Меган Чанс
Портретът (15)

Глава петнайсета

Когато се върна, нея вече я нямаше. Той замръзна, огледа ателието, като се питаше дали не бе влязла в спалнята му или зад паравана, макар да знаеше, че не е. В стаята се усещаше някаква липса, витаеше особено чувство на празнота, макар Рико да бе тук, все така дълбоко заспал, свил дългото си тяло на стария стол.

Да, беше си отишла. Прободе го остро разочарование. Стисна тубичката боя в ръката си така силно, че тя се изду. С въздишка сведе поглед към нея. Алено, за да придаде живот на кожата на куртизанката — същия живот, който пулсираше в Джини. Искаше да намери начин да предаде нежната сила на нейната душа. Да покаже духа й. Изгаряше от нетърпение, почти болезнено, да опита. Веднага. Още тази сутрин. Затова бе взел назаем боята от Байрон Сойер; мислеше, че ще му отнеме прекалено много време да отиде в магазина на Гунил да си купи, и най-вече се страхуваше да не би тя да си тръгне по време на отсъствието му.

Оказа се все пак, че го бе нямало прекалено дълго, макар в действителност да бяха само няколко минути. Нима наистина бяха само толкова? Хвърли поглед към прозореца, опитвайки се да определи времето, но след малко се отказа и отново се взря във фотьойла, на който я бе оставил. Лицето й изгаряше мозъка му, еротичното спокойствие на съня й… По дяволите, как смееше да го изоставя? Как смееше да го стори точно сега, когато шедьовърът му, цялата му кариера зависеха от нея? Изпсува и захвърли тубичката. Тя се удари в стената.

— Какъв характер — донесе се откъм стола тихият, ленив глас на Рико.

Джонас се обърна към него и видя, че приятелят му го наблюдава изпод полузатворените си клепачи.

— Къде, по дяволите, отиде?

Чайлдс повдигна едната си вежда и седна, като изпъшка при това усилие. После се вторачи във фотьойла.

— Значи си е тръгнала? — попита той и прибра назад падналите върху челото му руси кичури. — Вкъщи, предполагам. Колко лошо. Надявах се, че ще мога да я върна лично и да обясня. Гозни несъмнено е вбесен.

— На кой му пука за Гозни?

Рико го погледна леко изненадан.

— О, а би трябвало. Особено ако държиш да се виждаш с момичето. Не мисля, че той ще одобри, като се има предвид репутацията ти.

Уитакър се намръщи.

— На твое място бих очаквал да ме посети днес — продължи приятелят му с дразнещо безцеремонен тон. — За да пита какви са намеренията ти. Които, впрочем, интересуват и мен. И така, какви са намеренията ти във връзка с очарователната мис Имоджин?

Джонас усети раздразнение — не беше сигурен дали заради въпроса на Рико или заради начина, по който се бе изразил за нея. „Очарователната мис Имоджин.“ Очарователна. Да, наистина бе такава. Освен всички други неща. Много други неща.

Взря се в Чайлдс.

— Намеренията ми не те засягат.

— Хайде, хайде — възкликна нетърпеливо Рико. — Забравяш с кого говориш, mon ami. Не съм сляп. Онова, което прекъснах снощи, съвсем не бе някое невинно tete-a-tete.

Гневът запъпли из вените на Уитакър, накара кръвта му да заври.

— Върви по дяволите, Рико!

Чайлдс обаче не се смути.

— Не можеш да избягаш от това, Джонас — рече умиротворително той. — Помисли коя е тя — кръщелница на твоя покровител, невинно момиче. Това не е Кларис. Не можеш просто да я прелъстиш, а след това да я изоставиш, когато ти омръзне.

— Нямам подобни намерения — отвърна ядосано Джонас, макар да нямаше представа какви са всъщност намеренията му.

Видя как Чайлдс вдигна вежди, прочете циничното му недоверие, от което побесня така, че кожата му пламна, а в слепоочията му забиха чукове.

— Дявол да те вземе, Рико, остави ме на мира.

Чайлдс се колебаеше. Уитакър забеляза напрежението в погледа му и разбра какво щеше да последва, все едно, че чу думите му, преди да ги беше казал.

— Ти не си на себе си, Джонас.

Ето я фразата, която бе очаквал, погледът, който бе виждал сто пъти преди това… о, Господи, този поглед! Състрадание.

Съжаление.

„Не си на себе си… Защото трябва да ви се иска все още да я имате… Това е за твоето добро, сине, повярвай ми…“ Думите на Рико. На Джини. На баща му. Те отекваха в съзнанието му; все едно, че се намираше в стая, от която не можеше да избяга, затвор в неговия ум, който му причиняваше болка… Господи, как само го измъчваше. Страданието го вбесяваше, изпъваше го с нажежен до бяло гняв, заглушаващ разума и всичко друго.

Набраното напрежение избухна в него неконтролируемо и преди да разбере какво прави, грабна китайската кукла, която ценеше толкова високо и която внезапно вече не означаваше нищо за него, и я запрати с всичка сила по приятеля си.

Онова, което последва, видя като през мъгла: статуетката от слонова кост профуча във въздуха. „Прекалено бавно“ — помисли си той, без да отделя поглед от нея. Запита се дали някога щеше да достигне целта си, но вече не помнеше коя бе тя. Видя изумлението на Рико, видя го как се изви, как снижи златисторусата си глава. Куклата мина на сантиметри от него и се удари в стената. Видя как се разби и се посипа на парчета по пода.

И през цялото време Уитакър си мислеше: „Спри това. Ти можеш да го спреш.“ Но не можеше. Гневът все още бе тук, гореше в него. А когато Чайлдс се обърна да го погледне, той сви юмрук и тялото му се напрегна.

— Махай се оттук! — Макар да възнамеряваше да изговори думите, те излязоха от него като вик — звук от друг свят, който отекна в ателието и накара стените да завибрират. — Върви по дяволите!

Но Рико не помръдна. Погледът му пронизваше Джонас. Беше прекалено загрижен, прекалено приятелски и този поглед караше Джонас да иска да крещи и да рита, да удари някого, който и да било. Грабна друга статуетка от полицата, готов да хвърли и нея.

— Защо си причиняваш това, mon ami?

Уитакър се поколеба и в това колебание бе спасението — усети го, вкуси го. Но то бе прекалено далеч, прекалено забулено, за да го види ясно. В същото време търсеше отговор и осъзна, че не може да го даде — никакво обяснение или причина, освен това, че е неспособен да се пребори със себе си. Ах, Иисусе, не можеше да се пребори със себе си.

— Махай се! — изкрещя той и захвърли статуетката на изпоцапания под, като я наблюдаваше как се разбива на малки парченца. — Остави ме на мира!

Заповяда си да не се впечатлява, когато видя как го изгледа приятелят му, как си пое дълбоко въздух и се запъти към вратата. Каза си, че има право да се ядосва. Рико не можеше да му диктува какво да прави, нямаше право да му внушава… какво?

Иисусе, не можеше да си спомни! Единственото, което усещаше, бе гняв.

Но и след излизането на Рико гневът не го напусна. Джонас внезапно остана сам сред хаоса в ателието си, сам със своите мисли и настроение. Сам със своето видение.

Своето видение. А, да, своето видение.

Погледна към платното. Към Джини.

Джини.

Мисълта за нея го успокои незабавно.

 

 

Беше късно. Толкова късно, че бяха останали само няколко от постоянните посетители в шикозната зала за залагания на Парк Роу, известна като „Червената къща“. Достатъчно късно, така че Джонас бе забравил както за гневното си избухване по-рано същия ден, така и за неговите причини. След като бе работил шест часа върху куртизанката, той бе изпитал непреодолимо желание да общува, да се смее, да говори и играе. С тази цел бе потърсил отново Рико, бе му занесъл бутилка много скъп френски коняк в знак на извинение и го бе молил — бе го прикоткал — да излезе с него.

И сега Уитакър се чувстваше в мир с целия свят. Нещо повече — чувстваше се… в хармония. Да, това бе точната дума. В хармония със себе си и със света.

Усмихна се и седна отново на стола. Забарабани с пръсти по масата, като вдишваше дълбоко дима от пури, който се носеше из стаята, примесен с уханията на мъжките одеколони. Погледна към Джордж Тек, седнал срещу него. Той се взираше в картите в ръката си, сякаш чрез тях щеше да разчете божествените тайни на света.

— Дали ще успееш да вземеш решение, преди да е свършила годината, Джордж? — попита нетърпеливо Уитакър.

Мъжът вдигна поглед.

— Само момент, само момент. Престани с това адско тракане, а? Страшно е разсейващо.

Чайлдс, който седеше до приятеля си, се прозя.

— Става късно — рече той. — Да свършваме с това раздаване.

— Дадено, дадено. — Джордж поглади тежкия си кафяв мустак и хвърли една квитанция върху купчината. — Петдесет долара.

Уилям Мартинсън отпи отново от своя бърбън и поклати глава.

— Прекалено богати сте за наше го брата, момчета — рече той и остави картите си. — Аз излизам.

Джордж погледна Джонас и повдигна дебелата си вежда.

— Е?

Адреналинът удари Джонас в главата. Не си направи труда да погледне отново картите си; остави ги върху масата и хвърли квитанция в центъра на масата.

— Вдигам с петдесет.

— Mon Dieu — възкликна изненадано Чайлдс.

Приведе се напред, снижи глас и рече загрижено и сериозно:

— По-спокойно, скъпи. Вчера беше беден като църковна мишка. Кога се превърна в милионер?

— Не се притеснявай.

Уитакър махна с ръка, за да разсее тревогите на приятеля си. Тази вечер нищо не можеше да тръгне зле. Светът бе топъл и безопасен; хората, които стояха с него на тази маса, бяха най-добрите му приятели. Обичаше ги като братя. Превъзходни хора, също като виното, което пиеха. Реши да купи още една бутилка; може би дори две или три. Нищо не беше прекалено добро за неговите приятели. Бе готов да им даде всичко, което притежава, ако го помолят. Усмихна се до уши.

— Тази вечер късметът е с мен.

— Като гледам, определено не е — противопостави се Рико. — По мои сметки вече изгуби повече от двеста долара.

— Остави го да играе, щом иска — намеси се Джордж. — Да не си му настойник, Чайлдс?

Джонас наблюдаваше развеселен; забеляза както алчния поглед на Джордж, така и тревогата на Рико. И се разсмя.

— Но той наистина ми е настойник, Джордж, пазител. Мой ангел-хранител. Рико, трябва да си даваш сметка, че вече е мой ред да спечеля.

— Знам, че по-добре е да спечелиш — отвърна сухо Чайлдс. — Или идния месец ще живееш за сметка на моя джоб.

Уитакър не му обърна внимание. Огледа примигващите пламъчета на лампите, осветяващи стаята, мебелите от палисандрово дърво и позлатените рамки на огледалата. Всичко тук бе прекалено ярко, светещо и излъскано. Лицата на всички присъстващи се отразяваха в огледалата. Виждаше ги добре. Те изпълваха съзнанието му и за миг отраженията им придобиха животински очи, уши и зурли; стори му се, че вижда истинската природа на всеки един от тях: вълци, лисици и кучета — като онези неприятни кучета на баща му — две болонки, които се мотаеха из имението, сякаш бяха негови собственици, и тъпчеха градините и розите. Това го подсети за майка му и за една отдавнашна любовница, които ухаеха така силно на рози, че го заболяваше главата. То пък му напомни за стария му учител, който имаше канапе от палисандрово дърво в кабинета си — като стола от същото дърво в онзи ъгъл. Джонас се запита откъде идва палисандровото дърво. Дали не от дървесината на розовите храсти?^[1] Храстите не му се струваха достатъчно големи за направата дори на стол, но може би имаше и такива, които стават по-големи. Май си спомняше някаква приказка, в която розовите храсти покриваха стените на цял замък и го правеха недостъпен. Или пък бяха къпини?

— Ето ти теб.

Джордж разположи картите си върху масата така, че Джонас да може да види двата чифта — валета и седмици.

Уитакър се засмя и показа собствените си карти.

— Всичките са червени — рече той.

Чайлдс се надвеси, огледа ги и въздъхна раздразнено.

— О, да, всички са червени. Сърца и диаманти, и нищо. Нищо, mon ami. — Вдигна поглед. — Не ги ли погледна, Джонас? Току-що изгуби още сто долара.

Младият мъж повдигна рамене — вече бе забравил за загубата, но доброто му настроение се бе изпарило. Повече не можеше да стои спокойно на едно място; искаше му се да напусне тази зала и първокласните игрални къщи на Парк Роу, да отиде в „Бауъри“, да види кипящия живот, който предлагаха всички театри и който се изливаше от тях след представленията, да види уличниците, момчетата от престъпните шайки и техните момичета с червени ботушки. Животът в цялото му многообразие, по-истински от пищните игрални салони тук, по-честен от разговорите в „Сенчъри клъб“, в които бяха въвлечени по-рано тази вечер двамата с Рико, разговори, съпроводени с неизменните стриди и различни сирена.

— Да вървим — рече той, като бутна назад стола си и се изправи. — Хайде, Рико.

Чайлдс го изгледа.

— Късно е, Джонас. Да се прибираме и да лягаме.

— Да лягаме ли? О, не, не и не.

Младият мъж се засмя. Зърна някаква жена край вратата, гъвкаво, красиво момиче, облечено в бургундско червено.

— Един момент — каза той и се запъти натам.

Чайлдс се озова така пъргаво до него, че Уитакър се запита дали не беше прелетял. Усети пръстите му върху ръката си; последва силно стискане, което го накара да спре.

— Не — заяви Рико. — Идвай с мен. Късно е. Скоро ще се съмне. За тази вечер извърши достатъчно поразии. Да се прибираме.

— Не ми се спи.

Погледна отново към момичето, но то бе изчезнало. В този момент някой отвори вратата и Джонас видя слабото сияние на изгрева, избледняващото небе и забрави за непознатата. Вратата се затвори пак и той изведнъж почувства, че се задушава. Димът и виното, миризмата на газените лампи, тежките кадифени завеси — всичко това действаше потискащо. Прииска му се да бъде навън, да усети въздуха върху лицето си.

— Добре тогава, да тръгваме — рече той и без да чака отговора на приятеля си, се запъти към изхода.

Само след секунди вече беше в другия край на стаята, отвори вратата и се озова сред студеното спокойствие на ранното утро.

— Ще извикам карета — каза Рико и заслиза по стълбите.

— Не — възпря го само с една дума Джонас.

Огледа се. Беше началото на онзи особен, спокоен период — времето след затварянето на игралните домове, непосредствено преди започването на работния ден. Видя как по улиците, подобно на пияни плъхове, с шапки на главата, бързаха към къщите си мъже, към своите самодоволни съпруги или сервилни любовници.

— Никакви карети — рече той, като вдишваше дълбоко соления въздух. — Нека повървим.

Чайлдс въздъхна тежко. Отметна назад златистите си коси и се намръщи.

— Имаме доста път, mon ami.

— Ела с мен, Рико. Имам нужда от компанията ти.

Джонас се усмихна и тръгна.

— Ти би бил щастлив и без никаква компания — отбеляза Фредерик, като го последва.

— О, но ти си толкова хубав, че ми е приятно да те гледам.

Чайлдс се усмихна криво.

— Красотата е като гълъб…

Съзнанието на Уитакър политна, понесено от този израз. Красиви гълъби. Цели рояци, които кълвяха из улиците и чакаха милостиня като момичетата от „Бауъри“, тези проститутки от низшето съсловие, които се маскираха като жени от висшата класа и носеха скъпи тоалети; чрез тях подчертаваха цвета на кожата, косите и очите си. И блестяха на светлините на лампите като брошките и пръстените по витрините на магазините, край които минаваха двамата приятели. Диаманти, рубини и сапфири, някои изкуствени като усмивка за портрет, други — други…

Видя я мимоходом. Хвана окото му веднага, сякаш му изпрати кодов сигнал, предназначен единствено за неговия поглед, истинско Божествено послание. Брошка на витрината, която блестеше в розови, златисти и пурпурни сияния благодарение на аметистите, които примигваха на меката светлина на зората. Като пеперуда.

Джонас спря рязко. Обърна се, притисна длани в стъклото, приведе се, за да я огледа. О, Боже, тя беше точно като Джини, точно като видението му. Приглушени в полумрака цветове, спокойни и безлични, докато в тях не се отрази светлината. Но тогава… ооо, тогава… тогава започваха да трептят, пълни с живот и красота.

— Рико — прошепна той. — Рико, виж това. Виж го хубаво.

Чу как приятелят му застана зад него. Сянката му падна върху витрината и потопи отново в мрак скъпоценните камъни.

— Какво да видя?

— Това.

Уитакър отстъпи нетърпеливо, за да позволи на светлината да се провре отново натам, и посочи към брошката.

— Пеперуда — вдигна рамене Чайлдс. — Красива дрънкулка.

„Красива дрънкулка.“ О, беше толкова повече от това. Толкова повече. Представи си я с нея, близо до кожата й, как блести в разголеното й деколте, как подчертава цветовете на косите й. Господи, искаше тази брошка, искаше да я вземе в ръцете си, да й я даде и да види как блясъкът й се отразява в нейните очи. Тази мисъл бе толкова примамлива, че той се отправи към вратата.

— Отворете! — провикна се младият мъж и заблъска с юмрук по дървото толкова силно, че звукът отекна из улицата. — Хей, там, отворете!

Рико се озова в същия миг до него.

— Mon Dieu, Джонас — възкликна шепнешком той и хвана приятеля си за ръката, за да го възпре. — Какво мислиш, че правиш?

— Ще купувам дрънкулката.

Уитакър се засмя и издърпа дланта си. След което заблъска и завика още по-силно.

— Ей, вие вътре! Излезте! Имате клиенти, готови да платят!

Усети как Чайлдс го дърпа за ръкава, чу предпазливия му, успокояващ глас.

— Хайде да си вървим, mon ami. Тази дрънкулка не заслужава подобно вълнение. А и едва се е зазорило.

— Но все пак вече се е зазорило, приятелю, и магазините трябва да се отварят. — И продължи да думка. — Хей, там! Има ли някой вкъщи?

— С какво мислиш да я купиш? С рентата ли?

— Мърмориш като някоя баба — рече Джонас. — Това е без значение. Трябва да я имам. Джини трябва да я има.

— Джини ли? — Рико отстъпи назад и се намръщи. — Не може да говориш сериозно. Тя… — Сграбчи ръката на приятеля си. — Тя не е подходяща за нея. Хайде, идвай. Да се прибираме.

Думите и успокоителният, ведър тон на Чайлдс — онзи, който човек използва, когато увещава дете — раздразниха младия мъж. Най-много го вбеси обаче ръката на Рико върху китката му. И той я издърпа рязко.

— Не ме докосвай повече, Рико — предупреди го той. — Искам проклетата брошка.

— Можеш да я купиш по-късно. Довечера.

Тонът му бе станал направо гальовен. А в очите му забелязваше познатия особен поглед, същия като от сутринта. Веселието преминаваше в състрадание, в тревога. Същият поглед, който бе виждал стотици пъти по лицата на своите роднини, подозрителните мисли, немият въпрос: „Луд ли си?“

Стомахът му се сви на топка и това още повече го ядоса. Предпочиташе гнева, затова сега избра него и почувства как кръвта нахлува в главата му. Без да се колебае, обърна гръб на Чайлдс и заблъска по вратата, като крещеше с все сила.

Толкова гръмогласно, че не чу приближаващите се от другата страна на вратата стъпки. Видя завъртането на дръжката и реши, че се дължи на неговите удари. Но вратата се отвори и той внезапно се озова пред съненото, вбесено лице на собственика на магазина… и пред дулото на една ловджийска пушка.

— Mon Dieu.

Този шокиран шепот бе гласът на Рико.

— Какво, по дяволите, става тук? — попита мъжът.

Премести поглед от Джонас към Рико и обратно.

Уитакър тръгна към него.

— Не мърдай — рече предупредително човекът — или ще ти светя маслото.

— Съжаляваме, че ви събудихме,_ monsieur_ — рече тихо Чайлдс. — Страхувам се, че приятелят ми си пийна повечко. Точно го водех към вкъщи.

Собственикът на магазина погледна към Джонас.

— Пиян, а?

— Само така си мислиш, старче — отвърна младият мъж. И кимна към витрината. — Искам да купя една брошка. Пеперудата. Колко струва?

— Още не сме отворили.

— Вече сте. Колко струва?

— Казах…

— Не ми пука какво си казал. — Раздразнението на Уитакър започна да нараства отново, а ръката на Рико, която го стисна успокоително по лакътя, влоши още повече нещата. — Продай ми проклетата брошка.

Мъжът погледна Чайлдс. Джонас усети, че той повдигна рамене.

— Продайте му я, monsieur, ако обичате — рече приятелят му. — Страхувам се, че тази сутрин нищо не може да му се откаже.

Продавачът се поколеба, замисли се и най-накрая склони. Наведе пушката и отвори вратата, за да ги пусне да влязат. Джонас почувства такова всеобхватно облекчение, че му се прииска да се засмее на глас. Въодушевлението му бе толкова внезапно и пълно, че едва се въздържа да не хукне пеейки из улиците, докато Рико и магазинерът се разберат за цената.

Плати почти без да осъзнава какво прави, без да има представа колко му струваше бижуто. Знаеше само, че най-после продавачът му подаде пакетчето и то стана негово. Негово сега, а след това — нейно. Скоро щеше да го види да блести върху гърдите й, на фона на розов атлаз… или не, не розов атлаз. Никакви розови, лилави или светлосини цветове. Нищо от противните пастели, които носеше понастоящем. Не, щеше да направи нужното по това време тя да бъде в кадифе. В зимни нюанси като тъмнозелено, бронзово и ярко, страстно жълто. Среднощно синьо и ръждиво, и златно, за да подхождат на косите и да стоплят очите й.

Ах, да, представяше си всичко така ясно. Представяше си косите й спуснати, представяше си я облечена в кадифе, легнала в леглото, за да му позира. Видението бе толкова ясно, че пръстите го засърбяха. Сети се за платното, което го очакваше в ателието и го мамеше, караше кръвта му да ври, подобно на песента на сирените. Господи, как само искаше да се върне при своето платно! И да рисува…

Пъхна опакованата пеперуда в джоба на редингота си и излезе от магазина, без дори да се сбогува, на улицата, където светлината ставаше все по-силна и по-силна. Беше почти стигнал следващата пресечка, когато Рико го настигна, сграбчи го за ръкава и рече:

— Не, никакво ходене повече, любими. Хващаме карета.

Джонас го изгледа изненадано.

— Разбира се — каза с усмивка той. — Разбира се, разбира се. И ще трябва също така да попеем, Рико. Да пеем за зората. Онази стара песен, помниш ли я? Красивата стара песен. Как се казваше? Надали ще се сетя.

Хвана приятеля си под ръка и го задърпа нататък по улицата. Струваше му се, че усмивката може да разцепи лицето му. След това се засмя на глас. Звукът отекна между сградите, издигна се до небесата.

— Ах, светът е хубав, не мислиш ли, приятелю? Светът наистина е много хубав.