Меган Чанс
Портретът (18)

Глава осемнайсета

Остави го да спи. Той беше мрачен и мълчалив по време на обратния път и още щом влязоха в ателието му, се свлече на един стол и й нареди да си върви, сякаш не можеше да понася вида й. Тя обаче не си тръгна. Изчака няколко минути, докато видя очите му да се затварят и чу равномерното му дишане. Едва тогава се измъкна внимателно и пресече забързано коридора към ателието на Чайлдс. Никой не отговори, когато почука на вратата. Замаяна и объркана, без да знае какво да прави, тя се приготви да го чака.

Стори й се, че минаха часове, преди да чуе стъпките му на площадката. Имоджин затаи дъх и се успокои едва когато мярна златисторусата му глава зад перилата.

Той я забеляза почти веднага, настръхна изненадано, обзе го тревога.

— Мис Имоджин?

Младата жена се изправи, приглади полите си.

— Мислиш ли, че ще можем да поговорим? — попита тихо тя.

Той се намръщи и хвърли поглед към ателието на своя приятел.

— Той спи.

— Спи ли?

— Да.

Рико видимо се поуспокои.

— Е, в такъв случай, cherie — отвори вратата и я покани с жест, — моля, заповядай.

Имоджин влезе в стаята и спря, изненадана от великолепната гледка, която се откри пред очите й. Това нямаше нищо общо с ателието на Джонас. Докато студиото на Уитакър бе обзаведено с малко на брой стари мебели, претъпкано с разпилени навсякъде вещи, ателието на Чайлдс бе разкошно. Огромното легло, което заемаше централно място, бе обсипано с брокатени възглавници, а тъмните полирани маси му придаваха вид по-скоро на богаташка спалня, отколкото на работното място на художник. Ако не бяха платната, четките, боите и другите пособия от този род, никога нямаше да разбере, че става дума за ателие.

Рико се засмя, докато затваряше вратата.

— Изглеждаш изненадана — отбеляза той. — Сигурно не си мислила, че живея в нищета.

— Не, не в нищета. Но това тук…

— Богат баща, умрял млад — обясни младият мъж. — И майка, омъжила се отново за пари, която се чувства виновна.

— Разбирам.

Чайлдс се усмихна.

— Изглеждаш притеснена, cherie — рече той, като смени умело темата. — И колкото и да съм поласкан от твоята визита, нещо ми подсказва, че не моята компания търсиш. Какво те тревожи толкова, а? Какво те накара да ме изчакаш в коридора?

Имоджин си пое дълбоко въздух; искаше й се да знае какво точно да му каже, как да му обясни, че й се бе сторило естествено да дойде при него, че се бе надявала да получи утеха и отговор на въпросите си. Чувстваше се несигурна и уязвима, не знаеше какво да прави.

Знаеше само, че не може да премълчи въпроса, който не й даваше мира. Беше я обсебил, докато чакаше, бе невъзможно да не му обръща внимание, прекалено силен, за да го отблъсне. Погледна към Рико, опитвайки се да реши как най-добре да го формулира, какво да каже. В крайна сметка попита простичко:

— Доколко е луд?

Чайлдс не бе ни най-малко изненадан.

— Достатъчно. Но предполагам, че вече знаеш това.

Отговорът му не я успокои. Младата жена въздъхна.

— Бяхме в „Делмонико“ — обясни тя.

Събеседникът й вдигна вежди.

— В „Делмонико“ ли?

— Не съм сигурна, защо ме заведе там. — Думите потекоха сами, преди да успее да ги обмисли. — Беше… изпадна в ярост… или… не съм сигурна как всъщност да го нарека.

— Счупи бутилка вино, предполагам?

Имоджин го изгледа изненадана.

Младият мъж посочи към полата й.

— Цялата е разлята по теб. Заедно с интересно съчетание от бои. Почти ме е страх да питам.

Усети как лицето й пламва. И извърна очи.

— Не мисля, че съзнаваше какво прави.

— Кога? — попита тихо Рико. — В „Делмонико“ или когато те любеше?

Смаяна, тя трепна и го погледна отново.

— Повече от очевидно е, cherie. — Спря да говори за момент, като я оглеждаше с безпристрастност, от която тя се почувства неудобно. — Какво искаш да кажа? Че грешиш, че е знаел какво прави, когато те е целувал? — Повдигна рамене; безразличието му й се стори мъчително преднамерено. — Не мога да кажа подобно нещо. Ще трябва да намериш успокоение другаде.

Думите му я разгневиха. Имоджин си наложи да издържи погледа му.

— Обикновено не си толкова жесток — рече тя. — Мислех, че сме приятели.

Той я погледна особено.

— Не ме познаваш чак толкова добре.

— Достатъчно добре — настоя тя. — Знам, че го обичаш. Виждала съм как го защитаваш. Защитаваше дори мен.

— И се справих забележително, както виждаш — отвърна кисело Рико. — Като резултат от моята „защита“ беше прелъстена, насилена и изоставена. Направо съм поразен от успеха си.

— Не — отвърна тихо Имоджин. — Аз не съм толкова крехка, колкото си мислиш. Той ме прелъсти, защото аз го исках. И съвсем не стана по начина, по който го описа.

Чайлдс я изгледа невярващо, дори леко цинично.

— Така ли? Защо не ми разкажеш тогава как стана?

Младата жена облиза устни, опитвайки се да подреди мислите си, като се питаше какво иска от него, какво очаква да получи. Може би успокоение, както бе казал сам той, или може би просто надежда — нещо, което да облекчи тревогата, да намали объркването й. Искаше да разбере какво бе преживял Джонас Уитакър, за да стигне до това положение. Искаше да разбере.

— Мислех, че разбирам какво имат предвид хората, когато казваха, че е луд — започна колебливо тя. — Само така си мислех. Сега разбирам колко глупава съм била. Това не може да бъде разбрано, докато не го видиш със собствените си очи. Той беше…

Спря, докато търсеше верните думи. Видя отново Джонас пред себе си, видя дивата ярост в погледа му. Видя разливащото се вино и широките му жестове. Чу обвинителните му думи, изречени с дрезгав глас: „Пред вас стои богиня! Вървете по дяволите! Богиня!“

Сега думите му отекваха мъчително в съзнанието й. Искаше да я убеди, че е красива, а вместо това й бе показал нещо друго. Вместо това й бе показал, че всъщност изобщо не я вижда такава, каквато е в действителност. За него тя бе само някакъв неопределен идеал, някаква илюзорна богиня, която нямаше почти нищо общо с истинската Имоджин.

А онова, което бе прошепнал в ухото й, още повече я убеди в правотата й. „И наполовина влюбен в теб, струва ми се.“ Думи на мъж, обичал стотици жени. Мъж, привикнал да прави хората по-красиви, отколкото са всъщност, привикнал да открива красота навсякъде. Човек, който изкарваше прехраната си благодарение на своите илюзии. Какво бе казал днес? Че задачата на един художник е да преобразува действителността, да излезе извън рамките на материала. Точно това бе направил и с нея. В съзнанието си я бе превърнал в жена, с която би могъл да се гордее, жена, която да заслужава отдаденото й време. Но всъщност не я виждаше. Не я познаваше изобщо, иначе нямаше да каже тези думи.

Младата жена затвори за момент очи, опитвайки да се пребори с тъгата си и да не бави повече Чайлдс, който я чакаше да свърши. Преглътна мъчително.

— Той беше в свой собствен свят.

Видя симпатия в очите на Рико.

— Какво да кажа, cherie? Че не е винаги толкова труден ли? Че е лесно да го обичаш? Това ли искаш да чуеш?

Имоджин го погледна непоколебимо.

— Искам истината.

— Истината. — Чайлдс се засмя. — Истината е, че няма какво да се направи. Истината е, че той сменя настроението си така, както други сменят любовниците си. Страхувам се, че дори не си видяла най-лошото. Колкото и да го обичам, веднъж годишно бягам от него — в Париж — за да запазя разума си. — Този път смехът му бе горчив, изпълнен със самопрезрение. — Колкото и абсурдно да звучи.

Признанието му я накара да се почувства неудобно. В него имаше толкова сдържана емоция, толкова мъка. Искаше й се отговорите да са прости, но й се струваше, че с Джонас Уитакър нищо никога нямаше да бъде просто.

Господи, как желаеше да го разбере, да разбере и себе си. Желаеше да разбере, защо не можеше да побегне колкото е възможно по-бързо от него. Всеки разумен човек би го направил. В крайна сметка той бе луд! Беше всичко, което й бяха казвали за него.

Погледна Фредерик, като полагаше усилия гласът й да не затрепери.

— Каза, че положението се влошавало.

Младият мъж си пое дълбоко въздух.

— Да. Влошава се.

Тя чакаше; чувстваше гърдите си стегнати като в менгеме.

— Видя чара му… какъв… в какъв хипнотизатор може да се превърне, в каква…

— Падаща звезда — обади се тя.

Чайлдс кимна.

— Падаща звезда. Да, точно това е. Но той има и друга страна, страна, която не всеки вижда.

— Както миналата пролет.

Рико поклати глава.

— Не знаеш всичко — рече тихо той, а след това видимо се поколеба; паузата се проточи толкова дълго, че от улицата започнаха да нахлуват звуци, тракане на карети, острите подвиквания на кочияшите.

Нормални звуци. Всекидневни звуци. Внезапно те натъжиха Имоджин. Стори й се, че никога повече няма да чуе дрънченето на колелата по улицата, че отива на място, където нищо вече няма да е същото.

Най-после Фредерик повдигна поглед.

— Миналата пролет беше… ах… — Затвори за миг очи, отпусна глава, а следващите му думи бяха тихи и изпълнени с болка. — Той направи опит да се самоубие. Ако не бях тук, щеше да успее. Това не е… за първи път.

Чайлдс я погледна; изражението му беше мрачно.

— Сега вече разбираш, нали, cherie?

Младата жена се колебаеше. Гърлото й беше стегнато, дробовете — парализирани. Въпросът му отекваше в съзнанието й: „Сега вече разбираш, нали, cherie?“ Осъзна, че той наистина я питаше, все едно, че чу думите му: „Можеш ли да го обичаш и заради мен? Можеш ли да му помогнеш?“

Младата жена стисна очи.

— Не ме питай — отвърна тихо тя. — Аз съм никоя. Той няма… той не може… — Пое си дълбоко въздух. — Не съм глупачка. Той няма да ме търпи дълго, знам това. Не съм неговия тип.

— Може би ще станеш неговия тип.

Тя се засмя с непозната за самата себе си горчивина. Погледна отново към събеседника си.

— Ти сам не го вярваш, усещам го по гласа ти.

— Вече не знам какво вярвам.

— Колко уморен от света звучиш, Рико.

Той я погледна. За първи път красотата му не заблестя, не я порази. Изглеждаше изтощен и мрачен, с аскетична, безрадостна хубост. Чайлдс въздъхна.

— Възможно е. Възможно е просто да съм изгубил желание да се разправям повече с него.

Прониза я страх.

— Не говориш сериозно.

— Така ли? — Усмихна се почти незабележимо. — Да го предам ли на твоите грижи, cherie? Веднъж вече оцеля след контакта си с него. Остават ти още стотина.

— Той няма да стои с мен.

— Мисля, че се подценяваш.

Имоджин скръсти ръце на гърдите си и поклати глава.

— Ти не знаеш. И изобщо не ме познаваш.

— Тогава може би ти сама ще ми кажеш коя си, а?

Фредерик се отпусна на един тапициран стол, допря върховете на пръстите си и впери поглед в нея. Тонът му беше гальовен, чаровен — същия, който бе използвал и преди за нея.

— Разкажи ми за Имоджин Картър, Джини.

— Джини — повтори тя, чувствайки как думата се търкулва от езика й и се блъсва за миг в зъбите. — Двамата с Джонас упорито ме наричате така.

Не призна, че това име стопляше душата й, че го обичаше. Никога досега не бе имала галено име. Име, което да говори за някаква интимност. Винаги я бяха наричали само Имоджин. Имоджин Елизабет Картър. Трезво, сериозно, застинало име.

— Това име ти го даде Джонас, не аз.

Младата жена сведе поглед към пода.

— О, Рико — въздъхна тя. — Знам… знам, че ме използва. Знам, че интересът му към мен няма да трае дълго. Но си помислих… мислех, че бих могла да се уча от него, докато сме заедно. Мислех, че може да ме научи да бъда личност. — Тя се изсмя неловко. — Важна личност. Съзнавам, че това са глупави мечти, но…

— Кое те кара да мислиш, че вече не си важна?

Въпросът му я смая. Тя го погледна смръщено.

— Защото не съм. Аз съм никой. Просто един от неговите студенти, и то не от най-добрите.

Чайлдс я погледна замислено.

— Така ли мислиш? Аз…

— Джиииниии!!!

Викът се носеше откъм коридора — силен, тревожен вик, последван от затръшване на врата и тичащи стъпки.

Джонас.

Имоджин вдигна рязко глава. Фредерик замръзна на мястото си.

— Джини! Джиииниии!

— Mon Dieu! — Чайлдс скочи от стола и я възпря с жест. — Стой тук — добави предупредително той.

Младата жена поклати глава и се спусна през ателието.

— Той вика мен.

— Не мога да те предпазя.

— Джиииниии!!!

— Не ми пука. — Имоджин спря, тъй като той й препречи пътя. — Няма да ми направи нищо.

Очите на Рико горяха.

— Не бъди толкова сигурна.

— Джини! Джини!

— Рико, той ме вика!

Младият мъж изруга под нос.

— Все пак внимавай — прошепна той.

Обърна се отново към вратата и я отвори с такъв замах, че тя се удари в стената. Втурна се в коридора. Имоджин беше по петите му.

Джонас бе в другия край, към стълбището. Издаваше някакви дрезгави крясъци, които тя не разбираше. Едва след малко различи думите и те я изумиха дотолкова, че замръзна на мястото си край вратата, с бясно тупкащо в гърдите сърце.

— Отвели са я! Господи, знаех, че ще го направят. Тези копелета…

— Джонас, моля те. — Рико тичаше към него, почти се плъзгаше по пода в устрема си. — Джонас…

— Къде, по дяволите, е тя, Рико? Да не е с теб? Дявол да го вземе, ще те убия за това!

Спусна се към приятеля си. Чу се ужасяващият звук на сблъскали се тела. Чайлдс се строполи на пода.

— Тя е добре — извика той, като изпълзя на колене, за да препречи коридора, така че да не позволи на Уитакър да мине нататък. — Тя е тук… Mon Dieu, Джонас… — Вторият юмручен удар на Уитакър го настигна; той се закашля, а златните коси се разпиляха по лицето му. — Виж сам, глупако! Ето я там в коридора!

— Джонас! — извика младата жена. — Джонас, тук съм!

Той вдигна поглед, очите му горяха и макар да гледаше право към нея, тя имаше странното усещане, че не я вижда. Джонас поклати глава и се втренчи в Чайлдс.

— Лъжец — възкликна той. — Мислиш ли, че не разбирам опитите ти да ме заблудиш? Мислиш ли, че не знам?

— Не те лъжа — възпротиви се Фредерик. — Това е Джини.

— Мислиш, че ще се хвана на подобен номер? Та аз виждам през нея, копеле такова! Тя не е истинска! Взел си я и не искаш да разбера. — Погледът на Уитакър бе див. — Къде е тя? Какво направи с нея? Джиииниии!

Втурна се отново към приятеля си, но в този момент откъм стълбите настана раздвижване. Неколцина художници се изкачваха, като викаха и се смееха.

Джонас се извърна и изкрещя, тъй като Рико се бе възползвал от тази възможност и го бе атакувал изотзад.

— Какво направи с нея, копеле? Джини!

Младият мъж се обърна, като викаше с пълни гърди. Стовари се с такава сила върху стената, че изкуствената му ръка я проби. Разхвърча се гипс. В следващия миг Фредерик отново бе отгоре му, като го обгърна здраво, опитвайки се да го задържи.

Другите художници не помръдваха. Наблюдаваха с нескрит интерес, сякаш това бе поставена в тяхна чест пиеса. За момент Имоджин помисли, че ще започнат да залагат.

Това бе повече, отколкото можеше да понесе. Начинът, по който го съзерцаваха, беше нечовешки — като наблюдатели на бой с петли. От гърдите й се изтръгна ридание; тя повдигна полите си и се затича към своя любим.

— Джонас!

Почти изкрещя името му, чу сблъсъка на телата със стената, изплющяване на удар.

Искаше й се да го докосне. Струваше й се, че тогава щеше да я чуе. Само ако можеше да го докосне, да му докаже, че е тук, че не е илюзия. Протегна ръка, но преди да го достигне, той се изви и блъсна Чайлдс в стената. Чу болезненото стенание на Рико, чу изпращяването на рамото му.

— Ах, Боже — изпъшка той.

— Къде я криеш? — Виковете на младия мъж отекнаха из коридора, отразиха се в стените. — Дявол да го вземе, къде е тя?

Имоджин не можеше да се приближи, не можеше да го докосне. Той удряше прекалено отчаяно, за да я види, крещеше толкова силно, че нямаше как да я чуе. Обзе я усещане за безизходица. Безизходица и тревога, от които гласът й секна, когато го зовеше.

— Джонас, аз съм тук — викаше тя. — Това съм аз! Тук съм!

Опитваше да се добере по-близо, виждаше отчаяния поглед на Рико, но не можеше да му помогне. Джонас атакува отново, опитвайки се да измести Чайлдс, блъскаше се в стената.

— Джиииниии!

Единственото, което можеше да стори, бе да вика на свой ред: „Тук съм!“, отново и отново, докато накрая думите не се превърнаха в безкрайна молитва в съзнанието й. И най-сетне, когато вече бе прегракнала от крещене, когато бе уверена, че няма да може да го успокои, той се обърна. Очите му бяха потъмнели от страх, който изчезна в мига, в който я забеляза. Просто се стопи. Уитакър утихна. Изведнъж. Напълно.

— Джини.

Гласът му бе прегракнал също като нейния, натежал от облекчение и още нещо.

„Радост“ — помисли си младата жена. Чуваше радост.

— Помислих, че си си отишла — отпусна се на колене той.

Чайлдс, който вече нямаше причина да го държи, се отдръпна уморено встрани.

— Мислех, че си си отишла — повтори Джонас.

— Не — отвърна тя. — Тук съм. — Приближи още, протегна ръка да докосне косите му, да ги прибере от лицето му. — Тук съм.

Младият мъж се облегна върху й, въздъхна, притисна лице в корема й. Имоджин чу, че зяпачите си тръгнаха, като говореха помежду си и се смееха, сякаш всичко това бе просто едно голямо шоу, една шега. Прокара пръсти през косите му и вдигна поглед към Чайлдс, който търкаше рамото си и гледаше със странно изражение — смаяно любопитство, озадачена изненада.

— Не си била важна, а cherie? — попита тихо той.