Меган Чанс
Портретът (21)

Глава двайсет и първа

Искаше тя да си отиде. Страхуваше се, че може да го направи. Не беше в състояние да понася гласа й, но когато замълчеше, имаше чувството, че ще полудее от тишината. Не можеше да понася присъствието й, но самотата му тежеше още повече. Когато тя мълчеше или я нямаше, той бе принуден да се вглежда в себе си и онова, което виждаше, го ужасяваше. Безнадеждност. Мрак. Лудост. Отчаяние, което не бе способен да прогони. Беше луд — баща му го повтаряше често, всички край него го казваха. С всяка следваща година се приближаваше все повече до безумието. И ето че сега то стоеше току пред него, мамеше го, заплашваше го. Един ден щеше да се събуди и всичко щеше да си е отишло, знаеше това. Съзнанието му щеше да бъде погълнато от мрака. Само една тънка стена го делеше от него. Съвсем тънка.

Джини.

Обърна се да я погледне. Тя седеше до него. Очевидно не й беше удобно в паянтовия, подплатен с кожа стол, който бе купил от един напускащ квартирата си художник. Беше прибрала отново назад косите си, но те се изплъзваха от кока, танцуваха около бузите и край врата й и стопляха с медения си цвят бледото й лице, безцветните устни. Изглеждаше изненадващо спокойна. Четеше някаква стара книга с нацепена изсветляла корица и мърдаше беззвучно устни, сякаш се стараеше да запамети всяка дума.

Джонас се помъчи да си спомни как се бяха любили. Опита се да си представи как бе изглеждала кожата й, каква бе на пипане и на вкус. Питаше се дали бе целувал къдриците между бедрата й, дали бе извикала в кулминационния момент. Искаше да си спомни. Искаше да си спомни не само този акт, а и как се бе чувствал след него, дали докосването й му бе действало така успокояващо, както сега нейното присъствие, дали го бе гледала с благодарност или с удоволствие.

Но единственото, което си спомняше, бяха откъслечни моменти: видът на една гърда и усещането за зърното й върху езика му; как бе отметнала назад глава и колко тъмни изглеждаха миглите й на фона на бузите. Струваше му се, че си спомня и удоволствието, и съпровождащата го радост. Така му се струваше, макар последното да бе някак си примесено с образи на сервитьори и червено вино и да не бе сигурен кое бе истина и кое — илюзия.

Питаше се дали това я бе накарало да остане. Господ му беше свидетел, че нямаше друга причина. Не можеше да проумее, защо не бе послушала своя кръстник, защо рискуваше да си навлече презрението на обществото. Несъмнено й бяха разказали за неговата репутация и Имоджин не можеше да не знае, че приказките по негов адрес не са без основание. Бе чувал да го наричат „лудия“ Джонас Уитакър и това бе самата истина. Тя също знаеше, че е вярно. Защо тогава бе тук, дявол да го вземе? Защо настояваше да остане? Не знаеше ли, че ще я съсипе? Не разбираше ли?

Всички тези въпроси и невъзможността да им отговори го подлудяваха. Искаше му се да я попита, да я изплаши дотолкова, че да я принуди да му отговори, но не можеше да събере нужните за това сили. В крайна сметка рече само:

— Какво четеш?

Имоджин вдигна изненадано очи. Реакцията й го накара да се запита колко ли време бе мълчал. Час? Ден?

— Това ли? — Тя повдигна книгата. — О, нищо особено. Поезия. Байрон. Намерих я на една от лавиците тук. Надявам се, че нямаш нищо против.

— Байрон? — повтори уморено той.

Младата жена се изчерви и погледна встрани.

— Знам, знам. Би трябвало да чета нещо за изобразителното изкуство. Но това е толкова по… по-интересно.

Джонас не можеше да се съсредоточи върху този проблем. И не желаеше. Тя не четеше за изобразителното изкуство, макар че трябваше, но на него не му пукаше.

Този път той отклони поглед.

— Байрон е бил луд — рече Уитакър.

— Но поезията му е красива.

— А заслужавало ли си е цената? — промълви той. — Хм?

— Не знам. — Гласът й бе тих, равен и спокоен. — Думите му ме вълнуват. Това достатъчно ли е?

— Има ли значение дали са те развълнували? — Джонас я погледна отново. — Коя си ти, впрочем? Просто някаква си жена. Един ден ще умреш и тогава какво значение ще има всичко това? Какво значение има каквото и да било? Думите му ще живеят дотогава, докато живееш и ти. Неговото безсмъртие ще трае толкова, колкото и ти.

— И моите деца — отвърна упорито Имоджин. — Тъй като ще им чета поезията му. И може би и техните деца.

— Сто години — присмя се младият мъж.

— Поемите му живеят вече трийсет години — отговори тя.

Той поклати глава.

— Това няма значение — промълви Уитакър, загледан в стената, в напуканата гипсова мазилка, мокрото петно в ъгъла, което приличаше на огромен охранен паяк. — Нищо няма значение. Всички се мъчим да кажем нещо, като че ли има някаква стойност. Като че ли може да има някакви трайни ценности… И въпреки това знаем, че човешкият род е обречен на небитието… Безсмъртие. — Засмя се горчиво. — Няма такова нещо. Нищо няма смисъл. Сутрин ставаме, избутваме деня, вечер си лягаме. Ден след ден. И това се повтаря безкрайно. Какво безсмислие.

— Господ си играе игрички с нас — обади се тихо Имоджин.

Уитакър я погледна изненадано. Думите й му напомниха нещо. Спомни си разговора с Рико, аргумента, който даваше винаги, че Господ ревнува, че животът не е нищо друго, освен банално забавление.

— Да — отвърна той. — Да, точно така.

Младата жена сведе очи към книгата в скута си, на устните й се появи лека усмивка.

— Може би имаш право. Може би в крайна сметка животът наистина е само една игра. Но трябва ли да бъде нещо друго? Трябва ли да има смисъл?

Джонас я изгледа озадачен.

— Да, разбира се.

— Защо?

„Защо?“ Въпросът й го обезпокои. Не можеше да се сети за никакъв отговор, а трябваше да има някакъв. Трябваше, защото живот без смисъл бе немислим, защото тогава той щеше да се окаже много подобен на онова, което чувстваше сега, мрачна безнадеждност, пустота. Ако нямаше смисъл, тогава нямаше причина да не позволи на лудостта да го завладее. Не можеше да понесе това. Иисусе, ужасяваше го дори мисълта.

— Не… не може да говориш сериозно. — Гласът му бе прегракнал. — Виждал съм какво значи живот без смисъл, виждал съм.

— В Блумингдейл?

Уитакър стисна очи, гърлото му се стегна така, че не можеше да преглъща.

— Да — успя все пак да произнесе.

— Кажи ми, защо тази мисъл те ужасява толкова.

Не искаше да й отговаря. Болеше го главата, болеше го тялото. Не искаше да си спомня. В гласа й обаче имаше нещо, истински интерес, нужда да разбере, а той от своя страна бе достатъчно самолюбие, за да задоволи желанието й, достатъчно самолюбие, за да иска и тя да усети колко безнадежден и мрачен се чувстваше. Достатъчно себелюбив, за да й причини болка, защото когато го правеше, надмощието бе на негова страна. Когато тя страдаше, това само потвърждава фактите, които знаеше за себе си: че унищожава всичко, до което се докосне, че заслужава да бъде сам.

— Има… случаи — започна безизразно той, — когато се питам дали съществувам в действителност, когато не чувствам тялото си. Веднъж… се порязах… за да видя дали ще ми потече кръв. Реших, че ако прокървя, значи съм истински. Значи съм жив. — Погледна я, но този път позволи на отчаянието да блесне в очите му. — Можеш ли поне да започнеш да проумяваш това?

Младата жена не трепна. Не отклони поглед. Преглътна и лицето й се засенчи от тъга, толкова мъчителна, че Джонас я забеляза въпреки собствената си болка.

— Да — прошепна тя. — Разбирам го.

Той я изгледа шокиран.

— Как успя?

Имоджин сведе очи към книгата, запрелиства бавно страниците.

— Баща ми искаше да ме изпрати да живея другаде. Майка не можеше да понася дори вида ми. До смъртта на Хлое аз бях едно нищо. — Погледна го; мъката й бе толкова силна, че бе изострила чертите й. — Случваше се често да бъда в стаята, а те да разговарят направо през мен, сякаш не съм там. Сякаш съм невидима.

Думите й проникнаха дълбоко в душата му. Въпреки тъжното й лице те бяха изречени толкова безизразно, толкова безстрастно, както и неговите преди малко. Това му напомни за нещо, което бе казала предишния ден. За някакъв мъж, който обичал друга. Мъж… Николас. Най-неочаквано Уитакър съзна, че иска да научи нещо повече за него. Кой знае поради каква причина, това сякаш бе станало изключително важно.

— Ами Николас? — попита той. — Какво стана с него?

Младата жена поклати глава.

— Кажи ми — рече той, без да разбира защо настоява толкова, а и не желаеше да задълбава повече по този въпрос.

— Вече ти казах — отвърна тя. — Той беше влюбен в друга.

Джонас чакаше.

Имоджин стисна зъби и той разбра, че най-после бе нарушил самообладанието й, че спокойствието, което толкова бе искал да й отнеме, най-после бе отлетяло. Видя уязвимостта в изражението й, макар тя да не го гледаше. Желаеше да й причини болка. Да й докаже, че може да я унищожи; бе го направил с една дума, само с едно име.

Мразеше се за това. Мразеше се, задето я измъчваше. Господи, желанието му съвсем не беше такова.

— Джини…

Тя поклати отново глава, спря думите, които заседнаха в гърлото му.

— Няма нищо. — Преглътна, а той забеляза усилията й да се овладее. — Това… това вече не ме наранява, наистина не ме наранява.

Не й повярва, но не каза нищо.

Тя все така не отделяше очи от книгата. От Байрон. Пръстът й се движеше по редовете, сякаш ги четеше, но той чувстваше, че дори не ги вижда.

— Николас бе годеника на сестра ми — започна тя толкова тихо, че Джонас едва я чуваше. — И мой приятел. Разговаряхме често. Не ми се вярваше, че дори може да ме забележи, но винаги се държеше толкова мило. — Спря за момент. — Нямах намерение да го обиквам. Не исках да го обиквам.

— Но го направи — подтикна я да продължи разказа си Джонас.

— Да — кимна Имоджин. — Влюбих се. И когато Хлое умря… пожелах той също да ме обикне. Исках да бъда Хлое, за да го накарам да ме обикне. Затова се опитах да бъда нея. Стараех се да бъда като нея във всяко отношение.

— Това промени ли нещо?

Тя го погледна крадешком.

— Не. Той ме изостави въпреки всичко.

Замълчаха. Уитакър размишляваше върху думите й, върху желанието й да бъде Хлое. Струваше му се, че бе му казвала това и преди. Тогава бе видял същата тъга, мъка, която го бе пронизала въпреки собствената му болка, страх и отчаяние. Тъгата й нямаше нищо общо с него и все пак това го измъчваше. Страхуваше се за нея. За семплата й красота и за сърцето й. За всички неща, които можеха да я наранят в този живот, за нещата, които вече я бяха ранили. Внезапно му се прииска да я утеши. Това чувство бе толкова неприсъщо и чуждо, че той се поколеба за момент — нямаше представа нито какво да каже, нито какво да направи. Най-после изтърси първото, което му дойде наум.

— Той те е използвал, знаеш ли?

— Да — съгласи се тя. — Знам.

Това признание премахна резервираността му. Нуждата да я защити, да се грижи за нея, се засили и за малко не го накара да се засмее. Та той не можеше да я защитава. По дяволите, тя имаше нужда от някой, който да я брани от него. Той бе най-опасният от всички.

Все пак не се сдържа и протегна ръка.

— Ела да седнеш до мен, Джини!

Тя се подчини, пое ръката му и се настани на леглото до него, подпря се на тялото му; зеленият атлаз на роклята й покри и неговите крака, а Джонас се почувства така доволен и спокоен, както не се бе чувствал отдавна, може би дори никога. Доволен и в безопасност. Мракът в главата му се оттегли малко по-назад. Усети как нейната топлина и спокойствие проникват в него като бледожълта светлина, като умиротворяващо присъствие.

Притисна я силно и погледна към тавана, заслушан в дъжда.

 

 

Минаха три дни, преди тя да се реши да го изведе до пазара. Мислеше, че се чувства по-добре. Не напълно, но вече не беше толкова мълчалив, толкова отчаян. Все още не говореше много и очевидно му беше мъчително да ходи, а мисленето му причиняваше главоболие. Не можеше да вземе решение за каквото и да било, така че тя решаваше всичко сама. Казваше му какво и колко да яде, кога да се измие и кога да стане от леглото. През по-голямата част от времето той лежеше в постелята, а тя седеше до него, четеше Байрон или Тенисън, или някоя друга от книгите му с поезия. Веднъж се опита да му прочете статия от „Дъ Крейон“, но той я спря след втория абзац с думите, че не иска и да чува за изкуство.

Младата жена не бе сигурна, че това е истината. Дали не се бе отказал от вестника за ново изкуство, защото бе прозрял, че това не я интересува, въпреки усилията й да покаже обратното. Макар да четеше вестници и критики за изкуството откакто Хлое бе умряла преди три години, Имоджин никога не бе успяла да ги разбере истински, никога не бе достатъчно заинтригувана, за да се интересува какво пише в тях.

Защо досега й беше толкова трудно да признае това?

Не знаеше и се стараеше да не мисли по този въпрос. Така както се опитваше да не мисли особено много за каквото и да било. По-лесно бе да бъде до Джонас, без да се пита кога ще дойде краят на дните им заедно или какво ще стане с нея тогава. Беше по-лесно да се концентрира единствено върху него, върху нещата, които научаваше за него. Те не бяха много. Например Уитакър обичаше кафето си много силно. Дясната му ръка вечер се нуждаеше от масаж, за да се намали напрежението й, тъй като ден след ден тя трябваше да извършва работата за две ръце. Например лавиците в ателието му, отрупани с разни дреболии от целия свят, странни малки играчки, които не разбираше, както и това, че той обичаше тя да седи до него на леглото, така че да може да прокарва пръстите си през косите й.

Дребни неща. Неща, които й помагаха да се чувства жива и ценена. Неща, които й помагаха да се чувства истинска.

Повтаряше си, че това е преходно, че скоро ще дойде краят на този период и заедно с него — на всички тези дребни интимности, на тази странна и нежна близост. Джонас щеше да се оправи, а тя — да се върне в Нашвил. Всичко щеше да свърши. Сега той имаше нужда от нея, но това нямаше да продължи вечно. Напомняше си го неизменно всеки ден.

Започваше да се привързва към него и това я плашеше. Нощем заспиваше свита до него, а сутрин беше все още тук, сгушена до тялото му. Знаеше, че той я иска до себе си, тъй като му действаше успокояващо. Нямаше никаква друга причина за това. Никога не направи опит да я целуне или погали. Никога не спомена за единствения път, когато се бяха любили.

Несъмнено той искаше да го забрави. Мисълта я натъжаваше, но бе свикнала с тази реалност, можеше да я приеме. Джонас Уитакър поне никога не се бе изповядвал в любов, която не изпитва в действителност. Не се бе опитал да я накара да повярва в нещо, което не е истина. Той беше темпераментен и не бе… с всичкия си, но беше честен и с всеки изминал ден Имоджин откриваше все повече неща, за които да му се възхищава. Все повече причини да не й е безразличен.

И макар да си казваше, че това не е редно, в известен смисъл тайно се надяваше той да не се оправи напълно. Искаше й се да остане. Искаше й се да се грижи за него. Искаше Джонас вечно да се нуждае от нея. Този копнеж беше опасен и тя го знаеше прекрасно, но с всеки изминал ден той ставаше по-силен, правеше страха в нея по-остър.

С отчаяние се мъчеше да си спомни колко дълго бе казал Рико, че ще продължи това състояние. Седмица? Месец? Не се сещаше. А Рико бе изчезнал и макар всеки ден да чукаше на вратата му, никога не получаваше отговор, нито пък някой вземаше бележките, които забождаше на входа.

Най-накрая изпрати няколко думи на Питър. Той е бил тук миналата пролет, сигурно знаеше колко дълго може да продължи това. Тъй като не получи отговор, бе прободена от подозрението, че клюката вероятно вече бе стигнала и до неговите уши. Несъмнено целият град знаеше за инцидента в „Делмонико“ и със сигурност за никого не беше тайна, че тя е останала в ателието на Джонас. Чудеше се каква бе мълвата: дали бяха решили, че му е любовница, или модел, или и двете? „Най-вероятно първото“ — реши разсеяно младата жена; определено тази тема не можеше да я заинтригува. По-късно щеше да има предостатъчно време да размишлява за това.

За момента искаше да го изведе, за да подиша малко чист въздух. Тази сутрин дъждът бе престанал, макар облаците да продължаваха да висят тежки и сиви, на небето. Беше достатъчно студено, за да заплашват със снеговалеж. Въпреки това продължаваше да мисли, че Джонас ще се почувства по-добре, ако го изведе до пазара. Единственият път, когато бе ходила там, се бе почувствала освежена. Точно това искаше и за него — нещо, което да грабне вниманието му, защото той като че ли не се интересуваше от нищо.

Въздъхна при тази мисъл, напълни една купичка с вдигаща пара овесена каша и я занесе в спалнята. Той все още спеше, свит на една страна, а косите криеха лицето му. Имоджин погледна колебливо към джобния часовник, който висеше на таблата. Седем часът. Беше рано. Обикновено той спеше — макар и неспокойно — почти до обяд.

Нямаше друг избор, освен да го събуди. Ако искаха да отидат на пазара, трябваше да бъдат там рано, иначе щяха да изтърват най-добрите предложения.

Остави встрани купичката, докосна рамото му, раздруса го лекичко.

— Джонас — прошепна младата жена. — Джонас, събуди се.

Той помръдна едва забележимо.

— Джонас.

Разтърси го отново.

Този път Уитакър изпъшка и се освободи от ръката й.

— Махай се! — измърмори той.

— Не. — Стисна го по-здраво за рамото. — Време е за ставане. Излизаме.

Забеляза със задоволство, че това привлече вниманието му. Обърна се по гръб и отвори едно замъглено око, за да я погледне.

— Навън? Излизаш ли?

— Трябва да отида на пазара…

— Не.

Той се надигна треперещ и се подпря на лакът. Имоджин видя паника в погледа му.

— Каза… каза, че няма да си отидеш.

— Не ме остави да довърша — отвърна търпеливо тя. — Исках да те помоля да дойдеш с мен.

Изглеждаше объркан. Страхът така и не напусна лицето му.

— Не мога — прошепна накрая той.

— Защо?

— Не мога.

— Разбира се, че можеш.

Взе купичката с овесена каша и му я подаде, като изчака той да се намести така, че да може да я поеме. Но дори след като седна в леглото, младият мъж само погледна към храната.

— Моля те! — настоя тя. — Ще бъде приятно.

— Приятно? — Изсмя се подигравателно. — Не мисля така. Оставам тук.

— Предпочиташ да стоиш и да гниеш тук?

— Да! — изкрещя той. — Да, предпочитам да гния. — Вдигна безполезния си чукан. — По дяволите, вече дори съм започнал.

Търпението й се пропука. Понечи да тръшне закуската му върху паянтовата нощна масичка, но се спря, опитвайки да се овладее.

— Няма да ти позволя да ме ядосаш — произнесе бавно тя, като си налагаше да диша равномерно. — Прави каквото искаш. Аз отивам на пазар.

Завъртя се на пети и побърза да излезе от стаята, преди да я е спрял. Чу сподавената му ругатня, глухия удар на нещо по стената, но не обърна внимание. Нямаше да се върне при него, не и докато беше в подобно настроение. Той търсеше спречкване и тя нямаше намерение да му го подсигури. Не искаше да го наранява. Не искаше да бъде наранена.

Но изпита остро разочарование, докато оправяше косите си и вземаше чантата си от масата. Приближи се до вратата и откачи пелерината от закачалката, като се опитваше да не мисли какво би могъл да направи Джонас по време на отсъствието й.

— Чакай.

Гласът му беше нисък и уравновесен.

Младата жена се обърна. Той се беше подпрял на стената до вратата на спалнята си, хванал изкуствената си ръка за каишките. Тя се люлееше до крака му. Протегна я към нея.

— Бих искал да изляза — рече Джонас.

За нея не останаха скрити усилието, което полагаше, за да изрече тези думи, страхът и напрежението в погледа му.

— Само че… изглежда, не мога да се справя с това. Мислиш ли, че би могла… ще ми… помогнеш ли?

Последните думи почти не се чуха, подобни на полъх. Имоджин почувства облекчение, но въпреки това не каза нищо. Остави встрани горната си дреха и се приближи до него, усещайки ясно напрегнатия поглед, с който я наблюдаваше, когато пое дървената ръка от него. Никога не го беше докосвала така, никога не беше извършвала толкова интимна дейност и това я правеше нервна. Полагаше усилия да възпре треперенето на пръстите си, когато постави възглавничката върху китката му и закопча каишките над нея.

Когато свърши, вдигна очи и непреднамерено срещна погледа му; видя, че я преценяваше. Осъзна, че я подлагаше на тест, и усети как бузите й пламват. Извърна поглед, като се питаше дали го бе издържала успешно. Надяваше се да е така.

— Ръкавицата? — попита Имоджин.

Джонас кимна към масата.

— Ей там.

Младата жена я грабна и му я подаде.

— Готов ли си?

— Не.

Постави я бавно на пръстите си — изглеждаше уморен и победен. Вдигна очи; погледите им се срещнаха и устните му потрепнаха странно. Нещо като усмивка. Почти. Но все пак тя просветли изражението му. Имоджин усети, че също се усмихва.

— Навън е студено — рече тя. — Не забравяй палтото си.

Облече палтото, но пък забрави шапката. Имоджин забеляза този пропуск, когато излязоха на студа. За момент помисли да го върне да си я вземе. Наистина времето беше ледовито. Облаците бяха тежки и сиви, а във въздуха се носеше особено очакване, онази приглушена светлина и звуци, предвещаващи сняг.

Видя апатията в очите му и реши да не настоява за шапката. Бе достатъчно, че сега стоеше до нея, пъхнал ръце дълбоко в джобовете на палтото си, с пуснати по раменете коси и паднали по лицето му кичури. Бе заврял брадичка в яката си. „Както винаги е неизменно в черно“ — помисли си младата жена. Черна коса, черно палто. Бледата кожа създаваше контраст. Единственият цвят по него бяха очите му, а днес те бяха кремъчно зелени.

Джонас я изчака, докато наеме карета. Не каза нищо, когато влязоха вътре. Само се взираше през прозореца.

Колкото и рано да беше, пазарът „Уошингтън“ бе пренаселен. Каруци бяха задръстили близките улици, затова кочияшът трябваше да ги остави цяла пресечка по-рано. Навсякъде имаше толкова много хора и коне, че бе трудно да се придвижват дори пеша. Имоджин хвана под ръка Джонас и го поведе из целия този хаос, докато стигнаха колите и сергиите в главната част. Мирисът от река Хъдзън се смесваше с миризмата на прясна риба и водорасли, стърготини, коне и свине.

Младата жена си пое дълбоко въздух. Очите й се бяха насълзили от щипещия студ.

— Не е ли прекрасно? — попита тя.

Той вдигна рамене.

— И преди съм бил на пазара, Джини. Погледни тези хора — повечето от тях нямат и пени. Тук има само беднота, огледай се.

Тя се подчини послушно, като се питаше какво виждаше той всъщност, защо не забелязваше пресните продукти, които заплашваха да паднат всеки момент от претоварените каруци, охранените пилета, увесени за краката, кошниците, пълни с водорасли, стриди и омари. Разбира се, имаше доказателства и за мизерия. Дечица с мръсни лица и изпокъсани дрехи, които дебнеха непрестанно и използваха всяка възможност да грабнат някоя ябълка или зелка, момичета с тесни рокли и износени обувки, жени, чиито протрити шалове подчертаваха уморените им, набръчкани лица. Онова, което я учудваше бе, защо Джонас не виждаше и другите неща, всичко, което превръщаше сцената пред тях в красива, пулсираща от живот картина. Жълти тикви до торби с тъмнозелени къдрави зелки, яркочервени ябълки. Мъже и жени с чулени престилки, цветни шалове и оръфани шапки. Силните им ръце пълнеха чували с картофи, очите им светеха, когато се опитваха да убедят някой клиент, че бялата им риба е съвсем прясна.

Имоджин въздъхна и почувства пристъп на разочарование, докато дърпаше спътника си от сергия на сергия. Той мълчеше начумерено, докато тя се пазареше с продавачите, но поне й помогна да се споразумее за по-добра цена. Мрачният му вид караше търговците да се замислят, преди да се опитат да я измамят; не му беше нужно да казва каквото и да било.

Младата жена се раздели неохотно с продавача на птици. Минаха покрай един кон, наметнат с одеяло, за да го предпазва от студа, и две малки деца, които играеха на криеница. Търговецът на мляко бе последната й спирка. След това можеха да се връщат в ателието. При тази мисъл се почувства обезсърчена, обезнадеждена. Днешната разходка не му беше помогнала; започваше да се пита дали изобщо нещо можеше да му помогне, дали тя самата можеше да му помогне. Все трябва да имаше още нещо, което да направи. Нещо повече от това да стои на леглото до него и да му чете, нещо, което би му помогнало да се спаси от своето отчаяние. Тя обаче нямаше представа какво е то. Изведнъж й мина през ума, че Хлое щеше да знае какво да стори. Хлое щеше да съумее и да го накара да се засмее.

Имоджин опита да преглътне буцата в гърлото си и стисна по-здраво чантата си. Господи, беше толкова зле подготвена за всичко това, толкова безполезна…

— Чакай.

Беше погълната от собствените си мисли и трябваше да минат няколко секунди, преди да осъзнае, че Джонас я бе дръпнал, за да я накара да спре, че бе проговорил. Объркана вдигна поглед към него.

Той се бе вторачил в някакъв фургон, натоварен с топчета платове: ярки кадифета и атлази, блестящи като елмази коприни, муселин на клончета. Амбулантният търговец се въртеше около стоката си нервно, покриваше с грубо платно по-фините материи и мърмореше под нос, като поглеждаше към небето.

— Какво има? — попита младата жена.

В отговор Джонас тръгна към колата, като я мъкнеше след себе си, очевидно забравил за хората наоколо. Спря пред топче тъмнозелено кадифе, пусна ръката й и повдигна сивото платно, за да го докосне. Дългите му пръсти приглаждаха бавно повърхността на материята.

— Това е — рече тихо той. — Това е цветът, който искам да те видя да носиш.

При тези думи тя изпита внезапен копнеж, остър и замайващ пристъп на желание. Преглътна, изненадана от това колко напрегнат бе станал изведнъж погледът му, колко зелени, невероятно зелени — очите му. Като кадифето. Както през нощта на приема, когато бяха излезли на покрива и я бе накарал да се смее на карикатурите му.

След толкова много мрачни дни изражението му бе смайващо и прекрасно. Имоджин погледна към плата, хипнотизирана от движението на ръката му.

— Пре… прекрасен е — успя да произнесе тя.

— Ще бъде прекрасен на теб — каза Джонас.

В гласа му имаше такъв копнеж, че сякаш я прободе право в сърцето.

— Нещо интересува ли ви, сър? — спусна се към тях продавачът, като наблюдаваше внимателно Уитакър. — Мога да ви го дам на добра цена.

Младият мъж се колебаеше.

— Сигурен съм, че можете — отвърна най-после той.

Дръпна ръката си и я пъхна в джоба си.

— Може би някой друг път.

И той се отдалечи от каруцата, изгуби се отново сред тълпата. Имоджин видя разочарованието в очите на търговеца — същото разочарование, което изпитваше и тя, макар да не знаеше защо. Колкото красива и богата да бе материята, тя не беше от значение за нея. Важното бе изражението върху лицето на Джонас, копнежът в гласа му. Важен бе начинът, по който я бе погледнал и бе казал: „Ще бъде прекрасен на теб.“ Струваше й се, че се готвеше да каже още нещо, нещо повече, но продавачът го бе прекъснал. Сега обаче никога нямаше да разбере какво бе то, тъй като нямаше да попита; вече знаеше, че мигът си бе отишъл завинаги.

Той я очакваше сред тълпата. Разочарованието й се увеличи, когато видя до болка познатото изражение. То излъчваше апатия и липса на всякакъв интерес. Същото, което стоеше на лицето му вече повече от три дни, което бе изчезнало само за секунди, когато зеленото кадифе се бе отразило в очите му.

Имоджин въздъхна. Влагата, която усети върху челото и носа си, я изненада. Бе завалял сняг. На големи меки парцали. Те се задържаха в косите на Джонас за кратко — бяло върху черно, светло върху тъмно — преди да се разтопят и да станат прозрачни.

Приближи се бавно до него.

— Мисля, че трябва да си тръгваме — рече тя и добави: — Заваля сняг.

Джонас не отговори. Тя го хвана под ръка и го поведе обратно към улицата. Той обаче не помръдна.

Имоджин го погледна и установи изумена, че се взираше в нея самата. Взираше се с нежност, каквато не бе виждала никога досега върху лицето му. С угризение на съвестта откри, че очите му не бяха така безизразни, както си мислеше. Бяха бляскави, замислени и малко тъжни.

Той протегна бавно ръка и нежно прибра кичур коса от лицето й.

— Имаш сняг в косата — каза той.

След това се наведе и я целуна — леко, бързо докосване на устните му, от което нейните изтръпнаха.

— Съжалявам.

— Съжаляваш ли? — попита объркана младата жена. — Защото в косата ми има сняг?

На устните му се появи нещо, което би могло да се нарече и усмивка. То обаче изчезна толкова бързо, че не можеше да бъде сигурна.

— Не. Съжалявам, че не можах да те облека в зелено кадифе. Съжалявам, защото те разочаровах.

— Не си…

— Да, разочаровах те — настоя Джонас. — Ти искаше днес да си прекараме… приятно. Нали така каза?

— Джонас…

Той притисна пръст към устните й, за да я възпре, преди да отпусне отново встрани ръка.

— Не мога да направя приятен деня за теб, Джини. Иска ми се да можех. Иска ми се да можех да ти дам всичко, което заслужаваш. Иска ми се да можех да ти се отблагодаря.

— Ти можеш — отвърна глухо тя. — Можеш да ми се отблагодариш.

Уитакър поклати глава.

— Не, аз…

— Можеш да ме целунеш отново.

Думите й изненадаха и нея самата. Те като че ли изскочиха сами от устата й. Едва сега, след като ги изрече, Имоджин осъзна колко силно желаеше тази целувка. Целувка, която щеше да й помогне да се почувства желана и обичана.

Но най-вече… о, най-вече искаше да запази светлината, която блестеше в очите му, да прогони с целувка мрака и да го държи надалече. Завинаги, ако можеше.

Джонас я погледна и тя усети ръката му върху кръста си, усети топлината му през пелерината, през студения влажен въздух. Снегът падаше в очите й, задържаше се върху миглите й и се разтапяше там, така че тя виждаше лицето му през малки призмички.

— Целувка — промълви младият мъж.

С огромно облекчение Имоджин забеляза, че сиянието в очите му стана още по-силно; то я заслепи, зашемети я, когато той се наведе и устните му се долепиха до нейните. А когато ги натисна повече, когато я придърпа още по-плътно до тялото си и разтвори устата й със своята, а тя чу отчаянието в стенанието му, младата жена се притисна в тялото му и преплете пръсти в мократа му от снега коса. Чуваше възклицанията наоколо, но те не я интересуваха. Не се смущаваше, че Джонас я целуваше до безсъзнание на открито, тук, на пазара „Уошингтън“, пред очите на всички.