Меган Чанс
Портретът (23)

Глава двайсет и трета

Знаеше наизуст пътя към дома на кръстника си. Знаеше всеки завой, познаваше всеки камък. На Девета улица имаше голяма дупка точно там, където се пресичаше с Пето авеню — знаеше точно кога каретата ще хлътне в нея, точно как ще я раздруса. А на ъгъла на Уошингтън скуеър норт имаше коловоз, в който колелата пропадаха всеки път.

Беше по-лесно да се концентрира върху тези неща, върху полюляването на файтона и тракането на колелата, върху отминаващите сгради. По-лесно, отколкото да мисли за мъжа, когото бе изоставила току-що, и за ужасната лъжа, която му бе казала: „Не искам да остана.“ Господи, колко далеч от истината бе това! Онова, което желаеше, бе да се сгуши в обятията му, да се опива от топлината и уюта, които съпровождаха миговете, след като се бяха любили. Онова, което желаеше, бе да го обича.

Имоджин затвори очи, стиснала юмруци в скута си. Господи, каква глупачка беше! Знаеше предварително, че ще й причини болка, беше си повтаряла да не се влюбва в него и въпреки всичко бе направила точно това. Беше останала при него през последните дни, макар да съзнаваше колко е опасно. Точно тази сутрин си бе казала, че е време да си тръгва, преди да е станало прекалено късно.

Но вече бе прекалено късно.

Младата жена отвори очи и се загледа към тънката снежна пелена над града, към голите, украсени с бяло дървета. Джонас Уитакър не беше за нея, знаеше го от самото начало. Знаеше, че той в крайна сметка ще се отегчи, че ще я използва и отпрати. Защо тогава я бе заболяло толкова, когато я бе отблъснал?

„Защото се надяваше, че може да има вечно нужда от теб. Защото обърка нуждата с обич.“ Точно както с Николас. Имоджин потрепери при тази мисъл. Беше се влюбила в Николас, само защото той се нуждаеше от нейната утеха. Тогава се бе заклела никога повече да не проявява подобна глупост. А ето че сега, не по-малко глупава, отколкото преди три години, бе обикнала първия мъж, комуто бе необходима.

Именно затова бе позволила на Джонас да я докосва, затова се бе отказала от достойнството и гордостта си и му бе позволила да я люби за последен път. Бе искала споменът да я поддържа през предстоящите, изпълнени с горчивина дни, да й дава сила, когато щеше да се превърне отново в нищо. Беше искала да докосне още веднъж падащата звезда.

Вместо това бе осъзнала за пореден път, какъв провал е във всяко отношение. Дълбоко в себе си бе желала нещата да бъдат различни. Бе желала именно тя да помогне на Джонас да преживее кошмарите си, да вярва, че може да бъде от значение за него.

Той обаче не я искаше и беше крайно време да погледне право в очите този факт. Беше време да се върне към стария си начин на живот. Стараеше се да се убеди, че точно това е и нейното желание, но когато каретата спря и пред прозореца се изправи готическата фасада на градската къща на нейния кръстник, младата жена се запита как щеше да направи това. Как можеше да бъде забравен мъж като Джонас Уитакър? Как можеше да свикне човек да живее без тази сила, без тази енергия? Как щеше да живее без него?

Нямаше друг избор, напомни си за кой ли път тя. Джонас я беше отпратил. Вече не се нуждаеше от нея. Съзнаваше, че беше положил усилия да я отблъсне възможно най-любезно и мило, да не й причини болка. Въпреки това обаче тя страдаше. Въпреки това не можеше да престане да иска…

Имоджин си пое дълбоко въздух, мъчейки се да не позволява на мислите си да вземат надмощие. Нямаше смисъл да се самоизтезава. Всичко беше свършило. Свършило. Заповтаря напевно наум тази дума, наложи си да я повтаря, когато слезе решително от каретата под падащия сняг. Плати на кочияша и заизкачва стълбите, като се държеше за перилата, за да не се подхлъзне. Хвана по навик топката на вратата, но се спря току, преди да я завърти. Не беше сигурна дори дали я желаят тук вече. Бавно отдръпна длан и почука.

От другата страна се чуха забързани стъпки. Вратата се отвори и зад нея се показа Мери, икономката, която зяпна изненадано.

— Мис Картър! — възкликна тя, а червендалестото й лице поруменя още повече. — Влизайте, хайде, навън е студено. Ауу, вали сняг, а вий сте си забравили шапката!

Имоджин се намръщи, попипа косите си и едва сега си даде сметка, че шапката й бе останала в ателието. При тази мисъл я прониза остра болка. Запита се за момент какво щеше да реши той, когато я открие, какво щеше да направи. Дали щеше да я запази като спомен от нея? Гърдите й се стегнаха, преглътна бликналите внезапно сълзи.

— Д-да — заекна тя, като опитваше да се овладее. — Да, май съм я забравила в бързината.

Мери се отдръпна от входа и направи подканващ жест.

— Идвате точно навреме. Всички са в трапезарията. Току-що седнаха да се хранят.

Тези думи успокоиха донякъде притесненията на младата жена. Нямаше да й се наложи да се изправи сама срещу Томас, поне не още. Не виждаше как щеше да се справи с гнева или разочарованието му тази вечер, а Катрин успяваше да го успокоява както никой друг.

Имоджин свали разсеяно ръкавиците и пелерината си и ги подаде на икономката. След това, налагайки си спокойствие, което не чувстваше, се запъти към трапезарията. Чу гласовете непосредствено преди да влезе, дълбок мъжки тембър, който контрастираше с лекото бърборене на Катрин. Три гласа вместо два. Имаха гост. Още по-добре. Спря пред вратата. Зрението и слухът й престанаха да функционират за момент, докато се опитваше да събере смелост, да се овладее. После повдигна брадичка и влезе вътре.

Спря като попарена. На масата седеше последният човек, когото бе очаквала да види.

Баща й.

Самюъл Картър седеше на масата на Томас с вид на собственик, подпрял лакти на полираната й повърхност, стиснал чашата с вино в бледата си четвъртита длан. Той ръкомахаше към своя домакин и се смееше, а гъстите му сиви мустаци се поклащаха.

Внезапно думите, които й бе казал Томас преди три дни, изплуваха отново в съзнанието й: „Не ми оставяш никакъв избор, скъпа, знаеш го добре.“ Разбира се. Трябваше да се сети. Бе разбрала още тогава, че възнамерява да се свърже с баща й, но после бе забравила. А сега Самюъл Картър бе тук, в Ню Йорк. Копнежът и удоволствието се бореха с притеснението — и с чувството на страх, което се опитваше безполезно да победи. Нямаше от какво да се страхува, повтаряше си тя. През последните три години баща й бе желал Имоджин да заеме мястото на сестра си в артистичния свят и ето че сега тя бе в този свят. Влюбена в художник, същата бохемка, каквато бе Хлое. Той със сигурност щеше да се почувства щастлив. Нали това бе желал винаги?

И въпреки всичко…

Влезе в трапезарията и се насили да се усмихне.

— Татко — рече тя.

Тази единствена дума имаше ефект на експлозия. Разговорът замря на секундата. Тримата около масата се обърнаха към нея. Имоджин обаче не отклони поглед от баща си. С облекчение видя по лицето му да се разлива усмивка.

— Имоджин — изправи се той.

Забърза към нея и я задържа на една ръка разстояние, за да я огледа. Усмивката му помръкна малко при вида на мръсната й рокля и разчорлените коси. Въпреки това се наведе и я целуна кратко и сухо.

— Бях сигурен, че ще се появиш, момичето ми. — После изгледа самодоволно Томас. — Не ти ли казах, че грешиш, Томас? Имоджин и Уитакър… каква абсурдна идея.

Внезапно младата жена изстина.

— Татко…

— Ами да, Имоджин никога в живота си не е постъпвала недискретно — продължи радостно той. — Няма гръбнак за подобно нещо. Е, ако беше казал, че Хлое… да, това момиче бе изпълнено до такава степен с живот, че щях да повярвам всичко, което ми каза.

Гозни очевидно се смути много. Остави встрани чашата си с вино и изгледа кръщелницата си извинително.

— Съжалявам, скъпа моя. Чувствах, че той също има право да знае.

— Би трябвало да се научиш как да прерязваш подобни мръсни слухове още в зачатък, момиче. — Самюъл сякаш не бе чул думите на своя приятел. — Господ ми е свидетел, ти си толкова мека, че си чудесен прицел за клюкарите.

Гърлото на младата жена беше прекалено стегнато, за да може да преглътне.

— Татко — промълви тихо тя.

Тъй като той очевидно очакваше от нея да продължи, Имоджин се насили да не го разочарова.

— Това, което ти е казал Томас… е напълно вярно.

Самюъл Картър се намръщи. Пръстите му стиснаха почти болезнено ръката й, бръчката между дебелите му вежди се задълбочи и той я погледна объркано.

— Не знаеш какво говориш, Имоджин — настоя той. — Имаш ли изобщо представа какво ми каза твоят кръстник?

Имоджин кимна. Струваше й се невероятно, че успява да изкара глас от гърлото си.

— Предполагам ти е казал, че двамата с Джонас Уитакър… имаме връзка.

Баща й се намръщи още повече. Погледът му натежа. Младата жена знаеше прекрасно какво вижда: бозави коси, бледа кожа и кафяви очи. Не беше нужно да чуе думите му, за да разбере какво мисли: „Уитакър да се интересува от нея? Не ми се вярва. Не може да бъде истина.“

Забеляза точно в кой момент изчезна объркването му. Лицето му се озари от усмивка и той се засмя скърцащо.

— Връзка ли? — повтори, като поклати развеселено глава. — Мили Боже, момиче, трябва да имаш грешка. Сигурно си си мислила, че може да предизвикаш интереса му — в крайна сметка аз също съм преподавал уроци по изобразително изкуство и знам какво значи това. Изисква се специално отношение, но то е съвсем различно от изпълненото с романтични намерения. — Потупа успокоително по рамото дъщеря си. — Джонас Уитакър е известен художник, човек с изключителен вкус. Ако се замислиш за малко върху това, несъмнено ще разбереш, че тази „връзка“ съществува само във въображението ти. Питам те най-сериозно, Имоджин, не ти ли се струва странно, че може да те забележи?

Колко лесно беше всичко за баща й! Как лесно я превръщаше отново в нищожество. Младата жена се почувства глупава и наивна. Съмненията, които пося баща й в нея се разраснаха и разпространиха в съзнанието й, коварни и разяждащи всичко по пътя си. Може би баща й имаше право. Може би само си бе въобразявала, че Джонас се нуждае от нея. В крайна сметка той сам й бе казал да си върви. Беше казал… Какво точно бе казал? „Погледни ме, Джини. Погледни какво представлявам. Сигурно си даваш сметка, че не можеш да останеш тук.“

Думите затанцуваха в главата й, присъединиха се към подигравките на баща й. Имоджин трепна и отклони поглед, задавена от силна, задушаваща болка. Джонас й бе казал да си върви. Можеше да отрича вечно причините, но с това нямаше да ги направи по-малко истински. Той желаеше някоя друга, това бе достатъчно ясно. Някоя по-красива. Някоя, с която нямаше да се срамува да се показва сред хората. Някоя, която да отговаря на техните очаквания…

— Не мисля, че тя си въобразява за вниманието на Уитакър, Самюъл — заяви сухо Томас.

Картър не му обърна внимание. Той се приведе леко, без да изпуска от очи погледа на дъщеря си. Усмивката му й се стори малко особена, но същевременно бе успокояваща, вдъхваше доверие.

— Нека бъдем реалисти, моето момиче — рече тихо той. — Може би си искала да те целуне, но той така и не го е направил, а? Изобщо не те е докоснал.

Имоджин знаеше, че той иска тя да потвърди думите му, и осъзна, че това бе и нейното желание. Щеше да й прости, ако му кажеше, че Уитакър не я е докосвал. Баща й щеше да продължи да я обича. Копнежът по това се надигна така остро, че я заболя сърцето. След това обаче се сети как я бе подтиквал да учи в Нашвил, как я бе представял на приемите си и се бе отдалечавал, отвратен и разочарован, когато тя не успяваше да прояви нито ум, нито чар. Фактът, че бе способна само да слуша мълчаливо, го бе ядосвал още повече.

Тогава младата жена осъзна, че всъщност той не желаеше истински тя да потвърди предположенията му. Не желаеше да има мекушава дъщеря. Никога не бе го желал. Искаше Хлое, която беше способна да плени един художник. Ако му кажеше онова, което очакваше да чуе, щеше само да го разочарова още повече. Но ако му кажеше истината… ако му кажеше истината, може би най-после щеше да я обикне. И да започне да я уважава.

Погледна го твърдо в очите.

— Докосвал ме е — отвърна простичко тя. — Целувал ме е.

Самюъл замръзна. Мълчанието помежду им се проточи. Имоджин очакваше изненадата и похвалата му, очакваше пеещия му експанзивен смях и неговото възхищение. Нещата, които бе давал без колебание на Хлое, но никога — на Имоджин. За частица от секундата, преди да пусне ръката й, младата жена си помисли, че може да ги получи. Че най-после щеше да каже: „По дяволите, момиче, ама ти в крайна сметка си точно като Хлое. Накара ме да се почувствам горд.“

Самюъл обаче я пусна и отстъпи крачка назад. В този миг тя разбра, че няма да чуе желаните слова — баща й бе ужасно разгневен. Погледът му, напрежението в тялото — всичко бе толкова познато. Господи, беше го виждала стотици пъти досега. Надеждите й преминаха в отчаяние. И зачака атаката.

Не стана нужда да чака дълго.

Очите му изпускаха светкавици.

— Сестра ти — произнесе бавно той и с всяка своя дума сякаш забиваше по десетина смъртоносни ножа в сърцето й — никога нямаше да постъпи така.

— Татко…

— Тя беше истински художник. — Очите му се свиха, докато изясняваше гледната си точка. — Това именно е разликата между вас двете, Имоджин. Хлое щеше да се възползва от тази възможност, за да изучава изкуството, а не за да разтваря крака за учителя си.

Младата жена трепна.

— Самюъл — намеси се Томас.

Баща й се обърна към приятеля си.

— Е, та нали точно това прави тя, в крайна сметка? Какво обучение само съм й осигурил, а тя как се възползва от това? Става любовница на някакъв художник. — Погледна отново към дъщеря си, стиснал гневно устни. — Какво стана, момиче, нищо ли не успя да научиш от Уитакър? Какво стана? Предполагам си решила, че ако го прелъстиш, ще ми каже само хубави неща за теб.

Имоджин сподави стенанието си. Думите му я пронизваха така болезнено, че тя направи крачка назад.

— Татко, не…

— Поне си открила истинския си талант — рече подигравателно той, без да й обръща внимание. — Господ ми е свидетел, че никога не си била добра художничка — рисуваше само с водни и млечни бои, и то не особено успешно.

— Достатъчно. — Тихият глас на Томас разсече горчивата мъгла, в която се бе озовала след жестоките слова на баща си. — Самюъл, моля те да не й говориш по този начин.

— Тя е моя дъщеря, Гозни — отвърна Картър. — Ще й говоря така, както намеря за добре, дявол да го вземе.

— Не и когато си в дома ми.

Катрин се изправи и постави длан върху ръката на съпруга си.

— Скъпи — рече тя.

Отправи изпълнен със симпатия поглед към Имоджин, поглед, който понамали малко унижението й, след което погледна отново към Томас.

— Може би трябва да оставим Самюъл и Имоджин да обсъдят сами този въпрос.

Гозни се намръщи.

— Не ми…

— Всичко е наред, Томас — обади се младата жена; искаше й се това да бе истина.

Забеляза смущението и съжалението на кръстника си, но мисълта, че той може да стане свидетел и на по-нататъшното й унижение, бе прекалено жестока, за да я понесе.

— Добре съм.

Самюъл направи нетърпелив жест.

— Да, оставете ни, ако обичате.

Имоджин отстъпи назад към стената, докато почувства под дланта си гладката жълта коприна, с която бе облицована. Успокояващата й солидност сякаш й даде сили. Чуваше тежкото дишане на баща си, знаеше, че прави опит да се овладее, докато домакините им излязат от трапезарията. Точно преди да мине през вратата, Томас спря и я докосна по ръката с нежност и съчувствие, които колкото успокояваха, толкова и причиняваха болка.

— Скъпа моя — започна той.

Младата жена го пресече с поклащане на глава.

— Аз съм добре — заяви лаконично тя, видяла съжалението в очите му.

Искаше й се да каже нещо повече, да го накаже, да му се ядоса, задето бе извикал баща й тук, но не можеше да го направи. Кръстникът й просто бе разтревожен, това бе причината за тази му постъпка, беше уверена. Бе искал да я предпази. Не можеше да го обвинява за това.

Когато двамата с Катрин напуснаха стаята и дръпнаха тежките брокатени завеси, за да им осигурят интимна обстановка, Имоджин се почувства по-самотна откогато и да било досега. Присъствието на Томас поне й даваше подкрепа. А сега бе съвсем сама с баща си и познаваше тирадите му прекалено добре, за да знае, че нямаше да й доставят удоволствие. Нямаше да й причини физическа болка, но затова пък емоционална…

Облиза устни и се обърна да го погледне отново, като се подготви психически за онова, което предстоеше.

— Татко — започна тя. — Аз…

— Не смей да ми говориш! — впи очи в нея той. — Не и преди да съм свършил с теб.

Младата жена преглътна и се притисна още по-силно в стената.

Самюъл затвори очи и стисна с пръсти носа си между веждите. Пое си дълбоко въздух, преди да я погледне отново.

— Даваш ли си сметка какъв скандал ще предизвика това? — произнесе бавно той. — Не, разбира се. Точно така, както не си се запитала какво, по дяволите, е искал от теб Уитакър. Защо според теб изобщо би те погледнал втори път? А? Да не мислиш, че заради външността ти?

Имоджин поклати глава, като се бореше със сълзите си.

Имаше чувството, че словесните му удари пронизват душата й.

— Не — прошепна тя. — Разбира се, че не.

Баща й крачеше из стаята.

— Е, поне умът ти стига да разбереш това. Дявол да го вземе, несъмнено след два-три дни ще получа съобщение от него, в което ще иска пари или Бог знае какво. И ще ги получи, защото ако в Нашвил се разчуе за случилото се, ти никога няма да се омъжиш.

Младата жена преглътна с усилие.

— Няма да направи подобно нещо — заяви тя. — А и аз… не желая да се женя.

— Пет пари не давам за това, какво желаеш. — Самюъл спря рязко. — Надявах се, че с помощта на достатъчно обучение и възпитание, ще можеш да развиеш някои от добрите качества на сестра си, но за мое разочарование подобно нещо не се случи. Вече ти е станало ясно, че нямаш талант, който да дадеш на света. Най-доброто, което можеш да сториш, е да си намериш съпруг и да се надяваш да бъдеш достатъчно дълго в добро здраве, за да му родиш деца.

Грубостта на думите му я парализира. Чувстваше се като забодена към стената, пронизана от горчивите му слова.

— Не съм… боледувала… отдавна — успя да произнесе тя.

Той като че ли не я чу. Постави длани върху главата си, прокара ги през гъстата си сива коса; натисна черепа си, като че ли с това движение можеше някак си да се поуспокои. Спря да крачи, приближи се тежко до масата и се отпусна на един стол.

— Е, нямаме никакъв избор — заяви с въздишка той. — Ще се срещна с Уитакър, за да видя какво иска. Но след това… — Обърна се към нея; очите му я изгаряха като въглени. — След това се връщаме в Нашвил. Приберем ли се там, ще правиш точно това, което ти кажа. Ясно ли е?

Пръстите на Имоджин се свиха в юмруци. С усилие успя да кимне. Нямаше смисъл да се съпротивлява. Не можеше да стори нищо.

— Да, татко. Разбрах.

— Добре. — Самюъл си пое дълбоко въздух и отпусна назад глава, като затвори очи. — О, Боже — прошепна той. — Боже, защо не теб?

Говореше почти беззвучно, но дъщеря му чу тихо промълвените думи така ясно, сякаш ги беше изкрещял. Защото вече ги беше чувала стотици пъти. И макар сега да не ги бе изрекъл докрай, тя чу и мисълта, която знаеше, че се върти в съзнанието му: „Защо Господ не взе теб вместо нея?“

„Защо не теб?“

Не можеше да му отговори, защото самата тя се питаше същото, задаваше си този въпрос от деня, в който холерата бе покосила Хлое. И както тогава, непосредствено след смъртта й, така и сега, Имоджин се почувства виновна, че живее. Трябваше тя да е на мястото на Хлое. Трябваше да умре тя.

Почуди се дали тогава баща й щеше да я обича повече.

При тази мисъл стомахът й се сви на топка. Дълбоко в себе си знаеше, че нищо нямаше да се промени. Неприятно й бе, че това я притеснява толкова много, че любовта му бе от такова значение за нея. Той никога не бе правил друго, освен да я наранява. Никога не я беше погледнал. В действителност, дори изобщо не я виждаше.

„Като Джонас“ — помисли си тя, но думите вече не й се струваха истински, вече не вярваше напълно в тях. Може би в началото случаят бе именно такъв, но нещата се бяха променили. Спомни си онзи следобед, чу отново мелодията в думите на Джонас, видя нежността в очите му. „Ах, Джини… — Шепотът му отново не й даваше мира. — Джини, любов моя…“

Вкопчи се в този спомен, стисна го като защита срещу света, срещу болезнените приказки на баща си, срещу разочарованието и илюзиите му. В него откри сила — достатъчно, за да се отдалечи от Самюъл, да се измъкне през тежките завеси в коридора и да мине покрай Томас, който чакаше тревожно в подножието на стълбището. Изкачи се бързо до сигурността на стаята си, където я очакваше уханието на бадемовия й сапун, където я посрещна шкафът с пастелните й рокли. Повтаряше си, че може да понесе това. Можеше да понесе всичко, само ако успееше да задържи спомена за безценните за нея нощи с Джонас. Само ако не забравеше нещата, на които я бе научил.

В този момент забеляза скицата, окачена на стената, намачканата рисунка на една полугола жена с мистериозна усмивка. На една красива жена. Жена, която изобщо не беше тя. Гласът на баща й започна да я измъчва отново — това бе истина и тя не можеше да избяга от нея, колкото и да се опитваше.

„Защо според теб изобщо би те погледнал втори път? А?“

Хубавите спомени се изпариха. Имоджин се свлече върху леглото и заплака.