Меган Чанс
Портретът (17)

Глава седемнайсета

Не усещаше нищо така отчетливо, както абсолютната й неподвижност. Беше го стиснала с цялото си тяло, ръцете й бяха обвити около гърба му, коленете — около кръста му. Чуваше лекото й неравно дишане, малко учестено, малко уплашено, сякаш се страхуваше да не го събуди, да не развали магията.

Джонас се размърда, отдръпна се от нея, чу протестните й звуци, когато отпусна ръце, за да му даде възможност да стане. Чувстваше я все още топла и влажна около себе си. Той се освободи внимателно и закопча панталоните си, преди да я погледне.

Беше красива, толкова красива, колкото бе знаел, че ще бъде. Бузите й бяха поруменели, разпуснатите коси, разпилени по раменете, скриваха частично гърдите, които бе освободил от корсета. Бледозелената рокля, свлечена до кръста, заедно със скромното й памучно бельо криеха останалата част от тялото й от неговия поглед. Беше все така неосквернена, макар само допреди миг да бе в нея, макар стенанията й все още да звучаха в ушите му. Сега бе свила криле, но той вече знаеше добре, как изглеждаха в разперен вид, познаваше цветовете им — същите, които бе разнесъл по кожата й: ултрамарин и алено. И неаполитанско жълто.

Едва сега осъзна, че тя го наблюдава съсредоточено. Съсредоточено. Колко глупаво бе това. Като че ли случилото се помежду им бе нещо обикновено, като че ли имаше нещо общо с онова, което бе изпитвал с Кларис или с някоя от другите. С тях винаги всичко ставаше набързо, а след това той се чувстваше незадоволен и не можеше да си намери място. Никога досега не се бе усещал така изпълнен с живот, така подмладен и възроден. Струваше му се, че може цял ден да люби Джини, но не разполагаха с достатъчно време.

Усмихна й се, видя как напрежението й понамаля и изчезна напълно, когато се приведе над нея и я целуна леко и дълго по устните.

— Колко си красива — прошепна в устата й младият мъж.

Имоджин поруменя и се обърна, за да оправи корсета и долната си риза, да издърпа нагоре корсажа си. Джонас обаче видя леката усмивка, доволната извивка на устните й, докато навличаше ръкавите и закопчаваше роклята си.

„Закопчава тайните си.“ Тази мисъл го изпълни със съжаление, но само за момент. Протегна ръка и прибра косите от лицето й. И когато младата жена вдигна изненадано поглед, той каза:

— Готова ли си?

Тя се усмихна несигурно.

— Готова за какво?

— Ела с мен, Джини. — Сграбчи ръката й и я дръпна от табуретката.

Полите на дрехата й паднаха надолу и закриха краката й, превърнаха я отново в какавида, защитена от околния свят. Имоджин се спъна и политна към него.

— Къде отиваме?

— Аз знам къде — отвърна Уитакър, като я помъкна към вратата на ателието.

Усети колебанието й.

— Но косата ми…

— Харесвам я така пусната — обърна се към нея той.

После я придърпа в обятията си и я целуна силно, невъздържано.

— Приличаш на принцеса… как й беше името? Рапунцел. „Рапунцел, Рапунцел, пусни си косите…“

Младата жена се засмя. Той я пусна, отвори вратата и стисна отново ръката й. Закрачи забързано из коридора, надолу по стълбите, толкова бързо, че почти не забеляза другите трима художници на долния етаж. Само след минута я изведе навън. Усети приятната милувка на студения въздух през тънката си риза, ветрецът на късната есен разбърка косите му.

— Иисусе, как обичам това — възкликна той, разтвори ръце, за да обгърне студа, и се обърна с усмивка към нея. — Ти не го ли обичаш, Джини?

Тя бе обгърнала рамене с ръце. Вятърът развяваше косите й с цвят на мед. На лицето й се изобрази вкочанена усмивка.

— Не ти ли е студено? — попита тя.

— Студено? — Джонас се разсмя. — Не, не ми е студено. Ободрен съм. И влюбен в целия свят.

Извъртя се към нея, обви ръце около кръста й, придърпа я към себе си. И прошепна в ухото й.

— И наполовина влюбен в теб, струва ми се.

Видя смаяния й поглед, пусна я и се отправи към ъгъла на улицата. Там спря една карета, изчака нетърпеливо Имоджин да се качи и оправи полите й.

— В „Делмонико“ — нареди на кочияша той.

Джини зяпна.

— „Делмонико“? — повтори тя. — Не може да говориш сериозно.

— А защо не? — попита младият мъж; въпросът й го бе раздразнил.

— Но аз не мога…

— Не можеш ли? — Досадата му се превърна във весело настроение. — Защо да не можеш, Джини, когато светът лежи пред нас?

Тя го погледна неуверено, след което се засмя и се втренчи през прозореца.

— Светът — произнесе тихо младата жена; в тона й долови копнеж.

— Той се разтваря сам пред теб, ако му позволиш — рече Джонас.

Приведе се към нея, зарови лице в косите й и веднага усети отново неуловимото ухание на бадем. Само че този път бе по-примамливо, тъй като освен бадема почувства и нейния собствен мирис — на топъл мускус, който говореше за затъмнени стаи и допир на кожа в кожа. Изпъшка, приближи се още и прокара ръка в косите й; искаше му се другата му ръка да не бе така безполезна, искаше му се да може да я хване здраво и да я задържи абсолютно неподвижна. Имоджин издаде някакво протестно мърморене и Уитакър плени устата й, погълна тези звуци. Прокара език по устните й, изучавайки вътрешността на устата. Усети горещ пристъп на желание, когато тя отвърна на ласките му и се притисна в тялото му.

Движението на каретата я полюляваше до него. Младият мъж си представи, че това е ритъмът на любенето, нежното съединяване на две тела, притискането на плът в плът. Сграбчи полите й, повдигна ги заедно с фустите над краката, над коленете, докато най-накрая успя да прокара длан по вътрешната страна на бедрото й. Потърси цепката в бельото й, откри я, плъзна пръсти през къдриците там и започна да я гали. Усети подобната на роса влага, усети неволния й трепет, чу тихото й стенание.

Скърцането на колелата, чаткането на конските копита, поклащането на файтона… ах, това бе истински рай, нищо така близо до екстаза не бе изпитвал досега. Тя бе разтворена за него, отметнала назад глава, притворила очи. Неговата невинна девица, неговата пеперуда можеше да бъде възбудена много лесно. Във всичко това имаше толкова красота, такова сияние в поруменелите й бузи, в нежния блясък на очите й.

— Оживей за мен, Джини! — прошепна той, като я галеше, като я прегръщаше, като я изпиваше с поглед. — Оживей, скъпа…

И тя наистина се изпълни с живот. Вкопчи се в ръцете му, като се извиваше под пръстите му. Чу как дъхът й секна от изненада, чу недоизречените слова, стенанието, което можеше да бъде и неговото име. Тя потрепери, притисната в него, като дишаше тежко, а след това се отпусна, очевидно задоволена. Прииска му се да я вземе и щеше да го направи, ако каретата не бе спряла.

Имоджин беше все още прекалено замаяна, за да разбере, че са пристигнали. Джонас се отдръпна бързо, оправи полата й, приглади косите й. Когато кочияшът отвори вратата, тя изглеждаше просто леко разсеяна. Очарователно разсеяна. Младият мъж се запита дали ще успее да убеди сервитьора в „Делмонико“ да им даде една от отделните стаи на третия етаж, където ще може да я има, ще може да я люби…

— Сигурен ли си, че тук трябва да слезем?

Гласът й прекъсна размислите му. Уитакър се обърна да я погледне. Имоджин полагаше усилия да приглади косите си, да запази поне частица от достойнството си. Едва сега забеляза боята по косата й и аленото петно на челюстта й, останки от цветовете, с които бе галил гърдите й — намек за тяхната тайна.

— Остави това — промълви младият мъж, като се надвеси над нея. — Красива си.

Тя беше свела поглед; Джонас усети началото на протеста й. Обви ръка около кръста й, преди тя да успее да проговори, и я притисна силно към себе си. Имоджин вдигна очи, на устните й се появи лека, изненадана усмивка… Иисусе, какви прекрасни устни! Целуна я и я повлече забързано, докато не се озоваха пред вратата на шикозното заведение.

Беше се хранил в „Делмонико“ и друг път, макар и не често. Ресторантът се посещаваше най-вече от бизнесмени и гости на града; беше прекалено скъп за него през повечето време, прекалено сериозен през останалото. Сега обаче изгаряше от желание да бъде тук. Искаше да я покаже на света, да се изперчи с нея пред очите на уважаваните граждани, да им покаже колко скучни бяха самите те. Тя също бе част от тази високопоставена, високоуважавана класа, но той я бе променил. Сега бе негово творение, трептяща от живот, смеещо се, красиво наследство на таланта му.

Портиерът отстъпи, за да им направи път, и Уитакър се изпълни с въодушевление, когато забеляза как оглежда и Джини, и него, а след това повдига вежди. Хората вече виждаха колко бляскав беше. Иисусе, дори един портиер можеше да осъзнае какво изумително, какво съвършено същество е тя. Усети, че Имоджин го дръпна леко, и я стисна още по-силно от страх да не я изпусне дори за миг, от страх някой да не му я отнеме. В този град имаше хиляди негодници, хиляди възможности някой от тях да претендира за нея… Джонас виждаше опит за кражба във всеки поглед, обърнат към тях, забелязваше завист във всички очи.

Забърза към метр д’отела.

— Маса за двама в кафенето.

Мъжът се намръщи. Обърна очи към Джини, огледа я бавно, пламенно. Това заличи страховете на Уитакър, изпълни го отново с блаженство. Човекът бе видял изкуството му, бе разпознал неговия гений. В този момент почувства как тя се смалява до него и се запита каква бе причината за тази реакция. Нима не виждаше възхищението в очите на сервитьора? Не знаеше ли колко съвършена бе?

Джонас се усмихна широко.

— Виждам, че разпознавате от пръв поглед произведението на изкуството — намигна той.

Метр д’отелът се поколеба.

— Мистър Уитакър — рече той, — наистина сме ви признателни, че сте наш клиент, но може ли да ви предложа трапезарията…

Младият мъж усети лека изненада от факта, че човекът го беше познал, изненада, която бързо премина в самоувереност. Разбира се, че го познаваше. Всички го познаваха. Той беше Джонас Уитакър, известен художник. Несъмнено още щом зърнеха Джини, разбираха кой е той. В крайна сметка тя бе най-великото му произведение на изкуството.

— … все пак имаме известни стандарти…

Чу сподавеното възклицание на Джини, видя я как се изчервява.

— Разбира се, че имате — съгласи се Джонас. — И аз ценя усилията ви да ни предпазите от съседството на онези идиоти. Но кафенето ще ни свърши добра работа. Само ми направете една услуга, ако обичате: не позволявайте на фанатиците любители на изкуството да ни додяват, докато се храним. Както и на критиците. Ще изчакам да разбера мнението им от вестниците.

Метр д’отелът се намръщи отново.

— Но, сър…

— Която и да е маса би била подходяща.

Уитакър се огледа. Кафенето на първия етаж бе изпълнено с обичайните посетители бизнесмени, но в средата имаше свободна маса. Посочи към нея с изкуствената си ръка.

— Може би онази.

Усети напрежението на Имоджин; беше толкова напрегната, изпъната като струна, сякаш всеки момент щеше да се скъса. Несъмнено това се дължеше на оказаното внимание. Не беше свикнала с подобно нещо, за разлика от него. Обърна се към нея и се усмихна.

— Успокой се, скъпа. Сигурен съм, че тук ще се погрижат добре за нас.

Тя хвърли неуверен поглед към сервитьора.

— Не съм убедена…

— Аз съм — настоя младият мъж. И се усмихна на застаналия мирно насреща им човек. — Ако обичате, добри ми господине. Масата?

Метр д’отелът се поколеба, но в крайна сметка кимна рязко към един от облечените с бели ризи сервитьори. Само след минута вече седяха на масата, която бе поискал Уитакър, и всички можеха да ги видят, без да се тълпят край тях. Той се усмихна на обърнатите към тях липа и поръча бутилка от най-скъпото бордо. Беше време да празнуват.

Надвеси се над масата и прошепна:

— Виж как ни зяпат. Не вярват на очите си.

Имоджин облиза нервно устни, обходи бързо с поглед залата.

— Може би е по-добре да си вървим.

— Да си вървим ли? — Младият мъж се засмя. — Не мисля така. Те ще се нахвърлят отгоре ни, ако направим подобен опит. — Протегна се, обхвана пръстите й в своите и ги стисна. — Виждам, че трябва да те науча на някои неща за артистичните среди, Джини.

Тя определено се чувстваше страшно неудобно.

— Да, и аз мисля така.

Джонас пусна ръката й и проследи погледа й към мъжа, седнал през няколко маси от тях. „Вероятно издънка от именита фамилия“ — помисли си той. Непознатият приличаше малко на Хенри Улфорд, може би бе негов син. Определено бе суетен като баща си и се впечатляваше също така лесно. Улфорд младши съзерцаваше влюбено Имоджин и шепнеше нещо на своя сътрапезник.

Уитакър се усмихна.

— Не мислех, че наследникът на Улфорд има такъв вкус — рече той. — Несъмнено още утре ще почука на вратата ми, за да иска портрет.

Не можа да разгадае странния поглед, който му хвърли Джини.

— Ще го рисуваш ли?

— Ако ме заинтригува — вдигна рамене Джонас.

— Можеш ли да си позволиш да избираш?

— Ах, Джини — въздъхна той. — Не мога да си позволя да не избирам. Портретите не са изкуство. Те са просто начин за прекарване на времето.

Младата жена се намръщи.

— Но със сигурност има техники, които могат да се научат чрез тях. Баща ми все повтаряше…

— Нека да ти обясня нещо за портретите, скъпа. Да рисуваш портрет, е все едно да наредиш на Натаниъл Хоторн да напише роман за някой, влязъл в кабинета му, независимо дали го интересува или не. Тук няма никакво изкуство, никакво въображение. Техниките могат да бъдат научени по много по-предизвикателни начини.

— Но Хлое винаги казваше, че в човешкото лице могат да се видят много неща.

— Хлое?

Джонас вдигна поглед, тъй като сервитьорът донесе виното. Даде му знак да го налее.

— Коя, по дяволите, е Хлое?

Имоджин сякаш се смали пред него.

— Сестра ми.

— Сестра ти ли?… А, да, художничката. Несъмнено е голяма оптимистка. Вероятно би могла да бъде сред идиотите в Барбизон, които виждат Бог във всеки селянин.

Бе възнаграден с леката усмивка на младата жена.

— Тя обожаваше Миле.

— Миле. Разбира се, кой не го обожаваше? Дори аз, за известно време… докато разбрах, че не искам да възхвалявам мръсната мизерия и неуката глупост.

Тя отпи от виното си.

— Ти не откри ли чистотата, за която говореха всички?

— Искаш да кажеш „благородния дивак“ ли? — Уитакър се засмя. — Почти не. Малко хора биха избрали да живеят така, Джини. А съществуват и други начини да изобразиш най-добрата част от човешкия род. Вземи например Рико. Има нещо божествено във всеки негов натюрморт, лъч от рая или ада, фина стремителност и сила. Това не е ли също благородно? В крайна сметка задачата на един художник е да преобразява опита си при всяка възможност, да излиза от рамките на материала, с който разполага, да извлича и същевременно да предизвиква емоционален и религиозен отклик. В противен случай ние се превръщаме във фотографи — копираме природата.

Тя го съзерцаваше с широко отворени очи.

— Изумителен си.

Иисусе, искаше му се да я погълне. Това преклонение в погледа й, нежната невинност на лицето й, зараждащото се осъзнаване. Можеше да обяснява с часове, да разговаря с нея за всичко: за Бога и небето, за морала и мъченичеството, за духовността и чистата любов. Искаше му се да задържи това й изражение — ах, то бе безценно за него — това безусловно разбиране, това благоговение без всякакви опасения. Гледаше го така, сякаш беше Господ, и в този момент той се чувстваше точно такъв. Той беше Господ, а тя — неговата Ева, безкрайно по-съвършена от Адам, безкрайно по-интересна. Искаше му се да изкрещи това, за да го чуят всички присъстващи, да хукне по Бродуей и да каже на минувачите да се преклонят в краката й.

— Божествеността съществува в толкова много неща — промълви той. — В теб, например.

Тя се изсмя изненадано.

— В мен?

— Да, в теб. Виждам я всеки път, когато те погледна, Джини. Господ е мислил за съвършенството, когато те е създал.

— Не смятам така. — По бузите й се разля топла руменина; тя извърна поглед. — Може би в Хлое… но не в мен.

Джонас се усмихна.

— Тя искри от очите ти. Хлое имаше ли толкова красиви очи?

— По-красиви. — Вдигна чашата си и тъмночервената течност се разклати. — Нейните бяха сини. С цвета на небето.

— Но нямаше като твоите коси.

Младата жена възкликна тихо в знак на протест.

— Не. Нейните бяха златни.

— Предполагам, че не е имала боя в тях — пошегува се той.

Джини зяпна и вдигна длан към косите си.

— О, не. Нищо чудно…

— Очарователни са — увери я Уитакър. — Бас държа, че са много по-очарователни, отколкото са били някога на сестра ти.

— Не — възпротиви се тя. — Ти не разбираш. Тя беше безупречна. Във всяко отношение.

— Описваш самото съвършенство — рече нежно той. — А е всеизвестно, че съвършенството е отегчително.

Погледът, който му хвърли, бе напълно безизразен.

— Хлое никога не е била отегчителна.

Чу копнежа в гласа й, примирението, и това го трогна, сърцето му се сви по странен и парализиращ начин.

— Ах, Джини — промълви младият мъж. — Толкова си красива.

Имоджин извърна очи. Пръстите й стиснаха по-силно чашата.

— Не съм — рече тя. — Знам, че не съм. Не е нужно да го повтаряш.

Имаше нещо в начина, по който го каза, някаква умора, някакво отчаяние, което бе повече от копнеж или примирение, много повече. То сякаш излизаше дълбоко от душата й; то го изуми и предизвика гнева му. Джонас се приведе така рязко, че чашите на масата се заклатиха, сребърните прибори звъннаха. Хвана брадичката й и я принуди да го погледне.

Кръвта запрепуска бясно във вените му, а дъхът му секна от онова, което видя в очите й. В тях имаше болка. Болка. Тези красиви очи преливаха от мъка, която говореше по-ясно от всякакви думи какво й бе причинил някой, някога. Тя нямаше представа какво е в действителност, осъзна внезапно той. Нямаше представа колко е красива и желана. Беше толкова наивна, колкото я бе помислил в началото. Наивна и новородена, точно както бе желал да я види веднъж. И някой я бе наранил. Някой бе причинил това изражение на лицето й.

Тази мисъл го вбеси.

— Кой беше? — възкликна дрезгаво той и я стисна така силно за брадичката, че тя потрепна. — Кой ти каза, че не си красива? Кажи ми и аз ще го убия.

Тя издаде някакъв звук — нещо като смях, нещо като отчаяна въздишка — и опита да се освободи.

— Никой.

— Не ти вярвам.

Имоджин преглътна с усилие.

— Няма значение.

— Разбира се, че има, дявол да го вземе.

Изведнъж сервитьорът се озова до масата.

— Сър, моля ви…

Джонас не му обърна внимание. Пусна я и скочи на крака. При това движение блъсна масата. Чашата й се обърна, виното се разля по бялата покривка като кръвта, която ехтеше в главата му, като яростта, която бушуваше в тялото му. Чу сподавеното й възклицание, усети дланта на сервитьора върху ръката си.

Уитакър се извъртя рязко.

— По дяволите!

Профуча покрай човека, чу трескавия му глас и протестите на Джини с част от съзнанието си, част, която призоваваше към благоразумие, която зовеше за самоконтрол. „Прекрати това, прекрати това, прекрати това…“ Но вече беше прекалено късно; кръвта му гореше от гняв, имаше чувството, че главата му ще се пръсне.

— Чуйте ме! По дяволите, всички… чуйте ме! — изкрещя той и протегна ръце встрани.

Погледите на всички присъстващи се обърнаха към него. А после посочи към Имоджин.

— Вижте я. Красива е, нали? Нали?

Отговори му мъртва тишина. Това го вбеси. Забеляза как синът на Улфорд се обърна да прошепне нещо на своя съсед; това като че ли даде знак на яростта му, която избухна. Грабна бутилката бордо и я удари в масата. Изцапаната вече покривка подгизна. Усети течността да мокри ръкава на ризата му. Улфорд отскочи стреснат назад.

Джонас насочи показалец към него.

— Ти — рече той. — Ти там. Погледни я! Какво виждаш?

Мъжът пребледня.

— Аз…

— Казах да я погледнеш! Какво виждаш, дявол да го вземе?

Сервитьорът направи опит да се приближи.

— Сър…

Уитакър размаха полупразната бутилка.

— Остави ме на мира.

Изпита мрачно задоволство, когато го видя да отстъпва. След това отново се обърна към Улфорд.

— Е?

— Тя… тя е наистина прекрасна.

Умиротворяващи думи. Неискрени. За миг го обхвана такъв гняв, че не можеше да види нищо.

— Страхливец! — изкрещя той. — Скапани страхливци! Всички до един! Нима не виждате? Нищо ли не можете да видите? Нито един…

— Моля те, Джонас…

Нещо го дръпна за ръката. Младият мъж отстъпи назад.

— Пред вас стои богиня! Вървете по дяволите! Богиня!

Направи крачка, все така с бутилката в ръце, разливайки остатъка от съдържанието й върху панталоните и ботушите си. После посочи към Улфорд.

— Как смееш да я гледаш, мръсно копеле такова! Ти не заслужаваш да видиш…

Спря, когато забеляза погледа в очите на Улфорд, изражението, с което се обърна към своя приятел, начина, по който поклати глава. Това обърка Уитакър, разсея го.

— Проклет кучи син…

— Джонас.

Гласът бе толкова тих, сякаш идваше от главата му. Почти не го чуваше. Опита отчаяно да се вкопчи в гнева си.

— По дяволите! Всички сте… всички сте…

Краят му убягваше. Забрави какво искаше да каже.

— Всички…

— Джонас…

Този глас го объркваше. Толкова тих, толкова силен. Замаян, внезапно изгубен, той се обърна към посоката, от която идваше.

И видя Джини. Джини, чиято бяла кожа бе изцапана с червено вино, белязана с боя. Джини. Нещо в лицето й го озадачи. Нещо… О, Господи, какво? Опита се да си спомни, но сърцето му биеше толкова бързо, че не можеше да чува, почти не виждаше… Тя протегна ръка. Усети дланта й върху лакътя си — топла ласка, успокояващо докосване.

— Моля те, Джонас…

Ах, как само произнасяше името му — толкова тихо, едва доловим шепот, а крайното „с“ се губеше в ритъма на гласа й. Той се обвиваше около сърцето му, утешаваше го, отнемаше гнева и волята му. Откри, че се взира в нея, че се е изгубил в тези тъмнокафяви очи, в тъгата им. Тъгата. Господи, не искаше това. Сърцето му се сви от болка, когато видя изражението й.

Неговата пеперуда се отваряше за света и внезапно му се прииска да я защити, да задържи тези все още влажни криле свити в пашкула, да им позволява да излизат малко по малко, за да бъде сигурен, че е в безопасност, преди да отлети. Притесняваше го мисълта, че не се бе справил, че някой го бе изпреварил, че този някой вече бе успял да я нарани. И все още не можеше да проумее по какъв начин я бе наранил.

Искаше да разбере това. Искаше да поправи стореното зло.

Копнежът стопи както яростта, така и силите му, подхрани объркването му. Той се отпусна на колене пред Имоджин, зарови лице в скута й, изтощен, замаян и засрамен. Господи, страшно засрамен.

— О, Джонас — прошепна тя.

Усети ръката й в косите си — галеше ги, прибираше ги от лицето му.

— Мадам. — Това бе гласът на сервитьора, изпълнен с неодобрение и напрежение. — Страхувам се, че ще трябва да ви помоля…

— Тръгваме си. — В тона й имаше такава властност, такова спокойствие и сила, че накара сервитьора да замълчи. — Моля да ми изпратите сметката.

Спря да го гали. Уитакър чу драскането по листа, разбра, че тя дава адреса си, но не можеше да вдигне глава от скута й, за да се възпротиви. Господи, чувстваше се изпразнен, безпомощен.

Чу отдалечаващите се стъпки на сервитьора. След това настана пълна тишина. Нямаше дори подрънкване на сребърни прибори по порцелан. Усети, че Имоджин го докосна по косите, усети топлината на въздишката й и зачака, замръзнал от ужас, думите, които бе чувал стотици пъти преди това, думите, които знаеше, че заслужава. „Ти си луд. Мили Боже, ти си напълно луд.“ Беше разрушил всичко. Фарсът с нея бе приключил, както и очакването. Изпита мрачно облекчение при тази мисъл. „Кажи го — помисли си младият мъж. — Хайде, кажи го.“

Вместо това тя повтори името му и в гласа й имаше толкова нежност, такова спокойствие, което го зовеше от мъките му и обещаваше спасение, че той остана изумен. А след това, и то бе най-смайващото от всичко, Имоджин се приведе по-близко до него; усети докосването на нейните коси в своите, чу тихия й шепот в ухото си.

— Да си вървим, а?

Тя се изправи, преди Джонас да е осъзнал какво става, хвана го за ръката и му помогна да се повдигне. И тогава неговата изцапана с вино и боя красавица се усмихна леко и решително го хвана под ръка. Преведе го с високо вдигната глава през „Делмонико“, сякаш наистина бе богинята, за която им я бе представил, сякаш не бе изгубил разума си в най-хубавия нюйоркски ресторант.

Сякаш той в действителност не бе луд.

Но той беше. Беше.

И сега вече тя също знаеше това.