и носещото се от нея ухание на розова вода изпълни стаята.

— Оставям ви двамата да обсъждате този въпрос — заяви с равния си, обработен глас тя. — Ще желаеш ли чай, скъпа?

Имоджин поклати глава. Изчака Катрин да излезе и се обърна към кръстника си. Той щеше да я разбере така, както я бе разбирал винаги. Отвори уста да му каже, че не иска да сменя учителя си, но преди да успее да произнесе дори звук, Томас въздъхна.

— Катрин се тревожи за теб, скъпа моя — рече той.

Младата жена се намръщи.

— Знам.

— Тя всъщност не разбира от художници. — Кръстникът й се приведе напред, лактите му се притиснаха в покривката с цвят слонова кост; изражението му беше напрегнато. — Но идеята й беше добра — аз самият не се бях сетил за нея. Разбира се, че няма нищо лошо в това младите мъже да се учат направо от живота. Но една жена… при това неомъжена жена, Имоджин…

— Той е страшно талантлив, Томас — прекъсна го тя; дори изненаданото изражение на възрастния мъж не успя да я спре. — Никога досега не съм разбирала, какво точно означава това. Не мога да си тръгна от такъв учител — от него мога да науча толкова неща.

Томас изглеждаше объркан. Кръстоса длани върху покривката и се загледа в пръстите си.

— Но на каква цена, скъпа моя?

Тя го гледаше изпитателно.

— Лудостта му ли имаш предвид?

Разбра, че го е изненадала. Кръстникът й се изправи назад върху стола си.

— Кой ти каза, че е луд?

— Питър Макбрайд.

— Това един от неговите студенти ли е? — попита мрачно Томас.

— Да — отвърна младата жена и когато забеляза скептичната му физиономия, добави: — Изглежда, не вярваш.

— Не знам — повдигна рамене той. — Зависи от това, какво разбираш под „луд“. Ако става въпрос дали мисля, че Уитакър би причинил зло някому, отговарям „не, не мисля“. Смятам, че измъчва единствено себе си. Но ако ме питаш дали според мен е смахнат… — Томас въздъхна. — Мисля, че той е гений, скъпа моя. Мисля също така, че е нужна мъничко лудост, за да притежаваш подобен талант. Може би дори малко повече. — Вдигна поглед към своята кръщелница и сините му очи сякаш проникнаха през нея. — Това плаши ли те?

Имоджин поклати бавно глава.

— Не — отвърна тихо тя. — Не, изобщо не ме плаши. Преди два дни той ме накара да грундирам едно платно. Отново и отново, докато не се справих както трябва. Затова и се прибрах по-късно. Не ме пусна, докато не направих добре поне едно.

Възрастният мъж се намръщи.

— Не съм сигурен, че разбирам.

Тя го погледна, без да трепне.

— Сега вече мога да грундирам, Томас. Отне ми два дни, но се научих.

— Прости ми, но…

— Вчера моделът се появи за първи път в ателието — побърза да обясни Имоджин, опитвайки се да му помогне да разбере; думите се изливаха прекалено бързо, за да може да ги контролира. — И той ме накара да я погледна, да я погледна истински. Накара ме да видя неща, които не съм виждала никога преди това. Накара ме да разбера… — Пое си дълбоко въздух. — Томас, той ме попита дали съм готова да направя онова, което е сторил Микеланджело — да ходя в моргите, за да се уча. Попита ме дали съм готова да го направя в името на изкуството.

Кръстникът й я наблюдаваше замислено:

— И какво отговори ти?

Младата жена се изсмя и повдигна рамене.

— Не мисля, че знаех какво да отвърна. Това нямаше значение. Томас, не разбираш ли? Онова, което има значение, е начинът, по който ме накара да прогледна. Може да е луд, но мисля, че имаш право — талантът му е… е… — Думите й преминаха във въздишка. — Искам да уча при него, Томас.

Това бе всичко. Беше толкова просто и в същото време — много, много трудно за обяснение.

Кръстникът й я погледна с любопитство; за първи път от години тя не успя да разчете изражението му, изобщо не можеше да предположи какво мисли той. Имоджин сведе поглед към чинията си, към телешкото и граховото пюре; раменете й се стегнаха от напрежение, докато очакваше отговора му.

Той въздъхна. Младата жена вдигна очи и го видя да потърква брадичка с длан; беше вперил в нея замислен и изпълнен с обич поглед, който я накара да се почувства виновна. Виновна, защото той се тревожеше за нея, а тя знаеше прекрасно, че ако му кажеше какво се бе случило днес между нея и Уитакър, Томас нямаше да желае да обсъждат нищо повече, дори и от учтивост. Тогава обаче се сети за предишния ден, за разговора за Микеланджело, и усещането за вина се изпари.

— Томас — промълви тя и чу отчаянието в гласа си.

Възрастният мъж вдигна ръка, за да я накара да замълчи.

— Разбирам — произнесе бавно той. — Или поне така си мисля. Но не съм напълно сигурен, че си в безопасност, Имоджин. Продължавам да се тревожа. Ако промениш намеренията си…

Какво облекчение само изпита. Младата жена поклати глава и се усмихна.

— Няма да ги променя. И съм в пълна безопасност, повярвай ми.

Кръстникът й я изгледа замислено и се облегна на стола си.

— Надявам се, че си права, скъпа — произнесе бавно и тежко той. — Надявам се, че наистина си права.

 

 

— Ах, скъпи, да… ах!

Думите на Кларис преминаха в охкане; тя се изви под него, заби нокти в гърба му и отметна глава така, че яркочервените кичури на косите й заиграха сред многоцветните петна по пода. Гърдите й се полюляваха до гръдта му, краката й обхванаха още по-здраво бедрата му, като го подканваха още по-дълбоко и по-дълбоко, докато тя пъшкаше в синхрон с ритъма на неговите тласъци.

Беше приятно да се докосва до тялото й, тя бе разгорещена и възбудена и Джонас проникваше отново и отново в нея, вперил поглед в платното над тях. Недовършената куртизанка ги наблюдаваше с непрощаваща усмивка. Младият мъж сграбчи задните части на Кларис със здравата си ръка, усещайки как евтиното, мръсно удоволствие препуска в тялото му. За момент помисли да нарисува куртизанката с разтворени крака, тъй като между разтворените крака той можеше да забрави доста неща.

Като например преследващото го лице на Имоджин Картър, като прекалено нежните й думи: „Искам да разбера как бих се чувствала на ваше място…“.

Иисусе Христе.

Стигна до края, преди да разбере — острото, пронизващо удовлетворение отне и дъха, и мислите му, чистият хедонизъм на усещането подобри настроението му. Ето от това се нуждаеше днес следобед. Цялата вечер го бе желал, като едва се сдържаше, докато очакваше Кларис да се появи в ателието.

Джонас си пое дълбоко въздух, търкулна се встрани от нея и легна отново на пода. Допирът до студените дъски бе приятен за сгорещения му гръб, хладният въздух действаше успокоително. Той затвори очи и усети тежкото докосване на съня.

— Тук е студено.

Проплакването на младата жена го стресна в неговата полудрямка. Джонас отвори очи и я погледна. Тя бе седнала и сега отметна назад коси. При това движение гърдите й се разлюляха подканящо.

— Можеш ли да запалиш огън? А къде е Рико, между впрочем? Каза, че щял да донесе пак от онова прекрасно бренди.

— Не знам. — Наблюдаваше начина, по който се движи, как се олюляха бедрата й, когато се изправи, стегнатия й закръглен задник и усети, че започва да се възбужда отново. — Ела тук.

Тя се усмихна през рамо.

— О, ти си просто ненаситен, скъпи, а?

— Така изглежда. — И младият мъж потупа пода до себе си. — Не ме карай да скокна след теб.

— А защо не? Това е най-малкото, което можеш да сториш, след като ме накара да лежа върху този студен под. Ами да, аз…

Почукването по вратата стресна и двамата. Беше почти полунощ, сигурен бе в това. Нощта беше особено тъмна; тежки дъждовни облаци бяха скрили луната, а вятърът поклащаше голите клони на фона на черното небе. Мъждукащата колеблива светлинка на свещта едва се преборваше с мрака в стаята.

— Рико? — извика той. — Чайлдс, ти ли си?

— Не. Томас е. — Гласът се чуваше трудно и звучеше неуверено. — Уитакър, ще отвориш ли?

Гозни. Какво, по дяволите, правеше тук? Освен… Джонас се изправи и сграбчи захвърлените върху пода панталони. А после подаде на Кларис роклята й.

— Обличай се — заповяда без повече обяснения той, докато се обуваше.

Едва я изчака да се закопчее и отвори вратата.

Томас Гозни стоеше в преддверието; на светлината на димящите лампи фигурата му изглеждаше огромна, изправена на фона на гипсовите стени, цилиндърът му сякаш достигаше тавана. Гозни вдигна поглед към своя домакин, после го отмести към вътрешността на стаята и когато забеляза Кларис, раменете му увиснаха.

— Извинявай — рече той. — Прекалено късно е за посещения, чак сега си давам сметка. Бях в клуба и, страхувам се, съм загубил представа за времето.

Джонас го наблюдаваше и започна да изпитва страх. Посетителят му изглеждаше объркан. Споменът от изминалия ден го налегна с пълна сила; пред очите му изплува начинът, по който бе притиснал Имоджин Картър в ъгъла и се бе опитал да я целуне. Именно затова бе дошъл Томас, вече бе сигурен. Младият мъж изруга наум — искаше му се да не бе изгубвал самообладание, да бе действал така фино, както бе възнамерявал първоначално. Сега обаче тя бе казала на кръстника си и всичко бе свършено, окончателно свършено. Тази мисъл го смазваше, изпълваше го с всепоглъщаща депресия, с черно отчаяние. Странно, бе очаквал да изпита облекчение…

Уитакър отстъпи крачка назад и покани с жест нощния посетител.

— Моля, заповядай.

Гозни се колебаеше.

— Надявах се, че ще те намеря в клуба.

— Не и тази вечер.

— Не искам да ви прекъсвам.

— Нищо не прекъсваш.

Джонас кимна към Кларис и се изпълни с изумление — и странна благодарност — когато тя послушно се запъти към спалнята. После се обърна отново към Томас.

— Мога ли да ти предложа нещо? Вино?

— Не, не.

Възрастният мъж поклати глава и влезе в ателието. Свали шапката си, като я стискаше в ръце. Не понечи да разкопчее палтото си, нито пък потърси с поглед стол.

— Няма да стоя дълго.

Младият художник затвори вратата. При това движение погледът му срещна очите на Гозни. Забеляза как в тях припламнаха огънчета при вида на изкуствената му ръка, на кожените каишки върху китката, преди Гозни да успее да се овладее и да отмести поглед. Едва сега Джонас осъзна, че бе забравил да облече ризата си и така недъгът му можеше да бъде видян от всеки. Стомахът му се сви от срам. Припряно грабна ризата си от пода и побърза да скрие безполезната си ръка.

Томас не каза нищо. Просто стоеше, наблюдаваше, чакаше. След като закопча и последното копче, Уитакър се обърна към своя покровител, кръстоса ръце върху гърдите си и се приведе напред към масата в опит да възвърне самообладанието си, да събере сили за нещата, които посетителят му несъмнено щеше да каже.

— Предполагам, че си дошъл заради твоята кръщелница — рече той.

Нямаше смисъл да удължава допълнително нещата, а и внезапно почувства силно желание да отиде при Кларис.

Гозни го погледна изненадано и отвърна:

— Да.

— Ако от това ще се почувстваш по-добре, знай, че съжалявам.

Възрастният мъж махна с ръка.

— О, няма за какво да съжаляваш. Аз настоях да я приемеш. Просто не си давах сметка…

— Грешката не е нито твоя, нито нейна — прекъсна го нетърпеливо Джонас, без да разбира защо Гозни не се бе ядосал, защо не го наричаше с всички имена, които заслужаваше. — Не бъди такъв мъченик. Не трябваше да го правя.

Томас поклати глава.

— Не съм очаквал да направиш друго — отвърна той. — Имоджин искаше да изучава изобразително изкуство. Предполагам, че това включва и голи модели. Не е нужно да я предпазвам от това.

Младият мъж го изгледа объркано. Голи модели? За какво, по дяволите, говореше?

— Не разбирам — промълви накрая той.

— Голият модел — обясни търпеливо Гозни. — Тя ми каза, че през последните няколко дни си им дал да рисуват гол модел. Какво друго помисли, че имам предвид?

Трябваше да минат няколко секунди, преди Уитакър да осъзнае за какво става дума, да разбере, че Имоджин Картър не бе казала на своя кръстник за случилото се този ден, че не бе побягнала вкъщи, за да се оплаче от поведението на Джонас. Не беше споменала нито за гнева му, нито за това, как я бе докосвал и галил, как я бе заклещил в един ъгъл и се бе притиснал в тялото й.

Не беше казала.

Тази мисъл го накара да изпита неудобство. Не знаеше как да се чувства, нито какво да направи. Не бе сигурен как да отговори на Гозни, така че не каза нищо.

— Катрин се притеснява за нея — продължи да обяснява гостът. — Затова реших да дойда и да поговорим, за да съм сигурен, че ще бъдеш… хм, честно казано, за да се уверя, че няма да изсилваш нещата с Имоджин и ще караш постепенно. Както си разбрал, тя не е обучавана много в тази област и си помислих — може да й дойде множко, нали — гол модел само след няколко дни…

Той не довърши изречението си, сякаш темата на разговора го караше да се чувства неудобно.

— Ясно — заяви Джонас. — Значи е възмутена.

Томас поклати глава.

— Не, ни най-малко. Всъщност заяви, че иска да остане да учи при теб.

Уитакър го гледаше смаяно. Този път вече бе наистина изненадан.

— Тя иска да… какво?

— Иска да остане да учи при теб.

— Кога ти го каза?

— Тази нощ, на вечеря — въздъхна Гозни. — За да бъда абсолютно честен, Уитакър, трябва да призная, че й предложих да я преместя в института „Спинглър“. Макар да разбирам необходимостта от голите модели, не мога да не се тревожа за репутацията й. А Имоджин е все още толкова крехка. Страхувам се, че никога няма да придобие силата на нормална млада жена.

Джонас бе прекалено изумен, за да отговори.

Томас прокара нервно показалец по периферията на своя цилиндър.

— Тя обаче ми отказа. Заяви, че предпочита да учи при теб, и макар да не разбирам напълно нейните основания, ще уважа желанието й. Но… — Възрастният мъж вдигна поглед и очите му светнаха в мрака. — Моля те, отнасяй се внимателно с нея. Ще обучаваш студентите си така, както си го правил досега, разбира се — ти най-добре знаеш кое е за тяхно добро — но ако чуя само думичка, дори намек за лошо отношение…

Той не довърши изречението си, но младият художник чу неизречената заплаха, припомни си думите на Гозни, казани само преди около месец. „Аз те създадох, Уитакър. Не го забравяй. Достатъчно е да спомена две-три думи и картините ти няма да се продават и за половин пени.“

Този път обаче Джонас не се задави от възмущение. Нито пък изпита гняв. Усещаше… сам не знаеше какво. Беше озадачен, облекчен, разочарован. Всички тези чувства бяха тук и се фокусираха върху Имоджин Картър, тази „крехка“ млада жена, която го бе погледнала с големите си кафяви очи и бе рекла: „Искам да разбера как бих се чувствала на ваше място.“

А над всичко надделяваше паниката, боцкането на острите иглички на страха. Тя не беше казала на Гозни за днешния ден. Не беше споделила нищо и Джонас не разбираше защо, не можеше да си обясни защо не бе избягала, защо не бе поискала да го накаже чрез намесата на своя кръстник.

Ужасяваше го фактът, че не бе го направила. Сега зависеше от нейното благоволение и заради това тя му ставате още по-неприятна, увеличаваше желанието му да се отърве от нея до такива размери, че можеше да го вкуси. Всичко това нямаше смисъл. Не можеше да си обясни поведението й. Беше се държал ужасно. Трябваше да избяга отдавна и не проумяваше, защо не го е сторила досега, изобщо не можеше да си обясни мотивацията й. Какво искаше от него? Талант не можеше да й даде. Техниките можеше да научи от всеки. Колкото до секса… Младият мъж си спомни уплашения й поглед, начина, по който тя отскачаше, когато я докоснеше. Не, не секс търсеше мис Имоджин Картър.

Какво тогава? Какво?

— Е? — Гозни все още стоеше пред него, стиснал здраво своята шапка в обвитите си с ръкавици ръце. — Договорихме ли се?

Уитакър се усмихна насила и кимна.

— Разбира се.

Томас преглътна.

— Добре. — Постави цилиндъра върху главата си и протегна длан. — Тогава си тръгвам. Още веднъж се извинявам за късното посещение.

Джонас разтърси ръката му.

— Това е без значение.

— Ще ти се обадя другата седмица. Имам една идея и ми се иска да я опиташ. Мисля, че ще те заинтересува. Става дума за една алегория. Гръцките митове и тем подобни. Купидон и Психея. — Приближи се до вратата и я отвори. — Новата ти техника — с бледите цветове — според мен ще им подхожда добре.

— Ще очаквам с нетърпение срещата ни.

Гозни кимна.

— До другата седмица тогава. Лека нощ.

— Лека нощ.

Вратата се затвори. Подът в преддверието изскърца. Уитакър стоеше неподвижно, загледан във вратата, а главата му щеше да се пръсне от мисли. Опитваше се да ги подчини на волята си, да ги принуди да се държат добре, но те бяха прекалено хаотични, прекалено накъсани. Усещаше бученето на кръвта в ушите си; тя преминаваше през сърцето му в такт с думите, които го оглушаваха: „Искам да разбера как бих… Искам да разбера как бих…“ Те се повтаряха все по-силно и по-силно, докато накрая не затисна с длани уши; усети твърдия натиск на омразните дървени пръсти върху черепа си.

— Джонас?

Това бе гласът на Кларис от спалнята. Нисък и гърлен, той прекъсна ритъма в главата му.

— Скъпи, той тръгна ли си?

Младият мъж свали ръце; усети желанието да се надига отново в него, бързо и силно.

— Да — провикна се той. — Отиде си.

— Защо тогава чакаш?

Защо наистина?

Уитакър тръгна към спалнята, като се стараеше да прогони гласовете от главата си. Тази нощ щеше да позволи на еротичния допир с кожата на Кларис да го успокои. Тази нощ щеше да забрави за Имоджин Картър и за причината, поради която не бе казала истината на Гозни, за причината, поради която искаше да остане.

Но утре…

Утре щеше да разбере защо.

Утре щеше да я пречупи.