Меган Чанс
Портретът (16)

Глава шестнайсета

Сърцето й тупкаше забързано, докато изкачваше стълбите. Не беше сигурна какво ще открие, когато влезе в ателието. Не беше виждала, нито пък бе чувала нещо за Уитакър от нощта на приема, но въпреки това мисълта за него я преследваше, образът му изпълваше дните й.

Не даваше мира на сънищата й.

О, Боже, нейните сънища… При спомена за тях лицето й пламна, устата й пресъхна. През последните три нощи се бе събуждала потна и трепереща, изпълнена с болезнен копнеж за нещо. Нещо, свързано с целувката на Джонас Уитакър, с неговото докосване, с вкуса му.

И никакви логически разсъждения и доводи не можеха да я освободят от него, така както разумът и благоразумието не бяха успели да я разубедят да вземе онова, което й предлагаше, каквото и да бе то.

Въпреки това копнежът й по него я тревожеше. Даваше си прекрасно сметка какво рискува, като идва отново тук. Един поглед към него бе достатъчен, за да я накара да забрави за морал и приличие, гласът му бе способен да премахне остатъците от съпротивление. Той можеше да я подчини на волята си само с една дума. Чудеше се дали той го съзнаваше; подозираше, че бе точно така.

Искаше й се да бъде по-предпазлива, но това бе трудно за изпълнение, когато изкусителното гласче в нея, гласът на дявола, шепнеше непрестанно: „Вземи каквото можеш. Това е единственото, на което можеш да се надяваш в живота си.“

„Единственото, на което можеш да се надяваш в живота си.“ Именно този глас я възпираше да не се обърне и да побегне надолу по стълбите. Именно той й помагаше да държи високо брадичката си и да измине последните две площадки толкова бързо, колкото можеше. Сърцето й щеше да се пръсне, когато се озова пред последната врата и почука. Едва изчака една секунда, преди да отвори и да влезе.

Нямаше никой. Имоджин се поколеба и сведе поглед към бележката в ръката си, която й бе написал, за да я уведоми, че уроците се възобновяват от днес. Времето и датата бяха същите, но бе очаквала да намери и останалите тук. Беше закъсняла; следователно Питър, Даниъл и Тобаяс вече трябваше да работят.

Но нямаше никой друг.

Гърлото й се стегна; внезапно й стана страшно трудно да преглъща. Обходи с поглед стаята, пръснатите бои, четки, припряно оцветените платна. Макар да й се струваше невъзможно, ателието тънеше в още по-голям безпорядък, отколкото по време на последното й посещение тук — разхвърляно, сякаш бе рисувал в него само допреди минута, сякаш току-що бе излязъл. Носеше се силна миризма на терпентин и безир. Изведнъж осъзна, че той беше тук. Усети присъствието му така силно, като че ли стоеше пред нея.

Сякаш прочел мислите й, младият мъж се показа иззад завесата, опъната над прага на спалнята. Сърцето на Имоджин спря да бие за момент; дъхът заседна в гърлото й. Чакаше, чувствайки се едновременно ужасно неловко и изпълнена с надежди като някоя глупачка. Сети се за последната им среща, за вплетените си в косите му пръсти и натиска на бедрата му в нейните. Нервността й нарасна. Стори й се, че измина цяла вечност, преди Джонас да вдигне глава и да я погледне.

— Джини — рече той.

Заля я огромна вълна на облекчение, когато видя усмивката, разтегнала лицето му. Младият мъж забърза към нея.

— Чаках те.

Последните й съмнения отлетяха, нервността й се стопи. Никой досега не й бе казвал подобно нещо; тази проста фраза отнемаше дъха й, правеше я беззащитна. Опита се да си спомни дали някой друг бе изглеждал така щастлив да я види, но не можа да се сети за никого. Боже, нито един.

Уитакър спря пред нея, очите му горяха. Имоджин обхвана с жест празното помещение.

— О… очаквах да видя другите тук.

— Нима?

Той повдигна едната си черна вежда. Усмивката му стана дяволита, очарователно закачлива.

— Е, добре де, трябваше да кажа нещо, за да мога да те видя отново, нали?

Тя не бе в състояние да си поеме въздух.

— Можеше да помолиш.

— И ти щеше да дойдеш просто така?

— Да. — Думата излезе сама, подобна на въздишка. — Да, щях да дойда.

Джонас се приведе напред и преди тя да разбере какво става, устните му се докоснаха леко до нейните, толкова леко и бързо, че в крайна сметка тя не бе сигурна дали действително бе усетила нещо, дали изобщо я беше целунал. А когато той се отдели от нея и закрачи към другия край на стаята, внезапно на мястото, където бе стоял допреди секунда, стана студено, мразовито, макар преди миг въздухът там да бе нажежен. Младата жена скри длани в гънките на тежката си пелерина; чувстваше се зашеметена и… възбудена. По кожата й премина лека тръпка на нетърпение.

— Какво… какво правиш? — попита тя.

— Готвя се да рисувам. — Уитакър грабна едно от струпаните край стената платна и го постави върху статив. — Махни горната си дреха, Джини. Ела при мен.

Вълнението й нарасна. Припряно изпълни молбата му, окачи пелерината край вратата и махна розовата шапка, която бе купила наместо изхвърлената от него. Пооправи коси с длан и тръгна към него.

Той се движеше трескаво из ателието и събираше бои и четки толкова бързо, че я заболяха очите да го следи. Въпреки това не отделяше поглед от него, беше й невъзможно. Невъзможно бе да не вижда трескавата му енергия или прекалено яркия блясък в очите. Намръщи се, забелязала за първи път колко изопнати са чертите му, колко уморени. Сякаш не бе спал. Сякаш функционираше благодарение на резервните си сили и почти на нищо друго. Запита се дали беше ял.

Внезапно тази мисъл я разтревожи. Не беше го виждала два дни. Какво бе правил през това време извън рисуването? Спомни си нощта на приема, факта, че не бе хапнал нищо, че когато се бе събудила, Чайлдс спеше, но Уитакър го нямаше. Беше ли спал изобщо през онази нощ? Беше ли спал оттогава?

Въпросите не й даваха мира. В този момент Уитакър вдигна очи и погледите им се срещнаха; неочакваната му, ослепителна усмивка внезапно направи всичките й тревоги на пух и прах. Боже, дори Чайлдс, колкото и красив да беше, не можеше да се сравнява с мъжа пред нея, чарът му сякаш изпълваше с енергия самия въздух около него. Как бе могла да помисли, че изглежда уморен?

Джонас стоеше пред статива си. Направи й знак да се приближи.

— Готова ли си?

Тя побърза да се приближи.

— Готова за какво?

— Готова за изкуството. — Шепотът му предизвика тръпки по целия й гръбнак. — Никакви въглени днес, скъпа Джини. Днес ще рисуваш с бои.

Тя погледна изненадано.

— Искаш да рисувам с бои? Не беше ли казал, че още не съм готова?

Погледът му милваше лицето й, усмивката му бе способна да накара сърцето й да спре да бие.

— Тогава не беше — отвърна той; обзе я странното, обезпокоително чувство, че той изобщо не говореше за изкуство. — Има неща, които могат да се научат само с рисуване с бои — добави той, а гласът му стана по-дълбок. — Или се страхуваш?

Думите му върнаха образите от сънищата й, еротичните, неприлични според нея, фантазии. Изведнъж те вече не й се струваха неприлични. Не, не неприлични, а изкусителни. Неустоими. Неизбежни.

— Не — отговори тихо младата жена, без да отделя погледа си от неговия. — Не се страхувам.

Видя огъня в очите му, който проблесна и замря отново. Цялото й тяло настръхна от него. Не беше сигурна, че контролира движенията си, когато преглътна и погледна встрани.

— Какво трябва да рисувам? — попита дрезгаво тя.

Уитакър се засмя отново, тихичко, и се отдръпна. Прекоси стаята, като припряно грабваше едно или друго, а след това го мушваше под мишницата си, за да може да пренесе повечко. Накрая ги нареди на масата пред нея: променяща цветовете си ваза, сребърна кутия за пури, две ябълки с червени жилки и синя кадифена панделка.

— Това — посочи към предметите той. — Истинско изследване за теб, Джини. Тест за всеки художник. — Приближи се отново до нея, протегна ръка за боите, които бе разпръснал върху масата, подреди чинийките и тубите. — Тези цветове ще използваш.

Имоджин усети полъха на дъха му върху бузата си, омаяна от близостта му. В това време той взе една от тубите и я отвори с опитно движение на единствената си ръка. Изстиска боята върху палитрата — алено, а след това добави и останалите: мръснобяло и ултрамарин, съвсем малко черно с примес на слонова кост, умбра, жълтеникава охра и неаполитанско жълто.

— А сега, Джини — отстъпи назад той; съвсем малка стъпчица, така че младата жена пак усещаше топлината на тялото му. — Рисувай.

„Рисувай.“ Като че ли това бе лесна работа, като че ли цветовете сами щяха да й кажат какво да прави. Усети смразяващите пипала на паниката. Пръстите й бяха като вдървени, когато посегна към четката. „Рисувай“ — бе казал той, но досегашният й опит не можеше да й помогне. Това бяха само акварелни залези и къщи. Дворове с цветя. Линии, петна и бледи цветове без тяло и съдържание. Само това можеше да прави.

Но той чакаше. Усещаше присъствието му, нетърпението, бясната енергия. Погледна към предметите пред тях, към млечнобялото стъкло, към играта на перлените цветове. Погледна към сребърната кутия и приглушените светлосенки на синьото кадифе, към деликатно зелените ябълки. Започваше да изпитва все по-голямо безсилие, безнадеждност. Никога нямаше да успее да направи това. И след сто години нямаше да се справи с тази задача. Тя не беше Хлое, не беше художник. Само се представяше за нещо, което не е.

Тогава почувства как той се приближи към нея. Усети ръката му върху своята, нежния натиск, който я подтикна към палитрата.

— Рисувай, Джини — прошепна той, като я насочи към първия цвят, ултрамарина.

Видя сякаш отстрани как пръстите й вдигнаха четката, потопиха я в боята и я смесиха с бяло, докато получи светлосиньо, цвят за основата. Наблюдаваше как вазата започва да се оформя — в началото неясно, широко дъно и по-тясно гърло. И през цялото време го усещаше зад себе си, около себе си. Усещаше натиска на пръстите му върху китката си, влажния му дъх в ухото си.

Отново бе като хипнотизирана, изгубена. Изцяло негова.

— Перлени нюанси — промълви Джонас. — Без шпаклата, Джини. Смеси цветовете с четката… а, точно така. Накарай ги да блестят.

Тя се подчини безмълвно, потопи четката, остави го да води движенията й и скоро млечнобялото стъкло заблестя върху платното.

Чу гласа му в ухото си, подобен на лек полъх.

— Тук по-неясно — прошепна Уитакър и с негова помощ младата жена омекоти линиите, рисуваше пласт върху пласт, създаваше замъглени, меки нюанси.

— Напластяване на бои — промълви той. — Не толкова много. По-бавно. Точно така, скъпа. По-бавно. По-бавно.

Думите му бяха самото изкушение. Галеше я с тях, подлъгваше я със звуци, вместо с ласки. По-неясно, напластяване на бои, светлосенки. А когато се изгуби, когато думите му отнеха волята й, той добави подробностите. Ръката му се плъзна около китката й, докато обгърна цялата й длан, докато боята по пръстите й изцапа и неговите. Усещането от подобната на масло боя между дланите им бе великолепно, гладката и гъста смес се размазваше по кожата. Толкова приятно. Толкова еротично. Имоджин наблюдаваше, замръзнала на място, с пресъхнала уста и ускорило ударите си сърце, докато младият мъж прокарваше отново и отново пръсти по нейните, по опакото на дланта й, по китката и навсякъде оставяше цвят, сини линии, с които я бележеше.

Дамгосваше я.

Тя затаи дъх.

И тогава чу шепота му в ухото си.

— Желая те, Джини — промълви той — Искам да бъда в теб.

О, Боже, образите. Демоничните, изкусителни образи от сънищата й.

— Кажи, че ме желаеш. — Отново тези слова, нежни, едва доловими. — Кажи ми.

Неканени, в съзнанието й изплуваха други думи. Предупрежденията на Томас: „Джонас винаги си е падал по дамите… Ще те съсипе, без да се замисли…“

Усети пръстите на Джонас по дланта си, по китката, усети чувствените фрикции на боята.

„Желая те, Джини. Искам да бъда в теб.“

Тя също го искаше. Искаше — о, Боже, как само искаше — да докосне падащата звезда. Искаше да изгори в нея.

Искаше вълшебството.

— Да. — Дочу дрезгавия си шепот, отчаяните нотки в него. — Да.

Затвори очи — страхуваше се да види лицето му в този момент, страхуваше се от онова, което щеше да открие в него. Чу дишането му, неравно и учестено като нейното собствено, усети горещината, която се излъчваше от тялото му. После той помръдна и тя разбра, че застана пред нея, усети нежното докосване на пръстите му, когато пое четката от ръката й, чу лекото потракване, когато я остави на масата.

След това почувства ръката му в косите си и внезапно вече не можеше да си поема въздух, когато Джонас започна да сваля фибите. Чу как падат върху пода. Освободена, тежката маса се разпиля върху раменете й, по гърба.

— Джини — промълви младият мъж.

Имоджин отвори очи.

Господи, беше толкова красив. Прекалено красив за нея. Прекалено съвършен за нея. Тя не го заслужаваше.

Но той продължаваше да се взира в нея с огнените си зелени очи и постепенно тези мисли започнаха да се стопяват, изместени от толкова силен копнеж, че едва издържаше да го съзерцава така, макар същевременно да не можеше да откъсне погледа си от него.

Той взе дланта й в своята и притисна устните си в нея.

— Страх ли те е, Джини?

Въпросът вече й бе познат — както и отговорът. Младата жена облиза устни, поклати глава. С цената на огромни усилия успя да произнесе една дума:

— Не.

— Не — повтори тихо той. А след това добави: — Да.

После направи още една крачка към нея, прокара пръсти през косите й, наведе се и допря устните си в нейните — съвсем леко, еротично. Но този път не се отдръпна. Сега се притисна по-силно и тя отвори устата си за него, усети вкуса му — на дим и бренди. Беше опияняващ, покоряващ и когато Уитакър я зацелува по-страстно, когато усети езика му в себе си, тази имитация на интимността, Имоджин се притисна в него, чу стенанието, донесено отнякъде… от нея.

— Джини.

Прошепна името в устата й, отдръпна се, преди да успее да го възпре, като я остави омекнала и изпълнена с желание, прекалено замаяна, за да може да помръдне, прекалено възбудена, за да направи друго, освен да го съзерцава, докато той прокарваше пръст по линията на челюстта й, по шията. Това изследване спря при якичката. Пръстите му докоснаха дантелата, плъзнаха се по копчетата от оникс на корсажа. Почувства топлината му през плата на роклята си, дори през корсета.

— Зелено — рече замислено той, загледан в дрехата й. — Бледозелено.

— Резедаво — успя да произнесе тя.

Устните му се извиха в усмивка, в очите му заблестяха весели огънчета.

— Резедаво — съгласи се той. И добави с глас, от който я обзеха тръпки. — Не те харесвам в резедаво, Джини. Не те харесвам и в розово, и лилаво, и във воднисто синьо. Всъщност мисля, че предпочитам да те виждам без нищо върху ти.

Посегна към едно от копчетата й. Разкопча го без усилие, с опитна ръка, очевидно бе лесна работа за него, докато я държеше пленница на погледа си. Младата жена не помръдна, когато разкопча и друго, а после и трето. Усети как роклята й се разхлабва, а дишането й става все по-неравно и учестено. Миг след това дрехата бе разтворена до кръста й и той я дръпна надолу по раменете й, по ръцете. Почувства твърдостта на обвитата му в ръкавица ръка. Кожата бе студена, но бързо се затопли от тялото й; контрастът между нежното и грубото бе наистина еротичен. Здравата му ръка се плъзна по едната й ключица, по вдлъбнатинката в долната част на шията, по дантеления край на долната й риза. Проследи задъхана движенията му с поглед, видя боята, която оставаше след него, следата от неговото докосване. Синьо, червено и жълто маркираха кожата й. Внезапно й мина съблазнителната мисъл, че той я рисуваше, че я съживяваше чрез цветове и ласки, че я правеше истинска, че досега тя бе само една илюзия.

Дланта му се плъзна под плата на долната й риза, усети пръстите му върху гърдите си и разбра, че действително я бе изпълнил с живот. Когато я освободи от задушаващия корсет, когато се наведе, за да докосне с устни плътта й, за да целуне извивката на гърдата, Имоджин се притисна в него, затвори очи и отметна назад глава. Дъхът й секна, щом устните му се затвориха около едното зърно и започнаха да го смучат, като я възбудиха дотолкова, че можеше само да стои безпомощно на едно място, да се извива назад, за да се притиска по-силно в устните му, да усеща еротичния допир на езика и зъбите му.

— Толкова си красива, колкото си те представях, Джини — прошепна, без да се отделя от нея Джонас, като я гледаше с невероятните си очи.

Макар да знаеше, че това бе лъжа, младата жена почувства как в нея се надига странна гореща вълна, от стомаха, до сърцето и след това до лицето й. Смутена, тя извърна поглед, но той я хвана за брадичката и я принуди да впери отново очи в него; начинът, по който я гледаше Джонас, я накара да се почувства наистина красива.

Ръката му се отдели от лицето й; усети я ненадейно на бедрото си, след това той коленичи пред нея. Дланта му се озова под полите й, върху краката; роклята и фустите се надигаха все по-нагоре и по-нагоре заедно с него. Бавно, бавно младият мъж се притисна в нея, накара я да заотстъпва назад, крачка по крачка, докато накрая усети твърдия ръб на една табуретка в хълбока си. Тогава той я повдигна и я постави да седне върху табуретката. Имоджин се вкопчи в нея, за да запази равновесие, когато той се намести между краката й.

Усети стегнатото му тяло до своето, здравата му ръка — върху бедрото си.

— Целуни ме, Джини — промълви Джонас, а напрегнатият зелен огън на очите му изпепеляваше сърцето й, зовеше я. — Целуни ме.

Не можеше да му откаже, нито пък желаеше. Нямаше друг избор, освен да се облегне на него, да го целува така, както бе искал, да слее езика си с неговия, да го възбужда така, както правеше той с нея.

Пръстите му обхванаха хълбока й, от гърлото му се отрони дълбок стон и младата жена отново забрави всичко друго. Пусна табуретката и обви ръце около врата му, уверена, че той ще я задържи и няма да й позволи да падне, и го привлече към себе си. Усети тежката маса на косите му по пръстите си, мека и грешна. Възможността да го чувства, да го вкусва, събуди нещо дълбоко в нея.

Това бе вълшебството, за което копнееше, изгарящото докосване на падащата звезда. Чувстваше се жива, възпламенена и й се искаше това да продължи вечно, да не свършва никога.

Стори й се, че наистина никога няма да свърши, докато Джонас я целуваше по шията, по чувствителното местенце зад ухото; придвижи се по-надолу, усети устните му върху гърдите си. Тя се притисна в него, собствените й коси милваха гърба й, падаха в безпорядък върху раменете й. Това също й въздействаше еротично, толкова еротично, колкото топлината на дланите му през тънкия памучен плат на бельото й. Усещаше бедрото му между краката си — то буквално я изгаряше — и неволно надигна ханш в желанието си той да се притисне още по-силно в нея, в желанието си… за нещо. В желанието си, о, боже, в неуправляемото си желание.

— Бавно, скъпа — прошепна, без да се отделя от нея, той.

Тя по-скоро почувства думите, отколкото ги чу, почувства ги във вид на горещ, влажен дъх в едното си зърно.

— Бавно, бавно.

И след това Джонас отново се отдръпна от нея. Студеният въздух погали гърдите й, затанцува около влажните целувки, които бе оставил върху кожата й.

Имоджин простена в знак на протест и той я успокои с едно докосване, като придвижи длан от хълбока към вътрешната страна на бедрото й. Дъхът на младата жена секна, когато ръката му се провря под бельото й, когато пръстите му заиграха с къдриците отдолу, когато усети страстната му милувка. Без да се владее, тя се изви под ръката му и заби пръсти в твърдото дърво на табуретката.

— Моля те! — чу се сякаш отстрани тя. — Моля те…

Преди да разбере какво става, той коленичи пред нея и устата му се озова там, където преди миг бе дланта му, като я целуваше и вкусваше. Тя се дръпна рязко, трепереща, смутена, но той не спря. Целувките му се задълбочиха. Изведнъж неудобството й се стопи, изместено от буйния напор на усещанията. Изведнъж вече не й се искаше той да спира, не искаше нищо друго, освен това усещане, този натиск, тази болка, която се разпространяваше из цялото й тяло, докато горещият му език танцуваше в нея и я измъчваше, а влажните му целувки я караха да трепери и да се напряга.

Тялото й се разтърси, искаше й се да се вкопчи в него. Повече не можеше да се владее… Чу се как стене и тогава езикът му я погали още по-настойчиво. Имоджин извика и едва не падна от табуретката, понесена от силата на оргазма.

Но Джонас бе тук, ръцете му я бяха обгърнали и я държаха здраво. Чу, че шепне нещо, макар да не разбра думите. И внезапно той проникна в нея с бърз, дълбок тласък, който облекчи пулсациите в тялото й и същевременно ги направи по-силни — лудо, опиянено притежание, което я накара да се извие към него. Той улови въздишките й с устните си, повдигна я леко, придърпа я напред и започна да прониква в нея, бавно, дълго, прекрасно мъчение, за което бе копняла, което бе желала. Потърси очите му и видя, че той я наблюдаваше. Почувства се обгорена, прелъстителна и красива… Боже, да, красива, както никога досега. Никога.

Вкопчи се в ръцете му и го придърпа по-близо. Искаше й се да потъне в него, да бъде част от него, да бъде него. Обви крака около ханша му, възбудена от допира на атлаза в бедрата си, от триенето в корсета и в дантелите на долната си риза, от това, че можеше да го вкусва, да го усеща, да вдъхва уханието му.

— По-бавно — прошепна задъхано тя; искаше й се удоволствието никога да не свърши. — По-бавно.

Младият мъж се усмихна и я целуна. Забави дотогава, докато тя не усети онова напрежение в тялото й да се увеличава отново, докато не потъна в забрава от желание, докато не започна да се извива и да мълви името му.

В този момент Имоджин чу собственото си стенание, в знак на пресита или на отричане, не знаеше, а и не искаше да знае. Тя тръпнеше в обятията му, притискаше се в него, отдръпваше се от него. Тогава Джонас проникна силно и дълбоко в нея, изпъшка дрезгаво, усети как цялото му тяло се напряга. Горещият му дъх опари шията й и той се отпусна в прегръдката й. Почувства как пулсира в нея. След малко той се успокои.

Имоджин преглътна, все така силно притисната в него, обвила го с ръце и крака, без да го пуска. Всичко беше свършило.

Младата жена затвори очи в очакване на онзи неизбежен миг, мига, който Николас я бе научил да чака, мига, в който приятната възбуда избледняваше и преминаваше в укори и обвинения, в срам, прекалено голям, за да предизвика сълзи.

Мигът, в който тя се превръщаше отново в грозната Имоджин Картър.