Меган Чанс
Портретът (20)

Глава двайсета

Казваше си, че бе постъпила правилно, като остана при него. Казваше си, че той има нужда от нея. Повтаряше си го всеки път, когато решимостта й отслабнеше — както този следобед, когато се бе опитал да я прогони. Нямаше обаче кой друг да остане с него, а тя не можеше да го остави сам. Особено след днешния ден.

Имоджин въздъхна и погледна отново към леглото, където спеше той. Спомни си как се бе строполил от изтощение, щом двамата с Рико успяха да го вкарат в ателието му предишния ден, как се бе свил на топка, бе им обърнал гръб и не след дълго бе потънал в неспокоен сън. Тогава реши да си върви, макар да се притесняваше да го остави в това състояние. Рико обаче я бе изгледал по начин, който осуети намеренията й, и беше казал:

— Ще изпратя съобщение на кръстника ти, за да знае, че си тук.

Тогава бе разбрала, че няма да си тръгне, поне не тази нощ. Освен че не искаше да го оставя сам, младата жена се опасяваше също да не би той да се събуди и да започне да крещи отново името й. И ако не беше наблизо, за да го успокои… Стомахът й се сви само като си помисли какво би могло да стане. Поради кой знае каква причина, присъствието й му действаше успокояващо, а той имаше нужда от спокойствие. Имоджин прекара нощта в стар, кожен фотьойл, а тази сутрин се събуди рано, схваната и уморена. Беше решила да се прибере у дома, за да опита да обясни положението на Томас и Катрин и да остави опасния Джонас Уитакър да се грижи сам за себе си.

Така възнамеряваше да направи. Мислеше да му приготви закуска и да избяга, преди да е променила намеренията си или той да й е помогнал да ги промени. Но когато той каза: „Те винаги си тръгват“, вече бе прекалено късно да го стори. Беше забелязала нещо… страх ли, отчаяние ли… нещо… зад грубата и цинична фасада. Мъка, която изгори душата й и я прикова тук като пеперуда с карфица.

Още по-лошо стана, когато видя белега на ръката му. Тогава разбра, че не може да си тръгне просто така. Имоджин въздъхна, вгледа се в Джонас, заслушана в силния, равномерен ритъм на дишането му, в шумоленето от движенията му. Звуците й действаха успокоително в мрака, по-утешително, отколкото й се искаше. Те означаваха, че е жив. Докато дишаше, докато се движеше, той беше жив.

Странно колко важно й изглеждаше сега това. Не можеше да престане да мисли за белега на китката му, не можеше да спре да се пита, защо бе искал да се убие, коя бе тази толкова черна, толкова горчива мъка, че да го накара да пожелае да сложи край на живота си.

Насилваше се да не се впечатлява чак толкова. Повтаряше си всички причини, поради които не трябваше да го прави: Джонас нямаше да остане с нея, тя нямаше да преживее раздялата си с него, той не я виждаше истински. Но сърцето й не й позволяваше да му обърне гръб. Имаше само една причина да остане и тя нямаше нищо общо с логиката или благоразумието. Нямаше нищо общо и със собственото й оцеляване.

Той имаше нужда от нея.

Пет прости думички, но те имаха върху й много по-голямо влияние от всичките й аргументи, поради които трябваше да си тръгне. Той имаше нужда от нея, а досега никой не се бе нуждал от нея. Това чувство бе прекалено странно, прекалено примамливо, за да не му обръща внимание. Не я интересуваше дали му беше нужна само за да поддържа огъня и да приготвя храната му. Нямаше значение. Единствено важен бе фактът, че той се нуждае от нея, а тя не можеше да обърне гръб на подобно нещо, поне не засега. Щеше да го изчака да позакрепне, докато отчаянието в очите му вече не е толкова мрачно и безмилостно. Щеше да остане дотогава, докато му е нужна. Жертвата не беше чак толкова голяма.

Само дето беше жертва, и тя го съзнаваше прекрасно. Престоят тук щеше да съсипе репутацията й. Общественото положение на кръстника й бе достатъчно силно, за да устои на този скандал, но нейното не беше. Клюката щеше да я преследва през целия обратен път до Нашвил. Никой вече нямаше да гледа на нея като на достойна за уважение. Достъпът й във висшето общество щеше да бъде затворен завинаги.

И изведнъж се запита, дали ако бъдеше отлъчена нямаше да се почувства свободна както никога досега.

Замисли се върху въпросите на Джонас и своите отговори. За дневните разписания, които запълваха дните, но никога не носеха удовлетворение. За часовете, прекарани над рисунките с акварели, които не само не я вдъхновяваха, ами и я караха да се чувства още по-безполезна и лишена от талант.

Имоджин погледна отново към мъжа в леглото пред себе си и си спомни за своето детство, за всички часове, които бе прекарала сама в стаята си, загледана апатично в отминаващия край прозорците й живот. Чувстваше се толкова самотна, че посрещаше с радост дори визитите на лекаря, въпреки неприятните боцкания, подробните прегледи и отвратителните му цярове.

Самотата бе продължила дори тогава, когато проявите на болестта се поразредиха, дори след като вече можеше да излиза от стаята си. Обикаляше из бащиния си дом, като се страхуваше да се сприятелява; затова предпочиташе да стои винаги в сянка и да живее чрез сестра си. Страхуваше се да предприеме нещо повече, страхуваше се да не би тогава хората да я погледнат така, както правеше майка й, с онова зле прикрито отвращение, с отхвърлянето в погледа си.

Тази самота не бе я напускала никога. Досега.

Имоджин си пое дълбоко въздух. Ритъмът от дишането на Джонас се смеси с нейния собствен — приятелски, успокояващо действащ звук. Спомни си последните няколко дни, последната седмица. За приема и нощта на покрива. За ласките на Джонас и за устата му, слята с нейната.

И тогава разбра, че би предпочела да я прокълнат, но да не се отказва от тази седмица с Джонас Уитакър, да не се отказва от света, който й бе показал.

Той й бе помогнал да се докосне до света, който никога не бе я допускал в себе си, на който никога не бе принадлежала. И дори ако можеше да има само това, то бе достатъчно. Заради него бе готова да плати цената на един евентуален скандал. Беше я накарал да се почувства жива и тя нямаше как иначе да му се отблагодари, освен като остане тук, нямаше друг избор, освен да му върне частица от този живот сега. Дължеше му го.

Дължеше го на себе си.

Имоджин се изправи. Внезапно се почувства успокоена, сякаш от плещите й се бе свлякъл огромен товар. Притесненията, както и несигурността, бяха изчезнали. Животът й се променяше, но тя щеше да се подготви за тази промяна. Щеше…

Почукването на вратата я стресна. Младата жена се намръщи. Мислите й се пръснаха от тревога. Беше късно. Кой можеше да идва по това време на нощта? Отговорът се появи почти веднага. Рико, помисли с облекчение тя. Несъмнено искаше да види как я карат.

Забърза към входа, като подвикна:

— Идвам.

Отвори вратата; поздравът бе готов да излезе от устата й.

Не беше Рико.

Беше Томас.

Стоеше пред нея с мрачно изражение, стиснал шапката си в ръка. Лицето му бе сбръчкано от умора и тревога, а явното му неодобрение смрази сърцето й. Беше очаквала да бъде заклеймена, но не толкова скоро и не… не по този начин. Но когато видя изражението на Томас, разбра, че дори най-лошите й опасения се бяха сбъднали… а не бе вярвала истински, че това може да се случи в действителност. Някъде дълбоко в себе си се бе надявала Томас да я разбере. В нейното въображение тази дискусия щеше да прилича на разговора им от сутринта след приема. Изпълнена със симпатия, с доброжелателност.

Но след това бе забравила предупрежденията на своя кръстник, а сега по изражението му разбра, че не е трябвало да го прави. При тази мисъл сърцето й се сви болезнено. Внезапно се почувства зле.

Имоджин положи усилия да скрие безпокойството си.

— Томас — рече тихо тя. — Не те очаквах.

— Разбира се, че не си ме очаквала — отвърна троснато той.

Сарказмът му бе толкова силен, дори от него гласът му сякаш бе станал по-плътен.

— И защо да ме очакваш? Изпрати вкъщи човек да донесе съобщение, написано не от твоята ръка, за да ме уведомиш да не се тревожа, тъй като си щяла да останеш няколко дни с Уитакър. Аз, разбира се, щях да разбера. Колко абсурдно, че не разбрах.

— Томас, аз…

— Какво си мислеше? Че можеш да прекараш нощта — дори две нощи, както личи по всичко — в дома на най-големия женкар в града, без това да направи впечатление на никого? Възможно ли е да си толкова наивна?

Думите му отекваха в коридора, прекалено силни, прекалено обвинителни. Младата жена преглътна нервно, отстъпи назад към ателието и му направи знак да я последва.

— Може би е по-добре да поговорим вътре.

Кръстникът й настръхна.

— Къде, по дяволите, е той?

— Той… той спи.

Погледът на възрастния мъж стана леден.

— Спи.

— Не е каквото си мислиш.

— Не, разбира се, че не е.

Имоджин прехапа устна.

— Томас, моля те, чуй ме за момент.

— Мисля да не го правя. — Влезе вътре и затвори вратата след себе си. — Мисля, че е време ти да послушаш мен, Имоджин. Струва ми се, че проявих разбиране. Наистина се постарах много. Но това поведение… то е повече от неразумно. Страхувам се, че нямам друг избор, освен да настоя да се върнеш у дома с мен. Може би все още има начин да намалим стореното зло. — После посочи към пелерината й. — Хайде!

Никога досега не беше виждала кръстника си толкова ядосан, толкова неотстъпчив. Най-лошото от всичко обаче бе фактът, че го бе наранила. Виждаше болката в очите му и знаеше, че той гледа на държането й като на предателство. И беше прав, наистина бе така. Беше го накарала да повярва, че ще следва съвета му. Беше се възползвала от любовта и подкрепата му, от неговото разбиране.

Но не бе имала избор. Не можеше да забрави как Джонас бе викал името й в коридора, как се бе свлякъл върху нея. Какъв избор можеше да има?

Застана зад един стол и стисна облегалката му толкова силно, че пръстите й побеляха.

— Съжалявам, че ти причиних мъка, Томас — започна предпазливо тя. — Това е последното, което искам. Трябва да ми повярваш.

Той присви устни; кожата около ноздрите му побеля.

— Съжалявам — повтори тя. — Но не… не мога да тръгна оттук. И не е това, което си мислиш. Той има нужда от мен точно сега. Няма кой друг…

— Той има приятели.

Имоджин си помисли за приема. Сети се за художниците, събрани на площадката край коридора. Сети се за Рико и за Париж.

— Не — промълви едва чуто тя. — Няма.

— Тогава да си намери, вместо да покварява теб.

— Той не ме покварява — възпротиви се младата жена.

Заобиколи стола и се приближи към него.

— Помниш ли когато ти предадох разказа на Питър Макбрайд? Че Джонас бил луд? Помниш ли какво ми каза ти?

Томас я погледна внимателно.

— Попита ме дали лудостта му ме плаши. Каза, че според теб тя го измъчвала. Е, аз открих нещо, Томас. Наистина се страхувам от нея и знам, че го измъчва. — Спря да говори, за да преглътне. — Страхувам се не само за себе си, Томас. Страхувам се за него.

Изражението му не се смекчи.

— Остави го да се оправя сам — произнесе бавно той. — Не искам да жертвам кръщелницата си заради него.

— Изборът не е твой — отвърна непреклонно тя.

— Имоджин, не мога да повярвам, че си мислила върху това. — Възрастният човек се намръщи. — Чух за сцената в „Делмонико“. Да не би да смяташе, че няма да науча? Казвах на всички, че не може да си била ти. А когато получих съобщението ти, си рекох, че би се вслушала в разума, че би се прибрала у дома. Искаше ми се да дойда веднага, но ти дадох време. Винаги си била толкова разумно момиче…

— Здравей, Гозни.

И двамата се обърнаха при тези думи. Гласът на Джонас бе нисък и уморен, почти не се чуваше, но сякаш сряза напрежението с нож. Беше се подпрял на рамката на вратата за спалнята, завесата се бе надиплила около раменете му, деформираната му ръка бе скрита. Изглеждаше ужасно: изпит и изтощен, с разбъркани коси, с двудневна брада.

Младата жена видя как кръстникът й зяпна от изумление. Видя шокирания му поглед.

— Мили Боже, Уитакър — рече тихо той. — Изглеждаш като корабокрушенец.

— Вероятно — отвърна глухо младият мъж. — Съжалявам. Не очаквах посещение.

Томас стисна отново устни. Имоджин забеляза усилията му да се овладее. След това той кимна към нея.

— Не съм дошъл на гости, а да я отведа у дома — рече той.

Стори й се, че видя Джонас да потрепва, за миг прочете в очите му отчаяние. Всичко това обаче изчезна почти веднага, заместено от примирение, от безразличие.

Уитакър вдигна рамене.

— Води я тогава.

— Не — поклати глава Имоджин. — Оставам тук.

Томас не откъсваше очи от младия художник.

— Какво направи с нея? — попита той. Гласът му беше прекалено спокоен, прекалено овладян. — Какво направи, копеле?

При тези думи погледът на Джонас се оживи. Изгледа дръзко своя покровител.

— Страхуваш се, че ще я насиля ли, Гозни? Не се притеснявай. Вече го направих.

Погледът на възрастния мъж се насочи към Имоджин. Тя усети как гореща вълна се надига към гърлото й, към бузите.

— Е? — попита Томас. — Направил ли го е?

Имоджин облиза устни.

— Ти не разбираш…

— Копеле. — Гозни се извъртя към своя домакин; думите изсвистяха в устата му. — Проклето копеле. Аз ти повярвах. Помолих те да не… копеле такова.

Лицето на Уитакър се изопна.

— Поддържам репутацията си — отвърна сериозно той.

Томас се хвърли върху него.

Младата жена се спусна напред, сграбчи кръстника си за ръката и го дръпна.

— Томас, моля те! Всичко е наред, наистина. Моля те!

Тялото му бе сковано, а чертите на лицето — изострени от гняв, но въпреки това спря, стиснал юмруци покрай хълбоците си, задъхан. Почти отскочи от нея.

— Не мога да повярвам, че го защитаваш — рече дрезгаво той. Разочарованието му беше осезаемо, ужасяващо. — Искам да се прибереш с мен у дома.

— Не… не мога — отвърна безпомощно Имоджин. — Ти не разбираш, Джонас не знае какво говори.

— Много добре знам какво приказвам — намеси се младият художник. — Върви с него, Джини. Не искам да оставаш тук.

Тя знаеше, че това е лъжа. Усещаше го не по позата му, нито по гласа или дори по очите. Имаше нещо, което не успяваше да определи, нещо, което й напомняше за тази сутрин, за толкова тъжно изречените думи: „Заявяват, че те обичат, а след това си тръгват.“ И макар никога да не му се бе обяснявала в любов, тези слова висяха във въздуха помежду им. Усещаше унинието и отчаянието му, колкото и добре да ги прикриваше.

Кръстникът й я докосна по ръката.

— Значи се разбрахме…

— Не — отдръпна се тя.

— Как успя този човек да те омагьоса така, Имоджин? — В тона му прозвучаха безсилие и умора. — Какво, по дяволите, стори с теб?

— Нищо — отвърна бавно тя.

После пое дълбоко въздух и облиза устни.

— Само още няколко дни, Томас. Моля те. — Гласът й си превърна в шепот. — Дай ми само още няколко дни.

Гозни въздъхна горестно.

— Не ми оставяш никакъв избор, скъпа, знаеш го добре.

Стомахът й се сви на топка.

— Да — отвърна тя. — Знам го.

— И продължаваш да се съпротивляваш?

— Не се съпротивлявам. Моля те да разбереш.

— Разбирам много добре. Разбирам, че той се възползва от теб. Разбирам, че… че ти си обсебена от него.

Томас се завъртя на пети и се насочи към вратата. Хвана дръжката, натисна я и спря за момент, за да погледне отново към кръщелницата си.

— Имоджин… — рече той.

Младата жена разбра, че й даваше последна възможност. Възможност да получи прошка. Да бъде опростена.

Последна възможност.

Не я прие.

— Ще поддържам връзка с теб, Томас — промълви тя.

Трепна, когато вратата се затръшна; опита се да запази самообладание, когато го чу да преминава като вихрушка по коридора. Стори й се, че чу силното хлопване на входната врата три етажа по-ниско.

— Не трябваше да правиш това. — Беше гласът на Джонас, тих и милващ, натежал от умора. — Трябваше да тръгнеш с него.

Тя се обърна и го погледна.

— Вероятно.

Той я наблюдаваше със замъглените си очи.

— Знай, че ще съжаляваш за това.

— Няма.

— Да, ще съжаляваш. — Потърка с длан брадичката си. — Мислиш, че има нещо, което би могла да направиш, но грешиш. Никой не може да направи нищо.

Думите му бяха изпълнени със самосъжаление и тъга и я раздразниха неясно защо. Имоджин не отвърна.

Уитакър се обърна към спалнята.

— Отивам да спя — обяви вяло той.

Младата жена се почувства отчаяна и изолирана. Томас бе единствения приятел в живота й и сега вече нямаше и него. Оставаше Джонас. Искаше, нуждаеше се от уверение, че бе постъпила правилно. Имаше нужда някой да поседи малко с нея, да поговорят… за изкуството и неговото място в света, за ангелите на Караваджо. Имаше нужда от Джонас такъв, какъвто бе преди две нощи.

Но той беше изчезнал.

Желаеше толкова силно да се върне, че не можеше да си намери място.

— Почакай — промълви тя и когато той спря и я погледна през рамо, заговори, неспособна да се сдържи. — Остани с мен! Моля те! Ще пийнем вино. Ще поговорим.

— Ще поговорим? — повтори Джонас. — За какво? За състоянието на човешкия род? За мимолетността на живота? — Поклати глава, обърна се и се затътри отново към спалнята. — Нямам настроение за приказки. — И изчезна зад завесите. — Ще си легна.

А Имоджин пак остана сама. Както винаги досега. Но този път се страхуваше, че това може да продължи и занапред.