Меган Чанс
Портретът (12)

Глава дванайсета

Наблюдаваше го по същия начин, по който го наблюдаваха всички присъстващи, и поради същата причина — тъй като бе невъзможно да погледнеш встрани. Той хипнотизираше, омагьосваше. „Бог… почти“ — помисли си Имоджин, забелязала религиозния му жар, докато говореше и ръкомахаше. Макар да бе заобиколен от група хора, той изпъкваше сред тях, висок и съвършен, страстните му зелени очи и усмивката опияняваха. Жестикулираше с чашата в ръката си, без да излее нито капка от виното и макар да го пиеше почти толкова бързо, колкото говореше, движенията му си оставаха грациозни и съблазнителни.

Тази вечер цялата стая като че ли се въртеше около него. Хората се стремяха към него като нощни пеперуди към светлината и той ги задържаше там, в своята орбита, оживени и усмихнати. Имоджин си представяше остроумните им отговори, макар да не ги чуваше, представяше си блясъка на техните идеи и остротата на ума им.

Искаше да бъде една от тях.

Това бе нелепост, съзнаваше го прекрасно. Не можеше да се сравнява с тях, да върви в крак с тях. Не беше бохем, а просто художник. Баща й наистина бе имал право, когато каза, че тя се нуждае от стомана, а не от мляко и вода. И въпреки това…

Наложи си да погледне към стоящите до него жени. Ан Уебстър като че ли искреше под погледа му, тъмните й очи блестяха, а смехът й се носеше из цялото помещение. Колко красива беше, затоплена от вниманието му, оживена от звука на неговите слова. А жената вляво от нея, облечена елегантно в зелен атлаз и черно кадифе, бе не по-малко прекрасна. Усмихваше му се, без да отделя погледа си от неговия, и попиваше всяка дума. Красива, интересна жена.

Гърлото на Имоджин се сви. Тя не беше като тях. Тази вечер вече го беше доказала веднъж, когато се опита да плени Тримейн; опита се да впечатли Уитакър, да впечатли всички тях. Изчерви се от смущение при спомена за това, как бе заеквала, предлагайки мнението на баща си вместо своето собствено, като при това го бе обезобразила както обикновено. Сети се и за покровителствения коментар на Тримейн: „Една честна жена. Моите комплименти, скъпа.“ Беше й се присмял — дори любезният опит на Чайлдс да замаже положението не бе успял да скрие истината.

Чу смеха на Уитакър и трепна. Чудеше се защо изобщо я бе довел тук. Тази вечер, в каретата, се бе надявала, че може би — само може би — отиваха на някое специално място, че иска да й покаже нещо вълшебно, да й помогне да прозре изкуството му. Тази надежда бе продължила до мига, в който влязоха в блестящия салон на семейство Уебстър и тя си бе дала сметка, че мястото съвсем не бе специално. Това бе просто един прием, подобен на всички други, на които бе присъствала, като онези, които даваше и баща й, докато Хлое беше жива — блестяща колекция от писатели и художници, сред които се чувстваше самотна и не на място. Не можеше да се състезава с ума им нито тогава, нито сега.

Този път обаче падението й бе по-мъчително от всякога. По-разочароващо. Защото тук я бе довел Уитакър и тя желаеше да го впечатли, желаеше да го накара да обърне към нея магнетичния си поглед. Помнеше какво бе казал Питър — че когато е в настроение, Джонас бил блестящ, истинска падаща звезда. Сега разбираше какво бе имал предвид. Падаща звезда. Да, Уитакър беше точно това. Как можеше да бъде пленена една падаща звезда? Искаше й се да знае. Имаше чувството, че ако успее да се приближи достатъчно, ако можеше да почака още малко, той щеше да й помогне да разбере неща, които бяха гарантирани за останалите хора. Може би щеше да я накара да усети — поне за миг — чистия възторг от споделянето на идеи и философски схващания или да й даде отново онзи поглед, онази заслепяваща страст, която бе изпитала преди няколко дни. Погледът, който бе желала винаги и който, изглежда, всеки друг, освен нея можеше да постигне с лекота.

Видя го как се приведе към Ан Уебстър, прошепна нещо в ухото й и Имоджин почувства такъв силен копнеж, че дъхът й секна. А веднага след това — безнадеждност и примирение. Тя никога нямаше да бъде толкова близо до него. Той никога нямаше да шепне по този начин в ухото й или да се смее с нея по начина, по който го правеше сега с Ан Уебстър. Що за глупаво желание бе това. Глупаво, идиотско желание.

И все пак не можеше да не мисли за това, не можеше да забрани на изкусителното гласче да повтаря в главата й: „О, така ми се иска да ми се усмихва по същия начин.“

Имоджин се обърна, отпи отчаяно от виното си и отново тръгна сред тълпата — по-далеч от него, макар всяка стъпка, която я отделяше, да бе болезнена. Дочуваше откъслеци от разговори: „Но както каза Сведенборг… Той претендира, че е трансцеденталист, но аз имам известни подозрения… Ако всички са способни да изпитат божествено вдъхновение, тогава трябва ли да смятаме, че «грях» е просто липсата на духовно развитие…“

Младата жена маневрираше сред човешкото множество, изобразила изкуствена усмивка на лицето си, поздравяваше хора, които й бяха непознати, и продължаваше нататък, преди да са я въвлекли в разговор, който не бе по силите й. Отпиваше от виното си, докато изпразни първата чаша, след това и втората. Сега вече усмивката и не изискваше чак толкова усилия, макар в стаята да бе станало прекалено топло.

На него обаче не можеше да не обръща внимание. В това настроение той бе наистина неустоим. Затърси място, откъдето го наблюдава тайно, без никой да я прекъсва, и го откри — в ъгъла, където бяха издърпани миришещите на мухъл тежки завеси от входа. Скри се в сенките и устреми поглед към него; очакваше да го види как жестикулира ентусиазирано пред един или друг слушател.

Той обаче беше изчезнал.

Имоджин заоглежда тревожно тълпата за високата фигура на Джонас или русите коси на Чайлдс. От тях нямаше нито следа. Излезе иззад завесите, за да провери по-добре стаята.

— Още вино, мис Имоджин?

Тя се завъртя така рязко, че й се зави свят. Чайлдс стоеше до нея, протегнал с усмивка бутилка вино. Точно зад него беше Джонас Уитакър. Сякаш се бяха появили отникъде; невъзможно бе да не ги е чула. Този факт я смути, но объркването й избледня под влияние на силната, почти болезнена радост да се озове отново в тяхната компания.

Рико напълни чашата й.

— По-добре я изпий — рече той. — Господ ми е свидетел, ще имаш нужда от нея. Тримейн се готви да ни мъчи с четене на поезия.

Младата жена сведе поглед към чашата си, полагайки усилия да не се ухили като някоя глупачка от задоволство, че я бяха потърсили.

— Четене на поезия ли? — повтори тя.

— Надяваме се, че Тримейн разбира повече от литература, отколкото от изобразително изкуство — обади се Уитакър. Приведе се по-близо, усмихна й се; зелените му очи бяха топли и мамещи. — А ти, Джини? Обичаш ли поезията?

Той се шегуваше с нея и от това главата й се замая.

— Някои неща — успя да изрече тя.

— Бас държа, че това доказва по-голямо разбиране от онова на Тримейн — каза сухо Чайлдс. — Последното, което го чух да рецитира, започваше с: „Имало една млада дама в Ница“ — усмихна се дръзко той. — И успя да го обезобрази.

Уитакър се засмя.

— Изискаността ти нещо се пропуква, Рико.

— Казва мъжът, който изобщо не е притежавал нещо подобно.

Чайлдс вдигна чашата си за наздравица. А после кимна към чашата в ръцете на младата жена.

— Мис Имоджин, изоставате.

Тя отпи покорно от виното си. То й се стори много по-хубаво, отколкото цялата вечер досега, силно и уханно.

Този път й подейства отпускащо и заедно със светлината в очите на Джонас и пъргавия език на Чайлдс отне усещането за изолация, помогна й да се почувства част от нещо. Прииска й се да остане тук и да си говори цяла нощ с тях — всъщност искаше й се да може да го стори. Тъй като в този миг спомените за думите на баща й, за собствената й некомпетентност избледняха. Бе достатъчно да стои до тях, за да достигне звездите.

Засмя се при тази мисъл.

Усмивката на Уитакър се разшири. Обви пръсти около ръката й, приведе се и прошепна в ухото й:

— Ела с мен.

„Ела с мен.“ Нямаше да му откаже дори да й бе дал подобна възможност. Преди да разбере какво става, Чайлдс се озова от другата й страна и двамата я помъкнаха сред тълпата толкова бързо, че тя се замая от премигващите светлинки на свещите, а дъхът й секна от топлото ухание на пчелен восък и парфюм. Трябваше да мине известно време, преди да осъзнае, че всички се движеха, малките групички се пръскаха и се насочваха към другия край на помещението. Звуците на пианото ставаха по-силни, говорещите гласове пееха в главата й.

Уитакър спря толкова рязко, че тя се спъна. Усети, че стисна по-силно ръката й, за да я подпре. Стояха пред наредени в полукръг столове — стаята вече бе подготвена за обещаното от Тримейн четене на стихове. Само преди пет минути щеше да заеме един от задните столове и да слуша мълчаливо, чувствайки се самотна и не на място. Сега обаче всичко беше по-различно. Само за пет минути Джонас бе променил всичко, дланта му върху ръката й и усмивката говореха за такава благосклонност от негова страна, че Имоджин се почувства смаяна и готова да полети в облаците.

— Оттук. — Уитакър говореше в ухото й; думите звучаха странно, задъхано и я караха да потръпва. — Знаеш ли, красива си, когато се усмихваш.

Тази забележка я изненада. Младата жена вдигна поглед към лицето му, за да се увери, че не си е въобразила, сигурна, че не може да е казал подобно нещо. Виното бе виновно. Всичко това бе илюзия.

Джонас се засмя и посочи към един огромен стол, тапициран с бургундскочервен брокат.

— Седни, Джини — покани я той с дълбокия си, мек, възбуждащ глас.

Стаята сякаш се олюля от този звук, тъмночервените тапицерии на мебелите и тежките завеси като че ли започнаха да блестят и да пулсират от сменящите се светлини и тъмни сенки.

„Май пийнах доста вино“ — помисли Имоджин, докато сядаше. Въпреки това се чувстваше добре — някак си просветлена. Беше се чувствала горе-долу по същия начин в деня, в който бе позирала за своите състуденти — същото мощно, изкусително усещане. Затова когато Чайлдс остана до стола й и отново й наля вино, тя не се възпротиви. Сякаш всичко беше нереално. Струваше й се, че сънува, че това е красив, привлекателен сън. Наблюдаваше как хората заемат местата си, преувеличените им жестове и израженията им, фините кадифета и атлазът на дрехите им блестяха, кожата им изглеждаше хубава, златиста на светлината на свещите. Гледката я въодушеви, обгърна я изцяло.

Ан Уебстър се отдели със смях от една група и застана отпред.

— Тази вечер ще се насладим на нещо специално — рече сияеща тя. — Мистър Дейвис Тримейн предложи да прочете нещо от новата стихосбирка на Уолт Уитман. Разбрах, че била съвършена.

— Изключително съвършена — обади се Тримейн, който си проправяше път към своята домакиня. — И доста безсрамна, трябва да добавя.

— Още по-добре — засмя се Ан. — Заповядай, Дейвис, сцената е твоя.

Дейвис се усмихна. Под разкопчания му редингот се виждаше бродирана със сърма жилетка; златните й нишки блестяха на светлината на свещите. Той бръкна в джоба си, извади очилата, нагласи ги на тесния си, остър нос и взе поставената върху близката маса книга. На Имоджин й бе трудно да разчете сложно заплетените и украсени букви с нефокусирания си поглед, но все пак успя да види думите „листа от трева“, отпечатани върху тъмнозелената корица на тънката книжка.

— Кое ще прочетеш, Дейвис? — попита Ан. — Трябва да призная, че аз не съм чела почти нищо, но чух скандални неща.

— Което и стана причина да пожелаеш да притежаваш стихосбирката — пошегува се Ленард Уебстър от мястото си край срещуположната стена.

След това вдигна чаша в знак на поздрав към своята съпруга.

— Намери най-декадентската поема за Ан, какво ще кажеш, Тримейн? В противен случай разговорът тази вечер ще бъде доста скучен.

— За Ан може да се каже всичко, но не и че е скучна — дочу се глас откъм тълпата. — Със или без скандални поеми.

Забележката бе посрещната със смях. Имоджин чу как Чайлдс се засмя току до нея. Беше се привел от дясната страна на стола й, Уитакър пък беше вляво и двамата я караха да се чувства странно сигурно, все едно, че бяха нейните ангели-хранители. Младата жена се засмя при тази мисъл.

„Прекалено много вино изпих“ — каза си тя, загледана в чашата; знаеше, че трябва да я остави встрани. Но докато си мислеше това, Рико й наля още. Жестът му бе толкова приятелски, усмивката — толкова топла, че тя отпи отново само, за да му достави удоволствие.

— Може би тази — рече Тримейн и спря да разлиства страниците на книгата.

Прочете наум няколко реда и погледна усмихнат своята аудитория. Намести очилата си, разтвори още томчето и се изкашля.

— „Възпявам телесното електричество… — започна той, бавно и напевно. — Армиите от онези, които обичам, ме обгръщат и аз обгръщам тях…“

Стаята бе потънала в мълчание, усещаше се само дишането на присъстващите. Имоджин наблюдаваше унесените лица на слушащите, поруменелите им бузи и светещите погледи.

— „… А ако тялото не прави абсолютно същото като душата? А ако тялото не е душата, какво е тогава душата?“

Младата жена отпи отново и отново. Мислеше, че чашата й е почти празна, но когато я погледна, тя беше пак напълнена и Имоджин се поколеба дали наистина бе изпила всичко това, или само си въобразяваше; беше прекалено обсебена от думите на поемата, за да си спомня. Примигна и погледна към Тримейн, който ръкомахаше леко, докато говореше.

Словата бяха толкова красиви, изящни и пълни със звук, като приспивна песен. Имоджин затвори очи и се облегна назад; чувстваше се сънлива, беше й топло и приятно, полюляваше се в ритъма на поемата.

— „… Би искала да бъдеш дълго, дълго с него, да седиш до него в лодката, така че да се докосвате…“

Поемата бе съблазнителна — невинно, така както може да съблазнява пролетен ден — изпълнена с лек бриз и слънчеви ухания. Гласът му съдържаше ритмите на думите; младата жена бе запленена до такава степен от звуците, че престана да следи смисъла. Беше прекалено лесно да попадне под тяхната магия, в царството на тъмнината и песните, да пие приятното, действащо й успокоително вино и да усеща как крайниците й натежават все повече; да слуша така, както слушаха всички около нея, захласнати, като едно общо дихание, свързани от прекрасното съчетание от думи и звуци.

— „Това е женствената форма… тя привлича със страшна, неоспорима сила…“

Искаше й се това да продължи вечно. Така, отдадена на галещата мелодия на стиховете, главозамайващо близо и под грижите на Уитакър, тя бе готова да повярва, че не е некрасивата Имоджин Картър. Бе готова да повярва, че е действително част от тази нощ, човек на изкуството и бохем като останалите, философ. За първи път се чувстваше способна да даде мнение по някакъв въпрос, по повод красотата в словата на Уитман, на възвишеността на неговото видение. Да, можеше да им каже това. Отвори очи, усетила прилив от вълнение, и се приведе напред, готова да заговори при първа възможност…

— „Коси, гръд, бедра, извивка на краката, ръце — всички те са преплетени, преплетени с моите коси, гръд, бедра, крака, ръце. Безгранични кристално бистри струи от любов, гореща и огромна…“

Думите бяха остри като бръснач, изумителни и толкова пламенни, че разбъркаха мислите й и накараха кръвта да се качи в главата й. Дъхът й секна. В този момент чу звукът да отеква в притихналата стая, силен, шокиран. И пресече Тримейн насред изречението.

Настъпи мъртва тишина.

Дейвис свали очилата си и я погледна. С крайчеца на очите си видя как Ан се спусна към нея, усети колективното очакване. Изведнъж й стана зле. Само за секунди се бе превърнала отново в самозванец, в аутсайдер, чието място не беше и никога нямаше да бъде тук. Нелепо бе да мисли, че може да разговаря с тях. Тя беше една измамница, нищо повече. Измамница, която се шокира от поема, възприета от другите като вдъхновение. Господи, каква глупачка бе да мисли, че може да намери мястото си сред тези хора, колко ужасно, ужасно наивна.

— Шокирахте ли се, скъпа? — попита с усмивка Тримейн.

Имоджин се взря в него, неспособна да отговори. Той сякаш се полюляваше на фона на тапетите в червено и златно, очертанията на тялото му се размиваха, образуваха меки светлосенки, размазани детайли.

Ан се засмя стремително.

— Беше прав, Дейвис, доста е… скандално. Хареса ми.

— Нищо друго не може да освежи една вечер така, както известна упадъчност — заяви провлечено и спокойно Чайлдс. — Нали така, Ан?

Мисис Уебстър се изчерви, в очите й се появи стоманен блясък, усмивката й стана прекалено ярка.

— Изненадана съм, че не ти хареса, Фредерик — рече тя.

— О, мисля, че поемата допадна на всички ни — намеси се Тримейн. — С изключение може би на мис Картър.

Лицето на младата жена пламна. Усети очите им върху себе си — блестящи, изпълнени с очакване, и езикът й моментално се върза.

— Аз… беше чудесно — прошепна тя.

— С изключение на последните редове — настояваше Тримейн. — Те не ви се понравиха, нали?

— Успокой топката, Тримейн — обади се от мястото си зад нея Чайлдс. — Бъди добро момче.

Дейвис се вгледа в Рико, а след това — отново в Имоджин; струваше й се, че настойчивият му поглед я изгаря.

— Все пак, в името на дискусията, какво ви подразни, мис Картър? — не се отказваше той. — Предполагам, че сте запозната с човешките форми… знам, че сте гледали Омир…

— И след като го гледа, бе раздразнена от неговата простота. — Това бе гласът на Уитакър, нежен и твърд, изпълнен с емоции. — Изкуството дразни, независимо дали е велико или не.

— Искаш да кажеш, че в противен случай не би било изкуство?

— Искам да кажа, че всички ние виждаме изкуството по различен начин — поясни Джонас.

Спусна се напред — очите му блестяха, тялото му бе напрегнато от вълнение.

— Ти го виждаш в „Жени със снопи“, а аз го виждам в… — Той се изви и преди Имоджин да успее да помръдне или дори да разбере какво става, я сграбчи за ръката и я издърпа от стола й. — Виждам го в това.

Младата жена стоеше права, прекалено объркана, вдървена, прекалено несигурна, за да проумее какво става или защо Уитакър я бе издърпал напред. Осъзна като през мъгла, че Чайлдс взе чашата й, но най-вече чувстваше, че другите се взираха в нея — всички до един.

— Внимателно, mon ami — сгълча го меко Рико.

Уитакър като че ли не го чу.

— Погледнете я. Погледнете я и ми кажете, че не виждате изкуство. — Говореше бързо, думите му се застъпваха. — Както казва Кант, всичко е въпрос на гледна точка — значението на всяко нещо зависи от това, как го виждаме. Когато я погледна, аз виждам изкуството в най-съвършените му форми — изкуство, което съдържа в себе си целия свят. Погледни я, Тримейн, и ми кажи, че не виждаш това. Кажи, че не виждаш всичкия този живот, който се крие в лицето й. Тя е много повече от очи, коси и гърди, тя е… като музика, като частите на една симфония. Помисли за това — всеки инструмент е отделен, всяка нота, но всички заедно създават музика… те са музика. Само отделното звучене възмущава — секс без тълкувание, разголени тела без отношение. Ноти без симфония. Мога да сваля дрехите й и да възмутя половината присъстващи, но това няма да промени основната истина за нея, нито пък ще я направи в по-малка степен произведение на изкуството.

— Мили боже — възкликна пламенно Тримейн. — В такъв случай красотата трябва да е същото? Само едно тълкувание?

— Или основна истина? — добави Ан. — Мислиш ли…

Гласовете им се виеха около Имоджин, която се чувстваше странно замаяна, болна от виното и объркването. Гледаше хората край себе си, любопитните им лица, почервенелите им от виното устни. Погледна към Чайлдс, облегнат небрежно на стола си, насочил към говорещите ленивия си, преситен поглед, и към Уитакър, който бе забравил за нея в разгара на спора, и се почувства отново смутена и странно унизена, същия аутсайдер. Взря се вцепенено в другите. Те се бяха събрали на групички, разговаряха буйно, погледите им бяха напрегнати, думите — пламенни, вдъхновени.

Мястото й не беше тук. Тази мисъл бе като плесница, мъчително прозрение, което й причиняваше двойно по-силна болка сега, тъй като вече знаеше какво е да бъдеш част от нещо, а в продължение на няколко минути тази съпричастност я бе сгрявала като топли слънчеви лъчи. Стомахът й се сви на топка, сълзите започнаха да напират в очите й. Бавно, предпазливо започна да си проправя път сред тълпата, да се провира покрай гостите, докато се добра до вратата, а след това — до вестибюла. Това бе стара привичка — по време на организираните от баща й партита тя често се приютяваше в някоя празна стая. Спокойствието там бе нещо познато и й действаше успокояващо, подобно на далечното жужене от разговорите в салона. Тази самота й бе нужна, за да се свие в черупката си, да си повтаря, че всичко това няма значение, докато заедно със сълзите изчезнат и илюзиите и тя се превърне отново в некрасивата Имоджин Картър, уморена, гладна и питаща се за часа жена.

Пое си дълбоко въздух и погледна към изтънелите редици пелерини и палта, окачени по закачалките край вратата. Изглежда, беше късно; може би щеше да намери местенце, за да легне. Само за малко, докато Уитакър и Чайлдс решат да си тръгват.

Имоджин се разхождаше из вестибюла; чувстваше се непохватна и лишена от всякаква грация след изпитото вино. Свещите бяха съсредоточени около входа. Останалата част от коридора тънеше в мрак. Тя тръгна по него, като се препъваше, и възкликна от болка, когато се блъсна в нещо. Някакво канапе. Протегна ръка и опипа хлъзгавата му твърда повърхност от атлаз и дърво. Отпусна се върху него с въздишка на облекчение, опъна крака, облегна назад глава и затвори очи. Тапицерията беше излъскана, твърда и съчетана с гладката материя на роклята й, правеше запазването на равновесие доста трудно. Младата жена обаче се чувстваше толкова уморена, краката й бяха натежали, а умът й — замаян от виното и обърканите събития. Не можеше да мисли, не и за тази нощ. Нито пък за Тримейн или Уитакър; с две думи — за нищо. Но сънят… сънят й се струваше прекалено добър сега — начин да забрави своето унижение, падението си. Усети как главата й се отпуска назад, а ръцете — в скута. Щеше да дремне малко, само докато дойдат да я вземат…

Чу стъпките миг преди началото на сънищата. И отвори очи.

Пред нея стоеше Уитакър със свещ в ръка и светлината й го обгръщаше като ореол. Правеше кожата му златиста и добавяше цветове в косите му, караше дълбоко разположените му очи да светят, а облечената му в черно фигура — да се слива с мрака. За миг Имоджин помисли, че това е сън, видение, плод на замаяния й от виното и съня мозък. В първия момент тя не се изненада изобщо; знаеше само, че го приема, и този факт я изпълни с топлина и спокойствие.

Тогава той проговори.

— Джини, не бягай от мен.

Гласът му беше дълбок, нежен шепот, който се носеше в тишината, глас, който напомняше за съблазните из тъмните, тайни места на нощта. Глас, който принадлежеше на кошмарите й.

И на фантазиите.