Меган Чанс
Портретът (25)

Глава двайсет и пета

— Изключително въодушевяващо! — Самюъл Картър нахлу в салона и внесе миризмата на сняг и студен въздух със себе си. — Казвам ви, няма нищо като Ню Йорк. Заслужава си да го посети човек, дори само заради „Сенчъри“. — Свали ръкавиците, удари ги в дланта си, след което съблече палтото и подаде всичко това на Имоджин, която седеше край камината. — Ето, дъще, свърши нещо полезно.

Младата жена остави бавно встрани бродерията си и се изправи, като се бореше с възмущението си, докато поемаше вещите на баща си. Въпреки омразата помежду им през последната седмица, тя се насили да говори със студена вежливост.

— Значи прекара приятно в клуба? — попита тя, като метна влажното палто върху ръката си.

— Разбира се. Нали точно това казвах?

Томас, седнал от другата страна на камината, вдигна поглед от книгата си.

— Изглежда, препоръчителното ми писмо ти свърши добра работа?

— Беше превъзходно.

Картър свали шапката от главата си и я постави на една от страничните масички. Капчици разтопен сняг се плъзнаха върху полираното дърво. Самюъл се усмихна широко.

— Ах, нюйоркските клубове! Никъде другаде в целия свят те не са толкова хубави — може би, с изключение на Лондон.

— Мислех, че мразиш лондонските клубове — рече Гозни.

— Не клубовете, хората там не мога да понасям. — Самюъл се отпусна на един стол. — Банда суетни сноби, това са те. В Ню Йорк поне има интелектуалци. Истински философи. И хора на изкуството… — Отметна назад глава с блажена въздишка. — Лондон бледнее в сравнение с него, а Нашвил… Боже мой, Нашвил…

— Е, там със сигурност няма много хора на изкуството — обади се Томас.

— Нямаше да могат да си изкарват прехраната, ако бяха много. — Самюъл приглади разсеяно обемистия си мустак. — Така, както е сега положението, те няма какво да рисуват, освен група надути крави и от време на време по някоя начумерена фермерка. — Въздъхна отново. — Да, колкото и да ми се иска, Нашвил не е предназначен да стане артистичен център. Не мога да ги покровителствам всичките, както знаеш.

— Да, знам — отвърна кисело Томас.

— Но правя каквото мога. Може би един ден… — Картър вдигна глава, сякаш току-що си бе дал сметка, че Имоджин е в стаята. — За какво стоиш тук, момиче? Не те бива за закачалка.

Младата жена поруменя от гняв и унижение, но преглътна отговора, който се надигна в гърлото й, и стисна зъби. Нямаше смисъл да го ядосва, макар последната седмица и половина да беше непоносима. Баща й очевидно искаше да я накаже: гълчеше я непрестанно, доставяше му удоволствие да я унижава. Имоджин знаеше, че не си въобразява скрития блясък в очите му. Той очакваше нещо, планираше нещо. Питаше се с нарастващо безпокойство какво е то.

Щеше да разбере съвсем скоро, бе сигурна в това. В известен смисъл щеше да изпита облекчение, когато научи най-после… Господ й бе свидетел, че беше готова за края на цялата тази история. Искаше да се върне в Нашвил, към безопасния си нормален живот с напрегнато всекидневие и дълги нощи. Искаше да остави всичко това зад себе си. Да остави Джонас зад себе си.

Джонас. Имоджин затвори очи, опита се да прогони тази мисъл. Нашвил щеше да й помогне да го забрави. Там поне нямаше да се чуди дали не стои край прозореца си и не наблюдава падащия сняг… нямаше да се пита кой друг го наблюдава заедно с него. В Нашвил поне нямаше да има стотици дреболии, които да й напомнят за него.

„Това е без значение. Вече всичко свърши. Всичко свърши.“ Младата жена се насилваше да повтаря наум тези думи, сякаш те можеха да й донесат някаква утеха. Сякаш можеха да отнесат болката и да убият копнежа. Но докато баща й бе тук, имаше нужда от тях. Ако не за друго, поне за да се преструва, че всичко е наред, за да й помагат да запази известно самообладание, колкото и малко да бе то. Засега бе прекалено опасно да мисли за Джонас. По-лесно беше да си представя, че това е някакъв сън, някаква фантазия. По-късно може би, когато се озовеше отново в безопасност в Нашвил, щеше да си позволи да мисли за него. Когато щеше да бъде далеч оттук и изкушението да падне на колене и да го умолява да я вземе отново, ще е намаляло. Ако изобщо някога намалееше.

Имоджин въздъхна, остави палтото на баща си на закачалката зад стълбите, а ръкавиците — напречно на яката. След това пое дълбоко въздух и се върна в салона.

И веднага съжали, че го беше направила. Баща й се въртеше на стола си. Тъмните му очи се спряха върху нея, като я оглеждаха обезпокоително; от този поглед изведнъж й стана студено. Разбра, че най-после щеше да й съобщи за намеренията си. Каква беше старата поговорка? „Внимавай какво желаеш.“

— Днес имах специална причина да отида в „Сенчъри“ — рече той.

Макар тонът му да беше привидно безгрижен, младата жена усети, че премерва внимателно думите си. Самюъл се усмихна — усмивката му обаче в никакъв случай не беше приятна — и тя установи с изненада, че някога дори тази усмивка можеше да я направи щастлива. Винаги бе копняла за вниманието му до такава степен, че посрещаше с охота дори гнева му. Сега обаче същият този гняв я караше да се чувства огорчена и обидена. Учуди се кога ли се бе променило това положение. Кога бе започнала да вижда презрението в неговите очи? То винаги ли бе стояло там?

Баща й забарабани с пръсти по дебелата тапицерия върху страничната облегалка на стола си, без да отделя поглед от нея.

— Отидох да търся Уитакър.

Името сякаш падна право в сърцето й. Имоджин си наложи да запази самообладание.

— О! — успя да възкликне тя.

— О! — имитира я той. — Само това ли имаш да кажеш, момиче? Не се ли питаш, защо съм го търсил?

— Нямаше ли да е по-добре да беше отишъл направо в ателието му? — попита Томас.

Самюъл се обърна и поклати замислено глава.

— Той ме избягва. Предполагах, че може да се натъкна на него в „Сенчъри“, да го сваря неподготвен, така да се каже. Нали каза, че членувал в клуба?

— Да, но…

— На два пъти вече му изпращах съобщения с молба за среща.

Стомахът на младата жена се сви.

— Изпращал си му съобщения?

— Разбира се, че съм изпращал — озъби се Самюъл. — Какъв баща ще бъда, ако не искам удовлетворение. Та той обезчести дъщеря ми, за Бога. Репутацията ти виси на косъм.

— Репутацията ми? — повтори невярващо Имоджин и се засмя горчиво. — Откога започна да се интересуваш от репутации? Първо на първо, ти самият ме изпрати да вземам уроци от художник. Това не е ли скандално само по себе си?

— Има известна разлика между обучение и скандал, Имоджин. Щеше да бъдеш в пълна безопасност, докато учиш при него, ако се бе държала като дама, а не като… като уличница.

— Достатъчно, Самюъл — намеси се тихо Томас. — Кажи, какво ще направиш, ако Уитакър се съгласи на тази среща? Ще изискаш да се ожени за нея?

Младата жена изгледа ужасена кръстника си.

— Томас, не…

Баща й повдигна едната си вежда. И се обърна да я погледне.

— Е, Имоджин — рече студено той. — Уитакър ще се ожени ли за теб?

Точно този въпрос й причини болка, и то далеч по-голяма от думите на Томас, далеч по-голяма от всичко друго, което би могъл да каже баща й. Защото той знаеше отговора не по-зле от самата нея. Той бе унизително очевиден. Чу останалата част от разговора, замаяна от бученето в ушите си.

— Знам какво прави той сега — обърна се Картър към приятеля си. — Изчаква. Несъмнено изчаква подходящ случай.

— Подходящ случай ли? — намръщи се Гозни. — За какво?

— Да представи изискванията си, разбира се. Мислиш ли, че е съсипал без причина дъщеря ми? Естествено, че не. Той иска нещо, почакай и ще видиш.

— Да не искаш да кажеш, че ще те изнудва? — попита Томас, като повдигна изненадано вежди. — О, Самюъл, наистина не мисля, че Уитакър…

— Е, той обаче е в положение, при което е възможно да бъде изнуден, нали? — Баща й хвърли многозначителен поглед към приятеля си. — Според мен ще се възползва от първата възможност да смени местата.

Имоджин разбираше с известно закъснение смисъла на казаното. Чуваше думите, една по една, носеше се върху своето унижение и мъка. Всъщност разбираше не думите на баща си, а начина, по който ги изговаряше, обвинението в тях. Младата жена вдигна очи. Видя безпомощния поглед на кръстника си и всичко си отиде на мястото: неохотата, с която я бе приел в класа си Джонас, гнева му в началото, начина, по който се бе опитвал да я прогони. Разбира се. Не можеше да повярва, че не се бе сетила досега. Томас и баща й бяха принудили Джонас да я учи. Не му бяха дали възможност да откаже.

Изчака да осъзнае болката. Очакваше да изпита мъка и усещане, че е предадена. Вместо това почувства гняв, и то не заради себе си, а заради Джонас. Никога не бе вярвала, че Уитакър може да бъде принуден да направи каквото и да било. И сега, след като разбра, че все пак е бил принуден, беше съсипана. Баща й и кръстникът й го бяха хванали по някакъв начин, бяха го накарали да измени на себе си. Господи, каква грозна мисъл! Грозна по същия начин, по който бе грозна една опитомена мечка — гордо и красиво животно, принудено да изпълнява номера за тълпите. Тази мисъл й бе непоносима. Господи, как само я мразеше!

Обърна се сковано към Гозни.

— Какво му предложихте? — попита тя. Гласът й прозвуча толкова студено, че сама не можа да го познае. — Защо не е могъл да откаже?

— Имоджин. — Томас разтвори умолително длани. — Скъпа моя, трябва да разбереш, че съм искал само най-доброто. Ти толкова желаеше да учиш…

— Кажи. Пари ли? Или си го заплашил с нещо?

— Успокой се, момиче — намеси се Самюъл. — Преиграваш. Не става въпрос за нищо повече от разумен натиск.

— Разумен натиск? — повтори тя и хвърли убийствен поглед към баща си. — Знам какво означава твоето определение за „разумен натиск“, татко. Използвал си го доста често с Хлое. Както и с мен. Но предполагам, че Джонас не е могъл да бъде впечатлен със заплахата да изгуби любовта ти. Така че — какво му казахте?

Очите на Картър блеснаха.

— Не ми дръж такъв тон!

— Вече не съм малко момиченце, татко — заяви невъзмутимо тя. — Не можеш просто да ми забраниш да говоря, когато не желаеш да ме слушаш. — После се обърна към Томас. — Не мога да повярвам, че е възможно да си част от това. Не мога да го повярвам. Знаеш как се чувствах…

— Знаех, че искаш да станеш художничка — отвърна тихо кръстникът й. — Това знаех. Исках да ти го дам. Можех да ти го дам. Без да мисля дали е редно или не. — Спря да говори, прокара луничавата си ръка през побелялата си коса и я погледна с тъга, която разкъса душата й. — Казах му, че ще престана да го покровителствам, ако не те вземе. В началото това беше достатъчно. Но ти го познаваш, скъпа моя. Знаеш, че ако не те желаеше в класа си, в крайна сметка думите ми нямаше да имат значение.

Това й подейства странно успокоително. Може би защото знаеше прекалено добре колко верни са словата му.

— Просто исках да получиш най-доброто, това е всичко — продължи Гозни. — Винаги съм искал да имаш най-доброто.

— Мили Боже, какви сантименталности — намеси се баща й. — Не биваше да я глезиш, Том. Тя трябва да научи истината рано или късно. Уитакър е от онези, които се възползват от всичко и всички. Видял е шанса си и го е сграбчил. Дори сега, докато си говорим тук, той вероятно обмисля как да ми вземе богатствата.

— Той не е такъв — възкликна Имоджин.

Самюъл се намръщи.

— Опитвам се само да те предпазя, момиче. Ти не познаваш света така, както аз…

— Той не е такъв — повтори тя.

— Той е художник, за Бога!

— Той е човек на изкуството — поправи го гневно младата жена. — Чуй се само, татко. В продължение на години си ми обяснявал разликата между занаятчийството и изкуството, а сега не можеш да я видиш сам. Джонас Уитакър е изключителен талант. Той е най-талантливият, когото съм виждала.

— Очевидно достатъчно талантлив, за да види от коя страна е намазана филията — отвърна баща й. — Не се хаби да го защитаваш, Имоджин. Той те е използвал. Ако имаше мозък поне колкото една коза, нямаше да паднеш в ръцете на първия, който ти наприказва красиви лъжи.

— Татко — възпротиви се тя. — Ти не разбираш…

— Ти си тази, която не разбира. — Самюъл скочи от стола си и спря само на сантиметри от нея. — Ако искаш да видиш истината, моето момиче, утре ще дойдеш с мен на изложбата на Националната академия. Ще ти покажа. Уитакър не отговори на посланията ми. Там обаче ще ми отговори… и тогава ще се убедиш, че съм прав.

Имоджин поклати глава. Положението ставаше все по-напрегнато, развитието на събитията — все по-бързо. Той я контролираше така, както го бе правил винаги, и тя изпитваше все по-голямо отчаяние и гняв, който не можеше да сдържа.

— Няма да направя това. Не искам да ходя там.

— По дяволите, момиче, ще правиш точно каквото ти кажа! — заяви ядосано той, застанал на сантиметри от лицето й. — Ще бъдеш там. Дори ако трябва да те занеса на ръце, но ще бъдеш до мен. Чудя се дали ще продължиш да пееш хвалебствия за любовника си, когато ми каже каква сума иска, за да си мълчи.

Младата жена отскочи назад.

— Няма да дойда!

— Ще видим — промърмори Картър и се завъртя на пети. — Ще видим.

Излетя от салона с такава скорост, че дъщеря му усети създалото се при това движение течение. Бученето в ушите й стана още по-силно.

Тя постоя неподвижно известно време, като опитваше да си поеме въздух, да намали шума в главата си. Чувстваше, че Томас я наблюдава от мястото си до камината, поставил длан върху облегалката на стола. Въпреки това трябваше да изминат минути, преди да успее да го погледне, да проговори.

— Толкова греши — промълви безпомощно накрая тя. — За всичко.

Кръстникът й кимна.

— Той просто ти желае доброто, скъпа моя.

Младата жена подсмръкна недоверчиво.

Гозни се усмихна.

— Наистина го желае, но по свой начин. Като всички нас. Въпросът е — какво ще направиш ти.

Имоджин се намръщи.

— Какво мога да сторя аз? Той ми е баща.

— Да. — Томас сведе очи към пръстите си, които чертаеха невидими фигури върху брокатената тапицерия. — Но ти не си малко момиченце, Имоджин. Вече си голяма жена. Може би е време да помислиш какво искаш ти самата от живота си, а не какво иска баща ти. — Спря за момент. — Мислила ли си… мислила ли си да се върнеш при Джонас?

Сърцето й спря да бие. Имоджин се засмя тихо.

— Само за това мисля. Но то е без значение. Той не ме иска.

— О? — Гозни вдигна поглед. — Сигурна ли си?

— Да — отговори тя. — Ти го познаваш, Томас. Ти… ти знаеш що за човек е. Той се нуждае от жена, която може да го очарова. Някоя като…

— Като Хлое?

Гърлото й се сви. Поклати глава.

— Мястото ми не е при него. Не е сред тази тълпа. Когато съм сред тях, приличам на молец между пеперуди.

— Ти си красив малък молец — пошегува се с нежност кръстникът й. Тъй като тя не се усмихна, добави: — Мисля, че се подценяваш, Имоджин. Къде е жената, която ме отпрати от ателието преди седмица и половина? Забрави ли я вече?

Тя погледна встрани.

— Не съм забравила. Но тогава Джонас имаше нужда от мен. Сега обаче не съм му необходима.

— Разбирам.

Гласът му бе толкова замислен, че Имоджин го погледна отново.

— Той ме помоли да си вървя — обясни тя.

Томас кимна, но очите му си останаха все така замислени.

— Според мен трябва да отидеш на изложбата с баща си — рече той.

Кръщелницата му го изгледа изненадана.

— Защо?

— Защото, скъпа моя, ако не отидеш, ще съжаляваш вечно. Вечно ще се питаш дали не е трябвало да го направиш. — Усмихна се нежно, окуражаващо, усмивката, която бе обикнала още като малко болно момиченце, изоставено само в стаята си. — Иди на изложбата, Имоджин — настоя той. — Ако не заради теб самата, тогава заради мен. Иди заради мен!

 

 

Не можеше вечно да не й обръща внимание, това му беше пределно ясно. Джонас погледна към бележката, към фината хартия с цвят на слонова кост, гравирана с инициалите С. Дж. К. Самюъл Дж. Картър. Не беше нужно да я разгръща, за да види какво пише в нея. Беше запомнил съдържанието й наизуст. Картър желаеше да се срещнат и младият мъж знаеше защо. Подсъзнателно се чудеше, че не бе предвидил по-рано такова развитие на нещата. В крайна сметка той я бе съсипал и всички очакваха да плати за това. „Ожени се за нея — нашепваше гласът в него. — Направи както иска баща й. Ожени се за нея.“

В известен смисъл той също го желаеше. Желаеше да бъде принуден да се ожени за нея, да я обича. Не желаеше повече никакви решения и саможертви. Желаеше да може да каже: „Опитах се да те спася. Господ ми е свидетел, че опитах, но баща ти насили ръката ми…“

Да, точно това искаше. Извинение, за да я задържи до себе си. Извинение, за да я обича. О, Боже, как само го искаше!

Но не можеше да има това. Не можеше да я има.

Взираше се в пеперудата, която просветваше върху масата пред него, в златото, проблясващо на слабата зимна светлина. Единствената светлина в мрака, точно като Джини. Без нея тъмнината започваше да се приближава. Без нея тя щеше да го погълне. Знаеше това. Знаеше го с по-голяма увереност, отколкото за което и да било друго нещо в живота си.

През последните две седмици бе положил героични усилия да я забрави. Бе изпълнил препоръката на Рико — бе се захванал яко с работа, бе започнал да я рисува. И сега картината беше завършена и висеше в галерията, готова за утрешната изложба. Не се беше излъгал — тя бе истински шедьовър. Неговият шедьовър.

Но той не му помагаше да я забрави. Нито пък намаляваше болката от раздялата.

Полагаше усилия да си припомня непрестанно, защо не можеше да я има, какво щеше да й причини. Вдигна скъпоценната пеперуда и се опита да я смачка в ръката си, така, както щеше да смаже и Джини. Но златото само се огъна леко, подсилено от спойките и аметиста. Неща, които не се чупеха, не се огъваха. Не като плътта и кръвта, не като нежните чувства и души. Колко лесно можеха да бъдат смазани те! Колко малко бе нужно, за да бъдат унищожени завинаги.

Не, нямаше да се ожени за нея. Знаеше в сърцето си, че само две неща могат да възпрат баща й. Само две неща.

Джонас се вгледа в китката си, в тънкия белег. Затвори очи и се помъчи да си спомни какво бе почувствал тогава, при първото разрязване. Острата болка, замайването. Сети се как трепереха пръстите му, когато преряза другата китка, как едва бе удържал бръснача, залян от бликащата кръв. Непохватните движения, липсата на грация или красота. В крайна сметка самоубийството бе липса на смелост, сега вече знаеше това. Беше го научил от Джини, както и че на света съществува надежда — нещо, от което се беше отказал отдавна. Надежда. Само една дума, но колко силна бе тя! Как го поддържаше сега.

Именно поради това смъртта не беше вече възможен изход. Другият избор обаче…

Спомни си думите на Рико, които се въртяха от няколко дни в главата му. „Не можеш да предпазиш другите от страданието, Джонас. Не можеш да предпазиш и себе си. Ако упорстваш в опитите си, нищо чудно да се озовеш още сега в Блумингдейл.“

Блумингдейл. Мислеше за него и за онова, което го очакваше без Джини. Нощи без край. Мрак, който щеше да напредва ден след ден. Нямаше смисъл да му се съпротивлява. В лудницата нямаше да е нужно. Сега това бе най-доброто място, единственото място за него. Така или иначе, без нея щеше да полудее. Това щеше да бъде неизбежният резултат от опитите му да я защити. Неговата награда. Лудост срещу нейната сигурност.

Сделката му се струваше справедлива.

Загледа се през прозореца, към падащия сняг. Спомни си как бе изглеждала тя, застанала под сипещите се парцали, които се топяха върху кожата й, блестяха върху косите й.

„След утрешния ден — обеща си младият мъж. — Само ми дай утрешния ден и ще се върна.“ Там, където щяха да направят нужното, за да са сигурни, че няма да наруши обещанията си. Там, където щяха да го предпазят от самия него.