Меган Чанс
Портретът (27)

Глава двайсет и седма

Джонас пъхна ръка дълбоко в джоба на палтото си. Студеният въздух щипеше драскотините по лицето му, особено болезнения кървав белег на брадичката му. Вятърът развя косата пред очите му; кичурите се закачиха в засъхналата по едната скула и окото кръв. Младият мъж поклати глава, затвори очи, заслепен от светлините на газовите лампи и ярките отражения от прозорците на галерията, блещукащи върху снега.

Беше искал един ден. Още един ден, за да мисли за нея, да съзерцава портрета й и да желае да е до него. Един ден, който му бе показал по-неопровержимо откогато и да било колко опасен е той. Беше изгубил самообладание, беше се нахвърлил върху Самюъл Картър, без да се замисли кой е и къде е; беше изгубил разсъдъка си, обсебен единствено от желанието да накаже този човек за онова, което й бе наговорил, да го убие за думите, които бе изрекъл в лицето й. Ако все още не бе напълно уверен, че някой ден ще го изолират завинаги, събитията от тази вечер му бяха дали нужното доказателство. Беше се проявил като животно. Като побъркан. Беше всичко, което го бе нарекъл баща му през онзи далечен ден в Синсинати.

Но сбиването не беше най-лошото. Най-неприятен от всичко бе фактът, че обсебен от Джини, не бе и помислил как щеше да й се отрази това. Беше нарисувал този портрет със съзнанието, че е шедьовър, но не беше очаквал нито хорската, нито нейната реакция.

Беше я превърнал в парий. Добрите обитатели на Ню Йорк можеха да я приемат като негова любовница, но като негов модел — негов гол модел — тя бе обявена за уличница. Това бе абсурд и лицемерие, но така вървяха нещата, би трябвало да знае този факт. Същите кръгове, които плащаха сметките му, които купуваха неговите картини, сега щяха да я отбягват. Щяха да купят портрета й, щяха да се взират в голото й тяло, но щяха да очернят жената, която бе позирала за създаването на този шедьовър.

Нямаше значение, че всъщност не бе позирала. Нямаше значение, че я бе рисувал по памет. Той я бе съсипал.

Иисусе Христе, бе я унищожил!

Джонас отвори очи, загледа се с празен поглед пред себе си. Чуваше тракането на каретите по Бродуей, сподавените разговори на хората, които излизаха от галерията. Наистина не беше очаквал Джини да дойде на изложбата, макар да знаеше, че баща й е в града. Не беше очаквал да я види никога вече. Беше се убеждавал, че желае да стане точно така. Но в мига, в който я съзря, разбра, че само се бе залъгвал. Беше толкова красива в тази бронзова рокля; богатият цвят подчертаваше косите и очите й. Видът й му бе доставил такава чиста, компенсираща всичко радост, бе го изпълнил с такава поразителна благодарност, че с невероятни усилия на волята се беше сдържал да не се втурне към нея. А сега си мислеше, че щеше да го направи. Щеше да я притисне към себе си и да не я пусне никога вече, ако точно в този момент тя не бе отместила поглед от портрета. Ако не бе видял смаяното й изражение и сълзите в очите й. Тези неща го бяха накарали да се вкамени на мястото си, да се почувства съкрушен и несигурен. Мразеше такива емоции, затова, когато чу обвиненията на баща й, с благодарност се бе отдал на по-безопасно чувство като гнева и му бе позволил да го обземе докрай.

И бе погубил и себе си също така, без да се замисли, както бе погубил и нея.

Младият мъж прокара длан през косите си и пое толкова дълбоко леденостудения въздух, че той прониза дробовете му. Ах, каква грешка само бе направил! Каква ужасна грешка! Мястото му беше при онези побъркани същества, на които не можеше да им се има доверие, че няма да навредят както на другите, така и на самите себе си. Мястото му бе сред самотата, където свидетели на неконтролираните му пристъпи на гняв и необуздана радост щяха да бъдат единствено тишината и мракът, където можеше да остави отчаянието си да премине в лудост и на никой нямаше да му пука. Заслужаваше го. Имаше нужда от това.

Каза си, че го желае.

Но онова, което желаеше всъщност, бе тя.

Недалеч прозвуча женски смях, придружен от тракане на токове и баритонов смях. И за момент, само за момент, Джонас си позволи да се запита какво би било, ако можеше да я има. Ако можеше да има нормален живот, да върши нормални, всекидневни неща. Да отива на изложба в някоя студена снежна нощ, да гледа отразените в снега светлини на лампите и бляскащите бижута по ушите и вратовете на всички присъстващи жени. Двамата да се движат ръка за ръка и да се смеят, докато останат без дъх, да си шепнат тайни и да флиртуват един с друг. После да се прибере с нея и да я задърпа нагоре по стълбите, докато и двамата се заливат от смях, да я вземе в обятията си, да я целува и да знае, че е негова завинаги, че заедно могат да победят неговата лудост, че с нея може да устои на болката и да укроти радостта си.

Това приличаше на вълшебна приказка. Принцът и Спящата красавица. Но в приказките злата магьосница винаги я убиваха. В приказките злото винаги биваше побеждавано накрая. А чаровният принц никога не се превръщаше отново в жаба.

Джонас въздъхна и подпря гръб на стената. Нямаше смисъл да мисли повече за това. Джини никога нямаше да бъде негова. Щеше да се върне в Нашвил. Както бе казал Рико, щеше да си намери някой добър младеж и да се задоми. Щеше да има деца. Щеше да бъде щастлива.

Щастлива. Да, това й пожелаваше от сърце Джонас. Друго не искаше.

— А, ето те най-после.

Гласът на Рико прозвуча от мрака, призрачен и странен, но не можеше да се каже, че го изненада. Младият мъж се обърна. Приятелят му стоеше до ъгъла на сградата, свит, за да се предпази от студа.

— Да — отвърна спокойно той. — Тук съм. Най-сетне успях да вразумя Картър. Реши да не подава жалба.

Уитакър кимна.

— Благодаря ти.

Чайлдс се приближи. Стъпките му заскърцаха по заледения сняг. След това Джонас усети топлината му до себе си — успокоително присъствие в студената нощ.

— Ти нямаше избор — заяви Фредерик. — Онова, което й каза този човек, бе истинско престъпление.

— Тя му е дъщеря.

— Това не му дава право да се отнася така с нея. — Рико се облегна на сградата, почти допрял рамо до рамото на приятеля си. — Прояви се като смелчага, като го атакува, mon ami… или като невероятен глупак, не мога да реша кое от двете. В крайна сметка предимството беше на негова страна.

Уитакър се засмя горчиво, хванал изкуствената си длан. Тя се полюляваше на китката му, а от нея висеше скъсаната каишка.

— Следващия път ще си помисля два пъти, преди да се заема с разгневен баща както съм си с една ръка.

Настъпи пауза. След това Чайлдс се обади предпазливо.

— Иска ми се да вярвам, че това е краят на спречкванията ти с бащи.

— Е, не може да се каже, че съм направил кариера от това.

— Нямах предвид същото — въздъхна Фредерик. — Сигурно си даваш сметка, любов моя, че би поправил в голяма степен нещата, ако просто се ожениш за момичето.

Джонас не отговори. Мъката, която му причиниха думите на Рико, бе прекалено голяма, за да се бори с нея.

— Не възнамеряваш да го направиш, нали?

Младият мъж поклати глава.

— Не.

— И ще ми кажеш ли защо?

Вече бе дал на приятеля си всички отговори. Нямаше други. Джонас отметна назад глава, загледа се в черното небе; искаше му се да види звездите и тази нощ, имаше нужда от тях. Светли точки в мрака, едновременно ярки и неуловими като надеждата, която бе породила в него Джини. Надеждата, която сега му се изплъзваше малко по малко, стичаше се между пръстите му като вода. Беше й позволил да се изплъзне, тъй като не знаеше как да я задържи, тъй като се страхуваше да опита.

Чу въздишката на Рико, чу как дишането му секна за момент.

— Ще го направиш, нали? — попита тихо Чайлдс. — Ще я оставиш да си отиде.

— Да.

— И после какво? Какво ще правиш след това, Джонас? Ще се предадеш? Ще се заключиш в изолация?

Знаеше, че Рико очаква от него да отрече, че иска да отрече. Уитакър умишлено не отвърна нищо и продължи да се взира в черното, ужасно черното небе, към уличните светлини, които не можеха да се преборят с мрака.

— Това е планът ти, нали? — възкликна невярващо Фредерик. — Дявол да го вземе, кажи, че греша! Кажи ми!

Джонас се обърна бавно, за да го погледне. Очите на приятеля му блестяха в мрака, едновременно тъмни и сияйни. По лицето му се редуваха светли и тъмни места.

— Утре заминавам.

— А ако ти кажа, че аз няма да замина? — попита рязко Фредерик. — Това ще промени ли нещо?

Уитакър се усмихна. Докосна нежно рамото на приятеля си, след това го хвана здраво, почувства топлината на тялото му през дебелото палто.

— Не — заяви тихо той. — Няма да промени. Не и този път.

Отдръпна се и тръгна, отдалечавайки се от блестящите прозорци на Националната академия, потъвайки в нощта, като остави Рико, смаян и мълчалив, зад себе си.

 

 

Часовникът в коридора удари два пъти, но Имоджин не се помръдна от мястото си до прозореца, откъдето съзерцаваше заснежената улица долу. В този късен час навън все още имаше хора — двойки, които бързаха да се приберат от празненства и други развлечения, любовници, които се възползваха от тъмнината, за да се целуват, без да ги види никой.

Допреди тази нощ, щеше да й доставя удоволствие да ги наблюдава. Допреди тази нощ щеше да съставя истории в главата си за това, кои са те и къде са били. Но не и тази нощ. Тази нощ не можеше да мисли за нищо друго, освен за Джонас, освен за рисуването.

И за самата себе си.

Имоджин потръпна, обви по-здраво ръце около гърдите си; усети докосването на обиците по бузите си, гладкия допир на бронзовото кадифе по кокалчетата на пръстите си. Средства за разкрасяване. Бижута, кадифе и брокат. Тази вечер бе облякла роклята и се бе почувствала хубава. Беше видяла как тя бе подсилила естествения й тен и бе добавила медени нюанси в косите й. И тогава си бе помислила: „Сега вече той ще ме пожелае. Този път няма да се срамува.“ Беше поискала да го впечатли с хубави неща, а вместо това той й бе показал колко ненужни са подобни работи. Вместо това бе създал красота от нищо.

От нищо.

Дори не му бе позирала. Бе създал едно видение единствено по памет, беше я превърнал в красива и съблазнителна жена. Жена, каквато бе убедена, че никога няма да бъде. Бе убедена в това до тази вечер. Докато не погледна картината и не видя в тази жена същите неща, които бе видяла в скицата, окачена над умивалника в стаята си. Красота и грация. Изтънчен еротизъм. Спокойствие. И още нещо. Нещо познато.

Тя самата.

Да, тя бе жената от картината. Разбра го, когато се сети как се бе държала с Джонас, как бе лежала в обятията му, как бе стенала, когато я бе докосвал. Беше се изпълнила с живот под ръцете му, беше се почувствала тръпнеща, красива и чувствена. И може би… може би, след като бе почувствала всички тези неща, те в крайна сметка се бяха превърнали в истина. Може би бе грешала в мнението за себе си, може би баща й също грешеше. През целия си живот се бе сравнявала с Хлое. И наистина, съпоставена с нея, тя не бе нито толкова красива, нито толкова талантлива. Но сега започваше да се пита, дали всъщност тези неща имаха значение.

Онова, което бе желала винаги, в действителност бе предопределено за сестра й. Талант, красота и внимание. Имоджин бе искала повече от всичко друго да прилича на Хлое, да бъде красавицата на бала.

Или поне го бе желала някога. Но в крайна сметка това се бе превърнало по-скоро в навик. С годините, особено през последните няколко седмици, мечтите й бяха изгубили някак си своята привлекателност. Вместо да си припомня как сестра й бе разцъфвала под възхитените погледи, младата жена се сещаше за безсмислените флиртове и повърхностните разговори, за вниманието, което задушаваше човек толкова, колкото го и ласкаеше.

Хлое не бе способна да отиде, където и да било, без да е в компанията на мъже, умиращи от желание да разговарят с нея. Беше свикнала да очаква това, разчиташе на своята красота, за да получи всичко, което желае. Имоджин винаги бе мислила за нея като за предизвикателна и бунтовна личност. Сега обаче започна да се пита, дали това всъщност е било така, дали Хлое изобщо е била в действителност бохем или бунтовник.

Дали не е била просто разглезена.

Тази мисъл я изуми и обърка. След смъртта си Хлое се бе превърнала в нещо, което не бе никога приживе: безупречна сестра, блестящ талант. Смъртта й бе придала героизъм, неопетнен от действителността или грешките. Мъката я бе превърнала в мит, във фантазия.

Имоджин се бе борила да се превърне в илюзия. В продължение на години бе желала живот, който не съществуваше изобщо. Беше искала любов — любовта на баща си, на майка си, на Николас. Бе желала да бъде красива за някого. Беше го желала толкова силно, че се бе отказала от собствения си живот, за да го постигне.

И въпреки това досега никой не й го бе дал. Никой не я бе обичал достатъчно, за да повярва, че е красива, особена и заслужава любов.

Никой, освен Джонас.

Освен Джонас. Как само се бе чувствала в обятията му, когато бе притискала буза в гръдта му и бе слушала бученето на гласа му, силните удари на сърцето му. В този миг разбра, че Хлое никога не би се влюбила в него. Щеше да го отпрати, да си отиде, тъй като не бе способна да прояви съчувствие и разбиране. И никога не би пожелала да опита.

Имоджин обаче не беше Хлое. Тя не беше човек на изкуството, нито пък красавица. Освен в очите на един мъж. Един мъж, който я бе накарал да повярва, че всичко е възможно. Мъж, който я бе накарал да повярва, че тя е жената от портрета. Мъж, който виждаше красота и спокойствие, когато я гледаше.

Мъж, който я обичаше.

Вече знаеше и това, с такава сигурност, сякаш й го бе казал сам. И не го бе разбрала по мъката в очите му тази нощ, нито от начина, по който я бе защитил от баща й. А от това, че я бе нарисувал единствено по памет. Че я виждаше толкова красива. Бе грешала, като мислеше, че той не я вижда в действителност — сега вече бе убедена в това. Не само я виждаше, ами я превръщаше в нещо повече, много повече, отколкото бе мислила, че може да бъде. Внезапно я връхлетяха думите му от онази нощ, този път още по-мъчителни, тъй като сега разбра, какво й бе казал всъщност. Вече наистина разбираше.

„Погледни ме, Джини. Виж какво представлявам. Несъмнено си даваш сметка, че не можеш да останеш тук.“ Не защото не бе достатъчно добра за него. Не защото му бе омръзнала. А защото се страхуваше от самия себе си. Защото се страхуваше. Боже, колко просто бе това.

Но най-лошото от всичко бе, че не го беше разбрала и в резултат бе постъпила като всички други. Беше го изоставила. Тъй като се бе подценявала, бе пожертвала за втори път живота си, отново се бе отказала без съпротива от онова, което искаше. Беше се отказала от щастие. От любов.

В главата й прозвучаха отново думите на Томас: „Вече не си малко момиченце. Вече си голяма жена. Може би е време да помислиш какво искаш ти самата от живота си, а не какво иска баща ти.“

„Какво искаш ти самата…“

Имоджин отвори очи, загледа се отново към златните отблясъци, падащи от газовите фенери върху снега. Чу приглушеното тракане на колела на карета, видя някакъв нает файтон да спира пред къщата. Вратичката се отвори и през нея се показаха Томас и баща й. Самюъл се бе привел и макар да поклати глава, когато приятелят му се опита да му помогне, не отблъсна ръката, която го хвана за лакътя, за да го подкрепи. Изкачиха стълбите, отключиха входната врата и изчезнаха в къщата. Младата жена ги чу във вестибюла, препъваха се и разговаряха, а след това тръгнаха по коридора.

Пусна завесата и се отдръпна от прозореца, после бавно излезе от стаята си и заслиза по стълбището. Чу мърморенето им от кабинета на своя кръстник. Без да се колебае застана на входа му.

Баща й се бе отпуснал на един стол, подпрял глава на дланта си. В другия край на стаята Томас наливаше бренди. Той вдигна глава и я видя. Бавно остави бутилката встрани и я запуши. Вдигна двете полупълни чаши и се приближи до Самюъл.

— Ако нямаш нищо против — рече той, — предпочитам да изпия моето горе. Доста е късно.

— Не чак толкова — възпротиви се приятелят му.

Обърна се на стола си, когато Гозни въпреки това се насочи към вратата.

— За Бога, човече, аз… — Видя дъщеря си и спря. — Имоджин. Мили Боже, момиче, защо не си в леглото? — Махна ядосано към нея. — Остави ни на спокойствие.

Кръстникът й се спря, преди да я отмине. Усмихна се успокояващо.

— Лека нощ, скъпа моя — рече тихо той.

Погледите им се срещнаха.

— Довиждане.

Забеляза изненаданите искрици в очите му, изненада, която внезапно се превърна в разбиране. Усмивката му стана по-широка. Усети радостта му от начина, по който стисна ръката й.

— Бъди щастлива — прошепна той.

— Ще бъда.

Томас кимна. После се обърна към приятеля си.

— Лека нощ.

Младата жена чу мърморенето на баща си, когато Гозни излезе от стаята. Изчака стъпките му да заглъхнат напълно; след това се приближи до Самюъл, който гледаше в огъня. Застана пред него, така че да скрие пламъците от очите му.

— Аз тръгвам — обяви тихо тя. — Исках просто да знаеш.

Той я изгледа и се намръщи. При това движение подутината на бузата му го заболя по-силно, цепнатината на брадичката се разшири.

— Разбира се, че си тръгваме — заяви той, очевидно отегчен. — Хващаме ранния влак утре, затова бъди готова. Надявам се само в Нашвил да не са чули вече за всички поразии, които направи.

Младата жена поклати глава.

— Няма да се връщам в Нашвил.

— Какво, по дяволите… — Спря изведнъж, изражението му се проясни, объркването му се измести от недоверие и презрение. — А, виждам накъде биеш сега — произнесе бавно той. — По-добре махни тази мисъл от главата си, момиче. Мислиш, че можеш просто да се върнеш при Уитакър, а? Е, не можеш. Няма да те приеме. Той получи каквото искаше.

Имоджин вдигна рамене.

— Може и така да е. Няма да разбера, ако не го попитам.

— Той е луд. Един ден ще свърши в затвора, помни ми думите.

— Тогава аз ще бъда до него, за да го освободя под гаранция.

Самюъл се изсмя.

— Несъмнено мислиш, че го обичаш. Така е, нали? Мили Боже, момиче, толкова си наивна. Залагам десет срещу едно, че той не те обича.

Дъщеря му не отвърна.

Възрастният мъж вдигна чашата си. Изправи гръбнак малко неестествено, присви очи, изпъна устни.

— Ще съжаляваш — заяви той. — Скандалът ще те погуби. И не се надявай, че ще можеш да дотичаш за помощ при мен. Макар да посрами и двама ни с майка ти, аз съм готов да те взема у дома утре. Ще направим каквото можем, за да потушим по-бързо тази история. Но ако отидеш при него, можеш да забравиш, че имаш семейство. Ако ме предизвикаш отново, докато съм жив, няма повече да повдигна и малкия си пръст, за да ти помогна.

Имоджин го погледна замислено.

— Разбирам — каза тя. — И съжалявам.

Той я изгледа така, сякаш внезапно се бе превърнала в някоя непозната.

— Не се шегувам — заяви рязко той. — Предупреждавам те, Имоджин, ако направиш това, няма никога да ти простя. И майка ти няма да ти прости никога.

Младата жена кимна учудена, че думите му не й причиниха болка, че не предизвикаха абсолютно никакви емоции у нея.

— Съжалявам и за това.

Този път Самюъл я изгледа продължително. Тя видя как гневът в очите му се стопи. Видя разочарованието му. И внезапно усети тъгата, която бе очаквала. Това бе човекът, чиято любов бе желала толкова силно, че бе променила целия си живот, само и само да я заслужи. Човекът, когото винаги бе мислила за силен и пълен с живот, изискан и възвишен. Но неговата любов щеше да дойде на прекалено висока цена, осъзна го в този момент. А сега, когато го погледна, видя само един слаб, ядосан старец. Човек, който не можеше да забрави любимата си дъщеря и заради това изгубваше и другото си дете.

Внезапно изпита съжаление към него, към самата себе си. В известен смисъл предпочиташе да го запомни без неговите слабости, като човек, който бе забавлявал хора на изкуството и философи, който бе държал Нашвил в ръцете си. Беше й показал света на изтънчеността и блясъка; съвсем друго нещо обаче беше да бъдеш баща. Той никога не й беше бил баща, не и на нея. Искаше й се да беше точно обратното, поне веднъж, защото имаше нужда именно от този спомен. Никога нямаше да се откаже от този спомен.

— Сестра ти не би направила подобно нещо — заяви той, като я пронизваше с поглед.

Имоджин не извърна очи.

— Съжалявам, татко — отвърна тя. — Съжалявам, че не съм дъщерята, която искаш да бъда. Но аз искам моя собствен живот. Не на Хлое. Нито твоя. Надявам се, че можеш да разбереш това. Моля се да го разбереш.

Самюъл затвори очи. Пое си дълбоко въздух. Когато я погледна отново, изражението му бе пълно с болка, с нещо, което приличаше на съжаление — дали към нея или него самия, това не можа да разбере. А и не я интересуваше. Той я бе изоставил отдавна. Не заслужаваше повече жертви. Никога не бе заслужавал.

— Ще съжаляваш за това, дъще — произнесе бавно той. — Само след месец ще почукаш на вратата ми, убеден съм в това.

Младата жена поклати глава и се усмихна. Приведе се над него, целуна го по челото; сухата кожа одраска леко устните й. Той не помръдна. Не направи опит да отвърне на целувката й. Когато се изправи, баща й гледаше в огъня.

— Поздрави мама — рече тихо тя.

А след това се обърна и го остави с брендито и гордостта му. Остави го да се взира в огъня — завинаги, ако желаеше.

Старият часовник в коридора удари три пъти.

Нощта си отиваше. Време беше да тръгва.